Кетрин Куксън
Годината на девствениците (19)

14

След седем седмици къщата беше продадена и почти всички мебели бяха изнесени. Даниъл беше обзавел новия си дом с по-хубави мебели, а Маги и Стивън вече се бяха нанесли там.

Новите собственици на къщата се съгласиха Бил и Лили да останат в пристройката. Остана само Анет, бебето и Пеги да се преместят в другата къща. Странно, но бяха изминали няколко седмици от погребението на Дон, а Анет още не можеше да се реши да напусне къщата за постоянно. Почти всеки ден отиваше до тяхната къща, но се връщаше да спи в другата. Но днес беше последният й ден тук; както и за Джо. А къде щеше да отиде Джо?

Едва тази сутрин той натовари колата с кашони с дрехи и кутии с книги и ги закара в новия си дом. Къде беше той? Тъй като никой нищо не знаеше, този въпрос му зададе Даниъл. Те стояха в празната дневна и когато Джо му каза къде ще живее, Даниъл замълча за секунда, после каза:

— Не можеш да постъпиш така!

— Защо да не мога?

— Добре, но ще трябва да поговорим.

— Господи! Как можа да го кажеш: ще трябва да поговорим.

— О, знам, знам, но моят живот си е мой и аз трябва да устоя докрай, винаги е било така. Но ти си различен. Ето те, двайсет и шест годишен и никой нищо не може да ти каже.

— Мили боже! Просто не мога да повярвам!

— Казвам го само за твое добро. Ще поговорим.

— Да, ще поговорим. Какво значение има за мен кой говори? Учудва ме в момента начина, по който го казваш.

— Добре, добре. Не искам да споря с теб, Джо. Не обичам да споря.

— Не бих казал, че е така.

— Имам предвид само теб.

— Само мен ли? А отец Коуди? А отец Рамшоу? Отец Рамшоу можеш да го зарежеш.

— Съмнявам се.

— Ще доживеем да видим.

Докато Джо се отдалечаваше, Даниъл каза:

— Джо. Джо, ние се отдалечаваме. Като че ли ни е засегнала бомба, бомба със закъснител от времето на войната и тя ни вдига във въздуха по един или друг начин. Не искам да се разделяме по този начин. Ти си всичко, което имам като син.

— Ти все още имаш син, татко, ако държиш на това, но той ще живее собствения си живот, както ти си живееш твоя. И не забравяй, че ти си отживя, докато аз още не съм започнал, но ще го направя. Не се тревожи, по-късно ще мина да те видя, може би довечера или утре. Така че засега, довиждане, татко.

В хола стоеше Анет с бебето на ръце и той попита:

— Готова ли си?

— Да, Джо. Но… няма нужда да ме откарваш; всеки момент ще се върне Пеги с колата. Тя просто се отби в града да види майка си. Мога да почакам.

— Да, но в момента нямам какво друго да правя.

— Всичко готово ли е у вас? — Гласът й прозвуча съвсем твърдо.

— Всичко е готово и е много хубаво.

— Много си потаен. Защо?

— Скоро ще разбереш. Съвсем скоро всичко ще стане ясно.

Тя го погледна изкосо и тръгна към външната врата. Но там се обърна, огледа хола, погледна към стълбите и мрачно каза:

— Ако някога е имало къща, която да носи нещастие, това е тази. Да се молим на бога никога вече да не виждам подобно нещо.

— Господ да ти е на помощ!

Той отвори задната врата и намести бебето в скута й; после седна зад волана. Бяха изминали съвсем малко разстояние, когато тя каза:

— Където и да се намира жилището ти, ще бъде достатъчно близо, за да се отбиваш от време на време, нали?

— О, да, да, разбира се!

— Джо?

— Да, Анет!

— Няма ли да ми кажеш защо пазиш това място в тайна?

— Добре, Анет. — Той замълча, защото наближаваха завой. — Мислех, че така ще бъде най-добре. Всичко е свързано с тази млада жена и мисля, че достатъчно дълго протаках нещата; искам всичко да приключи отведнъж.

— Не те разбирам, Джо, поне в последно време.

— Анет, дълго време не разбирах самия себе си, но сега вече знам какво искам.

— Значи това е всичко, което има смисъл, нали?

— Да, Анет, това е всичко, което има смисъл.

Нямаше какво повече да си кажат, докато колата се движеше сред хубавите пейзажи. Те свиха по един пряк път и спряха пред голяма къща от сив камък на два етажа.

Той отвори външната врата към едно малко преддверие и тя влезе първа, после внезапно спря и погледна четирите куфара близо до масичката за телефона. Обърна се, погледна го и той каза:

— Да, да, мои са. Има още няколко кашона с книги, но съм ги сложил на тавана.

Тя направи три крачки назад и той каза:

— Внимавай! Ще се спънеш в стола. Ела да седнеш!

Той отвори вратата на дневната, взе бебето от нея, влезе вътре и го сложи да легне на едно меко кресло.

Тя стоеше отвън на вратата, но той се върна, хвана я за ръката и я заведе до канапето. Накара я да седне, а той седна до нея.

— Това е новият ми апартамент; ще живея тук. Вече си избрах стаи в дъното на горния коридор. На първо време ме устройват. Какво ще кажеш? — Той протегна ръка и показа стаята. — Харесва ли ти?

— Престани, Джо! Престани!

— Не, няма да престана. — Гласът му се промени сега, цялата му закачливост изчезна. — Правя това, което трябваше да направя преди много години. Не трябваше да се оставя да ме изместят. И двамата го знаем. И Дон го знаеше. Да, Дон го знаеше. Ти беше моя много преди да бъдеш негова. И двамата го знаехме. Не знам какво мислиш сега, но знам, че ако бях говорил преди татко да започне маневрите си, щях досега да имам съпруга и семейство. Ти заобича Дон. Не отричам това. И той те обичаше. О, да, той те обичаше! И двамата се обичахте. Но това беше пауза между две действия. Нищо повече от пауза между две действия. Ако погледнем назад, ти ми принадлежиш още от самото начало. Можеш ли да си представиш как се чувствах, когато бях принуден да поема ролята на големия брат? Можеш ли? О, не плачи, скъпа! Не плачи! Искам да ти кажа нещо. Още много неща мога да ти кажа, но сега това: толкова дълго чаках, че мога да чакам още, докато се почувстваш готова, но аз трябва да съм до теб и да знам, че си моя и че един ден ще се оженим. И не мога да не се надявам, че това ще стане скоро. Но да ти кажа ли нещо? Татко ме предупреди точно преди да изляза от къщата, че ще говори с мен. Притесни се, като му казах какво смятам да направя. Най-малко той може да ми каже, че е необходимо да поговорим. Представяш ли си? Сега, слушай, Анет. Разговорът може да има смисъл, но може и да няма. Оставям това на теб и личното ти време. Искам само да знаеш това. Обичам те… Винаги съм те обичал и не виждам след толкова много време как бих могъл да престана да те обичам. И защото те обичам толкова много, мисля, че е невъзможно ти да не ме обикнеш по някакъв начин, все някога.

— Джо! Джо! — Тя беше стиснала силно очите си. Главата й се наклони към него и се облегна на рамото му, като промълви: — Обичам те. Обичам те сега. През цялото време се чувствах виновна. Обичах Дон. Да, обичах го. Но обичах и теб. През цялото време знаех, че те обичам, но не като брат. О, Джо! Джо!

Той опря брадата си до челото, затвори очи и стисна със зъби долната си устна. После вдигна главата й от рамото си и нежно притисна устните си към нейните. И когато тя се притисна до него, той си спомни думите на Фло: „Който чака, ще дочака“. Очите му заблестяха и той тихо каза:

— Знаеш ли, предстоят големи събития. Готова ли си за тях?

— Да, Джо. — Лицето й беше мокро, по него още се стичаха сълзи и тя повтори: — Да, Джо.

— Отец Коуди ще ни охули ли?

Още веднъж те се прегърнаха и Джо каза:

— И още как! Дори ако спрем до тук. — Той я целуна по върха на носа. — Ще ни оплюе както само той може…

Тя го погледна настойчиво и каза:

— Ще видим тоя път за какво ще бъде, нали, Джо?

— О, скъпа моя!

Те се прегърнаха нежно и се облегнаха на канапето. Но от фотьойла се чу плач, стреснаха се и започнаха да се смеят високо. Джо скочи, взе бебето и като го залюля извика:

— Чуй ме, Фло Коулсън, майка ти ме обича! Чуваш ли? Майка ти ме обича. Който чака, ще дочака. Майка ти ме обича!