Кетрин Куксън
Годината на девствениците (8)

3

Балонът се спука точно пет дни, след като доведоха Дон в къщи. И още от самото начало беше ясно, че Уинифред възнамерява да не разговаря с мъжа си и да пренебрегва Анет.

В началото имаше малки разпри за това къде да поставят още едно единично легло в това, което щеше да представлява стаята на Дон. Легло, което щеше да се използва за две неща: на него не само щеше да спи Анет, за да бъде близо до мъжа си, но щяха да го използват и за място, където да го преместват, докато оправяха неговото легло. Но вечерта преди Дон да пристигне, леглото беше извадено и поставено в съседната стая. Очевидно Джон и Бил бяха повикани, за да го преместят. Но не Даниъл беше този, който нареди да върнат леглото на мястото му, защото Даниъл още не беше видял, че е преместено, а Джо, който с помощта на Стивън и в състояние на силна възбуда от завръщането на Дон; беше разглобил леглото на части, които после сглоби на първоначалното му място. И веднага щом Уинифред научи това, тя се ядоса, защото съвсем естествено беше да си помисли, че нейният съпруг е главният повелител.

Но когато разбра, че това е работа на Джо, той се отърва само с „Как смееш!“. Всичко останало, което смяташе да каже, беше отсечено от начина, по който той й го каза и я накара да замръзне.

— Нищо не можеш да направиш, мамо — каза той, — те са женени; тя му е жена и мястото й е до него. Ще се почувстваш по-добре, ако си признаеш това пред себе си. Всъщност, така ще е по-добре.

Тя остана ако не слисана, то силно изненадана, защото от всички членове на семейството той беше този, който винаги й говореше внимателно и с омиротворителен тон.

Тя излезе навън и леглото остана, където си беше.

Но всяка сутрин преди сестрата да застъпи дежурството тя я пресрещаше в хола и й даваше ненужни наставления.

Сестра Прингъл беше жена на средна възраст. От години се грижеше за пациентите в домовете им. Беше си имала работа с жени от типа на Уинифред, затова само се усмихваше и казваше: „Да, мисис Коулсън“, докато вършеше онова, което си знаеше.

Докато обмисляше инструкциите, които даваше на сестрата, Уинифред закусваше. Нямаше бедствие, което да й попречи на апетита: в действителност колкото по-притеснена беше, толкова повече ядеше. И само когато приключеше с яденето, отиваше при сина си. Трябваше да преодолее изкушението да слиза по халат още щом се събуди, тъй като не можеше да понася мисълта, че ще види това момиче толкова близо до него, а дори и да лежи до него.

През изминалите няколко седмици тя прецени, че Анет Алисън се е променила толкова много, че въобще не прилича на тихото, възпитано в манастир момиче, което беше сгодено за нейния син. Като че ли, омъжвайки се за него, тя стана зряла жена.

Имаше още нещо, от което трябваше да се въздържа: да целува сина си и да го гали, тъй като от сватбата насам той ненавиждаше нейната близост. Тя не искаше да си признае, че той не понасяше нейната близост доста дълго време преди сватбата.

Тя се примири с подреждането, докато мъжът й и Джо се грижеха за смяната на бельото; но когато разбра, че сестрата няма да къпе Дон, каза на Анет, че тя ще се заеме с това. Отговорът на момичето беше: „Той няма да се съгласи да го мия надолу, значи няма и на теб да позволи“. Имаше моменти през изминалите пет дни, когато й се искаше да вдигне ръка и да плесне това младо и дръзко лице. Не би могла да каже „красиво“, защото не я смяташе за красива; дори не мислеше, че е хубава.

И така, както обикновено, минавайки през хола, тя събираше сили за сутрешното посещение, когато лицето й замръзна, щом чу смеха, идващ от стаята на сина й. Когато отвори вратата, разбра каква беше причината. Най-малкият й син — тя не можеше да се примири с този факт, но така или иначе той беше неин син — стоеше с гръб към леглото, с широка усмивка на лицето и говореше:

— Давай! Давай, Дон, потупай ме по гърба! Хайде! Маги винаги прави така, когато слушам. Хайде, нали бях послушен? Откакто си тук, не съм правил нищо лошо. Хайде!

Нито сестрата, нито Анет се обърнаха, когато тя влезе. Те също се смееха, като гледаха как Дон протяга ръка и потупва брат си по гърба с думите:

— И едно от мен за довечера.

— Да, Дон. И довечера ще слушам, ще видиш. Нали знаеш, че утре ще помагам да те вдигнат. Помолих татко, защото той казва, че съм здрав като бик. Аз помогнах на Джо да внесе другото легло. Да, наистина…

— Стивън!

Момчето замълча и докато се изправяше, цялото му тяло се вцепени.

— Да, мамо?

— Качвай се в стаята си!

— Аз… аз току-що слязох, мамо. На Дон… на Дон му е приятно да съм тук; аз го разсмивам.

— Хайде, качвай се в стаята си!

Стивън погледна към Дон, който му кимна и каза:

— Хайде! Ела по-късно! Ще пием заедно кафе с шоколадови бисквити.

— О, с шоколадови бисквити, добре, Дон. — Той стана от леглото на Дон, заобиколи майка си и тръгна към вратата.

Тогава Уинифред се обърна към сестрата и каза:

— Трябва да сте строга с него: той не може да идва и да си заминава, когато му скимне; ще го измори.

Тя премести погледа си от сестрата към леглото, като че ли не очакваше отговор от нея; сестрата наистина нищо не каза, но Дон спокойно отговори:

— Той не ме изморява, майко. Приятно ми е да го виждам.

Тя не обърна внимание на думите му и попита:

— Как си? — Вече беше се преместила до горния край на леглото и го гледаше.

— Нощта мина добре; не съвсем, но сто пъти по-добре, отколкото в болницата. Какво ще кажете, сестра?

— Може и така да е. Зависи от много неща. Също като брат си, и ти трябва да слушаш. — После, като погледна Анет добави: — Сега вие двамата може да продължавате с кръстословицата. Отивам в хола да се обадя по телефона. Трябват ми някои лекарства и искам да говоря с мистър Ричардсън.

— Какво има да казвате на мистър Ричардсън?

Сестра Прингъл погледна Уинифред и спокойно отговори:

— Ще му докладвам за пациента.

— Можете да кажете на мен и аз ще му се обадя.

— Съжалявам, мисис Коулсън; това е в рамките на моите задължения и аз изпълнявам заповедите на мистър Ричардсън.

— Вие сте нагла.

— Съжалявам, че така ви се струва. Ако имате някакви оплаквания…

— Сестра. — Анет беше застанала от другата страна на леглото; беше спряла да подрежда цветята на масичката до прозореца. — Постъпете така, както смятате за правилно. Аз не мисля, че сте нагла. Съпругът ми е много благодарен за грижите, нали, Дон?

Долната устна на Дон трепереше и той промълви:

— Да, да, много съм доволен от грижите. И… трябва да простите на майка ми; тя няма представа от работата ви. — Той се усмихна насила. — Никога не е трябвало да седи в болница седмици наред.

Сестрата излезе, като остави тримата в стаята, където въздухът беше наситен с враждебност.

— Трябва да се направи нещо; вече не съм господарка в собствената си къща — каза Уинифред и да подчертае това, прибра корема си навътре.

— Майко! За бога, престани! Ако почнеш отново, ще помоля да ме върнат в болницата. Не, не, няма — той поклати глава по същия начин, както Стивън по време на пристъпите си, — ще отидем в нашата къщичка. Да, да, точно това ще направим. — Той извади ръката си, хвана Анет и почти проплака: — Не мога да понеса тази караница. Ще имаме сестра през деня и през нощта и някой човек като Джон, който да върши всичко. О — той повиши глас, — за сестра ще вземем мъж, вместо жена. Да, да, мъж.

— Извинявай. Моля те, не се вълнувай. Съжалявам. Това… това няма да се повтори — каза Уинифред.

Тези думи струваха на майка му доста и двамата, Дон и Анет, го осъзнаваха. Сега Анет се опита да въдвори мир и каза:

— Майко, моля те, опитай се да приемеш нещата такива, каквито са. Всичко можеше да мине спокойно. Той… той иска да те вижда. Нали, скъпи? — Тя се обърна и погледна към мъжа си и когато той й кимна, продължи: — Ако само се опиташ да…

Погледът върху лицето на жената направи разговора по-нататък невъзможен и Анет видя как тя се обърна и бързо излезе.

— Нищо не може да се направи, Анет. Нищо.

— Ще видиш, скъпи; тя ще дойде. Зная, че ще дойде. Ще трябва да мине малко време. Донякъде знам как се чувства: аз те откраднах от нея. Ако някой се опита да те отнеме от мен, аз… аз ще се чувствам по същия начин.

— Никога!

Той беше прав, разбира се; тя никога нямаше да се чувства като тази жена. В нея имаше нещо, което… Не можа да намери дума, която да изрази точно мислите й, но каза:

— Не трябва да се безпокоиш. Това е най-важното, не трябва да се безпокоиш. Защото, както каза, можем да се преместим в нашата къща. По всяко време, скъпи, бихме могли да отидем там. Всъщност, ти знаеш, че исках първо там да отидем.

— Не трябваше да отстъпваш, скъпа. О, как искам да сме там.

Тя беше настоявала достатъчно… Но сега бяха тук, въпреки че не за дълго, тя беше убедена в това, защото сцената, която току-що се разигра, не беше нещо повече от убождане с топлийка в сравнение с това, което предстоеше да се случи.

То се случи в девет и половина вечерта.

* * *

В съзнанието на Уинифред беше настъпил смут: в къщата й имаше още един човек, който беше настроен срещу нея — сестрата. Сега само прислужниците разговаряха с нея учтиво и тя не си мислеше, че го правеха, защото им плащаха. Дори Джо беше изцяло на страната на това момиче. Но, разбира се, че щеше да бъде.

Тя почувства глад. Бяха изминали повече от три часа, откакто беше яла. Трябваше да хапне нещо.

Слезе долу. В къщата беше съвсем тихо: единствено шумът от бойлера в мазата, който загряваше, нарушаваше тишината. Тя влезе в кухнята. Нямаше никой там. Маги, разбира се, беше в стаята си. По това време Лили би трябвало да е у тях; всяка вечер приключваше в осем. Пеги Дейниш не би трябвало да си е легнала още; сигурно е горе при Стивън, надяваше се, че и Джо е горе. Ще трябва да наблюдава момичето; беше твърде самонадеяно.

Тя отвори хладилника, но намери само пай с телешко, купен от магазина и малко сирене, което можеше да изяде веднага.

За сиренето се поколеба; като цяло й действаше ободрително. Отряза си едно парче от пая, сложи го в чиния, после постоя малко така с чинията в ръка; никога не обичаше да се храни в кухнята. Излезе и тръгна към трапезарията, но след малко промени решението си. Навън светеше луната; сега би било хубаво в слънчевата стая. Ще хапне там. А после ще се отбие в новата стая на Дон; само ще надникне.

Меката лунна светлина осветяваше цялата стая. Тя седна на един стол и започна да яде. Когато свърши, облиза пръстите си и внимателно ги избърса с кърпичката си. После се замисли, докато гледаше към градината, където всичко беше заскрежено, сякаш беше паднал сняг.

Въпреки че рядко й ставаше студено, тя потрепери и плътно уви халата около себе си, преди да стане и да тръгне към вратата, за да спре пред нея и да погледне към стаята, която сега беше на Анет. Защо да не влезе сега? Да ги изненада, да разбере какво кроят; поне тя какво крои, защото не можеше да се примири с това, че тя ще лежи нощем до него. Ето защо беше против сестра за през нощта. И то при такова състояние. Отвратително!

Бързо тръгна към другата врата. Веднага я отвори. На прага се спря за малко. Единствената светлина в стаята идваше изпод вратата, водеща към спалнята. Нямаше пречки по пътя й; канапето беше от едната страна. Затвори вратата след себе си; после с протегната напред ръка си проправи път към светлинния лъч на пода, потърси дръжката на вратата и я отвори.

При картината, която се откри пред нея на леглото, тя замръзна.

Онова момиче, онази безсрамница стоеше там чисто гола!

И нейният син, с протегнати ръце беше покрил корема й!

Като чу, че вратата се отваря, Анет бързо се пресегна към халата си, но Уинифред чу синът й да казва:

— Недей! Недей! Остани така!

И момичето, като пусна халата да се свлича от ръката си, остана така.

За Уинифред беше невъзможно да приеме това, което видя: не може да бъде! Не може да бъде! — крещеше нещо вътре в нея. Катастрофата стана в началото на пътя; не е възможно да са… Думите изчезнаха от главата и дълбоко вътре в нея една мисъл се извиваше по спиралата нагоре. И когато стигна до главата й, тя прониза мозъка във всички посоки се пръснаха думи. Тя разбираше значението им, но трудно можеше да им повярва. И извика:

— Мръсна уличница такава! Безсрамница! Ти си бременна и го приписваш на сина ми. Ти долна…

— Престани! — Дон беше подпрял лакти върху леглото и като изправи раменете си върху тях, извика: — Ще млъкнеш ли!

Тя пристъпи пет крачки напред и почти стигна до леглото. Тогава му кресна:

— Никога! Никога! Познавам те. Аз съм твоя майка, помниш ли ме? Ти беше добър, чист, непорочен…

— Непорочен? По дяволите!

— Дон. Дон. Легни си; аз… аз ще се оправя с нея. — Анет вече беше се загърнала в халата; но Дон не й обърна внимание и като се повдигаше още малко нагоре, изкрещя със същата сила на майка си:

— Чуй… чуй веднъж завинаги! Това наше дете… е мое. Ние сме заедно от една година, цяла една година. Какво значи заедно? Значи, че го правехме под носа ти. Правехме го. Не би могла и да очакваш нещо друго, нали? Майка й се държи с нея като с непорочна девственица, а ти още се опитваш да ме носиш в пелени. Цяла година сме заедно. Когато това се случи — той отметна главата си назад, — не беше станала грешка. Аз го исках. Исках експлозия. Да, чу ли? Експлозия, която да те отнесе от моя живот.

— Дон! Дон! Достатъчно! Престани! Легни си!

— Достатъчно дълго лежах. Трябва да ти кажа това и ще ти го кажа: беше една чудесна година, за мен това беше година на девствениците.

В съзнанието си Уинифред отказваше да признае, че мъжът в леглото беше нейният син. Този мъж говореше мръсотии, също като нейния мъж, но синът й не приличаше на него. Едно беше сигурно: толкова силно беше влюбен в това създание, че искаше да спаси името й. Сега тя му изкрещя:

— Не вярвам на нито една дума! Не можеш да ме измамиш. Ти само я прикриваш.

В далечината се чу блъскане на врата. Трябва да е било вратата в дъното на коридора, тази, която водеше към страничната пристройка, помисли си тя. Да, така беше. Джо. И тогава тя извика:

— Той беше, нали? Джо! Джо беше! Той винаги те е искал. И те водеше тук-там, нали? Дори и след като бяхте сгодени, Джо те возеше в колата. Джо е бил. Казвай, момиче! Кажи истината! Но ти не си честна. Ти си мръсница, долна уличница. Ти си…

Отварянето на вратата и появяването на Джо не прекъсна потока от ругатни, а само го насочи в друга посока и сега тя крещеше на него:

— Караш сина ми да прикрива мръсните ти деяния, нали?

Лицето на Джо се изкриви. За момент той изглеждаше объркан, после попита Дон:

— Какво е това?

Но Уинифред прекъсна сина си, когато той се канеше да му отговори и изкрещя:

— Не питай какво е това! Виж й корема! Но, разбира се, че ти знаеш всичко, нали? Такъв негодник като теб да й направи още един!

— О, господи! — Дон се задъха и се отпусна на възглавницата и думите му излизаха на пресекулки: — Тя е полудяла. Съвсем е полудяла. Винаги… винаги е била луда. Махни я… махни я оттук, Джо. Махни я оттук…

Джо не пристъпи към своята майка-осиновителка, но стоеше там и я гледаше, като се молеше на господ думите й да бяха самата истина. После през зъби той процеди:

— Ти беше доволна да си вземеш един малък негодник навремето. Но има хиляди други начини да станеш негодник, освен да си незаконороден. Помисли си за това. Сега ще те заведа да спиш.

В отговор на това тя се обърна, взе гарафата с вода от масата до нея и я запрати към главата му. Тя го удари по ухото и той се олюля встрани, и докато тя се приближаваше с протегнати ръце и изкривени като на хищник пръсти, вратата се отвори и Даниъл се втурна:

— За бога! Какво става тук?

Доста време беше необходимо на Даниъл и Джо да я хванат и изведат от стаята, докато тя ги ругаеше, като използваше същите думи, с които се беше нахвърлила срещу Дон.

В хола тя накара Пеги Дейниш да опули очи и да гледа с отворена уста, но думите й не направиха впечатление на Маги, която внимаваше да не я ритнат и помагаше на мъжете да я качат горе.

По едно време Маги си помисли, че и четиримата можеха да се търкулнат заедно надолу и като се хвана за парапета с една ръка, извика на Пеги:

— Някой лекар! Хайде, момиче, извикай лекар!

Когато излязоха на площадката, те избутаха гърчещата се и крещяща жена към спалнята; Даниъл отвори вратата с крак и извика на Джо:

— Пусни я!

После я остави на земята и като се обърна, бързо извади ключа от вътрешната страна, избута Джо и Маги в коридора и заключи вратата от външната страна. И докато тримата стояха и дишаха тежко, отвътре се чу силен крясък и след няколко секунди в стаята полетяха разни предмети. Когато нещо тежко удари вратата, те отстъпиха назад и Даниъл попита Джо:

— Какво я предизвика?

Джо още се задъхваше, но отсече:

— Най-после тя отвори очите си и разбра за Анет. Аз влязох накрая. Не зная какво се е случило преди това.

Когато някакъв предмет отново удари вратата, Маги каза:

— Тя ще разруши стаята.

— Остави я!

Даниъл се обърна и тръгна надолу по стълбите, те го последваха в стаята на Дон и той видя сина си пребледнял и треперещ.

— Какво всъщност се случи? — попита той Анет. — Как се разчу новината?

Тя постоя малко с наведена глава, преди да каже:

— Аз бях разсъблечена и тя видя ръката на Дон върху корема ми. Сигурно е била в лятната градина; влезе така неочаквано.

— Е, все някога трябваше да разбере, нали?

Анет вдигна поглед и каза:

— Утре го премествам, татко.

— Може и да не се наложи, скъпа; щом дойде лекарят, още веднъж ще трябва да си каже мнението, но трябва да я отведат. Това не е от скоро.

 

 

Когато половин час по-късно лекарят, заедно с Маги, внимателно влязоха в стаята на Уинифред, той се спря на прага и огледа наоколо в почуда. Единственото нещо, което изглежда беше останало цяло, беше леглото с четирите подпори и просната върху него лежеше жената, за която се беше грижил години наред и на която беше давал хапчета, които никога нямаше да й помогнат.

Той се приближи до леглото, като заобиколи страната, където висяха краката й и отиде от другата страна до главата. Внимателно я докосна и тихо каза:

— Всичко е наред, мисис Коулсън, всичко е наред. Изправете се, хайде!

Тя повдигна главата си и го погледна. Лицето й беше безизразно и спокойно, но не и гласът й, когато каза:

— Казвам ви, че беше девствен. Аз го пазех. Освен… — Тя обърна главата си настрани, направи няколко кръга с очите си, като че ли се мъчеше да си спомни нещо и след това, като скочи от леглото, изкрещя: — Той го е направил! Искаше да прилича на него; не можеше да се примири с това, че има нещо чисто. Не, не. — Тя разтърси главата си обезумяла, протегна ръка и като хвана неговата, започна да му говори:

— Не, Джо беше. Ще видиш, че ще си признае. Джо я е накарал. Той винаги я е искал.

— Спокойно, спокойно. Седни. Хайде, седни.

Той я придърпа внимателно към леглото; после, като погледна към Маги, кимна с глава към чантата си, която беше оставил на пода и тя му я донесе и я остави до леглото. Когато я отвори и започна да вади оттам едно след друго разни неща, Уинифред се изправи на краката си и каза:

— Няма да ме приспиваш; още не съм свършила! О, не, не съм свършила, съвсем не съм свършила! Ще ги унищожа, както и всичко в тази къща! Тя няма да става за нищо, когато я разруша.

— Добре, ще говорим за това утре. Хайде, седни!

Когато тя се отдръпна от него, той постоя малко, като я гледаше безпомощно; после, без да поглежда към Маги, каза тихо:

— Доведи мъжете!

Тъй като и двамата бяха зад вратата, само след няколко секунди те влязоха в стаята и когато Уинифред ги видя, се огледа наоколо в безумието си да вземе нещо и да го запрати по тях. Отправи се към тоалетката и към пръснатите по пода стъкленици и шишенца. Даниъл и Джо се втурнаха към нея и я хванаха съвсем здраво, като се правеха, че не чуват цинизмите, които пак бълваха от устата й, докато лекарят, без да му мисли, вкара иглата в дебелата й ръка.

Уинифред се съпротивлява няколко секунди, преди окончателно да се укроти върху пода.

Докато стоеше и гледаше свитото тяло, доктор Питърс въздъхна дълбоко и каза на Даниъл:

— Разбира се, че трябва да я приемат. И то преди да се е свестила. Ще се обадя в болницата за линейка.

— В Каунти ли? — Гласът на Джо стана плах, продължаваше да гледа купчината месо, която приличаше повече на животно, отколкото на човек.

— Ако в Каунти не може, тогава в Хедърингтън. При нейния случаи мисля, че Хедърингтън е за предпочитане. Зависи къде има свободно място, въпреки че по-добре ще бъде аз да го намеря — отговори доктор Питърс.

Докато ставаше всичко това, Даниъл не беше казал нито дума и продължи да мълчи, когато излязоха с Джо и Маги.

Двамата го наблюдаваха, а той гледаше жена си и не усети кога Маги докосна ръката на Джо и те излязоха от стаята, защото дълбоко в съзнанието си той си задаваше въпроси и сам си отговаряше. Той ли беше виновен?

Не, не. Не можеше да каже, че е виновен, защото никога нямаше да се хване с друга жена, ако тя се беше държала като съпруга.

Тя изобщо била ли е някога съпруга? Не беше ли тя тази, която искаше да има съпруг само за сигурност и положение?

А кога започнаха големите скандали? А взаимните обвинения?

Откакто разбра, че Стивън е бавноразвиващ се.

Беше ли тя съпруга по времето, когато изпълняваше ролята на майка към осиновеното момче, Джо?

Против волята си.

Колко жени го накара тя да използва? Защото той наистина ги беше използвал само; сигурен беше, че в отношенията му нямаше чувства на нежност и любов.

Може би отец Рамшоу щеше да отговори на този въпрос по-добре от него, тъй като той добре помни изповеди. Всеки път, когато беше излизал от релсите, беше ходил да се изповяда.

Само страхът от божието възмездие ли го караше да се изповяда? Или факта, че му харесваше свещеника и той мислеше, че ще го разбере? И той наистина го разбираше, дори и за Маги.

Как стана така, че той се влюби в Маги? Сигурно я е обичал през цялото време, но едва през последните години го осъзна. И ако тя му беше дала някакъв знак, той нямаше да очерня толкова много душата си, защото никога не беше поддържал толкова дълга връзка.

Като си направи равносметка на живота, стори му се ужасен. Имаше пари, процъфтяващ бизнес, хубава къща и с изключение на няколко души, един от които беше бащата на Анет, всички го уважаваха. В какво се превърна всичко това?

Можеше само да повтори: в ад. Единственото нещо, което има значение в живота е любовта. Дори не е необходимо да можеш да си пишеш името; човек може да бъде глух или сляп, или просто глупав; но ако наистина обича, любовта му помага да живее.

Той се протегна и отмести поглед от жена си. Беше ли го обичала? Не, това не беше любов, а мания, мания за собственост; даже нещо повече, това беше почти кръвосмешение. Любовта е нещо друго. Какво друго?

Той огледа стаята, като че ли търсеше отговор и каза високо на глас: „Доброта. Да, това е“. Любовта означава да си добър. Да създаваш атмосфера на спокойствие и облекчение, това значи любовта. Да харесваш някого заради самия него, да забравяш недостатъците му, да, това е най-хубавата любов. А той никога не можа да го разбере, докато Маги не влезе в живота му. Колко странно. Тя винаги беше там, но едва сега влезе в живота му.

Той се обърна, наведе се и вдигна един съборен стол; после, докато се канеше да вземе една счупена картина от пода, се изправи и си каза, че утре ще има достатъчно време за това, защото утре в къщата ще бъде спокойно, както и вдругиден, и през следващата седмица, следващия месец.

Отново се обърна и погледна към жена си. При мисълта, че скоро няма да я има, както и гледката, която представляваше, легнала на пода, една жалка купчина месо, го подтикна да я вдигне на леглото, да изправи краката и ръцете й, да й върне донякъде достойнството, защото това, което тя представляваше сега, беше под нейното достойнство. И той си спомни колко наперено вървеше тя. Колкото и да беше дебела, а тя наистина беше, винаги вървеше със самочувствие.

Но не можа да пристъпи към нея; едно непреодолимо чувство на отблъскване го възпря да я докосне. Когато дойде линейката, ще се погрижат за нея, или може би Джо, или лекарят, или някой друг.

Той се запъти с бързи крачки към вратата, стъпвайки върху парчета от счупени мебели. Навън чакаше Джо. Като че ли той винаги беше в очакване да помогне. Даниъл протегна ръка към него и каза:

— Ще ми призлее, момчето ми.

Джо пое ръката му и бързо го изведе на площадката до стълбището, отвори вратата на банята и му помогна да влезе вътре. Той продължаваше да придържа главата му, докато се изпразни стомаха му и след това. После го накара да седне на малкото столче и разтри лицето му със студена вода. Когато привърши, каза:

— На твое място, татко, бих си легнал; аз ще се погрижа за останалото.

— Не, не, ще се оправя. — После добави: — Лекарят се забави на телефона.

— Трябваше да види Дон; той получи криза. Даде му приспивателно. Сега е при Анет; и тя не е много по-добре.

Даниъл стана и пооправи дрехите си. Намествайки връзката си, каза:

— Странно, че през цялото това време Стивън спа.

— Не е спал; долу в кухнята е при Маги. Трябва да е изтичал долу, когато всички бяхме в спалнята. Беше вцепенен от страх.

Гласовете, които се чуваха от хола, ги накараха да излязат от банята и да слязат долу, където двама мъже и лекарят обсъждаха нещо. Лекарят се обърна към Даниъл и като видя пребледнялото му лице, загрижено го попита:

— Как мислиш, ще можеш ли да дойдеш с нас в болницата? Трябва някой да дойде. Може би по-скоро синът ти…

— Не, не; аз ще дойда.

— Много добре.

Лекарят и двамата мъже, водени от Джо, се качиха горе по стълбите, докато Даниъл, стоейки в средата на стаята, мислеше по въпроса, че не всичко беше свършило; трябваше да я заведе до болницата.

 

 

В къщата настъпи зловеща тишина, в която отекваше тиктакането на големия стенен часовник. Той отброи три удара, за да съобщи, че е дванайсет без четвърт. Дон спеше дълбоко и щеше да се събуди чак сутринта. Стивън също беше заспал, както и Пеги. Маги беше в стаята си, но не спеше. Не можеше да заспи, докато не чуеше колата на Даниъл да спира на пътя. Джо и Анет също бяха будни. Те седяха в дневната на канапето срещу камината. Постояха известно време, като и на двамата им се говореше, но не знаеха как да започнат. Анет първа направи усилие. Тя погледна към Джо, наведен напред, с лакти върху колене и с отпуснати между тях ръце, както той обичаше да седи, и плахо каза:

— Съжалявам, че те намесиха, Джо. Тя… тя не знаеше какво говори. Разбираш ли?

Джо бавно извърна глава към нея и дълго я гледа, а в съзнанието му мислите препускаха и крещяха: ако поне една малка частица от това беше истина. Но това, което каза в действителност, беше:

— Зная, скъпа. Беше съвсем безсмислено. Но както казваш, тя не знаеше какво говори. А… а теб винаги съм те чувствал като моя сестра.

Тя се усмихна тъжно и каза:

— О, някога не те чувствах като мой брат. Спомняш ли си как те преследвах? Когато бях на четиринайсет години, се увлякох по теб.

Той се усмихна насила:

— Това винаги ще го помня.

— Не ставай глупав, Джо; винаги си се подценявал. Винаги, а не би трябвало. Ето, Айрини, Айрини Шилтън. Трябва само да й дадеш знак. Джесика Баубънт също. — Гласът й се снижи. — Трябва да се ожениш, Джо, и да се махнеш оттук. Да. — Тя поклати глава, обърна се и погледна към огъня, после повтори: — Избягай оттук, от всички тях… от нас, от Стивън, за него отговоря татко, и от Дон; вече… вече аз отговарям за него, и от татко, защото ако не го направиш, всичко ще се струпа върху плещите ти.

Когато тя се обърна и отново го погледна, искаше му се да протегне ръце и да я прегърне с думите: Винаги ще те нося на раменете си. Готов съм да чакам цял живот, ако знам, че има някаква надежда да те нося като бреме.

Тя продължи:

— Те се възползват от теб, Джо; прекалено си добър. Винаги си бил такъв. Мислиш, че си им длъжник, защото са те взели още от бебе. Мисля, че на никого нищо не дължиш; платил си с това, че запълваш празнотите в живота им.

— Може би, но за известно време. — Той поклати глава тъжно. — С идването на татко празнотата се запълваше, свикнах с това от дете, но това не значи, че подценявам Дон. Обичах го. И още го обичам.

— Джо. О, Джо. — Тя му подаде ръка и той се поколеба, преди да я вземе; после я пое и каза:

— Не плачи! Моля те, моля те, Анет! Не плачи! Всичко ще се оправи, ще видиш. Той ще се възстанови.

Сълзите се стичаха по бузите й; устните й трепереха и думите й едва излизаха:

— Не се заблуждавай, Джо и не се опитвай да заблуждаваш мен. Той никога няма да се оправи. Ако бяха само краката му, щеше да има малко надежда, но той целият е разкъсан отвътре. Знаеш, че е така. И двамата знаем, че никога няма да се оправи.

— Анет, Анет! О, скъпа моя! — Тя се облегна на рамото му и той я прегърна. Докато усещаше близостта й, той се мъчеше да не вярва на думите й, защото това, което беше казал, беше истина: обичаше човека, на когото гледаше като на свой истински брат, който беше узурпирал мястото му в живота й.

Той докосна с устни косата й и каза:

— Дон ще живее още много. Между нас да си остане, трябва да направим всичко възможно да запази детето си и да го види да тича край него.

Щеше да каже още няколко изтъркани неща, когато тя се отдръпна от него; избърса с ръка очите си и нежно го погали по бузата:

— Ти си най-милият човек в света, Джо. Мога да ти казвам всичко, без да се притеснявам. Не се срамувах, когато ти казах за бебето. Но ще ти кажа от какво се страхувам. Страхувам се да се прибера в къщи — не мога да отвикна да наричам така дома на родителите ми — и да им съобщя новината. Защото нали знаеш какво ще се случи? Ще се отрекат от мен.

— Никога! Никога!

— О, да, ще видиш, Джо. В известен смисъл майка ми прилича на майка ти. Говоря за религията. Сега вече не се моля, нали знаеш, Джо, никога не съм се молила на бога за Дон или за нещо, което искам, защото целият ми живот като дете мина в молитви, сутрин, обед, вечер, на масата и на други места; после религиозните книги, „Животът на светците“, мъченичеството на този, на онзи; после животът в пансиона на манастира: литургия и причастие всяка сутрин по време на великите пости. Може да припадам от глад, но тя ще се увери, че съм отишла да се причестя. Даже монахините не настояваха да се причестявам всеки ден; за тях бях бъдеща светица, такова добро момиче. И през цялото това време аз започвах да мразя Господ. Едно ужасно чувство вътре в мен. Колкото до Дева Мария, когато си мислех за нея, аз страдах. Копнеех да мога да избягам. И в деня на нашата сватба и двамата си мислехме, че сме успели. Но както мама винаги казва, Господ не трябва да се мами, и след катастрофата започнах да вярвам в това. Всичко, което се случи, беше възмездие. Но вече не вярвам. Не Бог, а хората искат възмездие. И знаеш ли, Джо, хората ни отблъскват от Бога; с думите и делата си те ни настройват срещу Него. Както и да е, сега разбираш защо се ужасявам от утрешния ден… и… се страхувам от тази къща. В нея има нещо зловещо. — Тя вдигна поглед и огледа стаята. — Изглежда чудесно, но се страхувам. Искам да се махна оттук и от нея. Тя току-що замина, Джо, но вече имам чувството, че скоро ще се върне. Тогава няма да може да останем тук; ще трябва да го отведа. Разбираш ли ме?

— Да, скъпа, разбирам те. Не се тревожи. Но междувременно трябва да се грижиш за себе си и за бебето… и за Дон.

— Да, разбира се. Знаеш ли, преди това да се случи, щяхме да те питаме нещо. Бяхме решили да се преместим и искахме да те питаме дали ще дойдеш да живееш при нас в къщата. Щеше… щеше ли да дойдеш?

Колко мъка може да понесе човек, без да отрони дума? Или без да извика? Тук той можеше да се оттегля в стаята си, след като вършеше това, което очакваха от него от сутринта до вечерта, да поздравява със „Здрасти, как си, приятелю?“, да се усмихва и да си бъбри. Но да живее с тях двамата!

Той отговори, като се запъваше:

— Сега това е невъзможно. При това положение няма да се наложи да го местиш.

— Значи нямаше да дойдеш?

Той отново хвана ръката й, погледна я в очите и каза:

— Ще направя всичко, каквото поискаш, Анет; всичко, което ще те направи щастлива. — После добави: — И Дон.