Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (12)

Дванадесета глава

Запалих клечка кибрит. Ева мигновено се обърна, но аз забелязах на лицето й следи от сълзи.

— Всичко е наред, благодаря ви — отвърнах аз. — Доколкото ми е известно, нещата се развиха напълно според плана на Сатаната. Поне аз изпълних възложеното ми както трябва. Огърлицата е в джоба ми.

— Аз… аз се безпо… не заради огърлицата — тихо каза Ева с треперещ глас.

Тя безспорно бе много нервна. Нито за миг не предположих, че това е заради мен. Няма никакво съмнение, че бе разбрала зловещото значение на думите на Сатаната вчера вечерта. Може би я бяха измъчвали предчувствия. Но сега вече знаеше със сигурност. И независимо от това тя се бе безпокоила за мен.

Примъкнах се по-близо до нея.

— Сатаната ми даде да разбера, че състоянието на здравето ми и съдбата на огърлицата са тясно свързани — изрекох. — И естествено, аз се придържах буквално към дадените ми инструкции. Следващата крачка е да ви предам украшението.

Откачих огърлицата от кукичките в джоба ми.

— Как се включва светлината? — запитах. — Искам да се убедите, че ви давам именно това, което е нужно на нашия господар.

— Не… не запалвайте лампата — прошепна тя. — Дайте ми тази проклета огърлица!

Разсмях се. Колкото и да ми бе жал за нея, не успях да се сдържа. Тя ме докосна с ръка. Хванах я в своите. Тя не се отдръпна. И след малко се притисна до мен като изплашено дете. Да, много приличаше на дете, тъй както седеше в тъмнината, мълчаливо плачеше и стискаше дланите ми. В себе си на седем езика проклинах Сатаната и усетих да се разгаря студена и неумолима омраза. Най-сетне тя нервно се разсмя и се дръпна.

— Благодаря ви, мистър Къркхайм — каза спокойно. — Вие винаги сте много внимателен.

— Мис Демърест — отвърнах рязко, — стига сме си разменяли обиди. Вие сте изплашена и знаете защо. Аз също.

— От какво пък да се страхувам? — запита тя.

— От съдбата, която ви готви Сатаната. Вие сте запозната с нея. И ако все още имате някакви съмнения, то, разрешете ми да забележа, в мен не останаха никакви, след като снощи излязохте от стаята.

Настъпи мълчание и после от мрака се чу гласът й, изплашен и пълен с отчаяние:

— Той иска… да ме вземе! Той… ще ме вземе! Каквото и да сторя, ще го направи! Искам да се самоубия, но не мога! Не мога! О, боже, какво да правя? О, боже, кой ще ми помогне?

— Аз ще се опитам да ви помогна, ако ми разрешите.

Тя не отвърна веднага, продължи да седи мълчаливо, като се опитваше да се овладее. Неочаквано запали светлината и като ме гледаше с насълзени очи, каза твърдо, сякаш бе взела решение:

— Мистър Къркхайм, защо спряхте след втората следа? Вие искахте да продължите изкачването. Сатаната ви принуждаваше да го направите. Защо спряхте?

— Защото чух вашия глас. Вие ми казахте да не продължавам нагоре.

Тя рязко изхлипа.

— Истината ли казвате, мистър Къркхайм?

— Кълна се на Бога! Сякаш бяхте до мен, докоснахте ме по рамото и ми заповядахте да спра, да не се качвам повече. Тези дяволски неща, короната и скиптърът, ме призоваваха с хиляди гласове. Но когато ви чух — или помислих, че ви чувам, техните гласове изчезнаха.

— О! — В очите на Ева се появи възхищение, страните й загубиха необикновената си бледност, а възклицанието й прозвуча като песен.

— Вие ли ме извикахте? — запитах аз шепнешком.

— Гледах как се изкачвате, намирах се в тъмното… с останалите — каза тя. — И когато втората стъпка пламна на страната на Сатаната, аз с всички сили на волята си ви изпратих предупреждение. Отново и отново се молех, докато стояхте в нерешителност: „О, милостиви Боже, който и да си, дай му възможност да ме чуе! Позволи му да ме чуе, Господи!“. И вие ме чухте!

Тя млъкна, гледаше ме с широко разтворени очи, страните й бързо порозовяха.

— Вие сте познали гласа ми! — прошепна. — Но не бихте го чули и дори да го бяхте чули, не бихте му обърнали внимание, ако… ако не…

— Какво ако не? — подтикнах я аз.

— Ако нещо извън нас не е било готово да ни помогне — задъхано завърши мисълта си Ева.

Сега тя се изчерви до корена на косите си и аз бях напълно сигурен, че не каза истинската причина, за която си мислеше.

Аз си бях съставил по-материалистична теория за станалото. Нещо в мен, а не извън мен бе изострило чувствителността на мозъка ми. Никога не съм се сблъсквал с убедителни доказателства, че нематериална енергия е способна да смекчи ударите по неравния път на земното ни пътешествие. Винаги съм предпочитал помощта на Доброто провидение под формата например на дребничкия краден лондончанин с неговото прекрасно познаване на Сатаната. Но и това е възможно и ако на Ева й се иска да вярва, нека си вярва на воля. Затова кимнах сериозно и я уверих, че прилича на истина.

— Сред хората на Сатаната няма ли някой на когото да се доверите, който може да бъде убеден да действа против него? — поинтересувах се аз.

— Не — отвърна тя. — Консърдайн ме харесва. Мисля, че би стигнал далеч, за да ме защити. Но е свързан със Сатаната. Всички те са свързани с него. И не само страхът ги държи, вие видяхте какво се случи с Картрайт, но има и други причини. Той им плаща добре, мистър Къркхайм. И не само парите… Властта му над тях е ужасна… нечестива. О, на хората им трябват не само пари! И не само пари им дава! Вие дори не можете да си представите…

— Наркотици ли? — предположих без особено напрежение на въображението.

— Не говорете глупости — отхвърли го тя. — Добре знаете какво е способен да даде Луцифер. И той може… и го дава… и дори тези, които са загубили играта, се надяват на още един шанс… или да получат нещо по негов каприз.

— Случвало ли се е подобно нещо?

— Разбира се. Но не мислете, че го прави от милосърдие.

— Искате да кажете, че това е просто игра? Примамва ги със свободата, която изглежда така близка.

— Да — отвърна тя, — иначе от отчаяние те ще престанат да бъдат полезни за него.

— Мис Демърест — рязко попитах, — защо смятате, че аз се различавам от останалите?

— Вие дойдохте при него не по своя воля — обясни тя. — И не сте роб на седемте светещи стъпки.

— Но вчера бях много близо до това — казах със съжаление.

— Те не успяха… да ви завладеят — прошепна тя, — като другите. И няма да могат. Не бива, мистър Къркхайм!

— Не се каня да им давам такава възможност — мрачно отвърнах аз.

Вместо отговор Ева ми подаде и другата си ръка.

Погледнах часовника си и едва не подскочих.

— Остават ни само десет минути, а дори не сме си съставили някакъв план. Нужно е отново да се видим, и то колкото се може по-скоро. Трябва да продължим да мамим Сатаната.

— Това ще бъде много трудно — кимна тя. — Но ще се погрижа. Вие сега се досещате, че тази е причината да се държа така оскърбително с вас на вечерята.

— Дори преди признанията на Сатаната предположих нещо подобно — усмихнах се аз. — Надявам се, и вие разбирате, че моето не по-малко оскърбително предложение да ми бъдете дадена е предизвикано от същото.

— Нещо повече — тихо каза тя. — Аз зная какво си мислехте тогава.

Отново погледнах часовника си. Оставаха само шест минути. Трябваше да стигнат.

— Чуйте ме — казах изведнъж — и ми отговорете искрено. Кога за пръв път ви мина през главата, че именно аз ще мога да ви помогна да се измъкнете от този капан?

— Когато ме целунахте.

— Ева, а сега нужна ли ни е някаква маскировка?

— Не — искрено отвърна тя. — И какво от това?

— Ето какво! — пуснах ръцете й, прегърнах я, и я целунах.

Тя ми отговори от все сърце.

— Какво съвпадение — прошепнах на ухото й. — Именно в този миг взех решение да взема участие в играта.

— О… Джим — въздъхна Ева и този път тя ме целуна.

Колата се движеше бавно. Безпомощно изругах неумолимия график на Сатаната.

— Ева — заговорих бързо, като й пъхнах в ръката огърлицата на Сенусерт. — Познаваш ли дребничкия англичанин на име Баркър? Електротехника? Изглежда той те познава.

— Да — отвърна тя учудено. — Познавам го. Но как…

— Свържи се с него веднага щом можеш. Нямам време да ти обяснявам. Но можеш да му имаш доверие. Кажи му да се промъкне в стаята ми в първата вечер след връщането ми. Да прави каквото ще, но да дойде при мен. Разбра ли?

Тя кимна и очите й бяха широко отворени.

— Направи така, че и ти да бъдеш там.

— Добре… Джим.

Погледнах часовника. Оставаха минута и половина. Ние ги използвахме по най-добрия начин. Колата спря.

— Запомни за Баркър — прошепнах на прощаване.

Отворих вратата и излязох, колата продължи нататък. Обелискът се оказа съвсем близо. Послушно го обиколих. Излязох на Пето авеню и видях на тридесетина метра човек със същите дрехи като моите. Той размахваше малакско бастунче. Обхвана ме любопитство. Тръгнах към него и веднага спрях. Щях да наруша инструкциите на Сатаната. А това най-малко ми се искаше в момента. Затова се обърнах неохотно, спрях едно такси и се отправих към клуба. Виждах всичко в розово. Искаше ми се да пея. Минувачите весело преминаваха край мен. Ева ме бе ударила в главата като вино.

Изведнъж розовата светлина помръкна и песента заглъхна. Разсъдъкът ми се връщаше. Безспорно изчезването на огърлицата вече е открито. Вратите на музея са затворени и не пускат никой без обиск. Вероятно тревогата е била вдигната още когато съм се спускал по стъпалата. Възможно е аз да съм единственият, който е излязъл от музея.

Ако е така, сигурно ще ме заподозрат. Нарочно бях привлякъл вниманието не само на пазачите в коридора, но и вътре в самата съкровищница. Те са ме запомнили. Защо избягах независимо от цялата тази суматоха? Значи съм имал някаква причина. Каква? Ами да изчезна с огърлицата!

Да предположим, че кражбата не е открита до затварянето на музея. Все едно, трудно ще ми бъде да обясня стремителното си напускане. Аз съм единственият, който не се заинтересува от станалото.

Нима Сатаната е пропуснал ход в сложната игра, нима е направил грешка в разсъжденията си? Или нарочно е планирал подозрението да падне върху мен? Но то така или иначе ще падне върху мен. С тези тежки мисли освободих таксито и влязох в клуба.

— Рано се връщате, мистър Къркхайм — усмихна се дежурният зад стойката, докато ми подаваше ключовете.

Съвършено ясно бе, че той не подозира излезлият преди няколко часа оттук Къркхайм и влезлият сега Къркхайм да са различни хора. Моят двойник действително е добър, помислих си аз.

— През следващите няколко часа ще бъда много зает — казах. — Това, което ще пиша, изисква пълната ми съсредоточеност. Нищо, абсолютно нищо, колкото и важно да ви се види, не бива да ме отвлича. Вероятно ще се обаждат по телефона, може да дойдат и посетители. Казвайте на всички, че ме няма. Ако дойдат репортери, кажете им, че ще се срещна с тях в осем часа. Към седем донесете в стаята ми всички вестници. Но не по-рано. Последните издания. Повтарям още веднъж, който и да ме търси, не ме безпокойте.

— Добре, ще поставя втория ключ във вашата преграда — отвърна той. — Това действа успокояващо и на най-настойчивите.

Влязох в стаята си, затворих вратата и внимателно се огледах наоколо. На масата се бе натрупала пощата за три дни. Писмата бяха малко, нито едно важно и всичките разпечатани. Две покани за обеди с четене на лекции. Под тях бяха приложени и закрепени с кламери копията на отговори с отказ и извинение. Подписът ми изглеждаше напълно нормален. Способността за имитация на моя двойник изглежда обхващаше не само гласа ми и външността ми. Аз с интерес разбрах, че причината да се откажа, е отсъствието ми от града в деня на обеда. Но къде, по дяволите, ще бъда тогава?

До пишещата машина имаше обемист документ. Прелистих го и разбрах, че е доклад за възможната експлоатация на някои находища на полезни изкопаеми в Китай. Адресиран бе до същия известен адвокат, който вдигна тост за „новопрокълнатия“ на вечерята у Сатаната. Поправките бяха нанесени с моя почерк; анотацията също бе написана от мен. Не знаех причината, но бях сигурен, че адвокатът леко, с всички подробности, ще разкаже за появата на този документ. Вярата ми в Сатаната отново възкръсна. И се почувствах много по-спокоен.

Пребърках джобовете на костюмите в гардероба. Никъде нито едно късче хартия.

Точно в седем на вратата тихо се почука. Влезе Робърт, нощният дежурен, с купчина нови вестници. Гледаше ме с широко разтворени очи и бе ясно, че го терзаят безброй въпроси. Какво пък, и мен ме терзаят! Какво пишеха вестниците? Е, няма да му покажа незнанието си.

Затова с разсеян вид поех пачката и затворих след него вратата. И щом отворих първия вестник, веднага ми се набиха в очи заглавията:

ТРОЙНА ТРАГЕДИЯ В МЕТРОПОЛИТЕН МУЗЕЙ

ПОХИТЕН БЕЗЦЕНЕН ЕКСПОНАТ

ПРЕД ОЧИТЕ НА ПАЗАЧИТЕ И ПОСЕТИТЕЛИТЕ Е УБИТА ЖЕНА, УБИЕЦЪТ Е УБИТ ОТ ДРУГ ЧОВЕК, КОЙТО САМ СЕ САМОУБИВА, СЛЕД КАТО ГО АРЕСТУВАТ

ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ КЪРКХАЙМ РАЗСТРОЙВА ПЛАНОВЕТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ, ВДИГА ТРЕВОГА И ЗАПОВЯДВА ДА ЗАТВОРЯТ ВРАТИТЕ НА МУЗЕЯ

СЛЕД СЕРИЯ ОТ УБИЙСТВА, ХВЪРЛИЛИ СЪКРОВИЩНИЦАТА В ХАОС, ПРЕСТЪПНИКЪТ СКРИВА ОГЪРЛИЦАТА НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКАТА ПРИНЦЕСА И ИЗЧЕЗВА

МУЗЕЯТ МЕТРОПОЛИТЕН ЩЕ БЪДЕ ЗАТВОРЕН, ДОКАТО НЕ СЕ ОТКРИЕ ОГЪРЛИЦАТА

Останалите заглавия казваха същото с други думи. Прочетох материалите. От време на време имах чувството, че някой ме полива със студена вода по гърба. Ще цитирам най-пълния отчет на събитието:

„Днес неизвестна жена бе убита в музея на изкуствата Метрополитен пред очите на десетина пазачи и на повече от двадесет посетители.

Убиецът й се опитал да се скрие, но преди да изчезне, се спънал, върху него се нахвърлил спътникът на тази жена и го пробол с нож в сърцето.

Вторият убиец след продължително преследване бил хванат. Когато го завели в кабинета на управителя, за да изчакат пристигането на полицията, той паднал. След няколко секунди умрял, изглежда от действието на светкавична отрова, която успял да пъхне в устата си.

Двете убийства и самоубийството станали близо до египетската зала, където се съхраняват едни от най-ценните съкровища на музея. Някой се е възползвал от суматохата и разбил витрината, в която се намирала огърлицата на Сенусерт Втори, подарена от него на дъщеря му. Тази безценна реликва от миналото и предмет на възхищение на хилядите посетители била открадната. Но украшението не било изнесено извън музея. На това попречил известният изследовател мистър Джеймс Къркхайм, който заповядал да затворят вратите на музея, преди някой да напусне сградата.

Обискирането на всички, които се намирали в музея, не помогнало да се открие откраднатото съкровище. Изглежда, крадецът се е изплашил като е видял, че не може да избяга, и е скрил някъде украшението. Не е ясно дали е искал после да се върне, или просто го е захвърлил.

Музеят ще бъде затворен, докато не се намери огърлицата, което благодарение на съобразителността на мистър Къркхайм е въпрос само на време.

Нито администрацията на музея, нито полицията свързват станалата трагедия с кражбата. Вероятно крадецът се е поддал на внезапното изкушение и се е възползвал от възникналата възможност.“

Какво пък, и аз бих могъл да добавя нещичко. И ако наистина музеят ще бъде затворен, докато намерят огърлицата, пантите му ще ръждясат. Три живота — ето цената на тази дрънкулка!

Продължих да чета с вледенено сърце:

„Около два часа един от пазачите в египетското крило за пръв път обърнал внимание на жената и двамата мъже, които оживено разговаряли пред експозицията от фигури ушепти, приличащи на модели от гробниците. Жената била към тридесетгодишна, привлекателна блондинка и вероятно англичанка. Мъжете били по-възрастни и приличали на сирийци. Вниманието на пазача било привлечено от своеобразната бледост на лицата им и необикновената големина на очите им.

— Приличаха на наркомани и същевременно не — разказал той. — Не съм виждал друг път такива болезнено бледи, почти прозрачни лица. Но се държаха не като наркомани. Разговаряха напълно разумно и бяха добре облечени.

Накрая решил, че са чужденци, и се загледал на друга страна. След няколко минути видял единия от мъжете до себе си. Разследването показало, че този човек съпровождал жената, която влязла заедно с него в музея в един и тридесет часа. Гардеробиерът също обърнал внимание на бледите им лица и странните очи. Този мъж се насочил към малката стая, където се намирала витрината с огърлицата на Сенусерт. Но отминал вратата и продължил по коридора, където завил зад следващия ъгъл и изчезнал.

Жената разговаряла с втория мъж, който изглежда бил влязъл в музея малко преди другите двама.

Неочаквано пазачът чул вик. Обърнал се и видял как жената се опитва да избегне ударите с дълъг нож, които й нанасял мъжът. Уилям Бъртън, пазачът, завикал и се спуснал към тях. В същото време се появили множество посетители, които били привлечени от виковете. Те се оказали между Бъртън и жената и той не посмял да стреля, да не би да нарани нея или някого от зрителите. Целият епизод траял няколко секунди. Ножът пронизал сърцето на жената.

Убиецът побягнал през тълпата замръзнали от ужас свидетели, като размахвал окървавения нож. Когато минал край стаята с огърлицата, оттам също заизлизали посетители и с тях и единият от пазачите, които се намирали там на пост. Те се дръпнали, като се опитвали да бъдат по-далеч от ножа, някои паднали на земята. Настъпила паника, която се опитал да предотврати вторият пазач.

През това време убиецът завил по коридора и се оказал лице в лице със спътника на жената. Той се опитал и него да промуши, но не уцелил и забягал към залата с оръжията. Другият го подгонил на свой ред с нож в ръка. Двамата се вкопчили, паднали, затъркаляли се по покрития с плочки под и всеки се опитвал да убие другия. От всички посоки заприиждали пазачи и посетители. Полесражението се превърнало в ад. Преследвачът надделял. Всички видели как ръката му се вдигнала. Другият извикал — в сърцето му бил забит нож! Убиецът скочил и се хвърлил да бяга, където му видят очите. Започнали да го преследват. Той свърнал в египетския коридор. Там го настигнали в ъгъла и го свалили на пода. Пребили го до безсъзнание. Когато го отнесли в кабинета на управителя, тялото му изведнъж се отпуснало и натежало. Сложили го на земята. Но той бил вече мъртъв! Убил го или шок, или някаква бърза и мощна отрова, която взел, когато се убедил, че не ще може да избяга.

Аутопсията ще открие истината. Трагедията протекла просто светкавично. По-малко от пет минути изминали между първия вик на жената и третата смърт. Но това било напълно достатъчно крадецът на бижуто да се възползва от предоставената възможност.

Сред посетителите на музея бил мистър Къркхайм, и шестият изследовател, който преди няколко месеца донесе в Америка знаменитите юнански нефрити, подарени на музея от мистър Рокбилд. Мистър Къркхайм напрегнато работи над доклад за възможното добиване на полезни изкопаеми в Китай за мощен американски синдикат. През последните два дни е работил извънредно напрегнато и усетил необходимост да се отвлече малко. Решил да прекара няколко часа в музея.

Влязъл в египетската стая, където се съхранявала огърлицата и разглеждал витрината с амулети, когато чул женския писък. Видял как всички избягали от стаята и ги последвал. Не наблюдавал непосредствено убийството, но бил свидетел на хващането на втория мъж. Мисълта му била заета с необходимостта да завърши доклада си и като решил, че му стига подобна «почивка», той се отправил към изхода. Вече стигнал до вратата, когато го обхванало подозрение. Научен от работата си на наблюдателност, той си спомнил, че когато бързал да излезе от стаята с огърлицата след другите, някой покрай него влязъл вътре. Спомнил си и че бил чул след това рязко изщракване като от счупена ключалка. Тогава, привлечен от ставащото в коридора, не обърнал внимание. Но сега му се сторило подозрително.

Мистър Къркхайм се върнал обратно и заповядал да включат сигнала за тревога, след което веднага затворили вратите на музея. Понеже го познават добре, мигновено му се подчинили.

Именно тренираната наблюдателност на мистър Къркхайм и бързата му реакция попречили на крадеца.“

Следваше разказ как открили отворената витрина, потвърждение на това, че нито един човек не е напуснал музея нито по време, нито след безредиците, поголовния обиск в кабинета на управителя и извеждането на посетителите един по един под наблюдение, така че никой да не може да прибере откраднатото.

Интересно ми бе да прочета как съм поискал да ме претърсят наред с другите, независимо от протеста на управителя.

Накрая стигнах и до свое интервю, предадено почти еднакво във всички вестници.

„Честно казано — цитираха вестниците моите думи, — чувствам определена вина, че не разбрах веднага колко важно е впечатлението ми и не се върнах в стаята. Вероятно бих хванал крадеца на местопрестъплението. Но деветдесет на сто от мозъка ми бяха заети с този проклет доклад, който трябва да бъде завършен и изпратен днес до полунощ. Заедно с мен в стаята се намираха десетина души, но съвсем не си спомням как изглеждаха.

Щом чух вика на жената, сякаш се събудих от дълбок сън. До вратата стигнах почти автоматично. Едва когато вече се канех да изляза от музея, паметта ми заработи и си спомних за човека, който се шмугна край мен в стаята, и рязкото щракване.

Оставаше само едно: никой да не излиза вън от сградата, докато не бъде установено, че нищо не е откраднато. Външната охрана заслужава похвала за бързината, с която вдигна тревога.

Съгласен съм с мнението на управителя, че връзка между кражбата и убийството няма. И дали е възможна такава връзка? Някой — в никакъв случай не професионалист, защото ако бе такъв, щеше да знае, че подобен предмет не може да се продаде — се е поддал на внезапното безумно изкушение. Вероятно веднага се е разкаял искрено и се е опитал да се отърве от огърлицата. Единственият проблем е да се открие, къде я е пъхнал този нещастник.

«Казвате, че на музея му е провървяло, защото съм се оказал там — усмихна се мистър Къркхайм. — Какво пък, на мен ми провървя повече. Не бих искал да се окажа в положението на човека, който пръв е излязъл от музея, може би единственият излязъл.»

При тези думи управителят, независимо от безпокойството си, се разсмя от все сърце.“

Имаше и още много друго, но аз предавам само думите, които ми приписваха. Пазачът, когото видях да лежи на прага, разказваше как го блъснали и как „някой ме перна по ухото“. Другият пазач е участвал в гонитбата. В специалното издание на един вестник се описваше ужасната възможност крадецът да се е вмъкнал в рицарски доспехи и сега да умира от глад и жажда. Очевидно този журналист си представя рицарското въоръжение като сандък, в който можеш да се скриваш като в шкаф.

Всички вестници бяха единодушни, че едва ли някога ще се открият личностите на убитите. В дрехите им не бе намерено нищо, което би могло да хвърли светлина по въпроса.

Това бе всичко. Имах абсолютно алиби. Шахматните фигури на Сатаната си изиграха ролята, включително и тримата, които никога повече не ще се помръднат. Съвсем не ми бе приятно да чета това, съвсем. Особено се възмутих, когато един коментатор се заливаше от смях от предположението, че не съм чак толкова невинен.

Но моят двойник бе поработил прекрасно. Разбира се, той бе преминал край мен, когато се бях навел да си връзвам обувките. Спокойно е заел мястото ми без да се получи прекъсване във времето. И аз съм заобиколил обелиска покрай него и съм заел мястото му. Никой не е видял как слизам по стъпалата и сядам в колата при Ева. Допълнителна гаранция е бил отвличащият бой. В алибито ми няма нито една пукнатина.

А кои са тримата мъртъвци, които отвличаха вниманието в музея и ми дадоха възможност да открадна огърлицата? Робите на Сатаната Кефт. Като доказателство служеше описанието на странните им очи и необикновената бледност. Тези роби безпрекословно изпълняваха определената им роля с благословената убеденост, че наградата им ще бъде вечният рай.

Отново препрочетох вестниците. В осем часа пуснаха при мен репортерите. Строго се придържах към фактите от предишното си интервю. И те си отидоха скоро. В края на краищата не им казах нещо ново. Бях оставил най-отгоре доклада, който толкова ме бе погълнал, и те всички го видяха.

Дори си позволих да отида още по-далеч. Тъй като бях схванал намека на двойника ми, аз опаковах доклада, написах адреса и помолих един от репортерите да го пусне в близката пощенска кутия.

Когато всички си отидоха, поръчах да ми донесат нещо за хапване в стаята.

Но когато след няколко часа си легнах да спя, ме обхвана някакво болезнено и неприятно усещане. Повече от друг път бях склонен да повярвам на Сатаната за истинската му природа.

И за пръв път наистина се изплаших.