Кетрин Куксън
Годината на девствениците (14)

9

Беше неделя вечер. Фло и Харви бяха пристигнали по-рано през деня и сега Фло седеше в хола и разговаряше с отец Рамшоу.

Като му помогна да си съблече палтото, тя каза:

— Извинете, отче, че ви извиках по това време на нощта, и то в такава нощ, но мисля, че в случая не е необходим лекар. Както ви казах по телефона, той се кълне, че тя е в стаята при него.

— Може и на това да е способна, Фло, защото тя беше много властна жена. Много са начините, с които го показа. Мили боже! Тя е способна на това. Но кой би си помислил, че ще стигне до крайност? Но човешката природа е непредсказуема като времето, защото кой би допуснал, че ще имаме сняг по това време на годината. Но не трябва да забравяме, че и преди са се случвали такива неща и че човешката природа е странна смесица от добро, лошо и състояние на безпомощност.

— Заповядайте в дневната да пийнем първо по нещо, отче.

— Не, не; може би по-късно. Какви са последните новини от болницата?

— Даниъл е дошъл в съзнание. Надяват се да се пребори.

— Да благодарим на бога за последното. А Стивън?

— Той спи, отче. Дадох му едно хапче. Горкото момче преживя всичко това.

— Каквото и да си говорим, той е действал съвсем разумно.

— Да, да, така е. Искам да ви призная нещо, отче, ако на този свят съжалявам някого, това е Стивън. Ако не беше това малко нещо… съвсем малко нещо тук горе — тя се потупа по челото, — той щеше да е прекрасен човек.

— Господ избира чедата си, Фло; те се раждат различни. Между другото, щях да забравя, че ти се омъжи вчера.

— Да, отче, радвам се да ви съобщя.

— В гражданското ли?

Те вървяха към коридора и Фло спря.

— Не, отче, не в гражданското; оженихме се в една църква със специално разрешение.

— О, виж ти! Значи — той се наведе към нея — по втория начин?

— Да, отче, по втория начин.

— Добре, само че съм чувал, че Той наднича тук-там, когато има време.

— О, отче.

Тя го потупа по рамото и той се усмихна:

— Въпреки всичко се радвам за теб. Той е добър човек, доколкото го познавам. Но нали знаеш, че… мисля, че си наясно, че няма да ти е лесно в живота.

— Пределно ми е ясно, отче, още повече и на него; но ще се справим.

— Така и трябва.

Влязоха в стаята на Дон и сестрата явно изпита облекчение, като ги видя, веднага се обърна към Фло:

— Не иска да взима хапчетата си.

— Иди да хапнеш!

— Вечеряла съм.

— Тогава вечеряй още веднъж!

Свещеникът леко я побутна към Фло, приближи се до леглото, придърпа един стол и седна.

Дон седеше, подпрян с възглавниците, със затворени очи и продължи да ги държи затворени, когато каза:

— Здравейте, отче.

— Здравей, сине. Пак си буйствал.

— Така казват, отче.

Чак когато вратата се затвори и изминаха няколко секунди, Дон отвори очи, погледна свещеника и каза:

— Тя е тук, отче.

— Ти пък сега.

— Не говорете така, отче. Тялото ми е изпотрошено, съвсем ми е ясно това, но мозъкът ми е бистър. Тя е тук. Казах… казах, че мозъкът ми не е засегнат, но докога ще бъде така, не знам.

— Защо мислиш, че тя е тук?

— Видях я, отче. Стоеше там до леглото.

— Кога беше това?

— Снощи. Не, не, вчера по някое време. Не мога точно да определя часа. В началото си мислех, че си въобразявам, защото тя изглеждаше само като едно очертание. С приближаването на нощта то стана по-плътно. Тя стоеше там и ме гледаше, без да се усмихва, само гледаше. И добре, че взех приспивателното; но после се появи насън, съвсем като жива. Наистина. — Той премести главата си на възглавницата. — Седна на ръба на леглото, където седите вие сега и започна да ми говори същите неща, които слушам от години, колко ме обичала…

— Тя наистина те обичаше и не трябва да го забравяш.

— Има обич и обич, отче. Половината от това време тя трябва да е била луда.

— Не съм съгласен.

— Защото не е трябвало да живеете с нея, отче.

— Не; не е вярно. Но нея вече я няма, само бог знае къде е; тя вече не е тук.

— Тя е тук, отче.

— Добре, добре, успокой се. Така, за теб тя е тук. Но аз ти обещавам, че ще замине.

— Кога? Кажете ми, кога?

Свещеникът замълча за малко, после тихо каза:

— Утре сутринта ще ти дам светото причастие. Но междувременно, ако тя се върне, разговаряй с нея. Кажи й, че я разбираш как се чувства. Да, да, направи го. Не си обръщай главата настрани, както сега.

— Отче, вие не разбирате, тя ме чака да умра и после ще ме има отново, където и да отида.

— Няма. Обещавам ти. Изслушай ме! — Той здраво хвана двете ръце на Дон, разтърси ги и каза: — След утре сутринта тя ще замине. Повече никога няма да я видиш. Но главната ти задача сега е да я оставиш на мира. Изпрати я спокойно някъде. Кажи й, че й прощаваш.

— Да й простя! Тя не мисли, че ми е сторила нещо, за което трябва да й простя.

— Ти не знаеш, Дон. Само тя знае какво чувства към теб и основната причина, поради която се връща е да те помоли да й простиш. Прости й!

Измина известно време, преди Дон да отговори; после, с опряна на гърдите брадичка, той промълви:

— Страхувам се, отче.

— От нея ли? Това ли било?

— Не, не. От всичко. Там, където бавно отивам… Всичко. Мислех, че няма да е така, но се страхувам.

— За последното не мисли; Господ има грижа за това.

— Има и нещо друго, отче.

— Да?

— Вече… вече го казах на Джо. Искам… искам той да се ожени за Анет. Искам да се грижи за нея. Можете ли да уредите това?

— Не уреждам нищо. И дума да не става. Ако желанието им да бъдат заедно е толкова силно, те ще са заедно без никой да урежда повече нищо в тази къща.

Той се изправи.

— Предполагам знаеш, че сега си в това състояние в резултат на уреждане. Наясно си, че баща ти уреди работата с Анет. О, Господи, прости ми! — Той се хвана за челото. — Не искам да се ядосвам на този етап; твърде съм стар, за да се натоварвам с човешките недостатъци. — Тук той спря, защото за голяма изненада видя, че Дон се усмихваше и нарочно го попита с по-строг глас: — Какво смешно има? Знаеш ли колко ми е напрегнато? Да не мислиш, че си единственият?

— Отче, винаги сте вършили добрини за мен. Знаете ли, винаги съм си мислел, че не е трябвало да ставате свещеник; щяхте да извършите много повече добри дела в истинския живот, на сцената.

— За твое сведение, момче, аз съм на сцената. Какво мислиш, че е службата на свещеника, ако не сцена и всеки от нас играе роля…? — Свещеникът не се доизказа, главата му клюмна и той промълви: — Не исках да кажа това. — После брадичката му рязко отскочи напред и той продължи. — Не. Не можеш да заблудиш Бога. Той вижда тази сцена отгоре и наблюдава актьорите си. Като добър продуцент Той ни е избрал. И не се занимава с режисурата; оставил е това на всеки от нас и на някои им е по-трудно да играят, отколкото на други. Ще ти кажа нещо. — Той сложи двете си ръце на леглото, наведе се съвсем близо до лицето на Дон и повтори почти шепнешком: — Ще ти кажа — знаеш ли какъв искам да бъда, ако не бях свещеник?

— Психиатър ли?

— Психиатър? Не! Клоун, най-обикновен клоун. Не фокусник; нали знаеш, един от ония умните глупаци; просто най-обикновен клоун. И бих искал да играя само пред деца под седем години, защото точно тогава те започват да разсъждават, а това прогонва чудесата. Замислял ли си се понякога за това? Само децата са надарени да измислят чудеса, но толкова бързо изгубват тази дарба, толкова бързо. — Той въздъхна, изправи се и каза с променен глас: — Знаеш ли какво? Действаш ми лошо. Ти си също като Джо. Той е от хората, които ще те накарат да се изповядваш всеки път, щом заговориш с тях. — Той се разсмя и гласът му омекна: — Лека нощ, сине, и Господ да е неизменно с теб.

Като каза това, той излезе. Дон облегна главата си назад и каза:

— Да, Господ да е неизменно с мен.

Джо видя свещеника в хола и каза:

— Елате, отче, приготвил съм ви нещо за пиене.

— Не се изненадвай, Джо, но ще ти откажа. Трябва да посетя още двама души, а наближава време за лягане. Погрижи се да изпие хапчетата рано. Знаеш ли, той… той мисли, че тя се е върнала и го чака.

— Да, отче. Преди малко ми хрумна това и мисля, че е прав.

— Е, недей така, Джо. Ти поне разсъждаваш трезво.

— Това значи ли, отче, че ако си здравомислещ, си абсолютно безчувствен?

— Ни най-малко, ни най-малко. Знаеш какво искам да кажа.

— Харви усети нещо, отче. Не знаеше какво точно. Той не е бил толкова често в къщата, но каза: „Не мога да повярвам, че я няма. Имам чувството, че все още е горе по някакъв неописуем начин. Просто не знам“.

— Като съдим по културата им, те са по-близо до земята, отколкото нас.

— Или до боговете.

— О, Джо, да не се захващаме с теология по това време на нощта и в това състояние. Въпреки всичко, знам какво имаш предвид и независимо, че се съмнявам в това, което всички говорят, нека да ти кажа, че за мен тя също е тук. Съществуват повече неща на земята и на небето, отколкото този свят може да си представи. Още нещо и тръгвам. Кога най-скоро ще се върне Анет? Защото той иска да види детето и е съвсем прав.

— Още няколко дни, отче.

— Да, несъмнено, той ще издържи. Ще се отбия утре сутринта към осем за светото причастие. Няма да ти навреди, ако и ти го вземеш. С една цена двама души.

— Купувам, отче. Лека нощ.

— Лека нощ, Джо.