Кетрин Куксън
Годината на девствениците (5)

5

Беше дванайсет и половина в неделя сутринта. В болницата Даниъл и Джо седяха от едната страна на малка маса, а Фло от другата. На друга маса бяха седнали Джанет и Джеймс Алисън; тя наведена напред с подпрени на масата лакти, а той изправен със затворени очи. Човек би могъл да помисли, че е задрямал, ако от време на време не поглеждаше Уинифред с безпокойство. Тя се разхождаше в свободната площ пред вратата на стаята, по шестнайсет крачки в двете посоки.

Никой нямаше да си спомни кога за първи път тя започна да крачи из стаята, въпреки че всеки щеше да си припомни как тя изкрещя, когато Даниъл се опита да я заведе за ръка до стола и едва не събори Фло на земята с рязкото замахване на ръката си; и когато Джо каза: „Моля те, мамо, няма да си помогнеш така“, а тя скръцна със зъби.

Единственият, който все още не се беше приближил до нея беше Харви. Сега той влезе в стаята с поднос за чай, сложи го на масата и подаде на всеки чаша чай. И когато върху подноса останаха две чаши, той взе едната, обърна се и бавно тръгна към Уинифред, като й се изпречи и застана пред нея с чаша чай. За секунда той си помисли, че тя ще я блъсне от ръката му. Но за голямо учудване, тя не само взе чашата от него, но седна на най-близкия стол все едно, че кризата беше преминала.

Изглежда напрежението изчезна от стаята. Но само за малко, защото едва бяха отпили от чая, когато вратата се отвори и се появи сестрата от нощната смяна. Като погледна към мистър и мисис Алисън и се обърна към тях по име, тя каза:

— Сега бихте ли дошли с мен да видите дъщеря си? Тя се съвзе. Но можете да останете съвсем за малко.

И двамата скочиха от местата си като че ли беше включена една и съща електрическа инсталация и докато сестрата отваряше вратата, Уинифред я хвана за ръката и попита:

— А сина ми?

Сестрата каза:

— Все още е в операционната, мисис Коулсън. Докторът ще ви се обади веднага щом операцията свърши. Запазете спокойствие.

След като вратата се затвори, Уинифред отново започна да крачи напред-назад. Но сега повтаряше под носа си: „Запази спокойствие. Глупаци! Запази спокойствие. Запази спокойствие“. Думите се процеждаха през стиснатите й зъби и когато тя повиши глас, Даниъл бързо стана от мястото си, хвана я за раменете и изсъска:

— Достатъчно! Престани! И се опитай да си представиш, че не си единствената, която се притеснява.

Малко грубо я блъсна към стола, изправи се над нея, като лицето му почти докосваше нейното и изръмжа:

— Пак те прихващат, и бога ми, така ще те цапна през лицето, че трудно ще виждаш. Разбра ли?

За втори път през тази седмица той заплашваше да я удари и когато тя го погледна, очите й бяха изпълнени с такава омраза, че той почти можеше да я подуши. Изправи се задъхан, като че току-що се бяха мъчили да го удушат и се обърна към Джо и Харви, които стояха един до друг, готови сякаш да се намесят и да го възпрат.

След малко всички отново седнаха и Фло, като ги огледа, каза:

— Хайде, изпийте си чая. Изстива. — И като послушни деца мъжете взеха чашите си и отпиха от тях.

След около десетина минути вратата се отвори и се появиха двама мъже, които се представиха като мистър Ричардсън, хирургът, и доктор Уолтърс. И двамата изглеждаха изтощени, особено хирургът, който беше пребледнял.

Уинифред скочи от мястото си и се втурна към тях. Той я потупа по ръката и каза:

— Всичко е наред. Всичко е наред.

— Как е той? Как е синът ми?

— Седнете. Седнете.

Тя нетърпеливо поклати глава и остана права, а мистър Ричардсън, след като отмести поглед от нея към другата жена и тримата мъже и задържа погледа си върху Даниъл, каза тихо:

— Операцията продължи доста дълго.

— Той… той ще се оправи ли?

— Ще трябва да се изчака; доста е пострадал.

— Ще живее ли? — Уинифред запита настойчиво.

Той я погледна право в очите и каза:

— Това също не се знае, мисис Коулсън. — Гласът му беше напрегнат. — Ще ви обясня. — Той отново погледна Даниъл. — Няма да може да използва краката си. Пострадал е гръбнакът в областта на прешлените. Това може би няма да се окаже толкова сериозно, но белият дроб е разкъсан, а черният също е пострадал. От черния дроб ми се струва, че може да има сериозни последствия. Но все още е твърде рано. Сега ще ви посъветвам да се приберете в къщи и да си починете. По-късно ще има достатъчно време да…

— Аз няма да се прибера в къщи. Трябва да го видя. Ще бъда до него.

— Страхувам се, че няма да можете да останете, поне тази вечер не, мисис Коулсън.

Гласът на доктора беше категоричен:

— Моментът е много опасен. Елате пак сутринта и ще продължим, но в момента абсолютно забранявам да го безпокоите.

Сякаш тялото на Уини щеше да се пръсне: гърдите й се надигаха, а бузите й се бяха издули като че ли задържаше дъха си.

Гласът на Фло изглежда разчупи леда, когато тя попита:

— Как е Анет… жена му?

Сега доктор Уолтърс отговори на Фло:

— О, имала е голям късмет — каза той. — Счупена ръка, натъртени ребра и леко сътресение. Учудващо е, че се е отървала с толкова малко. Ще се оправи. Тя също има нужда от тишина и спокойствие. И както ви каза мистър Ричардсън, ще постъпите правилно, ако се приберете в къщи и си починете. Ние също. — Той наклони глава към колегата си: — С удоволствие бих си легнал. Надявам се, че ме разбираш.

— Да, разбира се. — Това беше гласът на Джо. — Ще… ще постъпим както казвате, докторе. И… много ви благодарим.

— О, да, да. — Думите на Джо като че ли напомниха на Даниъл, че трябва да бъде любезен и той се поколеба, преди да продължи. — Малко сме замаяни. Стана… стана така неочаквано. Сватбата… Току-що бяха тръгнали… Просто невероятно…

Мистър Ричардсън кимна, преди да каже каквото се полага в такива случаи:

— Случват се такива неща. Никой не знае защо. Но винаги има надежда. Сега ви пожелавам лека нощ. — Той се наведе към Даниъл и след това излезе, следван от доктор Уолтърс.

С изключение на Уини, всички се приготвиха да тръгват; тя продължаваше да стои и вцепенено гледаше напред. След като я погледна, Даниъл мина край нея и излезе. Фло също я погледна; даже се спря пред нея, преди да излезе.

Джо спря и каза:

— Хайде, мамо; утре, щом като станем, ще те докарам тук.

За малко му се стори, че тя е абсолютно решена да остане там, където стоеше, но когато погледна назад към чернокожия мъж, застанал на няколко крачки от нея и изглежда не възнамеряваше да мръдне оттам преди нея, тя се втурна напред, като се отскубна от ръката на Джо.

Джо и Харви размениха погледи; тръгнаха заедно след нея.

 

 

Когато се прибраха в къщи, беше два часа сутринта и Уини, която още не беше проговорила, тръгна направо към стаята си. Някакво чувство на зашеметеност изглежда беше обхванало и останалите, докато отпиваха от горещия чай, приготвен от Маги — тя, без да се оплаква от късния час, беше приготвила стаи за Фло и Харви.

 

 

С изключение на Стивън, всички бяха на крак преди осем сутринта. Предната вечер бяха дали на Стивън много силни успокоителни. Очевидно той беше станал свидетел на катастрофата от прозореца на таванската си стая, дълго крещя и стѐна и беше станал толкова необуздан, че се наложи да повикат лекар.

Маги беше на крак от шест часа. Приготви закуска, която никой не докосна. Седеше в дневната си с лице срещу Даниъл. Очите й бяха зачервени и подути, а гласът й съкрушен.

— Не можа да избяга в крайна сметка, нали?

Даниъл мъчително преглътна, преди да отговори:

— Не, не можа.

— Но ако състоянието му е толкова лошо, колкото казваш, тя пак може да го загуби. Всички може да го загубим, но по-добре да го видя мъртъв, отколкото безпомощен, защото тогава ще се върне в началото, или преди него.

— О, не, за бога. Те си имат собствен дом и доколкото разбирам, Анет няма много тежки контузии и ще се грижи за него. И винаги ще има медицински сестри. Не, за бога! Маги, аз ще се погрижа за това: така или иначе, те трябва да почнат свой собствен живот. Тя може и да не се отдалечи от прага на вратата, но поне те ще си бъдат у тях. Той ще има съпруга.

Тя го погледна, преди да се обърне, и тръгна към скрина, откъдето извади чиста престилка. Докато я завързваше, попита:

— Ще се върнете ли за обяд?

— Съмнявам се — отговори той.

— А Фло и мистър Рочестър ще останат ли?

— Не знам… Какво мислиш за него? Изненада ли се, като разбра за кого се е сгодила?

— В началото може би — да, но после, не. Представям си колко много жени биха желали да се свържат с човек като него, образован и доста хубав. Те, всички черни, са хубави. Никога не съм виждала грозен чернокож. А ти?

— Като си помисля, май не съм. Както и да е, и двамата сме на едно мнение: мисля, че е постъпила добре за себе си, цветът е без значение. Сега трябва да тръгвам.

Той стоеше и я гледаше; после пристъпи напред и ръцете му я обгърнаха, а нейните се увиха около него и двамата стояха прегърнати; заровил глава в рамото й, той промълви:

— О, Маги, съкрушен съм, не само заради себе си, но и заради него. Страх ме е да мисля за бъдещето.

Тя го отдръпна от себе си и изтри сълзите от бузите си с единия си пръст.

— Нищо не може да се направи. Вчерашният ден доказа това. Бог взима, бог дава. Тръгвай сега; и да не забравиш да се обадиш от болницата.

Той кимна, но не каза нищо повече и излезе. В хола Фло и Харви вече го очакваха прави заедно с Джо и като го видя, Фло бързо се втурна към него:

— Опитах се да говоря с нея, но тя не си отвори устата.

— Къде е тя?

— В трапезарията пие чай; нищичко не е хапнала.

— Нищо, това няма да й навреди. — Гласът му беше мрачен. — Тя има достатъчно сланини, които да я крепят. Доведи я. Кажи й, че сме готови и я чакаме.

— Тя е готова и чака почти от един час. — Фло, изглежда се притесни от отношението на Даниъл, но той си каза думата.

Напрежението като че се повишаваше и Джо запита Харви:

— Ще си тръгваш ли днес?

— Въобще не е належащо. И двамата имаме една седмица отпуска; бихме могли да останем и да помогнем с нещо. — Той погледна към Даниъл, а Даниъл спокойно каза:

— По всяко време сте добре дошли. Оставам на вас да решите.

От коридора се появи Фло, следвана от Уинифред, която мина край тях все едно, че бяха невидими, излезе от къщата и зае мястото си в колата на пътя; докато се наместваше, подпъхна краищата на палтото си под краката, като че ли искаше да предотврати докосване с крака на мъжа си.

Даниъл отмести поглед от счупената ограда, когато минаваха през портата и излизаха на пътя и не каза нито дума, докато не приближиха болницата. Тогава, сякаш шепнейки на някого, той мрачно каза:

— Само да си посмяла да направиш тук истеричното си шоу, помни — аз имам по-добро: нали знаеш, че има съвсем обикновен лек за истерия.

Тя не отговори веднага; всъщност чак когато той паркира сред редицата от коли в предния двор на болницата, тя каза зловещо:

— Ще си разчистя сметките с теб. Ще видиш.

На което той отговори:

— Ще си разчистим сметките и ще се моля на господа това да стане скоро.

Докато тя крачеше към болницата, той се обърна назад към другите, които слизаха от тяхната кола и заедно с тях влезе в приемната. Там чу Уинифред високо да заявява: „Искам да видя доктор Ричардсън“ и отговора на дежурния: „Съжалявам, но доктор Ричардсън е в операционната в момента, но можете да изчакате в чакалнята, ще ви извикам друг лекар“.

Даниъл беше застанал пред него и се намеси в разговора, като попречи на жена си да продължи:

— Бихте ли ми казали в кое отделение е синът ми? Сигурно ви е нямало тук по-рано; той е опериран, казва се Коулсън.

— Да, да — дежурният кимна — зная, но нали ви казах, че ако изчакате, ще повикам друг лекар.

— Благодаря.

Той тръгна, следван от Джо, Фло и Харви, независимо че Уинифред остана там цяла минута, преди да тръгне след тях.

В чакалнята имаше повече хора, отколкото когато си бяха тръгнали рано сутринта; поне една дузина хора чакаха и само три места бяха останали свободни. На всичко отгоре три деца се гонеха между масите.

След като хвърли един поглед, Уинифред се върна в коридора. Джо и Даниъл бързо размениха погледи и Джо излезе след нея.

Харви придружи Фло до свободното място и седна до нея, а Даниъл застана близо до вратата и всички усетиха тишината, която настъпи в стаята. Бяла жена с черен мъж. И то какъв! И двамата издокарани, а не като онези смесени двойки, които човек може да види в Богс и които предизвикваха обществеността; на тия двамата не им пукаше. Това някак си се излъчваше от възрастните, които с изключение на младежа и мъжа, бяха все жени.

Но те едва бяха постояли няколко минути, когато вратата се отвори и Джо извика:

— Татко.

После кимна към Фло и Харви. И ето ги отново в коридора, застанали пред млад доктор, който обясняваше:

— Мистър Ричардсън би желал да ви види. Ще бъде свободен след половин час. Междувременно може да видите пациента, но само за малко. Във всеки случай, мистър Коулсън още е в безсъзнание. Ще трябва да мине известно време. Ако обичате, оттук. И… моля ви, по двама.

Той ги поведе през коридора, после през друг коридор и излязоха на една площадка, водеща към отделение, там беше много оживено и тракаха чинии върху количката за храна, която изнасяха навън. Младият лекар спря пред вратата. После като кимна първо на Даниъл, а след това и на Уинифред, отвори вратата и те влязоха.

Даниъл бавно се приближи до леглото и погледна към сина си, който би могъл да бъде и мъртъв, толкова безцветна беше кожата му. В едната му ноздра имаше тръбичка, на ръцете му също, а над краката му висеше шина.

Даниъл затвори очи за секунда: гърлото му беше свито, а душата му крещеше: „Краката му! Краката му!“. Когато чу някой до него да диша тежко, той отвори очи и погледна през леглото към жена си. Лицето й беше изкривено от мъка и по брадичката й се стичаха сълзи. Тя стенеше.

Една сестра, която той не можа да разбере откъде се беше появила, внимателно хвана Уинифред за ръката и каза:

— Елате! Елате, моля.

Уинифред блъсна ръката й настрани и промълви:

— Искам да остана. Ще седя до него.

— Докторът каза…

— Аз съм негова майка. — Тя почти изсъска в лицето на сестрата, а тя като че ли умолително погледна през леглото към Даниъл. В отговор на това той пристъпи към леглото и Уинифред бързо се отдалечи. Тръгна към вратата, като негодуваше:

— Искам да се видя със специалиста. Не лекаря, не хирурга, а специалиста.

Даниъл едва забележимо поклати глава и тихо запита сестрата:

— Кога… кога според вас ще се съвземе?

Отговорът беше:

— Не знам… не се знае.

Тогава той попита:

— В кое отделение е жена му? Мисис Коулсън?

— Мисля, че е на горния етаж.

— Благодаря ви.

Няколко минути по-късно го въведоха в едно странично отделение и там, за своя изненада, той видя Анет да седи в леглото, подпряна от двете страни. Очите й бяха отворени и когато той се приближи до нея, видя, че едната й ръка беше в гипс и дясната половина на лицето съвсем безкръвна, както след внезапен удар.

Гласът й прозвуча слабо, когато каза: „Татко“.

— О, миличката. О, скъпа моя. — Той вдигна другата й ръка от завивката и я погали.

Тогава тя попита:

— Дон? — И после пак: — Дон? Много… ли е зле? Те… няма… да ми кажат.

Той преглътна, преди да я излъже:

— Ще… се оправи. Разбрах… разбрах, че краката му са пострадали. Още не е в съзнание, но ще се оправи. Ще видиш.

Сестрата влезе след него в отделението, подаде му стол, той й кимна в знак на благодарност и седна.

— О, скъпа, недей, не плачи! — каза той, като все още държеше счупената й ръка.

— Ние… ние…

— Да, скъпа?

— Бя… гахме.

— О, да, да, бягахте. Пак ще избягате, скъпа. Не се тревожи.

— Защо, татко? О, защо стана така?

Последната дума беше казана с по-силен глас и подейства като сигнал за сестрата, при което Даниъл се отдръпна, а тя започна да я успокоява:

— Хайде, сега трябва да поспиш пак. Ще ти донеса да пийнеш нещо и после ще си почиваш. След това ще се почувстваш по-добре.

Даниъл се отдалечи от леглото. Само преди няколко часа тя беше булка, красива булка, а сега изглеждаше като някой, който по невнимание е стъпил на боксовия ринг и здравата си е изпатил.

Той почака в коридора, докато сестрата излезе от отделението и тихо попита:

— Какво е състоянието й?

— За голямо учудване се е отървала леко. Цялото й тяло, естествено, е натъртено, но единствената счупена кост е на ръката. Като по чудо се е спасила, докато съпругът й, както разбирам, е доста зле. Вие… баща й ли сте?

— Свекърът й.

— О, значи той е ваш син?

— Да, мой… — Но не можа да довърши изречението, защото сестрата продължи:

— Каква трагедия! Само няколко часа след сватбата, точно преди сватбеното пътешествие. Да не повярваш, че се случват такива неща.

Когато по-късно той излезе от тоалетната, очите му бяха зачервени, но изглеждаше по-спокоен. И докато вървеше към чакалнята, едва не се сблъска с хирурга.

— А, ето ви и вас, мистър Коулсън. Исках да си поговорим.

— Добро утро, мистър Ричардсън. Току-що ходих да видя снаха си.

— О, да, да. Имала е късмет. Чудна работа как се е отървала с толкова малко. Бихте ли дошли за малко в офиса ми?

Те влязоха в малка стая и хирургът посочи един стол:

— Седнете.

Той зае мястото си зад едно дълго бюро, хвана с две ръце попивателната и като се наклони напред, каза:

— Съжалявам, мистър Коулсън, но съм принуден да ви помоля да разговаряте сериозно с жена си по отношение посещенията при сина й, поне през следващите няколко дни, докато не сме напълно сигурни за състоянието му. Както вече ви казах, възможно е да не може да върви повече, а и дробът му е съвсем увреден. Честно да ви кажа, имал е късмет, че е останал жив, ако мога така да се изразя. Като се има предвид проблема с черния дроб, той няма да е в състояние да задържа. На всичко отгоре трябваше да махнем и част от белите дробове.

Той направи пауза и като протегна ръка, потупа края на попивателната преса, като че ли по този начин изразяваше съчувствието си към Даниъл и каза:

— Зная, че звучи достатъчно ужасно, но можеше да бъде и по-лошо. Това са проблеми с физическото състояние, които по един или друг начин могат да се лекуват, но докато той не дойде в пълно съзнание, откровено казано, не може да се разбере какво е станало тук. — Той се потупа по челото. — Проблемът е, че трябва да си отговорите на въпроса дали е за предпочитане да го видите мъртъв, с което да се сложи край на предстоящите мъки, или да бъде жив и до края на живота си да бъде обслужван. А кога ще стане ясно… не мога да се ангажирам с време. Не знаем дали мозъка е засегнат, въпреки че открихме леко счупване на черепа. Същият въпрос ще важи и за него, когато разбере за състоянието си: дали ще иска да продължи да живее. И в двата случая желанието е от първостепенно значение, но е необходимо време, за да се отговори на този въпрос. И както ви казах, следващите дни са решаващи: затова настоявам да не се подлага на излишно напрежение, защото съм привърженик на теорията, че в много случаи, когато пациентът очевидно е в безсъзнание, той може да приеме емоциите на околните. А жена ви… вие я познавате по-добре от всеки друг, изглежда е с крайно изпънати нерви. Прав ли съм?

Даниъл погледна хирурга за секунда и тогава отговори:

— Да, прав сте, съвсем сте прав. Работата е там, че той е смисълът на живота й години наред. И няма какво да крия, още вчера тя обезумя при мисълта, че го губи чрез брака му. Но сега, ако му се случи нещо… О! — Той замахна с ръка пред лицето си като че ли пъдеше някоя муха. — Много е сложно всичко. Но ще се погрижа посещенията й да бъдат кратки.

Мистър Ричардсън стана от мястото си и каза:

— Благодаря ви. Ще предупредя, че само вие двамата ще можете да идвате при него през следващите няколко дни и то само за няколко минути. Но — той сви рамене — тя, изглежда, е твърдо убедена, че ще остане при него. Много ви моля да я убедите, че в момента това не е за негово добро.

— Можете да разчитате.

Още докато изричаше тези думи, в представите му се разиграваше сцената, когато той й казва, че трябва да изпълнява заповедите на лекаря, в противен случай лошо й се пише. Тази, последната част, го накара видимо да потръпне, защото нямаше съмнение, че ако тя се държи като предния ден, той няма да посегне.

Мистър Ричардсън каза любезно:

— А на вас, мистър Коулсън, няма да казвам да не се тревожите, защото е безсмислено, може да си починете и да сте сигурен, че ще направим всичко възможно, за да го върнем отново в живота; и когато или ако това приключи, да му помогнем да приеме живота, който му предстои.

— Благодаря, наистина ви благодаря.

Те се разделиха в коридора; нямаше нужда Даниъл да отива в чакалнята, за да вземе Уинифред, защото тя чакаше пред рецепцията. И това, което трябваше да каже, привлече вниманието не само на хората зад рецепцията, но и на тези в залата.

— Няма да оставя нещата така. Ще пиша до министерството на здравеопазването. Другите хора могат да стоят при пациентите, при семействата си. Кой е той, в края на краищата?

Гласът на Даниъл прозвуча като шепот, но думите се изсипаха от устата му, все едно че изпиляваше желязо.

— Само човекът, който спаси живота на любимия ти син. На твоя син. На никой друг. И никой друг не изпитва болка и не се тревожи, само ти. Отиде ли да видиш Анет? Не. Не. Сега слушай! Изчезвай!

След като изгледа свирепо зяпналите наоколо лица, тя напусна сградата. Докато вървеше към колата се обърна назад, погледна го и процеди през зъби:

— Как можа да ме изложиш така!

— Никой не е в състояние да те изложи, защото ти си експерт в това отношение и се излагаш сама. И винаги е било така. Сега влизай в колата!

Той беше седнал вътре и запалваше двигателя, а тя все още стоеше там, докато звукът от смяната на скоростите не я накара да отвори вратата и да се свлече като тежък куфар върху седалката.

Отново не си размениха нито дума по време на пътуването и колата едва беше спряла, когато тя блъсна вратата, за да я отвори и се измъкна навън. И той отново се изненада, че с нейните килограми тя успяваше да се движи толкова леко, особено сега, когато прекоси пътя на бегом като младо момиче.

Джо беше пристигнал вече и бързо се насочи към колата на Даниъл. Наведе се до прозореца и каза:

— Внимавай с нея, иначе…

— Иначе какво?

Когато Даниъл излезе от колата, Джо отговори:

— На твое място бих извикал лекар. Ако тя продължава така, нещо ще щракне.

— То отдавна е щракнало, Джо. — Гласът на Даниъл прозвуча мрачно.

— Донякъде, да, но това е различно. Тя никога досега не е трябвало да се справя с такова нещо.

— Както и никой от нас.

— Да, прав си, напълно си прав. Да извикам ли лекар?

— Да, обади му се. Не че това ще помогне.

Даниъл знаеше, че е прекалено рано за алкохол, но също така знаеше, че трябва да изпие едно силно уиски, преди да се качи горе и да се изправи срещу нея с новината, че няма да може да се грижи за детето си в болницата.

Той току-що беше изпил едно двойно уиски, когато вратата се отвори и един глас каза тихо:

— Татко!

Обърна се и видя Стивън да стои там колебливо. Даниъл тръгна към него и каза:

— Рано си слязъл. — Но не му зададе следващия въпрос: Защо и при това сам?

Вместо това попита:

— Къде са останалите?

— Маги е в кухнята, татко. Лили отиде на църква с Бил и мисля, че — той спря за момент и наклони главата си на една страна — Пеги мие банята. Не моята; аз бях послушен. Да, татко, бях.

— Умно момче. — Даниъл сложи ръка върху рамото на сина си. — Добре, а сега какво ще правиш?

— Искам… искам да намеря Джо. Искам… искам да го попитам за Дон и Анет.

От доста дълго време за Даниъл беше ясно, че Джо беше този, който момчето търсеше в случай, че се нуждаеше от помощ, а не него, своя баща. Той каза:

— Виж сега, мисля, че Джо ще бъде зает, тъй като всички току-що идваме от болницата и затова по-добре…

Стивън го прекъсна и бързо каза:

— Не ме… не ме изпращай горе, татко. Моля те; не ме изпращай горе. Много… много ми е мъчно. Искам… искам да отида да видя Дон. Аз… аз видях какво се случи вчера. Аз…

— Да, зная, че видя — Даниъл рязко го прекъсна — и че си разстроен, но сега искам да пазиш тишина и да ме слушаш. А аз ти обещавам: в момента, в който Дон и Анет се възстановят малко, аз самият ще те заведа при тях в болницата. Какво ще кажеш?

— Наистина ли?

— Да. Обещавам ти. В момента, в който се почувстват по-добре. Но ти трябва да бъдеш послушен. Нали знаеш какво означава това?

Момчето наведе глава и хленчейки като дете, каза:

— Да, татко, знам. Ще бъда послушен.

— Тогава отивай в кухнята и остани при Маги, докато аз се отбия горе, после ще сляза и ще си бъбрим. А може да изиграем един билярд.

— Наистина ли, татко? Ще играеш билярд с мен?

— Да, ще играя. Сега отивай!

Стивън се ухили от удоволствие, обърна се и като си влачеше краката, тръгна към кухнята. А Даниъл, гледайки към гарафата на шкафа, се поколеба малко преди да излезе и да се качи горе.

Вместо да почука на стаята на жена си, той попита:

— Там ли си?

Почака и когато никой не отговори, отвори вратата и влезе. Тя се беше преоблякла и седеше пред тоалетката. Често се беше чудил защо тя седи пред огледалото толкова дълго време, но реши, че се любува на гладката кожа и на това, че няма нито един бял косъм. А това го накара да се зачуди още повече защо тя не се замисли как да свали някой друг излишен килограм, защото без тях тя щеше да бъде доста представителна жена. Проблемите й с храненето, беше казал лекарят, идваха от вътрешни тревоги. Сега и той можеше да го каже — вътрешни тревоги — тревоги, с които беше обременила цялото семейство през изминалите години.

Той се приближи до леглото и като се хвана за колоната, каза:

— Трябва да ти кажа нещо.

Тя не отговори, а само го гледаше през огледалото, както винаги, когато седеше пред тоалетката.

— Става въпрос за посещенията в болницата — каза той. — Господин Ричардсън смята, че е за препоръчване през следващите няколко дни посещенията ни да бъдат много кратки, само една-две минути. Това ще даде по-добра възможност на Дон…

— По-добра възможност? — Тялото й бавно се раздвижи върху стола и тлъстините й като че ли се разляха на тласъци. Той видя мускулите на ръцете й да се издуват под прилепналите ръкави на дрехата й. Големите й гърди се надигнаха. За всеки друг тези движения със сигурност биха били намек за съблазнителност, но при Уинифред, както той много добре предчувства, това не беше сигнал за нищо друго, освен надигаща се ярост.

Думите й, също както и движенията й, в началото бяха по-спокойни.

— По-добра възможност ли? — каза тя. — По-добра възможност? Съгласен си да му дадеш възможност? Съвестта ли те гризе? Ти подреди живота му: ти подготви сватбата му; щеше да направиш всичко, само и само да го отделиш от мен. Но встъпването му в брак беше нещо като официално прикритие на собствените ти действия, нали? — Тя говореше с по-висок глас, но още не беше започнала да крещи. — Не можа да се примириш с мисълта, че го пазех чист, че се погрижих той да тръгне по стъпките ти с оная мръсница.

— Престани! Затвори си устата!

Движението, което сега тя направи, беше скок. Изправи се на крака до леглото и хвана другата дървена подпора, като че ли се готвеше да я извие и измъкне от леглото.

— Да не си посмял повече да ми казваш да си затварям устата! А сега ме чуй. Ако синът ми умре, ще те убия. Разбра ли? — Тя крещеше. — Ти копнееше за миналата нощ, когато той щеше да се опозори и да стане мъж, също като теб с оная мръсница.

Ударът попадна точно през устата и тя дори не залитна. Вместо това вдигна ръцете си и започна да дращи лицето му, като бълваше цинизми и той просто не вярваше на ушите си.

Хвана я за гърлото, започна да се бори с нея, и когато надигащата се в него омраза стана толкова силна, колкото нейната, той не искаше да знае какво ще стане по-нататък; през размазаната кръв видя тъмнокожото лице пред себе си и Джо, който здраво беше хванал Уинифред, когато тя се просна върху шезлонга до леглото.

Пеги се появи на вратата шокирана и Джо извика:

— Доведи Маги!

Изглежда Маги вече беше там, защото в следващия миг тя влезе в стаята, въпреки че се спря за малко и се втренчи в Даниъл. По лицето му се стичаше кръв от раздраните му бузи.

Тя бързо се обърна към Пеги и извика:

— Намери мисис Джаксън, тя е в градината със Стивън. После извикай лекар.

А на Харви каза тихо:

— Изведете го!

Даниъл се остави да го отведат от стаята. Но на площадката и двамата спряха, изненадани от присъствието на свещеника на стълбите.

Отец Коуди беше на трийсет и няколко години. Имаше вид на аскет, говореше отсечено и в гласа му не се долавяше никакъв акцент.

— Чух врявата — каза той. — Отбих се между службите да видя как я карат младите. Мили боже! Вие сте се били. Мисля, че не е време за взаимни обвинения. Напоследък жена ви страдаше. Не знаехте ли? Тя има нужда от спокойствие. И особено в такова състояние. Тия две дечица вчера! Но знаете ли — той вдигна ръка — казват, че греховете на бащите се предават на децата, дори до третото и четвъртото поколение. Всичко в живота се заплаща. Господ се грижи за това. Да, Той…

— Изчезвай! — Даниъл се беше измъкнал от ръцете на Харви.

— Как смееш! Как смееш! — Свещеникът хвана двете си ръце. — Не се отнасяй така с мен, Даниъл Коулсън. В момента аз съм изповедник на жена ти. Сигурен съм, че тя има нужда от помощта ми.

— Виж какво! Ако не искаш да ти помогна да излезеш оттук с ритник в задника, обръщай се и изчезвай. И да не си влязъл повече в къщата ми!

Отец Коуди погледна Харви, като очакваше той да възрази на този объркан човек; но всичко, което чернокожият мъж каза със сериозен тон, беше:

— На ваше място бих постъпил така, както ми казват, и то бързо.

— Не можете да ме заплашите. — Отец Коуди премести погледа си от Харви на Даниъл. Но когато той бързо се запъти към него със свити юмруци, свещеникът прецени положението си и рязко се обърна като каза: — Господ решава нещата по свой начин: Той закриля избраниците си, ще видиш.

— Върви по дяволите и още по-нататък!

Двамата мъже стояха на най-горното стъпало и гледаха как облечената в черно фигура пресича хола и излиза от къщата. Сега Харви хвана Даниъл за ръката и каза:

— Хайде! Ще те изчистя. — После той добави нещо, което при други обстоятелства би предизвикало смях: — Хич не го е страх, че отива по дяволите. Видя ли го как се кръсти долу на стълбите?

Лекарят даде на Уинифред успокоително, почти без тя да разбере, защото яростта й още бушуваше. А когато видя лицето на Даниъл, каза:

— Ако беше тигър, щеше да забие ноктите си малко по-навътре; по-добре да ти сложа инжекция.

По-късно, когато се канеше да тръгва, каза:

— Някой от следващите дни тя ще има нужда от помощ, специална помощ. Разбираш ли?

Даниъл не само че беше наясно с това, но се молеше да стане по-скоро…

Беше около два часа, когато дойде отец Рамшоу. Къщата беше необикновено тиха. Той влезе в хола, а след това тръгна направо към кухнята и попита Маги:

— Къде са останалите?

— Мисля, че ще го намерите в кабинета, отче — каза тя. — Останалите са в стаите си.

— Да, него искам да видя. Сложила ли си чай?

— Не, но ако желаете, мога да сложа веднага, отче.

— С удоволствие ще изпия един чай щом стане готов.

Той излезе, прекоси хола и се отправи към вратата, която водеше към кабинета. След като почука, каза:

— Аз съм.

Даниъл свали краката си от коженото канапе и седна; свещеникът се спря с отворена уста и каза:

— О, господи, не! Как се стигна дотук? И аз какви въпроси задавам.

Той седна на ръба на канапето и като клатеше глава, промълви:

— Трябва да се направи нещо. Но какво, само господ знае. Такива неща винаги стигат до кулминация, в този случай лицето ти. Добре ли се чувстваш?

— Не съвсем, отче. За помощника си ли дойдохте?

— О, да. Да. — Като придаде строг израз на лицето си, свещеникът каза: — Знаеш ли, че си го обидил? И доколкото разбирам, си го пратил по дяволите; така си казал в действителност. — Той се обърна леко встрани: — О, колко пъти съм си мечтал да събера достатъчно смелост, за да кажа това. — И после бързо добави: — Не се опитвай да се смееш, ще те заболи, нали виждам.

Известно време двамата се гледаха един друг в настъпилата тишина и свещеникът промълви със сериозен тон:

— Сигурно съвсем е откачила. И как се стигна до тук, все пак?

— Тя направи сцена в болницата, защото не й позволяваха да стои при Дон и лекарят ме извика настрана и ме помоли да я убедя през следващите няколко дни да идва за по няколко минути, а не да стои с часове, дни или нощи, както тя искаше. Аз отидох и й го казах съвсем спокойно. Но тогава — той въздъхна — тя каза, че аз съм виновен за катастрофата. Аз съм ги бил подвел да се оженят и ако не трябвало да заминат с тази кола точно по това време, всичко това нямало да се случи. Цялата отговорност пада върху мен.

— Слушай, Даниъл, погледни на нещата от тази страна: тя е права, от това, което знам, ти си допринесъл, за да се съберат и да се оженят вчера. Странно, но в известен смисъл тя е права. Намеренията ти са били добри. Да, наистина са били добри. Искал си да спасиш момчето от пълното му обсебване. Ако има обратен едипов комплекс, този случай е точно такъв. Това може би е най-лошият случай, за който съм чувал. Знам и други такива случаи. Не е нещо необикновено. Напротив; но голяма част от него е скрита. Колко жени гледат на снахите си като на мръсници? Създават им неприятности и дори разделят семейството. Познавам една жена, която уреди развод. Да, дори бяха католици. Тя ги раздели, като ги накара да се намразят. След време младите се срещнали на улицата и както той ми разказа, казал на жена си: „Трябва да съм бил луд, за да я послушам и да я поставя пред теб. Ако можеше да се върнеш, щях да я поставя на мястото й“. Така и стана и десет години живяха щастливо. Но всичко свърши по много странен начин, мъжът умря и няма да повярваш, но двете жени живяха години наред заедно като приятелки. Вярваш ли ми? Няма нищо странно в човешката природа. Знаеш ли, част от нещата ги виждам отвътре. — Той спря, силно разтърка с ръка гладко избръснатите си бузи и тихо каза: — Опасявам се, че скоро ще трябва да я отведат. Разбираш ли? Поне за известно време. Тя има нужда от специални грижи. За нейно добро ще бъде.

Даниъл гледаше свещеника. Беше изненадан да чуе изказана на глас мисълта, която беше в ума му от дълго време. Но тогава си казваше, че не е редно да си мислиш, че някой е душевноболен само защото проявява неестествена страст към сина си. Но тази страст не я ли побърка?

— Разбрах, че Дон е зле. Струва ми се, че ще е по-добре, ако всевишният си го прибере…

— Как можахте да го кажете, отче? Дори хирургът, мистър Ричардсън, не се отказа. Искам да кажа, че…

— Знам какво искаш да кажеш: докато има живот, има надежда. Но случайно познавам Фреди Ричардсън. Още от малък познавам семейството. Свързах се с него. Не знаех дали той или някой друг ще се заеме с Дон, но предчувствах, че знае за случая и той каза, че момчето е зле. И мисля, че трябва да приемеш истината. Сигурен съм, че ти ще можеш, но за нея се съмнявам. Преди малко ти ми каза, че се надяваш той отново да проходи, а аз мислех да те разубедя и го направих. Но сега като те гледам, чудя се дали ти дадох най-добрия съвет. Понякога ми се ще да съм по-близо до бога и тогава ще знам как да постъпя при такива обстоятелства.

Даниъл започна да се изправя и когато стъпи на краката си, каза:

— Мисля, че сте достатъчно близо, отче, толкова близо, колкото всеки друг би могъл да бъде.

— О, не приемай нещата така. Не исках да се изкарам светец или нещо подобно. Не съм безгрешен.

— Знам какво искате да кажете, отче, аз също ще ви кажа нещо сега. Сигурно го казвам, защото не знам дали съм буден или сънувам, но вие сте най-добрият ми приятел: знаете всичко за мен, и хубаво, и лошо; и мисля, че каквото и да ви кажа, никога няма да се обърнете срещу мен, дори и ако ви кажа, че тази сутрин исках да я унищожа.

— Сигурен съм, че при тези обстоятелства, това е съвсем естествена реакция, но човек трябва да се владее. Да не мислиш, че не съм изпадал в такова положение. — Той се усмихна кисело и каза: — Благодаря ти, Даниъл, че ме нарече приятел. Благодаря ти. Сега трябва да тръгвам, но — тук той размаха пръст срещу Даниъл — преди да изляза, трябва да те порицая за това, че обиди помощника ми и го прати по дяволите. Тази история трябва да приключи. Аз съм единственият, който може да се възползва от тази привилегия.

Даниъл издаде звук, който би могъл да мине за смях и каза:

— Добре, отче, да не е посмял да се приближи до мен, защото не мога да го понасям. Днес беше за последен път.

Свещеникът се наклони към него и с усмивка на лицето каза тихо:

— Това, което го е раздразнило най-много е присъствието на чернокожия, който се е осмелил да му каже да си тръгва. Този приятел ми харесва. И какъв глас само! Удоволствие е да го слушаш. А е и много хубав на всичко отгоре. Разбра ли, че вчера е предизвикал вълнение, в добрия смисъл на думата. Да, за голямо учудване в добрия смисъл на думата. Хората се интересуваха за него. Говорел като джентълмен, както се изрази един стар глупак. Хм! Жени! Ама не можем без тях. Сега знам, изповедната ми скоро ще бъде почти празна. Е, да тръгвам. Не мисля, че ще дойдеш довечера на благословение. Мога да те посъветвам да изпиеш две двойни уискита, да си легнеш и да се молиш — ще трябва много да се молиш и сутринта лицето ти ще изглежда малко по-различно. А каква причина ще измислиш, не знам. Оставям това на теб. Довиждане, Даниъл.

— Довиждане, отче.

Той отново седна на канапето. Да, да, ще трябва да измисли нещо. Но кой щеше да му повярва? Никой, нито в службата, нито извън нея.