Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (8)

Осма глава

Когато се събудих, Томас ми подбираше костюм от шкафа. Чух как във ваната тече вода. Отдавна ли се намира в стаята? Не можех да преценя. Но сигурно я бе обискирал внимателно. Аз лениво гадаех какво бе възбудило подозренията му. Погледнах часовника си, но той бе спрял.

— Добър ден, Томас — обадих се аз. — Колко е часът?

Той надникна от шкафа като изплашен заек.

— Един следобед, сър. Не бих ви безпокоил, но шефът иска да закуси с вас в два.

— Добре — отидох в банята.

Докато се наслаждавах на водата, полуоформеният план, който се появи в главата ми, когато заспивах, изведнъж изкристализира в мозъка ми. Незабавно ще опитам щастието си със следите. Но няма да измина цялата дистанция. Ще стъпя на два отпечатъка, не повече. Нужно ми бе да разбера още доста неща, преди да рискувам да дам напълно душата и тялото си на Сатаната.

Надявах се, че само един от двата отпечатъка ще бъде негов. В най-лошия случай ми предстоеше година служба. Какво пък и против това не възразявах. В действителност исках да му противопоставя не простото щастие на хазарта, а ума си.

Не исках да избягам от него. Добре бе да стана част от обкръжението му, адско или не. С Баркър имах уникално предимство. С негова помощ ще се опитам да смъкна синеокия дявол от черния му трон, ще разруша властта му и — защо трябва да се боя от истинската дума — ще го ограбя.

Или, казано с прилични думи, ще си възмездя загубите. Аз имах двадесет хиляди долара. Следователно, за да си разчистим сметките, трябва да взема от него двадесет милиона… Ето това ще бъде истинска игра! И се разсмях.

— Вие сте весел човек, сър — каза Томас.

— Птиците, Томас — отвърнах в същото настроение, — пеят навсякъде. Да, Томас, навсякъде! Дори тук!

— Прав сте, сър. — Той ме погледна със съмнение.

Бях готов в два без четвърт. Лакеят ме заведе в залата, а оттам с нов асансьор, се издигнахме по-високо отпреди. Оказах се в малък вестибюл, чиято единствена врата се пазеше от двама високи и яки роби.

Минах през нея и бях заслепен от слънчевата светлина, която сякаш се съсредоточаваше на девойката зад масата. Тя ме видя и се надигна. Това бе Ева, но съвсем друга, не онази, която така изкусно помагаше да ме отвлекат вчера. Тогава ми се стори привлекателна, сега разбрах колко това определение не съответства на действителността.

Девойката бе прекрасна. Ясните й сини очи ме гледаха сериозно и със странно внимание. Малката горда глава на принцеса, бе обляна от слънчева светлина, от която златната диадема в косите й сияеше в червено. Устните изглеждаха още по-сладки, отколкото… когато ги бях опитал. Под моя поглед тя се изчерви.

— Ева, това е мистър Къркхайм. — Консърдайн произнесе това сериозно и личеше колко много се забавлява. — Струва ми се, че с мис Демърест вече сте се виждали.

— Мисля — отвърнах бавно аз, — че виждам за пръв път мис Демърест. Надявам се, че и тя… така смята.

Не можех да се извиня по друг начин. Ще поеме ли подаденото маслинено клонче? Очите й се разшириха като от укор и от удивление.

— Само като си помисля — печално каза Ева, — че един мъж може толкова бързо да забрави как ме е целувал. Това едва ли е комплимент. Вие, доктор Консърдайн, как смятате?

— Струва ми се напълно невъзможно — каза истината докторът.

— Не — въздъхна Ева, — не, мистър Къркхайм, не мога да се съглася с вас, че това е първата ни среща. Знаете ли, вие имате удивителен начин да накарате човек да ви запомни. А една жена не забравя така лесно как са я целували.

Аз пламнах. Ева вече бе дала достатъчно доказателства, че е превъзходна малка артистка. Но какво означаваше този епизод? Не вярвах, че е чак толкова оскърбена от действията ми в метрото. Бе прекалено умна за това. Ала тя не ми вярваше и аз не й харесвах.

— Думите ми — изрекох — са предизвикани изключително от учтивост. Всъщност, мис Демърест, аз смятам, тези целувки са щедро възнаграждение за предизвиканите ми неудобства, свързани с тайнственото пътешествие до тук.

— Е, какво пък — студено каза тя, — сделката е сключена и ние сме квит. Не се трудете да бъдете учтив с мен, мистър Къркхайм. Бъдете самия себе си. Така сте къде-къде по-интересен.

Преглътнах гневния отговор и се поклоних.

— Напълно сте права — отвърнах по същия студен начин. — Струва ми се, че нямам причини да бъда учтив с вас.

— Съвсем не — каза тя равнодушно. — Откровено казано, колкото по-малко се сблъсквам дори с вашата естествена същност, толкова по-добре ще бъде и за двама ни.

През ума ми мина, че изречението е някак си странно. И в кафявите й очи се криеше някаква загадка. Какво искаше да каже? Дали нещо, което Консърдайн не би трябвало да заподозре? Чух изхилване, обърнах се и се оказах лице в лице със Сатаната.

Не зная колко дълго ни бе слушал. Погледът му бе вперен в девойката. Видях как пламнаха елмазените му очи, как по лицето му пробяга някакъв порив, сякаш скритият дявол в него облиза устни.

— Карате ли се? Не е добре! — с меден глас ни се скара той.

— Да се караме ли? Съвсем не — студено възрази Ева. — Работата е там, че аз не харесвам мистър Къркхайм. Съжалявам, но е така. По-добре веднага да му го кажа и в бъдеще да се избягваме, освен ако вие, Сатана, не решите, че трябва да сме заедно.

Меко казано, обезкуражително. Не се опитах да скрия досадата си. Сатаната ме погледна и отново се изхили. Стори ми се, че бе доволен.

— Какво пък — каза той. — Дори аз нямам власт над пристрастията. Мога само да ги използвам. Между другото, аз съм гладен.

Той седна начело на масата. Ева бе от дясната му страна, аз отляво, а докторът до мен. Прислужваха ни слугата манджурец и някакъв китаец.

Очевидно се намирахме в кулата. Прозорците бяха така високо, че виждах само небето. По стените висяха картини на Фрагонар и Буше. Несъмнено те бяха получени благодарение на „убедителността“ на пратениците на Сатаната. Останалото в стаята съответстваше на картините: тя бе обзаведена със същата поразителна еклектика и своеобразно разбиране за прекрасното, каквото бях забелязал и в голямата зала, и в помещението, където за пръв път бях видял този синеок дявол.

Ева не ме уважаваше, бе студена с мен, но вежлива, а в разговора си със Сатаната и Консърдайн блестеше с ум и остроумие. Изглежда и тримата бяха забравили трагедията в храма и наказанието на Картрайт. Сатаната бе в добро настроение, но добротата му бе дяволска, само така мога да я характеризирам; напомняше ми за див звяр, игрив, защото не е гладен, жесток, но до известна степен смекчил изтезанието на жертвата си. Въображението ми създаде ярка картина: Сатаната като тигър разкъсва тялото на човека, който преди няколко часа бе отправил към вратите на ада.

Но в лъчите на слънчевата светлина не изглеждаше така ужасен. И ако, както казваше Баркър, си падаше по развлеченията, отлично можеше и да забавлява. Разговорът се насочи към Чингис хан и половин час Сатаната ни разказва за владетеля на Златната орда и черния му дворец в изгубения град Хара Хото в Гоби. Това ме накара да забравя за настоящето, сякаш виждах и слушах света, който бе изчезнал преди десет столетия. Разказите бяха трагични и комични, раблезиански и нежни, и толкова ярки, сякаш сам е бил свидетел на описваното. Слушах го и мислех, че и не би трябвало да е иначе. Дявол или не, но той ме очароваше.

Накрая заповяда със знак на слугите да излязат и неочаквано ме попита:

— Е, Джеймс Къркхайм, да или не?

Направих се, че се колебая. Склоних глава на ръката си и погледнах за миг Ева. Изящните й пръсти закриваха устата й, сякаш едва сдържаше напиращата прозявка — но лицето й пребледня, а преди миг не бе такова. Усетих как осезателно ме потиска волята на Сатаната.

— Да или не? — повтори той.

— Да, ако вие, Сатана, отговорите на един мой въпрос.

— На никого не е забранено да пита — отвърна той.

— Бих искал да знам какъв… работодател сте, преди да се реша на игра, в която мога да проиграя живота си. Човек — това са целите плюс начините, с които се опитва да ги постигне. За вашите методи вече имах възможност да си съставя мнение. Но целите ви? В миналото, Сатана, този въпрос не би бил необходим. Всеки, който е имал вземане-даване с вас, е смятал, че вашата цел са душите за пещите ви. Но както разбрах, адът се е модернизирал заедно със стопанина си. Пещите са излезли от мода и повече не е необходимо гориво за тях. Но както и преди, вие отвеждате възможните си последователи до върха и им предлагате земните царства. И така, въпросът ми е: каква полза имате вие от това днес?

— Ето една от причините за отвращението ми към мистър Къркхайм — каза Ева. — Той не признава нищо, което да не е отразено в счетоводните книги. Душата му е като на бакалин.

Не обърнах внимание на това нападение. Но Сатаната се разсмя през непомръдващите си устни.

— Достоен въпрос, Ева — отвърна й той. — Не забравяйте, че дори аз си водя сметки… и ги поисквам, когато му дойде времето.

Последните думи произнесе бавно и замислено, като непрекъснато я гледаше; аз отново забелязах онази сянка на дяволско злорадство да минава през лицето му. Тя изглежда също я забеляза, защото прехапа треперещата си устна.

— Тогава отговорете! — казах рязко и така се опитах да отвлека вниманието на Сатаната от нея.

Той ме погледна, сякаш подбираше думите си.

— Да го наречем — проговори най-после той — забава. Аз съществувам, за да се забавлявам. Само затова оставам в този свят, в който е казано и направено всичко, и забавата, в една или друга форма, е единствената цел, която прави живота поносим. Както виждате, целта ми е проста. Но какво ме забавлява? Три неща. Аз съм велик драматург, най-великият от всички съществували, защото пиесите ми са реални. Аз подготвям сцените на моите пиеси, било фарсове или комедии, било драми или трагедии, било епопеи. Аз ръководя актьорите. Аз съм единственият зрител, аз виждам всяко действие, всяка линия в моите пиеси от начало до край. Понякога това, което започва като фарс, се превръща в трагедия, а трагедиите стават фарсове, едноактните пиеси се развиват в епопеи, правителствата си отиват, великите се сгромолясват, низшите се издигат. Някои живеят само заради шахмата. Аз обичам да играя с живи фигури и едновременно десетки партии по целия свят. Това ме забавлява. Ако наистина съм Князът на мрака, което виждам, че вие, Джеймс Къркхайм, не признавате напълно, моето изкуство ме прави партньор на друг свръхдраматург — моят древен небесен съперник, известен от най-разпространената местна религия като Йехова. Не, то дори ме слага над него, аз преписвам наново сценариите му. И това също ме забавлява.

Под учтивата саркастична насмешка усетих истината. За този студен чудовищен интелект мъжете и жените са само марионетки, които той размества по световната сцена. Страданието и мъката, болката, душевна или телесна, са само забавни реакции на създадените от него ситуации. Подобно на мрачната сила, чието име бе приел, душите за Сатаната бяха негови играчки. Техните гримаси го развличаха. И в това бе възнаграждението за дейността му.

— Това е първото от трите — продължи той. — А второто? Аз съм ценител на красотата. Всъщност красотата е единственото, което може да предизвика у мен… това нещо, наречено емоция. Понякога се случва човекът — неговите мозък, очи, сърце, ръце, да създаде предмети, които носят печата на съвършенството, чиито създател по традиция се сочи небесният ми съперник. Това може да бъде картина, статуя, резба, кристали, вази, платове — някоя от десетките хиляди вещи. Но в нея да е включено съществото на красота, която хората наричат божествена и която търсят винаги — сляпо, пипнешком, защото е забавна. Най-прекрасните предмети — от време на време — взимам за себе си. Но те са ми интересни, ако ги взема по свой начин. Тук се появява третият момент — играта, хазартът. Например, като поразсъждавах, реших, че Мона Лиза да Винчи от Лувъра притежава качества, които ми подхождат. Да я купя, естествено, не бих могъл; пък и нямах желание да я купувам. Но тя е тук. В този дом. Позволих на Франция да има прекрасно копие, на което моите експерти възпроизведоха дори микроскопичните пукнатинки в боите. Едва сега започват нещо да подозират. Но никога няма да бъдат сигурни и това ме забавлява повече, отколкото ако го знаеха точно. Джеймс Къркхайм, хората на земята рискуват живота си в търсенето на различни съкровища. Повярвайте ми, никъде и никога не е имало съкровище, подобно на моето. Дори да се обединят десетте най-богати хора на земята, пак не ще бъдат в състояние да го купят. То струва повече от целия златен запас на Великобритания. Стойността му в долари, лири стерлинги или марки е нищо за мен. Но да притежавам тази красота и да й се наслаждавам, да живея заедно с нея е нещо… много! И да зная, че плодовете на най-добрите вдъхновения, изпращани от древността от моя небесен съперник, сега са мои, е… забавно. Ха! Ха! — зарева той бурно.

— Третото и последното — прекъсна смеха си — е играта. Колекционирам души и прекрасното. Но и като играч съм също така превъзходен, както и като колекционер. Именно рискът усилва наслаждението, което ми доставят моите пиеси. Той допълва последния щрих на моите… придобивки. Аз съм щедър противник. Заложеното от мен е неизмеримо повече от това, което дават съперниците ми. Но те са длъжни да играят с мен!

Няколко мига ме гледа с наведена напред глава.

— Що се отнася до останалото — добави той, — както вече успяхте да забележите, не ме интересуват традиционните пещи. Какво става с човек, когато напуска този свят, никак не ме занимава. Аз смених древното си владение с това, където така добре се забавлявам. Но, Джеймс Къркхайм — сините очи проблеснаха, — този, който ми противоречи, открива, че не съм загубил нищо от онова древно изкуство, създадено от ада. Сега готов ли сте да отговаряте?

— Напълно, сър — поклоних се аз. — Ще играя с вас. Независимо дали ще загубя, или ще спечеля, вие в нищо не ще можете да ме упрекнете. Но, ако позволите, още един въпрос. Вие казахте, че този, който стъпи на четирите щастливи стъпки, може да осъществи всяко свое желание. Прекрасно, ще мога ли да получа… — показах Ева, — нея!

Усетих дишането на девойката да секва, видях в очите на Сатаната да се появява студена заплаха. Вместо него заговори Консърдайн:

— Бъдете разумен, Къркхайм. Ева ви го каза направо. Вие сте нежелан кандидат за неин съпруг.

В гласа му прозвуча безпокойство и желание да умилостиви някого. Кой — мен или Сатаната? Това ме заинтересува. Може би той…

— Да се омъжа за вас? За нищо на света! Дори и за да си спасявам живота! Дори и за да се спасявам от изтезания!

Гласът й бе пълен с гняв. Тя скочи на крака, очите й пламнаха, бузите й се зачервиха. Спокойно срещнах погледа на Сатаната.

— Нима съм споменавал… за брак? — учтиво уточних аз.

Както и предположих, той прие думите ми откъм лошата им страна. Подозрителността и заплахата изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Да, той прие най-лошата страна, но не и Ева.

— Сатана — тя тропна с крак и изрита стола до себе си с такава сила, че той полетя на земята, — Сатана, аз също имам един въпрос. Ако изкача стъпалата, ще ми позволите ли да постъпя с този човек както си поискам?

Той гледаше поред ту нея, ту мен. Очевидно ситуацията го забавляваше. Сините му очи игриво проблясваха: той заговори и в гласа му зазвучаха успокоителни нотки.

— И на двама ви ще кажа: Не! Ева, Джеймс Къркхайм вдигна хвърлената ръкавица. В този случай аз не мога да се откажа. Ако загуби и трябва да ми направи една услуга или да ми служи една година, аз съм задължен да го защитавам. Длъжен съм да му предоставя друга възможност, ако поиска. Но ако той се откаже да играе… тогава, Ева, попитайте ме отново.

Той млъкна и ме погледна. Не се съмнявах в значението на погледа му.

— Не, Джеймс Къркхайм, защото всичко, което казах на Ева за вашето положение, може да се приложи и за нея. Тя също има свое право за играта. Но — доброжелателността изчезна и тонът стана заплашителен — имам още една причина. Избрал съм за Ева изключително отговорна задача. Ако тя я изпълни… ще бъде извън досегаемостта на всеки човек. Не я ли изпълни… — Той не завърши, само я погледна с немигащите си, пламтящи очи.

Видях как кръвта се дръпна от лицето й, очите й се отпуснаха смутено…

Чу се рязък трясък и звън на счупено стъкло. Консърдайн държеше в ръката си тежка чаша от дебел планински кристал и я бе стиснал така, че се смачка като тънка хартия. Докторът побърза да си пъхне ръката в джоба, но аз видях бликналата кръв.

Сатаната се загледа с непроницаеми очи.

— Вашата сила, Консърдайн — забеляза той, — често е опасна… за притежателя й.

— Честна дума, Сатана — със съжаление отвърна докторът, — размечтах се и ми се стори, че дланите ми са обхванали една шия…

— Аз бих казал, че това е предупреждение… — спокойно произнесе Сатаната — да оставиш… тази шия на мира.

— Нямам друг избор — разсмя се Консърдайн, — понеже тази шия е на мой стар враг, който от десет години не е жив.

Сатаната го изучава още няколко секунди, но предпочете повече да не коментира. После се обърна към мен.

— Вие взехте решение — каза той. — Кога искате да изкачите стълбата?

— Готов съм по всяко време — отвърнах аз. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Дори веднага, ако е възможно. Усещам, че ще ми провърви.

— Консърдайн, подгответе храма — разпореди се Сатаната. — Ева, помолете хората в къщата да се съберат след половин час.

Той погледна след тях. Девойката мина през стената, без да каже нито дума и без да се огледа. Консърдайн предпочете вратата към вестибюла. Няколко минути Сатаната мълчаливо ме разглеждаше. Пушех спокойно и чаках да ме заприказва.

— Джеймс Къркхайм — най-после изрече той, — казах ви, че ми харесвате. Всичко, което видях във вас досега, ме кара да ви харесвам още повече. Но трябва да ви предупредя. Не давайте възможност на чувството ви на неприязън или досада към Ева Демърест да стане причина за някаква, дори и най-малка вреда за нея. Не сте човек, който може да бъде заплашван, но… обърнете внимание на това предупреждение.

— Не мисля за нея, Сатана — отвърнах аз, — но признавам, че ме интересува какво е високото й предназначение?

— Височайшата съдба — отново в гласа му зазвуча неотвратимост. — Най-висшата чест, която може да се падне на една жена. Ще ви разкажа, Джеймс Къркхайм, за да приемете сериозно моето предупреждение. Рано или късно, аз ще бъда принуден да посетя другия ми свят. Когато това стане, ще предам този свят в ръцете на своя син и наследник; негова майка ще бъде Ева!