Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (7)

Седма глава

Някой ме докосна по ръката, трепнах и видях Консърдайн. По лицето му бе изписан същият ужас, който и аз усещах. Пластинките, които ме държаха, се разтвориха, воалът от главата ми падна, изправих се, а през това време в храма отново стана тъмно.

Бавно се разгоря кехлибарената светлина. Погледнах към задната част на храма. Редиците на амфитеатъра бяха празни, никой не бе останал от невидимата аудитория, чието мърморене и въздишаме бе достигало до ушите ми.

Изчезнал бе и златният трон, и това, което бе лежало на него. Нямаше ги хората в бели бурнуси, освен двама, които пазеха черния трон. Святкаха сините очи на каменния Сатана. Пламтяха седемте стъпки на детските крачета.

„Те му показаха пътя за рая, но той отслабна и те го изведоха право в ада“.

Консърдайн гледаше седемте следи и на лицето му се изписа онова алчно изражение, което бях виждал по лицата на посетителите на Монте Карло, навели глава над рулетката; лица, изпълнени с изгарящата страст към хазарта, присъща повече на жените; лица, жадно гледащи въртящото се колело; тези хора виждат не колелото, а златото, моето могат да изтръгнат от пълните шепи на съдбата. Като тях и Консърдайн не виждаше пламтящите следи, а онази омагьосана и привлекателна страна на изпълнените желания, където те могат да отведат.

Мрежата на изкушенията, хвърлена от Сатаната, го бе хванала!

Какво пък, независимо от видяното, тази мрежа бе хванала и мен. Чувствах нетърпение, страстно желание да опитам собствения си късмет. Но по-силно от стремежа да завладея съкровищата, които ми бе обещал, бе желанието да принудя този насмешлив, студен и безжалостен дявол да ми се подчинява, както той ме бе заставил да му се подчинявам.

Консърдайн се откъсна от привлекателното зрелище и се обърна към мен.

— Денят ви бе тежък, Къркхайм — каза той. — Как ще предпочетете: да се приберете направо или ще се отбиете у мен да пийнем по едно питие?

Поколебах се. Измъчваха ме хиляди въпроси. Но още по-настойчива бе необходимостта да остана сам и да премисля всичко, което видях и чух в това странно място. Освен това на колко от хилядите ми въпроси ще може да отговори? Съдейки от опита ми досега, предполагах, че ще бъдат малко. Но той сам взе решението.

— Най-добре ще бъде да си легнете. Сатаната иска да премислите неговото предложение. В края на краищата не ми е позволено — той се изпусна и побърза да се поправи, — аз няма какво повече да добавя към това, което той каза. Иска отговора утре, по-точно — той погледна часовника си — днес, тъй като часът е почти два.

— Кога ще го видя?

— О, не по-рано от обед. Той — Консърдайн леко трепна — ще бъде зает сутринта. Може спокойно да се наспите, ако желаете.

— Добре — отвърнах аз, — прибирам се.

Без повече да произнесе нито една дума, той ме преведе през амфитеатъра към задната стена на храма. Натисна нещо, ламперията се плъзна настрана и разкри още един малък асансьор. Като влезе в него, Консърдайн погледна назад. Отпечатъците тревожно проблясваха. Двама, облечени в бяло пазачи стояха от двете страни на черния трон и ни съпровождаха внимателно със странните си очи.

Консърдайн отново трепна, после въздъхна и затвори вратата на асансьора. Излязохме в дълъг сводест коридор, облицован с мраморни плочи. Не се виждаха никакви врати. Той натисна една от плочите и се показа следващият асансьор. Спря и аз се оказах в стаята, където се бях преобличал във вечерния костюм.

На кревата бе приготвена пижама, на креслото — хавлия, под него — домашни чехли. На масата бяха подредени гарафи с уиски, ром и коняк, сода, чаша с лед, плодове и сладки, няколко кутии с любимите ми пури и освен всичкото това изобилие — моят изчезнал портфейл.

Веднага го отворих. Нищо не беше пипано — визитните ми картички, писмата, парите се намираха вътре. Без да чакам покана, налях на себе си и предложих на Консърдайн да се присъедини към мен.

— Да пием за щастливите стъпки — вдигна той чашата си. — Нека ви провърви в избора!

— И на вас също — отвърнах аз.

Лицето му трепна, в очите му се появи измъчено изражение, той странно ме погледна и едва не остави чашата.

— Тостът е за вас, не за мен — каза накрая и на един дъх я пресуши. После отиде при асансьора и преди да го отвори, се спря.

— Къркхайм — произнесе бавно, — спете спокойно и от нищо не се страхувайте. Но се дръжте далеч от стените. Поискате ли нещо, позвънете — той ми посочи копчето на масата, — ще дойде Томас. Повтарям. Не се опитвайте да отворите тези панели. На ваше място веднага бих си легнал и за нищо няма да мисля до събуждането си. Между другото, да се нуждаете от сънотворно? Аз наистина съм лекар — увери ме той и се усмихна.

— Благодаря — отвърнах аз. — Ще заспя и така.

— Лека нощ — пожела ми той и панелът се затвори след него.

Налях си още от питието и започнах да се събличам. Не ми се спеше. Бях прекалено възбуден да затворя очи. Независимо от предупреждението на Консърдайн внимателно огледах стените на спалнята и банята, като ги опипах на различни места. Те ми се сториха здрави, плътни, от яко дърво, имитиращо мрамор и полирано прекрасно. Както си и мислех, нямаше нито прозорци, нито врати. Стаята ми всъщност си бе просто разкошна килия. Една след друга изгасих всички лампи, легнах в постелята и тогава загасих и последната, която се намираше на масичката до мен.

Не знам дълго ли лежах в тъмнината и размишлявах, преди да усетя, че не съм сам в стаята. Не бях доловил никакъв звук, но бях сигурен, че вътре има още някой. Изхлузих се от лекото покривало и се преместих в краката на кревата. Клекнах на един крак и се приготвих да се нахвърля върху неканения посетител, когато се приближи до кревата. Да запаля светлината означаваше да му се напъхам в ръцете. Който и да е той, очевидно ме смята за спящ и нападението, ако последва такова, ще стане на мястото, където би трябвало да се намира спящият. Но тялото ми бе на съвсем друго място и ми се удаваше възможност да удивя посетителя.

Но вместо нападение чух шепот:

— Това съм аз, капитан Къркхайм, Хари Баркър. За бога, сър, не вдигайте шум!

Стори ми се, че познах този глас. После си спомних. Баркър, малкият войник, лондончанин, когото намерих ранен в обезобразените от снарядите храсти край Марна. Бе изгубил много кръв. Оказах му първа помощ и го отнесох в полевия лазарет. Така се случи, че прекарах няколко дни в града, където се разполагаше основния хоспитал и където накрая докараха и Баркър. Бе ми станало нещо като навик да го посещавам, да му нося цигари и разни дреболии и да приказваме за разни неща. Благодарността и предаността му бяха кучешки и така трогателни; оказа се сантиментален. Но, за бога, как се появи тук?

— Помните ли ме, капитане? — Шепотът бе изпълнен с тревога. — Почакайте, сега ще ви покажа…

Светна малка лампичка, така засенчена между дланите на говорещия, че за миг освети само част от лицето му. Но и това бе достатъчно — познах Баркър. Това бе неговото фино, слабо лице, разрошените коси с цвят на пясък и късата му горна устна.

— Баркър, проклетнико! — тихо изрекох, но не добавих колко ми е приятно да го видя; ако бе достатъчно близо, бих го прегърнал.

— Ш-ш-ш! — предупреди ме той. — Сигурен съм, че никой не ме следи. Но на това проклето място на нищо не трябва да вярваш. Хванете ме за ръка, сър. Там, до стената, от която излязох, има стол. Седнете на него и запалете пура. Ако чуя нещо, ще се дръпна назад, а вие ще продължите да си пушите.

Ръката му докосна моята. Сякаш виждаше в мрака: безпогрешно ме прекара през стаята и настани на стола.

— Запалете, сър — каза той.

Драснах клечка кибрит и запалих една пура. Пламъчето освети стаята, но не и Баркър. След миг чух на ухото си неговия шепот:

— Преди всичко, сър, не му позволявайте да ви мами, че е дявол. Наистина, той е проклет, гнусен като дявол, но не е истински. Лъже ви, сър. Той е човек като вас или мен. Забийте нож в черното му сърце или куршум в корема му и ще се убедите.

— Как разбра, че съм тук? — запитах аз също шепнешком.

— Видях ви в креслото — отвърна той. — Ето ръката ми. Когато поискате да кажете нещо, стиснете я и аз ще се наведа към вас. Така е по-безопасно. Да, видях ви в креслото — там. Работата е в това, сър, че аз се грижа за креслото. Но и за много други неща. Затова той, Сатаната искам да кажа, ме остави жив. — И с горчивина се върна на първата тема. — Той не е истински дявол, сър. Никога не забравяйте това. Аз съм възпитан в страх от Бога. Родителите ми са петдесетници. Учеха ме, че Сатаната е в ада. Когато тази проклета свиня попадне в ада, истинският дявол ще му покаже как се краде име! Боже, как бих искал да видя това! Но отвън — побърза да добави.

Стиснах ръката му и усетих, че ухото му почти докосва устните ми.

— Хари, как попадна тук? — зашепнах аз. — Кой е той, Сатаната, какъв е в действителност?

— Всичко ще ви разкажа, капитане — отвърна Баркър. — Малко време ще ни отнеме, но кой знае кога ще ни се удаде отново такава възможност. Затова побързах да дойда веднага, щом успях. Този кръвожаден звяр се гаври над бедния Картрайт. Гледа го как умира! Останалите спят или се напиват до смърт. Но все пак е необходима предпазливост. Позволете ми да ви разкажа, а после ще отговоря на въпросите ви.

— Давай — съгласих се аз.

— Преди войната бях електротехник — донесе се шепот от тъмнината. — По-добър от мен нямаше. Истински майстор бях. Той го знае и затова ме остави жив, признавам си. Сатаната — ох-х-х! След войната нещата вървяха зле. Животът бе скъп, а работа трудно се намираше. Пък и по̀ другояче гледах вече на нещата. Видял бях толкова много лицемери, които през войната и пръста си не помръднаха, а живееха разкошно и прибираха всичко за себе си. Какво право имаха на това, когато онези, които бяха воювали, и семействата им гладуваха и мръзнеха? Ръцете ми винаги са били сръчни. И краката ми са бързи. Лесно се катеря, като котка съм, като проклета стоножка. Движа се тихо. Призракът е като манифестация в сравнение с мен. Не се хваля, сър. Просто разказвам. И си казах: „Хари, време е да приложиш талантите си. Време е да се захванеш за истинска работа“. От първите дни в новата си работа започнах да се издигам. От вилите се прехвърлих на апартаментите, после към фамилните къщи. И никога не ме хванаха. Наричаха ме Хари Царя на котките. Изкачвах се по водосточните тръби като цирков артист по прът, а по стените на къщите — като по улуци. Така че и тук се оказах майстор. Срещнах Меги. Такава като Меги се среща веднъж в живота, сър. Какви бързи пръсти имаше! В сравнение с нея Худини и Херман са като забавено кино. И изглеждаше като истинска лейди. Когато искаше. Много момчета се навъртаха край нея. На всичките отказа. Цялата бе погълната от работата си. „Дяволите да ви вземат! — казваше тя като херцогиня. — Защо ми е мъж? Дяволите да ви вземат! От мъжа чакай само неприятности!“ Около нея не можеше да се размотаваш. Такава си беше Меги. Капитане, ние си допаднахме, така си загубихме ума, че скоро се оженихме. Наехме къщичка в Мейд Уейл. Бях ли щастлив? А тя? О, боже! „Слушай, Меги“ — казах аз, когато меденият месец свърши. — „Ти вече не трябва да работиш. Аз ще се грижа за прехраната на семейството. Печеля добре, като добросъвестен работник. Наслаждавай се на живота и направи дома ни уютен.“ „Добре, Хари!“ — отвърна Меги. Помня, тогава носех игла за вратовръзката си, подарък за сватбата от нея. С голям рубин. Подари ми и часовник, и моден пръстен с бисери. Видях го на един джентълмен, в хотела, където бяхме спрели през нощта, и се възхитих от него. А когато влязохме в стаята ни, тя ми подари тези неща. Ето как работеше Меги!

С труд сдържах смеха си. Тази романтична история, разказана с шепот в тъмнината, как добросъвестният войник и електротехник се бе превърнал в не по-малко добросъвестен и умел крадец, напълно подхождаше за край на необикновената нощ. Тя изчисти мозъка ми от ужаса и ми възвърна формата.

— След ден-два си дадох почивка и отидохме на театър. „Харесва ли ти тази игла, Хари?“ — прошепна Меги и с поглед ми посочи пробляскващата искра във вратовръзката на един солиден господин. „Прекрасна е“ — отвърнах безгрижно. „Ето я“ — каза Меги, когато излязохме от театъра. „Меги — казах тогава, — нали се разбрахме да не работиш? Нима не те издържам, както обещах? Аз самият мога да се сдобия с която и да е разкошна игла. Меги, искам ние да си имаме приятен, удобен и щастлив дом, в който, като се върна след нощна работа, да ме посреща жена ми. Не ти позволявам повече да работиш, Меги!“ „Добре, Хари“ — отвърна тя. Но, капитане, съвсем не беше добре. Стигна се дотам, че като излизахме, не смеех да поглеждам нито игли за вратовръзки, нито часовници, нито разни други неща. Не биваше да похваля нещо дори в магазин. Направех ли го, щом се върнехме вкъщи и нещото се оказваше пред мен. А Меги бе така горда и радостна, че не се осмелявах… Да, това бе любов, но… дяволска! Тя ме чакаше, когато се връщах вкъщи. Но ако се събудех по-рано, нея я нямаше. А когато се успивах, първото нещо, което виждах, бяха нахвърляните небрежно на масата дантели, кожено палто или един-два пръстена. Тя продължаваше да работи! „Меги — казах аз, — това не е хубаво. Не щадиш гордостта ми. Какво ще стане, когато се появят децата? Таткото работи през нощта и спи през деня, а мама работи през деня и спи, докато татко го няма. По дяволите, Меги, те ще бъдат като сирачета!“ Но нищо не й действаше, капитане. Тя обичаше работата си повече от мен, а може би просто не можеше да ни подели. В края на краищата аз се разделих с нея. Сърцето ми е разбито, сър. Аз я обичах, обичах и нашата къща. Но това не успях да понеса. Така се оказах в Америка. Аз, Хари Царя на котките отидох в изгнание, защото моята жена не можеше да престане да работи. Тук нещата също потръгнаха. Но не бях щастлив. Веднъж, като излязох вън от града, се натъкнах на голяма стена, хубава стена, привлекателна. След известно време видях вратите и зад тях къщата на охраната. Какви врати само! Плътни, стоманени! „Боже всемогъщи! — казах си аз. — Тук би трябвало да живее херцогът на Ню Йорк.“ И се огледах. Стената бе дълга поне пет мили. Скрих се наблизо, а през нощта се изкачих на нея. Нищо не видях, освен дървета и далечни светлини. Явно там се намираше някакво голямо здание. Най-напред видях проводника по самата стена. Не го докоснах. Реших, че е под напрежение. Погледнах надолу и дори рискувах да запаля фенерчето си. Там, точно където би трябвало да се приземи човек, ако се осмели да скочи, забелязах още два реда проводници. А до земята — близо четири метра! Всеки друг на мое място би загубил кураж, но ненапразно ме наричаха Царя на котките. Скочих. Приземих се наистина като котка. Плъзнах се между дърветата като сянка. Приближих голямата къща. Наоколо се въртеше истинско гъмжило от странен народ. После повечето светлини угаснаха. Изкачих се до мястото, което си бях набелязал, и се оказах в голяма стая. А каква плячка имаше в нея! Главата ми се завъртя. Взех няколко нещица и тогава забелязах нещо странно — тази стая нямаше нито една врата. „Как ли влизат тук, да ги вземат дяволите?“ — запитах се. И тогава се обърнах към прозореца, през който бях влязъл. Боже господи! Капитане, едва не изскочих от дрехите си! Прозорците ги нямаше! Бяха изчезнали. Навсякъде се виждаше плътна стена! Изведнъж стана светло и от стената изскочиха десетина юначаги с въжета в ръце и един огромен човек след тях. Смалих се, когато ме погледна. Изплаших се до смърт! И ако преди малко щях да изхвръкна от дрехите си, сега щях да изпадна от гащите си! Това бе проклетият тип — Сатаната, разбрахте ли? Той само стоеше и ме пронизваше с поглед. После започна да ми задава въпроси. Капитане, всичко му разказах. Сякаш беше Бог. Направо ми обърна вътрешностите. Както на вас, но къде по-подробно. Той измъкна целия ми живот, като започна от бебешката люлка. И как само се смееше — ужасно! Но вие вече сте го чули. А в следващия миг стоях до масата и отново разказвах, вече на доктор Консърдайн. Оттогава съм тук, капитане. Той ме осъди на смърт, сър, и рано или късно ще се заеме с мен. Ако други не го изпреварят и не се заемат с него. Но аз съм му полезен и докато е така, няма да ме докосне. Отгоре на това казва, че го развличам. Прекрасно развлечение! Кара ме да застана пред Консърдайн и пред другите и да разказвам всичко за работата си, за мечтите си, за най-съкровените си чувства, за Меги, о, всичко за нея, сър. Боже, колко го мразя! Кръвожаден синеок мръсник, кучешки син! Но той получи мен. И вас, сър!

Гласът на дребното човече се усили до опасна височина, в него ясно се долавяха нотки на истерия. Почувствах в какво напрежение живее. Но освен че простичкият му разказ и лондонското произношение ми даваха известен отдих, усещах, че трябва да му дам възможност да се разтовари. Изглежда бях първият човек, който се бе отнесъл към него със съчувствие след затварянето му на това място. Разбира се, тук аз съм единственият му приятел и на него му се струва, че ме е изпратило самото Небе. Дълбоко ме развълнува фактът, че той бе изтичал при мен веднага щом ме бе познал. И несъмнено рискуваше много.

— Хари, по-тихо! По-тихо! — прошепнах аз и го потупах по ръката. — Ти вече не си сам. Ние двамата заедно ще намерим начин да се измъкнем.

— Не! — В пълния мрак, можех само да си представя как клати отчаяно глава. — Вие не го познавате, сър. Няма да успеем да се измъкнем. Той няма да ни предостави време. Не. Жив оттук няма да се измъкна.

— Как разбра къде съм? И как ме намери?

— Минах през стените — отвърна той. — В тази сграда няма нито една стълба или честна врата. Нищо, освен проходи в стените, движещи се ламперии и асансьори. Наблъскани са като семе в тиква. Само Сатаната знае всички комбинации. Консърдайн, дясната му ръка, също знае много, но аз знам повече от него. Трябва да знам. Тук съм вече две години. И досега не съм напускал това проклето място. Той ме предупреди. Ако се опитам да изляза, ще ме убие. Пълзях, пълзях, пълзях наоколо като плъх и при всяка възможност минавах през проходите. Там има много проводници и трябва да се внимава. Не зная всичко, но и това не е малко. През цялото време вървях след вас и Консърдайн.

— Но кой е Сатаната? — запитах аз. — Искам да кажа, откъде е? Нали не е от ада?

— Май е мелез между руснак и китаец. Че има нещо китайско, е сигурно. Не знам откъде се е появил. Не посмях да питам. Чух, че купил това място преди десет години. Хората, които съборили старата къща и издигнали този замък с всичките му проходи, били китайци.

— Но ти сам пък не си в състояние да поддържаш този огромен дом — досетих се аз. — И Сатаната едва ли ти е поверил грижата за всичките си проходи.

— Той ми позволява да използвам робите му кефт.

— Вече на два пъти чувам тази дума. Какво представляват те?

— Те ли? — В гласа му усетих страх и отвращение. — От тях ми се разтреперват краката, сър. Той ги упоява с кефт. Опиумът, кокаинът, хашишът ряпа да ядат пред този наркотик. Дава на всеки негов собствен рай, докато не се събуди. Убийството е най-малкото, на което са съгласни, та да си получат необходимата доза. Момчетата в нощници, които стояха край стълбата, са от тяхната пасмина. Чували ли сте за Планинския старец, който изпращал убийците си? Един приятел ми разказа за него по време на войната. Сатаната върши същото. Изпиеш го веднъж и повече не можеш без него. Той ги заставя да вярват, че когато ги убият заради него, ще ги изпрати на такова място, където ще ги очаква вечно щастие, каквото веществото им дава само за определено време. Те са готови за Сатаната да извършат всичко. Всичко!

Накрая зададох въпроса, който отдавна исках да задам.

— Ти познаваш ли момиче на име Ева? С големи кафяви очи и…

— Ева Демърест — отвърна той. — Бедничката. Той и нея купи. Боже, какъв срам! Той ще я отмъкне в ада, а тя е ангел… Тихо! Пушете!

Той дръпна ръката си. Чух слаб звук от отсрещната стена. Дръпнах от пурата и с въздишка се протегнах в креслото. Отново звук, по-точно призрак на звук.

— Кой е тук? — рязко попитах аз.

До стената пламна светлина и до образувалия се отвор видях да стои лакеят Томас.

— Викахте ли ме, сър? — Погледът му обискираше стаята и когато се спря на мен, в него имаше подозрение.

— Не — отвърнах равнодушно.

— Сигурен съм, че се звънна, сър. Наистина — заколеба се той, — вече заспивах…

— Значи ви се е присънило — казах аз.

— Тогава ще ви оправя леглото, сър, щом съм тук.

— Добре. Изпушвам си пурата и си лягам.

Докато оправяше леглото, извади от джоба си кърпа и една монета падна на пода до краката му. Той се наведе да я вземе. Но тя се оказа непокорна, измъкна се от пръстите му и се търколи под кревата. Той клекна и зашари с ръка. Колко внимателно и естествено бе направено. Аз тъкмо си мислех дали просто ще погледне под леглото, или ще измисли някаква хитрост.

— Томас, искате ли да пийнете нещо? — запитах го сърдечно, когато се изправи на крака, продължавайки да оглежда стаята.

— Благодаря, сър. — Той си наля почти пълна чаша. — Ако не възразявате, ще го разредя с вода.

— Щом така ви харесва повече.

Отиде в банята и запали светлината. Аз продължих да смуча невъзмутимо пурата си. Излезе — очевидно се убеди, че няма никой. Изпи си питието и тръгна към стената.

— Надявам се сънят ви да бъде спокоен, сър.

— И аз се надявам — отвърнах жизнерадостно. — Изключете светлината, моля.

Изчезна, но аз бях сигурен, че стои там зад стената и се напряга да чуе всеки звук. Малко по-късно се прозях шумно, станах от стола, отидох до кревата и легнах, без да се старая да пазя тишина.

Известно време лежах, без да заспя, и обмислях положението. Какво бе казал Баркър? Замък без стълби и „честни“ врати. Огромен лабиринт от тайни входове и плъзгащи се стени. И един дребен крадец, който пълзи през стените, няма възможност да излезе навън и търпеливо изучава различните секрети. Именно такъв съюзник ми бе нужен, действително рядък съюзник!

Ами Сатаната?! Обещава рай на робите си и ги тъпче с мощен наркотик. На другите предлага рая с помощта на седемте стъпки. Каква цел всъщност преследва? И какво ще спечели от това?

Е, какво пък, утре, като се видя отново с него, вероятно ще зная повече.

А Ева? Проклетият шпионин Томас ни прекъсна точно когато щях да узная нещо за нея.

Добре, ще си поиграем със Сатаната — е, с известни ограничения.

Аз заспах.