Кетрин Куксън
Годината на девствениците (7)

2

— Слушай, скъпа. — Даниъл сложи ръката си върху рамото на Анет, докато вървяха от болницата до колата. — Няма никой, който повече от мен да иска той да се върне в къщи. Повярвай ми, скъпа. Ще го пуснат при едно условие: ако обещаем, че за Дон ще се полагат съответните грижи. О, знам, че можеш да вземеш сестра за през деня и за през нощта, но една сестра няма да е достатъчно. Трябва някой да го вдига, да го обръща. Както знаеш, още не може да задържа нуждите си и винаги ще бъде така. После, с уврежданията на черния си дроб и на гръдния кош, той няма сила да се изправя и да ляга. Единствената причина, поради която мистър Ричардсън се съгласи да го пусне, е, че изпада в състояние на депресия, главно от това, че не си непрекъснато до него. И не забравяй: не е минало много време, откакто ти свалиха гипса. Не би могла да помагаш на сестрата да го вдига, докато двамата с Джо винаги ще бъдем в къщи. Ако сте у вас, няма да сме под ръка. Това е, което измислихме. Всъщност, идеята е на Джо. Нали знаеш стаята с игрите в съседство до билярдната. Тя е голяма и светла, с два дълги прозореца, от които се вижда градината. После има още една стая, в която преди държахме всички неща за оранжерията. Според Джо стаята за игри може да стане една хубава спалня. Той даже е взел едно легло от горния етаж и каза, че с два матрака горе-долу ще стане на нивото на болничното легло; за да е по-лесно да се повдига пациента. Тогава другата стая може да се използва като дневна. Нали знаеш колко му се отдава да инсталира разни неща — трябваше да стане електротехник — и каза, че може да сложи вътрешен телефон, един от твоята стая до неговата през коридора и още един до моята на горния етаж, така че винаги ще сме под ръка, ако се наложи. Но само ако се наложи.

Тя спря да върви и с чувство на горчивина в гласа каза:

— Ами… майка? Тя никога няма да излезе от стаята му. Никой от лекарите и сестрите няма да са на моя страна. Това е нейната къща.

— Тази къща е моя.

— Да не усложняваме нещата, татко. Няма… няма да мога да го понеса. И така отношенията са много обтегнати. А знаеш и отношението на Дон към нея.

— Знам, знам, скъпа. Но аз ти обещавам, че ще има закони и те ще се спазват. Един от тях ще бъде, че ако тя не си стои на мястото, ти ще можеш да го заведеш у вас. Хайде, скъпа, да опитаме. За доброто на Дон. Приеми така нещата.

— Не. Не мога да ги приема така, татко, защото повечето от нервните му състояния са предизвикани от нея. Не можеш да го отречеш.

— Да, признавам си. Да, да, скъпа. Но в момента не виждам друг изход. Той или трябва да остане там, откъдето идва, или да се върне в старата си къща, поне временно, както ти казах. По-късно, може би ще има инвалидна количка. Помисли за това. — Той отново сложи ръка на рамото й и каза: — Хайде. Хайде. През цялото време ти беше толкова смела, искам и аз малко да се окуража. Чувствам се толкова зле в момента.

— О, татко, съжалявам.

— Между другото, как вървят нещата у вас?

— О, както обикновено, мама се тревожи и се мъчи да разбере защо всичко това се случи. Татко си е същият, въпреки че само наблюдава отстрани.

Той я погледна в очите и тихо попита:

— Внимателни ли са с теб?

Тя отговори също толкова тихо:

— В известна степен са внимателни, но не проявяват разбиране. Никога не са го правили и никога няма да го направят.

Двамата се гледаха един друг известно време, преди той да каже бодро:

— Хайде, ще те оставя пред вратата.

— Мислех, че отиваш в Нюкасъл по работа.

— Да, но това не пречи да те оставя до входа, а след това да завия и да се върна обратно.

— Мога да взема такси.

— Да не си посмяла! Хайде…

След пет минути той я остави до вратата, водеща към дома й и каза:

— Ще мина през болницата около осем, за да те взема. Така добре ли е?

— Да, татко. И благодаря.

Той и махна, направи обратен завой и тръгна към Нюкасъл и после към „Боуик Роуд“, 42.

Маги отвори пътната врата, като че ли беше стояла там да го чака — така всъщност беше. Веднага, щом вратата се затвори, двамата се прегърнаха и дълго и страстно се целуваха. После тя каза делово:

— Изглеждаш премръзнал. Има гореща супа.

В отговор на това той рече:

— Толкова е студено, че сигурно ще вали сняг за Коледа.

— Дай ми палтото си. — Тя взе връхната му дреха, влезе в антрето и я закачи на закачалката. Когато се върна в стаята, отново се озова в прегръдките му. Но този път за съвсем кратко време и тя каза: — Сега седни. — Тя посочи малкото канапе за двама, поставено под ъгъл до камината, където горяха въглища. Той седна и протегна краката си, после погледна към огъня и когато тялото му се смъкна надолу, отпусна главата си назад върху облегалката. Последва дълга въздишка. Не след дълго, без да се размърдва, той попита:

— Кога си замина?

Гласът й долетя от кухнята:

— Към дванайсет.

— Какво? — Той изправи главата си. — Била си готова още щом съм излязъл?

— Да, зная, но имах малко работа със Стивън. Нали го знаеш какъв е, когато имам почивен ден пък и винаги, когато знае, че излизам. Така, той слезе по халат. Аз бях в стаята си, когато той влезе в кухнята, но го чух. Нали знаеш как му изтънява гласът, когато наближават пристъпите. Когато влязох, всичко мина както обикновено: той искаше да дойде с мен или да отиде и да види Дон. Не е трябвало да му обещавате да го водите при Дон; той помни тези неща. Нали отдавна решихте да не му обещавате неща, които не може да има или да прави. И кой, мислиш, ни изненада по това време, самата тя и тогава го хвана поредния пристъп. Не искаше да спре, мяташе се наоколо, нали знаеш, като тригодишно дете. И тогава тя го удари.

— Тя какво?

— Тя го удари. И беше права. Да, тук беше права. Той веднага спря. Но започна да реве и затова го заведох горе, казах му да се изкъпе и да се облече. И слязох долу да я видя.

Тя спря и той се надигна, за да извика:

— Какво стана после?

Тя влезе в стаята с поднос, върху който имаше две чинии супа и като ги остави върху малката масичка с покривка отгоре, която се намираше до камината, каза:

— Отидох в стаята й. Тя гледаше през прозореца и косата й падаше свободно надолу. Тя се обърна и ме погледна. Плачеше, Даниъл. Тя плачеше.

Той се изправи на крака и тръгна към нея.

— Добре, плакала е. Има защо да плаче; мъчно й е за самата себе си, защото знае, че не всичко става, както тя иска и че не може да има сина си завинаги.

Маги погледна встрани от него, после продължи:

— Когато я попитах дали има нещо против, ако го изведа малко навън да потича, тя каза: „Това е почивният ти ден“. „Знам, но няма значение. Нямам нищо специално предвид.“ И знаеш ли какво ми каза тогава тя? — Маги го гледаше и продължи да говори тихо: — Тя каза: „Този дом беше някога щастлив, нали, Маги?“.

— По дяволите, щастлив дом! Никога не е бил щастлив; още от самото начало. Тя искаше да направи впечатление и къщата беше доста голяма, за да се опита да скрие Стивън от погледа на хората.

— Зная, зная. Мисля, че правеше сравнение между тогава и сега. А после каза: „Животът не е справедлив, нали?“. Аз й отговорих честно: „Не, госпожо, не е справедлив“. А когато тя ме попита „Ти щастлива ли си?“, какво можех да й отговоря? Съвсем честно й казах: „Само от време на време, госпожо“. Даниъл, за първи път в живота си изпитах съжаление към нея. Донякъде има основание, защото не може да превъзмогне чувствата, които изпитва към Дон, както и аз не мога да превъзмогна това, което изпитвам към теб или ти към мен. — Тя сложи ръце върху раменете му: — Бъди внимателен с нея, Даниъл. Знаеш ли, Лили ми каза, че никак не й е приятно да влиза и да сервира яденето. Ти разговаряш с Джо или тя разговаря с него; Джо говори или с теб или с нея. Тя каза, че онзи ден разговорът бил толкова превзет, че й заприличал на куклено шоу. По-добре е, когато теб те няма, защото тогава Джо разговаря свободно с нея. И когато Анет е там не е толкова лошо, а най-добре е, когато мисис Джаксън и мистър Рочестър се отбиват от време на време; той дори я кара понякога да се смее.

Той свали ръцете й от раменете си и като ги притисна една в друга, изрече:

— Странно е да казваш, че изпитваш съжаление към нея.

— Да, така е, дори се чувствам виновна понякога.

— О, боже! Не казвай това, Маги! Не ставай лицемерна!

Тя отдръпна ръцете си от него и каза:

— Не съм лицемерна и ти го знаеш, но по цял ден съм в къщата с нея. На практика аз съм наблюдател и като цяло виждам по-голямата част от играта. Не я харесвам и никога не съм я харесвала и не само защото обичам теб; не я харесвам като жена. Тя е надменна и егоистка. Такава е тя, но в същото време тази нейна любов; не, не любов, а страст или мания за сина й, но някак си я разбирам, защото, бога ми, колко пъти съм искала да имам син, който да ме кара да подлудявам. Твой син.

— О, Маги. Маги. — Ръцете му отново я прегърнаха и той сложи главата й на рамото си. Но това трая само секунда, защото тя подуши с нос и каза:

— Супата ще замръзне. Хайде, сядай, сигурно си изгладнял.

— Да, Маги, гладен съм, но не за храна.

— Е. — Тя се усмихна и нежно го потупа по рамото. — Ще измислим нещо за това, нали? Но, по-важните неща сега. Сядай!

 

 

Около шест часа той беше готов да излезе и застанал до затворената врата, каза:

— Маги, поради невъзможност да разпределям времето, както всеки друг човек, не знам с колко разполагам, но мога да ти кажа следното: ще проиграя остатъка от живота си само за няколко седмици с теб в тази къща. — После с усмивка добави: — Е, може би не точно в тази, защото не се разбирам и с Хелън. Ще й предадеш най-топлите ми чувства, моля те.

— В никакъв случай; ще й предам само поздравите ти. Лека нощ, скъпи. Внимавай по пътя; замръзнало е и се хлъзга…

Едва беше влязъл в къщата, когато Джо тръгна към него през хола. Като че ли и той, също като Маги, беше го чакал.

— Може ли да поговорим, татко?

— Да, да, какво има? Ела в кабинета!

След като влязоха в стаята, Джо каза:

— Анет дойде тук сутринта. Тя влезе и говориха с мама. Не зная какво е станало, освен това, че даде да се разбере, че ако доведат Дон тук, би трябвало от време на време да ги оставят сами. За през деня ще има сестра, но през нощта не, тъй като тя щяла да се обажда или на теб или на мен и първото нещо, което ще правим сутрин и последното за вечерта ще бъде да отиваме при Дон. Междувременно, ако има нещо да се направи, сестрата щяла да има грижата. Не каза как е реагирала мама, само, че всичко е уредено. Но от тогава насам, няма да ми повярваш, настана голяма суматоха. Мама накара Лили и Пеги да изтъркат всичко и дори извика Стивън долу да й помага при местенето на мебелите. Предложих й да изчака докато се върнеш ти, но не, Стивън щял да свърши работа, бил силен. Той наистина е силен и когато поиска, може да върши някои неща. И това, разбира се, му достави удоволствие.

— Добре, добре. Нещата се раздвижват.

— Татко. — Джо протегна ръка към Даниъл. — Тя изглежда щастлива, променена, като преди… — Той сви рамене. — Доколкото може да бъде щастлива. Татко, опитай се да оправите нещата, поне докато…

Даниъл погледна в лицето този мъж, който беше висок колкото него и цялото му същество беше изпълнено с топлота и си помисли колко е странно, че тези двама души, които обичаше и които нямаха кръвна връзка с него, защитаваха каузата на жена му, като изтъкваха, че тя има право. Той му отговори тихо:

— Ще направя каквото мога; никога не съм ставал причина за раздори. Но какво мислиш, че ще стане, когато балонът се спука, защото, доколкото я познаваш, той ще се спука? Учудвам се, че още не се е случило това. Необходимо е само едно убождане, ще видиш. Но, добре… добре, ще се оправим, обещавам, че няма да съм този, който ще използва иглата.