Кетрин Куксън
Годината на девствениците (13)

8

Бяха изминали само десет минути, когато от градината до кухнята се появи едра, облечена в бяло човешка фигура, тя пипнешком се движеше покрай ниската стена, чийто край беше в началото на двора. Промъкна се между двете конюшни, които се използваха за резервни гаражи, после сви и прекоси двора, докато стигна остъклената предна част на склада. Съвсем преднамерено една ръка се протегна към ниския улей и разчисти снега, докато пръстите напипаха ключ. Вратата не беше заключена и бавно се отвори навътре, а фигурата пипнешком се придвижи напред.

Тя стъпи върху едни високи ботуши, ритна ги настрани и продължи да върви, докато стигна следващата врата. Щом влезе в склада за дърва, опипа с ръка наредените в дясно цепеници и се насочи към светлината, проникваща под следващата врата. Постоя малко и се ослуша; после бързо се обърна, опипа горната част на купа от дърва, докато си избра едно дълго дърво, и като го стисна здраво, тръгна по посока на идващата светлина.

Със свободната си ръка отвори вратата със замах, почти скочи в стаята и замръзна на мястото си.

Уинифред Коулсън огледа кухнята. Беше същата, каквато я виждаше всеки ден години наред: чиста и спретната, както тя настояваше.

Бързо прекоси стаята и стигна до подвижната врата, отвори я и застана с гръб към нея, докато се взираше в слабата светлина на обикновената лампа в отдалечения край на хола.

Колкото и огромна и тежка да беше, тъй като през изминалите месеци тялото й не се беше променило, тя се качи на бегом по стълбите, подмина стаята, която беше нейна и спря пред стаята на мъжа си. Бавно хвана дръжката на вратата, после рязко я отвори и нахлу в стаята, за да замръзне отново на мястото си.

Лампата светеше, но в стаята нямаше никой. Тя видя, че ризата и слиповете му бяха метнати на стола, панталонът му висеше от другата страна на облегалката, а на пода до стола бяха чорапите му. Пристъпи напред като че ли да ги вдигне, но после спря. Не можеше да търпи безпорядъка; тя се прекланяше пред реда: не трябваше да има нищо измачкано, дори носните кърпи се подреждаха една върху друга изгладени в скрина. Стоеше, хванала дървото с две ръце, като че ли го претегляше; после се обърна, излезе на площадката и тръгна към стълбището. Но преди да стигне до там, някаква мисъл я осени, тя бързо изтича обратно и отвори вратата на спалнята си. Светна лампата, като се надяваше да го намери в леглото си, но и тази стая беше празна и подредена. Всичко си стоеше така, както тя го беше оставила, с изключение на кръглото огледало… Тя го беше разбила на парчета.

В коридора отново се отправи към стълбището; но вместо да хукне надолу, започна да слиза бавно и внимателно, а когато стигна до хола, се обърна по посока на стаята на сина си.

Пред вратата постоя и се ослуша, но като не долови никакъв звук, ръката й хвана дръжката, натисна я и вратата се отвори. Още веднъж тя замръзна на мястото си.

Изненадана явно, че насреща й не застана Даниъл, тя стоеше с отворена уста и в едната си ръка стискаше дървото на височината на раменете, без да си дава сметка за настъпилата тишина и на двете легла в стаята; но това трая само един миг, защото Дон се повдигна на лакти и почти шепнешком възкликна:

— О, господи!

Но Стивън извика високо. Той беше скочил от леглото, стоеше близо до Дон и викаше:

— Махай се, майко! Махай се!

Тя като че ли не го виждаше, докато се придвижваше към леглото, защото погледът й беше прикован върху сина й.

— Къде е той? — попита тя.

Задъхвайки се, Дон каза:

— Майко! Майко! Седни!

— Къде е той? Баща ти.

Дон не беше в състояние да отговори, въздухът го задушаваше, но затова Стивън каза:

— Т-татко е в… в кухнята.

— Няма го в кухнята.

Тя все още се беше втренчила в сина си и през цялото време размахваше дървото.

— Там е. Там е, майко. Хайде, излизай! Махни се! Остави Дон на мира!

Съвсем по детски той протегна двете си ръце, за да я отблъсне, но в следващия миг пищеше, защото тя беше стоварила дървото върху рамото му. Искаше да уцели главата и посегна отново, но той беше вдигнал ръцете си. Разярена като диво животно, скочи към него и започна да го налага с дървото. И когато той падна на земята и все още се опитваше да пази главата си с ръце, тя го срита и той спря да крещи.

Сега тя се обърна към Дон, който се беше отпуснал назад върху възглавниците с ръце, притиснати към гръдния кош, докато се мъчеше да поеме въздух. Лицето му беше изкривено от болка, а тя се беше надвесила над него, очите й пронизваха неговите и само след миг, който му се стори цяла вечност, тя каза:

— Ти никога не си ме обичал, нали? Никога не си ме обичал.

Той направи усилие да каже нещо, но като разбра, че това е невъзможно, протегна ръка към хапчетата на страничната масичка.

Почти светкавично тя замахна с дървото, което държеше в ръката си и обърна масата, хапчетата и другите лекарства се търкулнаха на килима.

— Ти умираш, нали, и то в мъки. Така, сега ще страдаш така, както мен ме накара да страдам. Да, накара ме. Да, накара ме. — Тя продължи, като че ли той й беше възразил. — Казаха ми, че си имал дъщеря, а? Да знаеш, че е копеле. И не е от теб, а от големия, Джо, и е дете на копеле. — Тя се усмихна по ужасяващ начин и продължи: — Ти знаеш, че ще умреш и то бавно, защото никой няма да ти помогне тази нощ и аз ще съм свършила с тях. Всички вие ме мразехте, всички, дори накарахте прислужниците да ме намразят. Оная Маги се разпорежда в къщата ми!

Тя тръсна глава назад, като че ли се заслуша в нещо и каза:

— Оная Маги. Да, Маги. Джон не искаше да ме заведе. Казваше, че не знае адреса. Можеше да я попита, нали? — Тя отново погледна сина си. Очите на Дон бяха затворени, ръцете му висяха отпуснати от двете му страни. Тя се отдръпна от леглото, погледна на земята към изкривеното тяло на Стивън, обърна се и излезе от стаята.

Когато стигна до хола, телефонът иззвъня. Като че ли нищо не се беше случило през изминалите месеци, тя вдигна слушалката и съвсем спокойно каза:

— Да?

Гласът от отсрещната страна попита:

— Може ли да говоря с мистър Коулсън?

— Ааа… в момента го няма.

— Много е важно. Бихте ли го потърсили или някой от семейството му? С кого разговарям?

Тя помълча, преди да отговори.

— С прислужницата.

— Опитайте се да се свържете с полицията и ги уведомете, че мисис Коулсън е избягала. Не разбрахме как е станало това. Тук я няма, така че той трябва да е нащрек. Ще му предадете ли?

Тя затвори телефона, без да вдига ръката си от слушалката, известно време погледът й се задържа върху нея, устните й се опънаха назад и тя оголи зъбите си, готова сякаш да изръмжи.

— Да, да; най-после ще му го кажа.

Съвсем тихо вече, тя прекоси хола, излезе в коридора, водещ към кухнята и спря пред вратата на Маги. Много внимателно натисна дръжката на вратата. В малката дневна беше тъмно, но от спалнята се процеждаше светлина и се чуваше шепот на гласове. Тя се приближи до леко открехнатата врата, през която видя мъжа си в леглото на прислужницата.

Тя винаги се движеше с лекота, но начинът, по който скочи от вратата към леглото, може да се оприличи само със скок на пантера върху жертвата си.

И двамата извикаха при появата на ужасното видение над тях, но беше твърде късно Даниъл да избегне удара от едната страна на главата си. Сякаш му откъснаха ухото. Като правеше опити да се измъкне от леглото, той вдигна ръце към жена си и тя замахна с дървото през ръцете му, докато от устата й се сипеха цинизми. Маги се беше измъкнала от другата страна на леглото и крещейки, тръгна към вратата, но ударът отзад по врата я спря, тя престана да вика и се строполи на пода.

Като се насочи към основната си цел, Уинифред Коулсън почти се нахвърли върху Даниъл, който се съпротивляваше в леглото с приведено напред голо тяло. Едната му ръка подпираше окървавеното лице, а другата висеше отпусната встрани.

Когато тя се приближи, той отмести ръката от лицето си и я хвана за врата. Но тогава тя започна да го тъпче с колене и крака, и той се сви в единия край на леглото. Тя го налагаше с окървавеното дърво, докато той престана да се движи. Надвесена над него, дишаше тежко. Обърна го по гръб, устните й се свиха при вида на голото му тяло, отново вдигна дървото и тъкмо щеше да го стовари върху слабините му, когато един глас в далечината извика:

— Татко! Татко!

Обезумяла, тя се огледа наоколо, като че ли търсеше от къде може да избяга. В следващия миг вече бягаше през стаята на Маги, притваряйки вратата, като че ли искаше да скрие това, което беше извършила, после хукна през кухнята и излезе там, откъдето беше дошла…

Стивън почти беше легнал на най-долното стъпало. Вече не викаше „Татко! Татко!“, а „Пеги! Пеги!“, а после „Маги!“. В замъгленото му съзнание това име като че ли го накара да се изправи и залитайки да тръгне към кухнята, но когато влезе вътре, се подпря на масата и отново извика „Маги!“, а лицето му беше обляно в сълзи.

Поиска да седне на един стол, но остана прав. Къде беше баща му? Маги щеше да знае.

Излезе от кухнята в тъмния коридор. От стаята на Маги се процеждаше бледа светлина.

— Маги, къде е татко? Маги?

Пред вратата на спалнята спря и се втренчи в голото и окървавено тяло на баща си и свитото на кълбо тяло на Маги. Не се приближи към нито един от двамата, но от гърлото му се изтръгна звук, който само едно ранено животно може да издаде. Влачейки краката си, той отново тръгна към хола.

В състоянието, в което беше, той прецени, че докато се изкачи по стълбите към тавана до стаята на Пеги и докато я събуди, защото тя спеше много дълбоко, можеше да стане твърде късно, за да им помогне. А тук беше телефонът: той не знаеше никакви номера, защото никога не се беше опитвал да звъни на някого; но някъде в съзнанието му изплува приключенската история от „Часът на децата“, в която съобразителните момчета успяват да хванат крадеца с помощта на телефона, като набират цифрата девет.

Той взе слушалката в ръката си. Докосна с треперещ пръст шайбата и избра деветката. Но нищо не стана: никой не отговори.

Девет беше, каза си той; дали не бяха две деветки? Или пък три? Той отново натисна с пръст циферблата и набра две деветки. Отново никой не отговори. Вече почти ядосан, той завъртя шайбата три пъти. Настъпи тишина и мъжки глас каза:

— Да, какво обичате?

Като държеше слушалката близо до лицето си, той извика:

— Нека някой да дойде; майка ми беше тук.

Мъжът каза:

— Говорете по-високо, моля. Какво обичате?

Той приближи слушалката до устата си и изкрещя:

— Майка ми беше тук! Тя уби всички!

— Кажете ми адреса.

Стивън замълча за секунда и каза:

— Уиърсил Хаус.

— Уиърсил Хаус ли? Къде се намира това? На коя улица?

— Фелбърн.

— Да, но коя е улицата?

— О, в долния край на Телфърд Роуд.

— Уиърсил Хаус, Телфърд Роуд. Успокойте се; съвсем скоро ще дойде някой.

Той отиде и отново седна на най-долното стъпало, като гледаше към вратата. Знаеше, че трябва да отвори външната врата, за да могат да влязат, но така майка му отново можеше да се върне.

Стори му се, че дълго време стоя там, а бяха изминали само десет минути, когато чу колата да спира отпред; но чак когато се почука на вратата, той отиде да я отвори.

На прага стояха двама полицаи и когато влязоха, той се отдръпна назад. Полицаите погледнаха окървавеното му лице и ръцете. По-високият от тях тихо попита:

— Ти ли си младежът, който се обади?

Без да каже нито дума, Стивън само кимна.

— Кажи ни какво се случи. Каза, че майка ти е била тук.

Стивън поклати глава:

— Замина си. Замина си. Тя ме удари с дървото. — Той сложи ръката си на главата. — Но уби Дон и татко, и Маги.

Полицаите се спогледаха; после единият от тях каза:

— Заведи ни!

Стивън погледна на една страна, после на друга, като че ли се чудеше кой се нуждаеше най-много от помощ и когато каза: „Те са без дрехи.“, полицаите отново се спогледаха. С кого си имаха работа тук, с голям човек, който говори като дете ли?

По-ниският полицай каза:

— Хайде да ни покажеш къде е баща ти, момче!

Залитайки, Стивън му се подчини.

Когато двамата мъже влязоха в стаята, също както и Стивън преди това, те замръзнаха на местата си и единият от тях промълви:

— Всемогъщи боже! Някой здравата се е потрудил.

По-ниският полицай коленичи до Даниъл, сложи ръка върху окървавените му гърди, изчака малко и каза:

— Жив е. А тя?

— Не мога да усетя дали има пулс, съвсем слаб е. Иди да извикаш линейка!

След като се изправи на крака, той попита Стивън:

— Има ли някой друг в къщата?

— Дон. Опитах се да го спася, но тя ме удари.

— Къде е… Дон?

— От другата страна, в стаята си. Много е зле, не може да се движи. Пострада с краката.

— Как се казваш?

— Стивън.

— Стивън кой?

— Стивън… Коулсън.

— Коулсън.

Полицаят вдигна вежди, като че ли се сети за нещо и каза:

— О, да, да; Коулсън. Ела да ме заведеш при момчето.

Докато те минаваха през хола, другият полицай току-що беше затворил телефона и каза:

— Това май е къщата на Коулсън.

Приятелят му кимна и добави:

— Едва сега ми дойде на ум.

Когато стигнаха до стаята на Дон, единият от тях каза:

— Господи! Като че ли с този е имала най-много работа.

— Това е синът й; този, който катастрофира, спомняш ли си? На сватбата си.

— О, да, да.

Те се обърнаха и погледнаха Стивън.

— Има ли някой друг в къщата?

— Пеги. Но тя спи.

— Да спи при това положение? Заведи ни при нея!

Стивън имаше нужда от помощ, за да изкачи второто стълбище; когато разтърсиха Пеги, която спеше дълбоко и тя видя двамата полицаи надвесени над нея, се чу силен писък. Единият от тях каза:

— Спокойно, мис, спокойно.

— К-какво искате?

— Искаме да станеш. Слез долу да видиш какво се е случило, докато си спала.

— О, господи! — Тя погледна Стивън и окървавеното му тяло и извика: — Какво си направил?

— Мама го направи, не съм аз.

— Добре, приятелю, добре. — Полицаят потупваше Стивън по рамото.

Пеги погледна полицая и каза:

— Не е възможно да е тя, тя… тя е в лудницата.

— Явно е избягала оттам, мис. Сега ще се облечете ли, за да слезете долу, но се подгответе; има една-две ужасни гледки.

— О, боже!

Те си тръгваха, когато единият попита:

— Има ли някой друг, с когото да се свържем?

— Лили и Бил живеят в пристройката. Но — тя отмести главата си назад — те са в Нюкасъл. Отидоха да гледат едно шоу, понеже е петък и това е свободната им вечер. И Джон… Диксън, той се занимава с градината и върши други работи, но не живее тук.

— Семейството няма ли приятели?

— Ами — тя премигна, — мистър Джо е в Лондон на сватбата на мисис Джексън, а младата мисис Коулсън съвсем скоро роди; още е в болницата. Това са всички.

— Добре, облечи се и слез!

Те вървяха към вратата, когато Стивън се обърна и изкрещя:

— Ти си помисли, че съм аз, Пеги. Това е ужасно! Ще кажа на Маги.

— Успокой се, момчето ми, успокой се!

Полицаите го изведоха навън.

Няколко минути по-късно, когато Пеги влезе в стаята на Маги, тя изпищя, сложи ръка върху устата си, затвори очи и едва не припадна.

— Хайде, хайде. — Високият полицай я изведе от стаята, помогна й да седне на един стол в кухнята и каза:

— Така, кажи ми сега как да се свържа с другия член на семейството, този, който е заминал в Лондон?

Тя дишаше тежко и не успя да отговори веднага:

— Мисис Джексън, ще я намерите в указателя. Той ще бъде у тях. Но тя ще се жени утре.

— Мисля, че ще се наложи той да отсъства от сватбата. Нали тя няма да се жени за него?

— О, не, не! Тя му е леля. Ще се жени за чернокож. Но независимо от това е свестен.

Каквото и да се канеше да каже полицаят, той беше прекъснат от другия полицай:

— Линейката идва. Между другото, как се казва лекарят им? Този, който лекува момчето.

— Доктор Питърс.

— Добре, тогава ще му позвъниш ли? Не; размислих, дай ми номера му. По-добре аз да говоря с него.

Сега се намеси другият полицай:

— Не мислиш ли, че е най-добре той да дойде на място и да види какво е станало, преди да са ги откарали?

Когато доктор Питърс свали покривалото от Даниъл, той скръцна със зъби, преди да вдигне окървавената ръка, за да провери пулса. После се приближи към Маги, която също бяха покрили, и след като напипа пулса й, погледна към санитарите и каза:

— Бързо ги качете!

— Ами младия мъж; инвалида?

— Ще ти кажа, когато го видя. Но преди всичко тия двамата.

— А момчето?

— О, Стивън ли? Ще го видя и ако ми потрябваш, ще ти звънна.

Когато докторът видя Дон, за секунда си помисли, както и полицаят преди него, че той вече е мъртъв. Но бледите клепачи трепнаха, той се наведе съвсем близо до лицето му и каза:

— Дон, хайде! Хайде, всичко е наред!

Той повдигна главата му, огледа се наоколо, видя хапчетата на земята и като се обърна към полицая, каза:

— Ще ми подадете ли тези хапчета, а после да ми помогнете да го повдигна съвсем малко. Хайде, Дон! Изпий това!

Очите трепнаха, след това се отвориха и главата леко се изви. След като забеляза присъствието на полицая, погледът му се спря върху доктора, устните му направиха няколко движения, преди да успее да проговори:

— Майка. Майка…

— Да, да, знаем. Не се безпокой.

— Стивън?

— Стивън е добре. Добре е. Хайде, изпий това, а после и хапчетата си.

Дон отпи от водата и с голяма мъка глътна хапчетата. Отново се отпусна назад и каза:

— Майка… — После добави: — Луда.

— Да, Дон. Знаем. Сега почивай. Опитай се да заспиш; утре сутринта ще се почувстваш по-добре.

Дон задържа погледа си за малко върху доктора, после въздъхна и затвори очи.

В хола докторът каза на полицая:

— Виж какво е направила. Трябва да я открием, преди да е направила още нещо, въпреки че според мен тя няма да се върне повече тук. Но остават още двама души от семейството…

— Свързахме се със сина в Лондон. Ще се върне с нощния влак. Стори ми се доста объркан, разбира се. Но той е единственият, който се е отървал невредим.

— О, боже! — Докторът се хвана за главата. — Ако тя научи за бебето, ще тръгне към болницата и е достатъчно луда, за да знае какво да прави.

Той грабна телефона и се свърза с болницата, като обясняваше каква е ситуацията на дежурния лекар, който го увери, че ще бъдат нащрек и ще изпратят сестра, която да се грижи за мисис Коулсън и бебето.

След това се свърза с управителя на лудницата и направо му каза, че трябва да изпрати хората си да я търсят, защото е опустошила къщата си и той не е съвсем сигурен дали две от жертвите й ще оживеят през нощта, за да научат, че вече я търсят.

След като приключи разговора, се обърна към Стивън, който през цялото време стоеше около него и каза:

— Стивън, качи се горе, за да те измие Пеги. Когато си готов, ще те прегледам, защото в момента не мога да преценя какво ти е направила. Ти си добро момче.

Пеги го хвана за ръката, а той се обърна, погледна доктора и полицая и попита:

— Тя ще се върне ли?

— Не, никога няма да се върне.

— Наистина ли, докторе?

— Да, наистина.

Въпреки че го каза, доктор Питърс не беше съвсем сигурен, защото като че ли отдавна очакваше това да се случи. Единственото сигурно нещо беше, че докато тя е в безопасност под ключ, това, което се случи тази нощ, нямаше да се повтори…

При прегледа на Стивън откри, че кръвта течеше от една рана зад ухото му, разрез около пет сантиметра. За щастие тя не беше дълбока; гъстата му коса беше смекчила удара; но ръцете му, гърбът и краката бяха целите в синини, което значеше, че утре болките щяха да бъдат по-силни.

Когато докторът тръгна към вратата, Стивън каза:

— Не я обичам. Никой не я обича.

Докторът се спря, наведе глава и си помисли, че оттам идваше всичко; никой не я обичаше. Никой никога не я беше харесвал. И тя го знаеше.

 

 

Джо пристигна в седем и половина сутринта на следващия ден и беше зашеметен от обрата на събитията, случили се по време на неговото кратко отсъствие, според описанията на Стивън и Пеги.

Сега за къщата се грижеха Пеги и Лили. Току-що беше пристигнала нова сестра за през деня, защото последното нещо, което докторът направи рано сутринта, преди да си тръгне, беше да се свърже със сестра Прингъл и да я помоли да дойде и отново да се грижи за болния.

През нощта беше навалял доста сняг: половин педя снежна покривка. Всички говореха, че са го очаквали; че е било достатъчно студено, за да вали. Нищо, че е краят на март и не би трябвало да вали.

Бил Уайт дойде в къщата и започна да се извинява на Джо, че ако беше тук, това нямаше да се случи. Но Джо го успокои, като каза, че никой не го обвинява за нищо, още повече, че това е почивния му ден; тя не е дошла откъм пътя, а през склада за дърва. Естествено, тя е знаела къде държат ключа.

От персонала на лудницата бяха дошли няколко души и се интересуваха за точните подробности на случилото се. Но Пеги не знаеше нищо, а Стивън не можа да им каже колко дълго е лежал на пода, преди да дойде на себе си.

На вратата пазеше полицай, но това не попречи на двама репортери да се промъкнат в къщата в шест и половина тази сутрин, но Бил Уайт набързо се оправи с тях.

Всички се радваха отново да видят Джо, защото сега имаше някой, който да поеме отговорността.

Точно това каза Бил Уайт на Джон Диксън, докато стояха в топлия парник и обсъждаха събитията от изминалата нощ.

— Джо ще се погрижи за всичко. Както, между другото, винаги е правил.

— Докато е жива, вече няма да припари тук — каза Джон.

— Не е толкова сигурно, ако питаш мен, защото от това, което Лили ми е разправяла знам, че е много зла; в продължение на години не се е държала като съпруга. Пък и Лили излезе права за още нещо. От известно време ми говори, че подозира нещо между Маги и господаря. И са ги намерили така, той чисто гол, тя също. Изненадан ли си?

— Въобще не съм. — Джон Диксън поклати глава. — Отдавна знаех накъде духа вятърът. Той се отбиваше при нея, когато ходеше до Билик Роуд. Веднъж или два пъти го предупредих.

— Така ли? Не си ми казвал.

— Ами… нали знаеш, че имаш жена — той се засмя — и сигурно щеше да й кажеш, а тя щеше да каже на Пеги, защото ти е племенница, а Пеги пък приказва наляво и надясно; и си помислих, че господарят достатъчно много изтърпя и понякога е по-добре да си държиш езика зад зъбите. Както и да е, чудя се къде може да е отишла, след като е минала през къщата с дървения чук или каквото е имала в ръката си. — Той замълча малко и попита: — Какво му е на Лари? — Погледна през стъклената врата, зад която малкият шотландски териер лаеше бясно. — Какво става с него?

— Сигурно е надушил плъх или нещо подобно. Винаги лае така, когато наоколо се навъртат тия дяволски животни.

Бил Уайт отвори вратата, кучето се втурна към него и подскочи нагоре, после се дръпна назад, обърна се и зачака, а Бил каза:

— Добре, добре. Ела да ми го покажеш!

— Отдавна не съм виждал плъхове — каза Джон Диксън. — По-скоро ще е някой заек.

Двамата излязоха навън, здраво се загърнаха в анораците и докато вървяха по скриптящия сняг след кучето, Бил каза:

— Не е за вярване, че по това време на годината има сняг. Според мен всичко се дължи на тези атомни бомби, които изпробват по целия свят. Те променят сезоните.

— Къде отива сега? — попита Джон Диксън.

— При кокошките. Обзалагам се, че наблизо има лисица.

Те минаха през една пролука в ниската ограда и излязоха на малка полянка, в края на която имаше цял ред пилета, въпреки че само една или две кокошки бяха влезли да мътят.

— Не обичат снега, но се хващам на бас, че ако оставим храната навън, веднага ще излязат. Какво ли е намерил?

Те тръгнаха след кучето покрай пилетата към един отворен навес, който използваха за съхраняване на кутии и щайги. Най-крайните почти бяха покрити със снега, навалял през нощта. На няколко метра от мястото и двамата спряха и погледнаха двата крака, които стърчаха между съборените кутии.

— О, не!

— Господи!

На бегом стигнаха до навеса, разчистиха кутиите и извадиха вкочаненото тяло на господарката си.

— Дали е мъртва?

Бил Уайт се наведе над Джон Диксън, който внимателно си пъхна ръката под измачканото палто и след малко каза:

— Нищо не напипвам. Слушай, изтичай в къщата и кажи на Джо да извика линейка! А ти по-добре донеси една врата или нещо подобно. Не можем да я пренесем така.

Бил хукна през градината направо през замръзналия градински плет към външната врата. Без да звъни, той заблъска по вратата и когато Пеги му отвори, като се задъхваше, той каза:

— Джо… Къде е мистър Джо?

— При мистър Дон. Какво има сега?

— Госпожата. В градината е.

— О, господи! — Тя закри устата си с ръка. — Затвори вратата!

— Остави! Доколкото разбирам е мъртва. Извикай мистър Джо. Хайде!

Само след няколко секунди Джо стоеше пред него.

— Какво! В градината ли? Къде?

— При кашоните. Трябва да занесем врата или нещо подобно; няма да можем да я пренесем, доста е тежка. И… и по-добре да извикате лекар.

За миг Джо остана вцепенен; после като погледна Пеги, каза:

— Извикай доктора! Кажи му, че е спешно!

Пеги изтича към телефона, като викаше:

— И без да му казвам ще разбере, че е спешно, щом е свързано с тази къща.

Но Джо вече тичаше след Бил към външните постройки. Като спряха, той каза:

— Няма никакви врати, с изключение на онази голямата от стъкло, но тя е доста тежка.

— Да, прав сте, мистър Джо. Има едно въже… Само че е горе на тавана…

Изминаха цели двайсет минути, докато докараха Уинифред в дома и я оставиха на пода в хола. Докторът ги очакваше; докато коленичеше от едната й страна, той бавно поклати глава. Но след малко погледна Джо и каза:

— Още е жива. Обадете се за линейка!

Застанал от едната й страна в линейката, Джо размишляваше върху събитията от последните няколко дни. В едната част на болницата бяха Анет и бебето, а в другата баща му и Маги. А той още не знаеше дали са живи, или не. Ето, че сега в същата болница откарваха неговата осиновителка. Липсваха само Дон и Стивън, за да бъдат всички там; както изглеждаше, Дон скоро щеше да отиде там. Горкият Стивън, от главата до петите в синини. Той преживя ужасна нощ; както доктор Питърс току-що му каза, ако не е бил той, всички щели да бъдат пребити и надали щели да оживеят до сутринта.

Нещо тегнеше над тях. Дали не беше проклятие? Не, никакво проклятие, просто майчина любов, изкривена майчина любов. Когато погледна мъртвешки бялото лице, санитарят, който седеше близо до него, каза:

— Състоянието й е лошо. Цяла нощ да лежи така на студа; куче да беше, щеше да умре. Невероятно е, че още диша.

Да, невероятно беше, че е още жива и дълбоко в себе си страшно му се искаше да не беше така, защото оттук нататък какъв ще бъде животът й? Сигурно нямаше да я върнат в Каунти, а в някое по-сигурно място, особено ако се случеше най-лошото с баща му или Маги. Ами Анет? Как да й каже? Тя е толкова слаба още. Раждането съвсем я беше изтощило. Да разговаря с нея и да се прави на весел щеше да бъде просто блъф.

В болницата имаше голямо оживление и докато откарваха майка му, той с изненада видя в коридора една сестра, която познаваше от Каунти, придружена от мъж. Щом го видя, тя веднага се приближи и каза:

— Голяма трагедия, нали, мистър Коулсън?

Той кимна.

— Да, сестра, наистина.

Мъжът, като че ли да се извини, каза:

— Снощи претърсихме градината. Въпреки че беше тъмно, претърсихме внимателно всичко, след като знаехме, че е в къщата.

— О, нямаше и да предположите, че е между тия щайги и кутии. Но как се е измъкнала?

Той се обърна към сестрата и тя каза:

— Явно с помощта на двете жени от стаята й. Много са хитри… всички там са такива. Използвали са стария трик и са пъхнали възглавници в леглото й и то доста умело, нали знаете, че тя е доста едра.

— Но нали е трябвало да мине през портала?

— О, не е минала оттам. Тя отдавна трябва да го е замислила, огледала е градината и малката горичка. Прескочила е стената. Наблизо има едно дърво и най-ниските му клони опират до стената. Как е успяла да се добере до там с тия килограми, не знам, просто не знам, но казват, че това е единственото възможно място, откъдето е избягала. Тя беше доста подвижна и вървеше с лекота. Но да се покатери на това дърво! Въпреки че в такова състояние те вършат всичко, което са си наумили. Как мислите, ще оживее ли?

На върха на езика му беше да каже: „Надявам се, че няма“, но отговори:

— Не знам.

После, като каза „Извинете“, той се обърна и тръгна към регистратурата.

— Може ли да видя мистър Коулсън и мис Доърти?

— Ако изчакате, ще проверя — отговори жената и вдигна слушалката. Малко след това тя му махна с ръка и каза: — Ако отидете в четвърто отделение, сестра Бел ще ви заведе.

— Благодаря ви.

Сестра Бел го заведе в канцеларията си, покани го да седне и каза:

— Ужасна трагедия. Току-що научих, че са докарали и майка ви.

Той не каза нищо за това и попита:

— Как е баща ми? А мис Доърти?

— Вижте — тя въздъхна, — като че ли има слабо подобрение от миналата нощ. И двамата са живи и можем само да се надяваме на най-доброто. Но мисля, че баща ви е в много по-лошо състояние от мис Доърти.

— Може ли да ги видя?

— Да; съвсем за малко и без да разговаряте. — Тя сви рамене. — Не че това ще е от някаква полза.

Когато той застана отстрани до баща си, погледна лицето му, цялото подуто, синьо-черно, почти неузнаваемо. В едната му ноздра имаше тръбичка, в ръката му също и още няколко тръбички, прикрепени към ръката. Изглеждаше по същия начин, както Дон след катастрофата. Искаше да протегне ръка и да му каже: „О, татко. Горкият ми татко“ и думите напираха в него. Стивън беше казал, че тя държала в ръцете си парче дърво. Трябва да е било доста тежко, пък и тя самата тежеше доста, но в безумието си би опустошила всичко дори с четка за зъби.

Когато после застана до леглото на Маги, видя, че очите й бяха отворени и надничаха изпод превръзките около главата и лицето й.

— О, Маги! — каза той високо.

Тя се опита да вдигне ръката си, но изглежда това беше прекалено голямо усилие.

Като я гледаше, той почувства как в гърлото му заседна буца: защо точно Маги трябваше да страда така? А защо не? В известна степен тя беше виновна за страданията на майка му, тъй като тя не би могла да подозира за чувствата на готвачката си към нейния съпруг. Сигурно е така, защото иначе отдавна щеше да ги напусне. Ако тя не беше полудяла, тази сцена в спалнята сигурно би допринесла за това.

В ума му изплува сцената със Стивън, който стоеше в коридора оная сутрин и още не беше влязъл в къщата, когато той го хвана за реверите на палтото и промълви:

— Татко лежеше на земята, Джо, без дрехи. Маги също, и тя без дрехи. Това е лошо, нали? Маги не е трябвало да бъде там без дрехи. Не съм казал на Дон, още спи. И без това новата сестра няма да ме пусне.

Джо леко го беше разтърсил и каза:

— Успокой се, Стивън! Бъди послушно момче! От думите на Пеги разбирам, че си бил много смел, като си повикал доктора и линейката. — Не каза нищо за полицията.

— Боли ме главата, Джо, и всичко останало. Боли ме, Джо.

— Качи се горе да се измиеш и след малко ще дойда при теб.

— Но аз се измих, Джо.

— Тогава се измий още веднъж. — Той едва се въздържа да не му изкрещи и с равен глас продължи: — Легни си; така ще ти мине болката. Аз след малко ще дойда. Сега отивай!

— Нали няма да излизаш, Джо?

— Да излизам ли? Какво говориш? Не ставай глупав! Сега се качвай…

 

 

Трябваше да прекоси двора на болницата, за да стигне до родилния дом. В един момент се спря в края на градината, като мислеше какво да каже на Анет. По всяка вероятност още не беше чула новината, затова той реши да не й казва нищо сега, а по-късно, пък дори и тогава не, освен ако единият от тях умре. Той не мислеше за Маги, все още не мислеше и за Дон. Постоя известно време прав, докато разсъждаваше: четирима души от семейството бяха в тази болница; пет, ако броеше и бебето; а в къщи Дон беше на косъм от смъртта. Единствените оцелели, изглежда, бяха той и Стивън. Какво беше сполетяло семейството?

Когато отговорите на всички въпроси се свеждаха до един — любов, всякаква любов — той се отдръпна от бордюра на градинката и побърза към родилния дом. Странно как се сети за думите на Стивън: „Нали няма да излизаш, Джо?“.

Анет седеше изправена на леглото. Тя веднага изрази учудването си:

— Нали трябваше да бъдеш на сватбата?

— О, татко размисли и реши, че е по-добре той да е там. Така че отново се разменихме.

— Но на теб ти се ходеше, Джо!

— Не толкова много. Както и да е, те ще дойдат тази седмица. Ти как се чувстваш?

Той придърпа един стол до леглото, взе ръката й и след малко тя отговори:

— Горе-долу. Казаха, че през нощта съм била неспокойна. Имала съм висока температура. Чувствах се ужасно. Не бях в състояние да им обясня, затова ми дадоха приспивателно. После започнаха кошмарите. О, толкова се радвам, че те виждам, Джо.

Той не искаше разговорът да продължава на тази тема и попита:

— Как е нейно величие?

— О, преди половин час я видях и каза, че желае да остане при мен, но не й позволявали. Тогава й казах да понапълнее малко, за да може да им се противопоставя и да ходи, където си иска. — Тя се усмихна тъжно и той каза:

— Няма да повярваш колко бързо ще стане това.

Вече съвсем сериозна и вперила поглед право в очите му, тя попита:

— Как е Дон?

Той се замисли малко преди да отговори.

— Когато излязох, още спеше.

— Зле ли е? Кажи ми, кажи ми истината, Джо, зле ли е?

— Спокойно, спокойно; не говори глупости, не е зле.

— Знаеш ли какво, Джо? С това зловещо предчувствие, което имах снощи, бях сигурна, че е умрял. Трябва да се прибирам в къщи скоро. Казват, че още десет дни или две седмици, но няма да издържа толкова дълго. А… а той трябва да види детето. Разбираш ли, Джо?

— Да, скъпа — той галеше ръката й, — разбирам как се чувстваш и ще поговоря с доктора, за да разбера кога ще те изписват. Но трябва да запомниш, че това не е обикновено раждане, както предполагам, знаеш. Не беше леко. — Той й се усмихна, но лицето й не трепна, когато тя каза:

— Изглежда, че всичко, което върша, не е лесно, например да забременея като за начало.

Тя отмести погледа си и погледна към земята.

— Да имаш такъв сватбен ден! Виновна съм за това, защото ако… ако не бях забременяла, нямаше да бързаме. И с какво помогна това на Дон? Бавно го уби.

— Успокой се. Не говори така. Това, което направи, което двамата направихте, беше от любов един към друг. — Отново същата дума. За колко много неща носеше отговорност. Той продължи: — Много поздрави от Стивън. Трябва да го доведа някой ден да те види. Много е трудно да се отърва от него, когато знае, че идвам тук и непрекъснато ме врънка за бебето. — Колко е лесно да си измисляш; веднъж започнал, той продължи: — Момичетата ти пращат поздрави, също и… Маги. Непрекъснато питат кога ще могат да дойдат при теб. Плетат като луди. — Това беше вярно; беше ги видял в кухнята.

Сестрата влезе в стаята с поднос, погледна го и с подчертан северен акцент каза:

— Какво правите тук? Сам ли ще излезете или да повикам някой?

Той й се усмихна:

— Не знам, може и да се отбранявам. — После се наведе над Анет, целуна я по бузата и каза: — Ще мина следобед.

Когато тръгна към вратата, тя попита:

— Кога се връща татко? Искам да разкаже за сватбата.

— Ами… — Той се почеса по веждата. — Мисля, че ще остане и ще дойде заедно с тях. Всъщност… всъщност не знам. Но както и да е, ще се задоволиш с мен за няколко дни.

— Ще поздравиш Дон, нали? — Гласът й беше слаб.

— О, да, да, ще го поздравя, скъпа.

Навън в градината той пак постоя, като вдишваше дълбоко ледения въздух. Знаеше, че трябва да се върне обратно в болницата и да разбере какво е станало с майка му, но това, което наистина искаше да направи, беше да се качи в колата и да кара надалеч от всичко… и от всички. Да, дори и от Анет, защото всеки път, когато я погледнеше, се разкъсваше между обичта към Дон и желанието за нея.

Отново на рецепцията в болницата, той си проправяше път към гишето, когато една сестра му махна; после тя застана срещу него, погледна го и тихо каза:

— Съжалявам, мистър Коулсън, не можахме да спасим майка ви. Тя… тя не дойде в съзнание. Почина от измръзването.

Мъчно ли му беше? Радваше ли се? Не знаеше. Но след малко попита:

— Какво трябва да направя сега?

Тя отговори:

— Сега ще я занесат в моргата и там ще уредите всичко. Обикновено ги погребват в параклиса на погребалното бюро.

— Да, да. Значи от мен не се изисква нищо.

— Не, освен ако не искате да я видите.

— Не — отсече той. После добави: — Благодаря ви. Ще… ще дойда пак. — След това бързо се отдалечи от нея.

Сестрата направи опит да го спре с ръката си, като че ли искаше още нещо да каже. После се обърна към гишето, облегна се на него и каза на жената:

— Нормално е да се разстрои, но ако ме питаш мен, по-добре е, че тя си замина. Щяха да й издадат документ, че е луда и щеше да прекара целия си живот вътре. А ако я бяха спасили… от това, което чух, че е сторила на онези двамата снощи, щеше да си плаща, докато е жива. О, и всичко това в един работен ден. — Като се засмя леко, тя каза: — Един ден ще напиша книга и ще я озаглавя „Тя умря на работното си място“, защото не знам как ще издържа. Главата ми завря.