Кетрин Куксън
Годината на девствениците (9)

4

Литургията беше към своя край. Требникът беше преместен от едната страна на олтара на другата. Свещеникът покри потира и коленичи пред дарохранителницата, преди да бъде изнесена от две малки момченца. Това беше сутрешната литургия от осем часа и имаше не повече от дванайсет души, които идваха редовно, с изключение на един.

След като отец Рамшоу съблече столата си, не излезе през страничната врата в двора, както обикновено, и после през градинката, която водеше към църковния съвет и оттам към закуската — винаги беше готов за закуската си — а се върна в църквата, защото знаеше, че един от присъстващите още стоеше там.

Той седна до Даниъл на една пейка в задната част на църквата и каза:

— Ако беше седнал малко по-назад, щеше да си навън. Как си? Изглеждаш ужасно.

— Чувствам се ужасно, отче.

— Какво е станало този път?

— Уинифред откачи снощи, съвсем откачи. Разбра… — Той направи пауза.

— Е, какво разбра?

— Че Анет е бременна. — Той отново спря, после продължи: — Тя чака дете.

— Да, ясно; не е необходимо да ми обясняваш. Само едно нещо ме учудва и то е, защо толкова дълго трябваше да се крие това? Как реагира тя?

— Не искаше да повярва, че е от Дон. Стовари вината върху Джо и се нахвърли срещу него. И когато я качихме горе, докато тя крещеше, трябваше да я заключим в стаята й, където изпотроши всичко. Отведоха я в Каунти.

— О, господи! Каунти! Направо съм потресен, че се е стигнало дотук. Въпреки, че не съм изненадан. Но Господ да й е на помощ, когато дойде на себе си в този ад. Да знаеш, че мразя да ходя там. Към тези, които наистина са луди, не изпитвам съжаление. О, не. Те са щастливи някак си, кой като се мисли за Чърчил, кой за Кианг Кай Ше или просто за някой от така наречените телевизионни звезди. Не, жал ми е за тези, които временно прищракват в тежки моменти, защото осъзнават какво става с тях. А тя е в тази категория.

Отец Рамшоу се подпря с ръка на задната пейка; после с присвити очи попита Даниъл:

— Чувството за вина ли те доведе тук днес?

— Защо… защо трябва да се чувствам виновен? Знаете какъв беше животът ми! Вие…

— Да, да, зная. Но и ти имаш вина. Задай си въпроса защо дойде тази сутрин на служба, когато, доколкото знам, никога през живота си не си правил това в делничен ден. Да, Даниъл, вината трябва да се подели, не е само нейна. В известен смисъл всички ние носим отговорност за греховете на другите. Още по-голяма отговорност носим за мислите си, защото те пораждат думите. И казвали ли сме някога нещо, питам те аз, което да не е предизвикало реакцията на някой? Добре, добре, невинаги имаме намерение да причиним нещастие на другите. Но погледни себе си, Даниъл. Ти искаше да освободиш сина си от опеката на майка му, а какво се получи? Да, знам, че преувеличавам малко и то в момент, когато имаш нужда от съчувствие. Но искам да осъзнаеш, че не си свободен от отговорност.

Даниъл гледаше свещеника. Беше дошъл тук да намери утеха. Чак в два часа сутринта се беше прибрал вкъщи от болницата и не можа да спи. Само беше надникнал в отделението на онази болница, но гледката и звуците го преследваха. Беше попитал лекаря: „Няма ли отделна стая, в която да я сложите?“. А той отговори: „В нейното състояние, не. А и няма такава наоколо“. А сега неговият приятел да реагира така!

— Изглежда сте на нейна страна, отче — мрачно каза той.

— На ничия страна не съм, Даниъл. Както винаги съм на тъч линията и изморен от тичане питам рефера дали играта се играе честно. Аз трябва да гледам с Неговите очи, защото през по-голямата част от времето Той смята, че всичко зависи от мен, не Го интересува на коя страна съм. Аз съм обикновен човек, Даниъл. Не съм богоизбран и нямам желание да бъда такъв; за мен света не е разделен на светци и грешници; винаги има малко сиво по средата.

Даниъл мълчеше. Никога досега притчите на свещеника не го бяха дразнили. Но сега разбра, че възгледите му за сивото по средата ни най-малко не му помогнаха, особено тази сутрин, когато се чувстваше отчаян.

— Няма да ви задържам, отче — каза той. — Ще закъснеете за закуска.

Надигна се от мястото си, но ръката на свещеника леко го бутна назад.

— Закуската ми може да почака веднъж пък и няма да я изям спокойно, ако знам, че си тръгваш сърдит. Слушай — Той се наведе към него и сложи ръка върху рамото му. — Знам какво ти се стовари на плещите през всичките тези години. Мислено ти опростих всички прегрешения към жена ти, когато би трябвало да те заклеймя за блудствата ти. Много пъти, когато я слушах да се моли на Бога за сина си, си мислех, че на твое място и аз бих постъпил така. Господ ще ми прости. Но Даниъл, изпитвам състрадание към всяко живо същество, което трябва да носи на плещите си бремето на такава нечовешка любов като нейната. Тя не можеше да устои, както тия, младите, не можаха да устоят на природата. Ако искаш да знаеш, аз съм на твоя страна, но в същото време, както ти казах преди, всички ние сме отговорни за греховете на другите. Човек не може да влезе в църквата и да се изповяда, като разговаря с Бога чрез мен или някой друг, и всичко да свърши, да обърне страницата и край. Така не може. Знаеш ли — той се оживи, — така разсъждават протестантите. Те мислят, че трябва само да отидеш на изповед, да кажеш на свещеника, че си извършил убийство, той да попита: „О, извършили сте убийство? Добре. Ще поговоря с Господ за това, той ще ви опрости всичко. Хайде“. Това е крайност, но се отнася за пиянството, проституцията и когато човек идва на служба в неделя, докато в същото време не говори със съседа си или някой роднина. Както и да е. — Той потупа Даниъл по рамото. — Всичко в този живот се заплаща така или иначе. Но аз съм с теб, Даниъл, от началото до края. Не забравяй това. Сега се прибирай и те съветвам да си вземеш душ, защото не изглеждаш както обикновено. Закуси добре и после се залавяй с работа. Точно така; нищо не може да се сравни с работата.

Отново бяха приятели. Свещеникът пое протегнатата ръка на Даниъл, изпрати го до вратата, където леко потрепери:

— Пфу! Ама че студено! Сигурно ще вали сняг за Коледа. Ще ти кажа нещо, мразя снега. Внимавай по пътя; пътищата са хлъзгави като стъкло.

Странно, но хората винаги казваха това: внимавай по пътя, пътищата са хлъзгави като стъкло. Като предупреждение в живота.

— Довиждане, отче, благодаря ви.

— Довиждане, Даниъл.

 

 

Лили и Пеги разчистваха това, което беше останало от спалнята и Пеги, държейки счупената стъклена пудриера в ръка, каза:

— Боже! Да направи такова нещо!

— Мозъкът й сигурно съвсем е изключил. Това е от шока, когато е разбрала — отговори Лили.

— О, мисля, че мозъкът й отдавна е изключил. Но както и да е, трябва да е била съвсем сляпа, за да не забележи. Мис Анет през повечето време не се чувстваше добре и беше доста бледа. Но ще видиш като се разчуе; ще стане пожар…

А Джон Диксън и Бил Уайт обсъждаха случилото си в оранжерията.

— Още не бяхме си легнали — каза Бил — когато я чухме. Не исках да се качвам, защото мислех, че това беше обикновена караница. Но когато дойде линейката, изтичах горе и не можах да повярвам на очите си. Тя лежеше на носилка. Помислих си, че я отвеждат в болница, а то било в Каунти. Боже, да прекараш остатъка от живота си там! Но някак си не съм изненадан, защото години наред тя заповядваше в тази къща, пък и извън нея. Как се перчеше само, когато беше в колата! А знаеш ли какво предложи съвсем наскоро? Да нося униформа. Попитах господаря и той каза: „Ти не искаш да носиш униформа, нали, Бил?“ Аз му отговорих: „Мисля, че не“. „Ами добре тогава, няма да я носиш.“ И това беше всичко. Ама че работа да живееш с такъв човек! На негово място отдавна щях да съм приключил с нея.

— О, той си е взел своето.

— Никой не може да го обвинява. Поне аз не бих. Както и да е, надявам се, че временно тук ще бъде спокойно.

— Поне временно, както казваш. Почакай, докато се разчуе. Господи! Поне да се беше случило един ден след сватбата, щяха да са на чисто. Чудя се как ще го приемат нейните родители. Ето ти един чифт. Познаваш ли някой като баща й? Той само стои, не обелва нито дума, стои и гледа. Така; давай сега да нарежем дървата. По-добре да са готови, преди да е паднал снега, защото усещам, че зимата идва. По всичко личи.

 

 

Сестра Прингъл излезе от стаята, след като каза, че не била учудена от случилото се снощи. Подобно нещо не можело да я изненада. Вратата след нея едва се беше затворила, когато Дон каза на Анет:

— Много е хладнокръвна.

— Трябва да бъде такава.

— Ти добре ли си? Изглеждаш бледа.

— Разбира се, че съм добре. Моля те, не се тревожи за мен.

— А за кого да се тревожа? — Той погали ръката, която държеше и като я погледна, каза: — Много странно, имам чувството, че това, което се случи снощи, беше някакъв кошмар, а не самата действителност. Дори не и кошмар, защото спах много добре. Би трябвало да я съжалявам, но не мога; просто се радвам, че няма да видя повече лицето й на вратата. Ужасно, нали? — Той погледна Анет в очите. — Някак си е неестествено. — Той отпусна главата си върху възглавницата. — Странно, но за първи път тази сутрин не усещам болка. Чувствам се като че ли — усмихна се горчиво, преди да продължи — мога да стана и да тръгна.

— Това е добре. Добър знак.

— Докога мислиш, че ще я държат там?

— О, не знам. Татко ще ходи там днес. Ще научи повече. Мисля, че дълго време ще остане там; тя има нужда от лечение.

О, да, мислеше си Анет и се надяваше тя да остане там дълго. Достатъчно дълго, за да може да се роди бебето и тя да укрепне, за да има сили да настоява да премести Дон в тяхната къща, защото знаеше, че това, което предложиха Даниъл и Джо — Дон да остане тук, за да могат да му помагат — беше само част от плановете им. Освен това те не искаха да прекъснат връзката си с него. Докато той беше тук, както сега, семейството съществуваше.

Тя вече се чувстваше зряла. Преди четири месеца такива мисли никога нямаше да й минат през главата. От мига, в който се събуди след катастрофата се почувства толкова по-голяма, сякаш беше станала зряла жена. Но не беше ли станала жена няколко месеца преди това, както Дон беше изкрещял на майка си; цяла година преди това? Тя си спомни деня, в който бяха за първи път заедно. Това беше денят, в който се изплъзнаха от очите на майка й, като казаха, че отиват на кино. Ако тогава майка й беше разбрала какво се е случило, тя също щеше да откачи.

О, боже! Тази картина още беше пред очите й.

Сега тя каза на Дон:

— Скъпи, знаеш ли какво трябва да направя тази сутрин?

Лицето му се изкриви за момент и той тъжно каза:

— Да, да. Знам, че не е честно да понасяш всичко това сама. Аз би трябвало да съм там…

— Не се вълнувай. Ако разбера нещо, то ще е приключило преди още да е започнало. Това е. Нищо няма да ме притесни.

— Сигурна ли си? Защото в края на краищата, те са…

— Не го казвай: мои родители. За това говорихме вече, нали? — Тя се наведе и го целуна; после му се усмихна и каза: — Спомняш ли си, когато ти казах какво мисля за родителите си и ти едва не умря от смях? А после ми разказа за майка си. Винаги съм знаела, че тя по-скоро те задушава от грижи, но тогава ти го разказа така забавно, че се смяхме прегърнати. Спомняш ли си?

— Да, да. — Той погали лицето й с пръстите си и след кратко мълчание, попита: — Защо трябваше това да ни се случи?

Тя не му отговори веднага; но след малко каза:

— Седмици наред се молих за това всеки ден.

Мускулите на лицето му се опънаха и той й зададе въпроса, от който се ужасяваше най-много:

— И си си казала: той вече никога няма да ме обича.

— Не, не — гласът й беше твърд, докато тя се изправяше, — защото ти ме обичаш и аз тебе… дори без това.

— О, Анет — той отново протегна ръка към нея, — не се заблуждавай! Това е част от процеса.

— Но ние имаме доста голяма част от процеса, нали? — Тя замълча за секунда. — Та аз нося резултата от този процес. — Тя потупа корема си и задържайки сълзите, се опита да се засмее. — А довечера ще спя в същото легло, в което и ти, така че внимавай, Дон Коулсън. — Потупа го леко по лицето и като се обърна бързо, каза: — Отивам да се приготвя…

Половин час по-късно беше в колата. Домът на родителите й беше на пет минути път на бегом оттук и тя знаеше къде точно ще завари родителите си, когато пристигне към десет часа. Баща й ще бъде в кабинета си и ще преглежда отчетите от предишния ден в магазините: четири за хранителни стоки и три за плодове и зеленчуци, както и антикварен магазин в горната част на града и един магазин за стари дрехи в близост до пазара. В десет и половина той ще излезе от къщи и ще тръгне по проверки из магазините, като ще влиза там в различно време, за да хване някой, който евентуално не си върши работата. Говореше се, че хората най-бързо се сменяха при него от всички магазини в града: той наказваше и за най-малките нарушения.

Майка й вече ще е ходила в кухнята и ще е дала поръчките за храна на Поли. Ще е проверила какво има в килера и хладилника. Ще е проверила кухненския шкаф. И тъй като е вторник и след обяд ще има среща на Дружеството на жените католички в гостната, сигурно ще е направила забележки на Джейни и Сара относно задълженията им — все още настояваше да носят шапчици, украсени с волани и престилки след обяда. Често се чудеше как Джейни беше издържала толкова дълго в къщата, защото тя мразеше да носи шапчици и престилки. Беше я виждала да я маха от главата си и да я хвърля на пода в кухнята, после да я вдига и през смях да казва:

— Няма да се скъса, нали, мис?

А Поли добавяше:

— Няма да се скъса, иначе никакъв сладкиш с конфитюр в единайсет.

В нейната къща не се ядеше нищо в промеждутъците между закуската, обяда и вечерята. Вратата й отвори Сара.

— О, здравейте, мис — каза тя. — Не е ли студено навън? Ще ви замръзне носа. Как сте?

— Добре съм, Сара. А ти?

— Нали знаете, мис; чакам оня богат мъж да дойде и да ме отведе.

Както обикновено, и сега Анет отговори:

— Ако го срещна на връщане, ще му кажа да побърза.

Това беше тяхната закачка. Сара, Поли и Джейни, както и техните предшественици, бяха единственото облекчение за нея в тази къща.

— Къде е мама?

— Почива си, мис, нали знаете.

— Поли е добре… Джейни също, нали?

— Да, мис. — Сара говореше със свити устни… което означаваше, че е наясно с положението в къщи.

В тази огромна къща липсваше хол; вместо него имаше широк и дълъг коридор, в края на който още един подобен на него, но по-къс. Тя сви по него и почука на първата врата. Изминаха няколко секунди, преди да се чуе отвътре:

— Влез.

Тя влезе в стаята, която винаги и приличаше отчасти на параклис, тъй като в единия ъгъл имаше малък олтар, в средата на който беше поставен жертвеник с фигурите на Дева Мария от едната страна и Йосиф от другата, а вдясно на стената беше закачен стъклен купел със светена вода. Пред олтара имаше малко столче, от което майка й току-що се беше изправила.

— Здравей, скъпа.

— Здравей, майко.

— Рано си дошла.

— Да, наистина.

— Как е Дон?

— Все така… Майко?

— Да, скъпа?

— Трябва да ти кажа нещо. Седни!

Мисис Алисън погледна дъщеря си. Не беше свикнала да й заповядват да седне, и то дъщеря й. Тя седна, но забеляза, че дъщеря й остана права. И тогава я попита:

— Ето, седнах, какво имаш да ми казваш?

— Снощи отведоха майката на Дон в Каунти.

— Какво! — Мисис Алисън се надигна от стола, после отново седна, като дишаше тежко. — Наистина не съм изненадана. Уинифред винаги е била с опънати нерви. Но нещо трябва да я е предизвикало. Сигурно някакъв скандал.

— Може и така да се каже.

Майка й я погледна и устата й се отвори и затвори два пъти, преди да каже:

— Нещо с теб ли?

— Определено да… Ами, майко, аз съм бременна. Чакам дете. Чудно как не си забелязала. Но тогава, разбира се, носех свободни рокли и връхни дрехи. А ти рядко се заглеждаше в мен, нали?

Тя видя как ръката на майка й бавно мина през долната част на лицето и палецът й натисна едната буза, а пръстите другата, докато бледата кожа наоколо се зачерви.

— О, господи! — извика тя и затисна с ръка устата си. — Знаех… знаех, че има нещо… което трябва да науча, но това не! О!… О, баща ти. — Тя свали ръката от лицето си и се хвана за главата като че ли притискаше нещо надолу. — Мили боже! — промълви тя.

Щом майка й споменаваше два пъти господа, освен в молитвите, означаваше, че е страшно афектирана от новината. Но все още не беше повишила тон. В това беше разликата между двете майки: свекърва й беше изкарала гнева си в крясъци, докато майка й се сдържаше. Трябваше да спазва благоприличие.

Анет видя как майка й натисна звънеца на стената, гледайки дъщеря си. Мълча, докато не се отвори вратата и в стаята не влезе Сара; Анет беше удивена от спокойствието, което майка й запази и от начина, по който каза:

— Извикай мистър Алисън, ако е свободен; искам да говоря с него.

— Да, госпожо.

Когато вратата се затвори, шокът отново обхвана мисис Алисън и тя каза:

— Това ще има ужасно въздействие върху баща ти и положението му в църквата. О!

Тя затвори очи.

— Разбираш ли какво си направила, момиче? Ти ни унищожи. Няма да можем да си вдигнем главите отново. И тази сватба! Всички тия хора там и ти с бяла… непорочност. О! — Тя подскочи от стола и започна да крачи из стаята.

В момента, в който Анет щеше да започне да се защитава, вратата се отвори и се появи баща й. Както обикновено с присъствието му стаята изглеждаше пълна и някак си по-малка: той беше доста едър мъж и толкова спокоен, че тя трудно можеше да си спомни някога да се беше ядосал.

— Добро утро, Анет — каза той и гласът му беше равен.

— Добро утро, татко.

— Подранила си. Всичко…?

Това, че жена му се осмели да го прекъсне по средата на изречението, като каза: „Джеймс, не е време за любезности; тя има да ти казва нещо“, го накара да поеме дълбоко въздух, преди да премести погледа си от нея върху дъщеря си, която продължи да гледа цяла минута, без да каже дума, и накрая само попита: „Да?“.

През цялото време стомахът й беше свит; почувства се зле. Но страхът не беше нещо ново; винаги се беше страхувала от този мъж. Той беше неин баща; но за разлика от други бащи, никога не беше я прегръщал. Никога не беше притискал главата й върху гърдите си. Когато я целуваше, то беше по челото и се случваше съвсем рядко. Неведнъж, откакто зачена, се мъчеше да си отговори на въпроси, свързани с нейното собствено зачеване: какво беше предизвикало желанието му да създава и как беше реагирала на това нейната сдържана, прекалено морална майка? Дали по-късно двамата са се срамували от това? Да, да, можеше да си представи. Оттогава насам сигурно са се молили да се заличи това, тъй като тя никога не ги беше виждала да се целуват. Дори не беше ги виждала да се държат за ръка. Спяха на отделни легла. Тя знаеше, че майка й се събличаше в отделна стая и я беше научила да прави същото. Мислите й се върнаха към предишната нощ, когато стоеше гола и ръцете на Дон бяха върху корема й. Дали тази гледка би съкрушила баща й?

— Чакам дете, татко.

Нито един мускул на лицето му не трепна, може би само клепачите леко се отпуснаха.

— Джеймс, чу ли я какво каза? Чу ли? — Майка й беше хванала предната част на вълнената си рокля с две ръце, като че ли изведнъж й беше станало студено. — Това трябва да е станало…

— Тихо! — Самата дума беше казана тихо, но прозвуча като заповед. — Казваш, че чакаш дете.

— Да, татко.

— От преди сватбата ли?

— Може и така да се каже, татко.

— Може ли? А ти какво можеш да кажеш? Ти, която беше възпитавана в строга почтеност, ти си опетнена.

— Да се махаме. Не бих могла да го понеса — намеси се майка й.

Той хвърли поглед на жена си, но вниманието му отново беше приковано от Анет, тъй като тя възкликна:

— Също като фарисеите! И те не могли да понесат срама на Мария, че ще ражда дете. Тя също е била възпитавана в строга благочестивост. Вие двамата сте лицемери.

Сега тя видя лицето на баща й да се променя: наблюдаваше как то се зачерви и за момент той не беше в състояние да говори, зашеметен, очевидно, от обвиненията и дързостта на това дете, за каквато я мислеше — поне допреди малко и тя продължи:

— Отдавна си мисля, но сега ще го кажа: всичко това е едно шоу; прозорец от рисувано стъкло в църквата; всичко е за пред хората. Това е шоу. Погледнете се вие двамата! — Тя ги посочи с ръка. — Били ли сте някога щастливи заедно? Радвах се, че ходех на училище, само защото не бях в тази къща.

Сега баща й каза през стиснати зъби:

— Знаеш ли какво си направила, момиче? — Гласът му беше тънък и звучеше ужасно категоричен: — Ти се отдели от мен.

Анет стоеше и го гледаше, очите й премигваха, а в гърлото й беше заседнала буца. Мислеше си, че всичко тук ще мине без разриви, но сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя извика:

— Снощи прибраха майката на Дон в лудницата, не само защото ме завари гола пред мъжа ми, но и защото също като вас двамата е маниачка на тема религия и не може да бъде истински родител. И не се тревожете, че ме отлъчвате от семейството.

Дори ако дяволът се беше превъплътил в нея, нямаше да я гледат с такъв ужас и неодобрение и на Анет й се стори, че тялото на баща й се издуваше и видът му беше толкова страшен, че тя почувства как трябва веднага да се махне от къщата.

Обърна се, излезе от стаята и тръгна по коридора, където Сара я чакаше близо до пътната врата. Щом я видя, тя възкликна:

— О, мис! О! О, мис! Не го преживявайте! Всичко ще се оправи. Само не се предавайте! Ние сме с вас.

Анет не можа да отговори нищо. На бегом прекоси пътя към колата, но веднъж влязла вътре, тя не можеше да си позволи да тръгне, без да е преминал пристъпа на плач и когато избърса очите и лицето си, направи завой и потегли надалеч от къщата на детството си, като много добре знаеше, че независимо дали ще останат или ще заминат, родителите й никога повече няма да я познават.