Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (13)

Тринадесета глава

Рано сутринта на следващия ден телефонът ме събуди. Обаждаше се портиерът. Пристигнало бързо съобщение за мен, куриерът чакал долу. Наредих да донесат писмото в стаята. Отворих го и прочетох:

Добре извършено, Джеймс Къркхайм. Доволен съм от вас. Днес направете посещение на приятелите си в музея. Следващите инструкции ще получите утре.

С.

Позвъних на портиера да освободи куриера, а на мен да изпрати закуска и сутрешните вестници.

Разбира се, това беше истинска сензация и за нея се захванаха стръвно. Отначало ме удиви, че много се пишеше за откраднатата огърлица и малко се споменават убитите. После се досетих, че липсата на връзка между тези произшествия кара вестникарите да разсъждават трезво.

Какво всъщност представляват три живота сред милионите други? Те са живели — е, повече не живеят. Има още множество хора. А огърлицата е нещо уникално.

Помислих си, че и Сатаната е разсъждавал точно така. Тези три живота са му се стрували нищожни в сравнение с огърлицата. И очевидно вестниците са съгласни с него.

Трите тела лежаха в моргата и никой не идваше да ги разпознае.

Музеят, и след търсенето, продължило цяла нощ, не можеше да се похвали с успех — огърлицата я нямаше. Това бяха новините, ако можеха да се нарекат новини.

Слязох в залата и неизбежно се включих в обсъждане на станалото с другите членове на клуба.

В един часа куриер ми донесе още едно писмо. На плика имаше адрес на юридическа кантора с влияние сред обществото, която се възглавяваше от известния ми адвокат.

Вътре — чек на стойност десет хиляди долара!

В придружителната бележка се даваше висока оценка на доклада ми. Чекът е за нея, бе написано, и като аванс за евентуалните други поръчки от този род. Те ще бъдат заплатени съответно. И отново Сатаната бе казал истината — плащаше отлично. Но какви ли ще бъдат „евентуалните други поръчки“?

В три часа отидох в музея. Лесно минах през бариерите. Всъщност бях станал герой. Управителят бе разстроен, но изпълнен с надежда. Когато си тръгвах, бях къде по-нещастен от него, а относно възможностите за намиране на огърлицата нямах никакви надежди. Едва успявах да скрия състоянието си.

Денят мина без известия от Сатаната или неговите служители. Времето течеше и аз все повече се чувствах като в небрано лозе. Дали това е единственото, което му е нужно от мен? Щом съм изпълнил поръчката, мога да бъда изхвърлен! Може кралството му да е ад, но там се намира Ева и следователно за мен е рай. Не исках вратите му да се хлопнат пред мен. Като изхвърлен не ще мога да мина през тях. Дори не знаех къде се намират.

Сънят ми тази нощ бе неспокоен, разкъсвах се между безсилния гняв и кошмарното усещане за невъзвратима загуба. Но на следващото утро, когато четях писмото на Сатаната, изпитах чувството, че ангел с пламтящ меч се е отдръпнал от затворените врати на рая, и ме кани да вляза.

Давам прием и компанията е подходяща за вас. Можете да наредите да ви изпращат всеки ден пощата от клуба. Не приемам отказ. В четири часа ще ви чака кола.

С.

На пръв поглед сърдечна настойчива покана да си почина малко. Всъщност — заповед. Дори и да исках, не биваше да отказвам.

Съвестта престана да ме мъчи. С радост на сърцето събрах багажа си, дадох необходимите нареждания на портиера и с нетърпение зачаках да дойде посоченият час.

Точно в четири красива лимузина спря пред клуба, познатият ми шофьор в красива ливрея излезе навън, почтително ме поздрави, взе чантата ми и ми отвори вратата на колата.

Веднага получих доказателство, че съм издържал изпитанието. Перденцата на прозорците бяха вдигнати. Позволено ми бе да видя накъде отиваме.

Тръгнахме по Пето авеню, завихме по моста Куинсбъро и оттам се насочихме към Лонг Айлънд. След около четиридесет минути излязохме на магистралата Вандербилт. За петдесет минути изминахме четиридесет и пет мили до езерото Понконком. После завихме към залива на север, минахме Смит Таун и тръгнахме по пътя Норт Шор. Малко след шест пак се насочихме към залива и по тесен частен път през гъста дъбова и елхова гора стигнахме някаква къща. Шофьорът подаде нещо като пропуск на излезлия отвътре човек, вероятно пазач, който бе въоръжен с мощна пушка. След още една миля пред друга подобна къща церемонията се повтори.

Пътят заобикаляше висока и здрава стена. Спомних си, че за нея ми бе разказал Баркър, и се удивих как е успял да мине през охраната. Точно в 6 и 30 ние спряхме пред масивна стоманена врата. По сигнал от колата тя се разтвори. Излязоха няколко души, разпитаха шофьора, огледаха ме през прозореца и дадоха знак да продължаваме.

Уважението ми към Сатаната постоянно нарастваше.

След петнадесет минути бяхме пред замъка. Пресметнах, че той се намира на около десет мили от нюйоркската страна на пристанището Джеферсън, в гористата местност между него и залива Ойстър. И понеже бе построен в малка долчинка, почти или съвсем не се виждаше откъм залива, който се намираше на около три четвърти миля оттук. Местността бе така пресечена и обрасла с растителност, че се съмнявах дали замъкът може да се види от обществените пътища.

Посрещна ме Консърдайн. Стори ми се, че се радва да ме види. Каза ми, че имам нова стая и ако не възразявам, ще бъде с мен, докато се обличам за вечерята. Отвърнах му, че нищо не би ме зарадвало повече, и бях напълно искрен. Той ми харесваше.

Новото ми жилище показваше, че съм получил повишение. Спалнята бе доста по-голяма, имаше обширна гостна и прекрасна баня. Мебелировката бе разкошна и… имаше прозорци. Оцених тънкия намек, че повече не съм пленник. Вътре заварих Томас. Той се усмихна, като видя чантата ми. Облеклото вече ме очакваше на леглото. Докато се миех и преобличах, си бъбрехме с Консърдайн.

Днес, обяви той, Сатаната няма да бъде с нас. Но му е заповядал да ми предаде, че напълно съм оправдал очакванията му. Утре щял да поговори с мен. На масата ще видя множество привлекателни хора. После ще играем бридж. Ако искам, естествено, мога да взема участие. Не говорихме за произшествието с огърлицата, макар, както изглеждаше, Томас да знаеше всичко.

Искаше ми се да попитам дали Ева ще бъде на събирането, но реших да не рискувам. Когато минахме през три стени и два асансьора и влязохме в столовата, нея я нямаше там.

Събрахме се осемнадесет човека. Както ми бе обещал Консърдайн, всичките се оказаха остроумни и занимателни хора. Сред тях бяха една изключително красива полякиня, италиански граф и японски барон; и тримата често се споменаваха в новините. Мрежата на Сатаната се разпростираше надлъж и шир.

Прекрасна вечеря сред прекрасно общество — няма смисъл да се спирам на подробностите. Никой не отвори дума за отсъствието на домакина, нито пък за нашите действия. Изпитвах силно нетърпение да се върна в стаята си и да чакам Баркър. Дали знае, че сега живея на друго място? Може ли да стигне до мен? В замъка ли е Ева?

Вечерята свърши и ние се преместихме в съседната стая, където се намираха масите за бридж. Хора имаше за четири карета, двама оставаха свободни. Това ми даде възможност да избегна участието в играта. За нещастие на плановете ми и Консърдайн се възползва от същото. Предложи ми да ме запознае с някои от чудесата на това място. Нямаше как да му откажа.

Разгледахме дузина стаи и галерии, преди да мога, без да изглежда неприлично, да покажа умора. Видяното няма да описвам — то не е съществено. Но ме потресоха събраните предмети и тяхната красота. Сатаната, каза ми Консърдайн, живее в собствени апартаменти, където държи най-ценните неща от сбирките си. Това, което съм видял до сега, е само малка част от съкровищата в замъка.

Като се връщахме, погледнахме в стаята за бридж. По време на отсъствието ни се бяха появили нови играчи и бяха добавили още маси. На една от тях видях Кобхъм с партньорка Ева.

Минах край тях, тя ме погледна спокойно и равнодушно ми кимна. Кобхъм се изправи и ние приятелски си стиснахме ръцете. Явно повече не ми се сърдеше. Докато се запознавах с новопоявилите се, Ева се облегна на стола и затананика модерна песничка:

Срещни се с мен, мили,

когато часовникът удари дванадесет…

В полунощ, когато от лунната светлина

запламтят сърцата наши…

Не ми беше нужна лунната светлина, че сърцето ми да запламти. Това бе съобщение. Тя се е видяла с Баркър.

След няколко мига настъпих Консърдайн по крака. Ева бе подчертано неучтива. Тя се прозяваше и нетърпеливо прехвърляше картите. Кобхъм недоволно я погледна.

— Ей, какво ти става? — неочаквано го сряза тя. — Ще играем или не? Заявявам официално, стане ли дванадесет, отивам си в леглото.

Разбрах, че тя повтаря съобщението си. Пожелах им лека нощ и заедно с доктора тръгнахме към изхода. Но влезе още една група и ни помолиха да останем.

— Не тази вечер — прошепнах му на ухото. — Нещо съм нервен. Моля ви, изведете ме оттук.

Той погледна Ева и леко се усмихна.

— Мистър Къркхайм има важна работа — обясни той. — Аз ще се върна след няколко минути.

Заведе ме до стаята, като по пътя ми показваше как действат движещите се стени и асансьори.

— Ако премислите и решите да се върнете — обясни ми той.

— Едва ли — отвърнах аз. — Малко ще почета и лягам да спя. Да ви кажа честно, Консърдайн, някак си не издържам тази вечер обществото на мис Демърест.

— Ще поговоря с нея. И защо се чувствате неудобно?

— По-добре недейте — помолих го аз. — Сам ще се опитам да се справя със ситуацията.

— Както предпочитате — отвърна той и ме осведоми, че утре сутринта ще ме чака Томас. Вероятно чрез него Сатаната ще предаде пожеланията си. Ако ми трябва лакей, да позвъня по вътрешния телефон.

Този телефон ми създаваше чувство на уединеност, каквато не получавах със звънеца. Реших, че Томас вече няма да изпълнява задължението на мой надзирател, и много се зарадвах на това.

Консърдайн ми пожела лека нощ. Най-после бях сам. Отидох до прозореца. Той не бе с решетки, но го покриваше тънка стоманена мрежа, която имаше същата непроходимост. Изключих всички лампи освен една и се захванах с някаква книга. Часът бе десет и тридесет.

— Аз съм тук, капитане, и се радвам да ви видя.

Независимо от увереността, че Баркър ще се появи, сърцето ми подскочи и сякаш огромна тежест падна от гърба ми. Влетях вихрено в спалнята и го запрегръщах.

— Да знаеш, Баркър, аз как се радвам! Господи!

— Имам съобщение за вас, сър. — Той се усмихна и затвори малките си хитри очички. — Вече не е нужно да се крием. Никой няма да ви проверява. Сега положението ви е високо. Станахте един от тях. Добре направено, сър! Аз знам какво нещо е добрата работа.

Той извади пура, запали, седна и с възхищение ме загледа.

— Прекрасно извършена работа! — повтори той. — И без никаква тренировка. Аз не бих могъл да я извърша по-добре.

Поклоних се и му подадох шише с питие.

— Не, не — отказа ми той. — Ако вие сте в отпуск и се каните да легнете, добре. Но в нашата работа бедният Джон Ечемиченото зърно е само пречка.

— Хари, аз съм новак тук — казах с виновен вид и отместих недокоснатото шише.

Той ме погледна с одобрение.

— Когато мис Демърест ми разказа всичко — продължи той, — направо олекнах като перце. Доведете ми го, каза тя, веднага щом можете. Не е важно дали спя, или не. Искам да го видя. По всяко време, но без риск. Много иска да ви види, сър.

— Тя сама ми подсказа, че ще бъде в стаята си в полунощ.

— Отлично, ние ще бъдем там — кимна той. — Имате ли някакъв план? Да го смачкаме, искам да кажа.

Заколебах се. Мисълта, която се въртеше в главата ми, бе така неопределена, че трудно можеше да се нарече план. Дори за разглеждане бе прекалено крехка.

— Не, Хари — отвърнах. — Още не съм запознат добре с обстановката. Трябва да се огледам и да свикна. Но знам, че ще освободя мис Демърест от Сатаната или ще умра.

Той ми хвърли поглед като уплашено куче.

— Капитан Къркхайм — каза той сериозно, — това е последното ви залагане. Най-последното, сър. Разбира се, добре е някой да ни подкрепи. И ако никой не разкрие какво замисляме. Но никой не ще тръгне срещу него, сър. Никой! Все едно да молите планината да се срути върху него и земята да го погълне.

Той помълча.

— Ето какво, сър. Ако се решите да се опълчите срещу него, аз съм с вас. Но трябва да ни е ясно, че други освен нас няма да има. Нямаме никакъв шанс да избягаме. Ако не той самият, неговите роби ще се погрижат за това. И още как ще го направят! Та ние им отнемаме рая! Това е самоубийство, капитане. И ако заподозрат мис Демърест… Боже, не искам и да си помисля! Не, трябва да намерим друг начин, сър.

— Искам да кажа, ако не се намери друг изход — уточних аз. — И ако се стигне до открита схватка, не ми се ще ти да участваш в нея. Сам ще се оправям.

— Капитане, чуйте ме. — Лицето му се изкриви, горната му устна затрепери, сякаш се накани да заплаче. — Не бива така да говорите с мен. Където сте вие, там съм и аз. Нима не сме партньори?

— Разбира се, че сме партньори, Хари — отвърнах му трогнат. — Но ако се стигне до… убийство, трябва да съм сам. Ти няма нужда да рискуваш живота си заради нас.

— Хайде де! — озъби се той. — Нямало необходимост! По дяволите необходимостта! Мислите, че ми е приятно да се пъхам между стените като стар плъх? Не бих казал нито една лоша дума срещу приличен затвор. Но тук е истински ад! А вие с мис Демърест сте като мое семейство. Не ми казвайте нищо повече, сър! Нито дума повече!

— Е, Хари, нямах това предвид — и го потупах по рамото. — Исках да кажа, че ако се стигне до най-лошото, остави на мен Сатаната, а ти се опитай да спасиш мис Демърест.

— Ние ще бъдем заедно, капитане — продължи упорито той. — Ако се стигне до убийство, аз съм с вас. — Поколеба се, преди да допълни: — Как бих искал, бога ми, да съм сигурен, че честен куршум ще го настигне!

Баркър бръкна в раната ми. Прекалено се бе доближил до най-съкровените ми съмнения.

— Млъкни, Хари! — рязко казах аз. — Нали първото, което ми съобщи, бе, че Сатаната е също такъв човек, както аз или ти. И че той може да загине от нож или куршум. Защо сега говориш друго?

— Просто блъфирах — замърмори той. — Хвалех се и така си поддържах смелостта. Не може да се нарече напълно човек, сър. Казах, че не е Сатаната. Но не казвам, че не е и дявол. О, боже, колко е грамаден! — завърши безпомощно.

Безпокойството ми се усили. Аз си мислех, че ще ме подкрепи липсата на суеверия у Баркър спрямо Сатаната, но сега същите тези суеверия го бяха обхванали и него. Тогава ще опитам да го подиграя.

— Гледай ти! — усмихнах се аз. — Смятах те за печено момче, Хари. Сатаната заявява, че идва направо от ада. Разбира се, казваш си ти, откъде другаде ще се вземе? Сигурно ако някой ти разкаже приказката за Червената шапчица, всяка старица с шал ще смяташ за вълк. Тогава се скрий под масата, момко.

Той ме погледна сериозно:

— Зад него е адът. И знае всички пароли за там.

Започнах да се ядосвам. Спорейки с него, всъщност спорех със себе си. Хари просто изричаше на глас моите мисли, които сам не си признавах.

— Е, какво пък — казах по едно време, — щом смяташ така, значи той те е надвил. Следователно си безполезен за мен, Хари. Връщай се сред своите стени и си пълзи на воля, пълзи и ще си останеш жив. Дявол или не, но аз ще се бия с него.

Исках да го засегна, но за мое учудване, Баркър не се разсърди.

— И да е дявол, и да не е, аз съм с вас — спокойно каза той. — Напразно се опитвате да ми объркате главата, капитане. Не е необходимо. Казах, че ще бъда с вас. Стига ми да пълзя като плъх в стените. Това е всичко, капитан Къркхайм.

У Баркър имаше някакво странно достойнство. Усетих, че лицето ми пламна. Той проявяваше истинско мъжество. И естествено, по-добре бе да си каже страховете, отколкото да ги натика вътре в себе си. Протегнах му ръка.

— Прости ми, Хари… — започнах аз.

— Не трябва, сър — спря ме той. — Но тук има толкова неща… за които нищо не знаете… Ала аз знам. И вероятно не е зле да ви ги покажа. Може би ще видите един или два вълка. Колко е часът?

Гласът му звучеше твърдо, а аз се усмихнах, вътрешно доволен. В този малък на ръст човек се усещаше стомана. Той, разбира се, ми хвърли ръкавица. Погледнах часовника си.

— Единадесет и двадесет — отвърнах. — Помните ли, че имам среща в дванадесет? Води ме, Макдъф!

— Ризата ви, сър — каза той, — ще бъде като истински маяк в тъмнината. Затова се преоблечете.

Бързо измъкнах най-незабележимата риза от шкафа.

— Револвер имате ли? — попита той.

Кимнах и посочих под лявата си мишница. В клуба си бях попълнил арсенала, който Консърдайн безмилостно опустоши.

— Пъхнете го в чекмеджето — нареди той за мое най-голямо учудване.

— Защо?

— Ще се изкушите да го използвате, капитане.

— Дори и да е така, ще имам достатъчно основание за това.

— И същевременно ще вдигнете тревога — допълни Баркър. — Револверът може да ни послужи или да ни навреди, но повече ще ни навреди. Нали не искаме да оповестяваме нашето пътуване, капитане?

Уважението ми към Хари стремително нарастваше. Скрих револвера във вазата наблизо, а кобура пъхнах под възглавницата.

— Оставям те, о, изкушение — казах патетично. — И сега какво?

— Пантофите? — обяви Баркър и ми подаде чифт домашни пантофи с дебела гумена подметка. — Боксовете — и пъхна в ръцете ми двойка прекрасни медни боксове.

Пъхнах пръстите си в тях.

— Добре — прецени той. — Те не са далекобойни пистолети, но ако се стигне до бой, ще се постараем да се справим колкото се може по-тихо. Трябва да действаме бързо и твърдо, сър!

— Да вървим — предложих аз.

Той изключи светлината в гостната. Върна се в спалнята, като стъпваше абсолютно тихо, и ме хвана под ръка. Заведе ме до стената.

— Хванете се за рамото ми и вървете след мен — заповяда.

Не долових шума на отместващата се стена и не видях в тъмнината разкрилия се отвор. Но ние минахме през това, което преди миг бе стена. Хари спря и сигурно върна отново на мястото панела. После зави на деветдесет градуса и тръгна надясно, аз след него. Преброих петдесет крачки преди да спрем. Коридорът беше дълъг. За миг запали фенерчето — бяхме пред един от малките асансьори. Баркър ме хвана за ръката и се качихме в него. Започнахме да слизаме. Той въздъхна с облекчение.

— Опасното бе дотук — зашепна, — следва по-лекото.

Спускането продължи дълго, поне така ми се стори. Когато спряхме, си помислих, че се намираме близо до основите на сградата, някъде под голямата зала.

— Вървим по един от неговите пътища — отново зашепна Хари. — Не мисля, че дори Консърдайн го знае. Но тук няма да срещнем Сатаната. И вие знаете ли защо? Искам нещо да ви покажа.

Минахме през широк близо три метра коридор, тъмен и мрачен като подземие на стар затвор. После през стената проникнахме в съседния коридор, преброих осемнадесет крачки и Баркър се спря и ослуша.

Право пред мен се появи светла тънка ивица и бавно, бавно започна да се разширява. На фона й се открои главата на Баркър, който внимателно се взираше в разтварящия се отвор. После уверено кимна и тръгна напред.

Оказахме се в тесен полутъмен коридор, в него двама души трудно биха се разминали. Подът бе покрит с някакъв черен полиран камък, който поглъщаше светлината, идваща от скрит източник. Стигнахме до края му. В продължение на тридесетина метра подът постепенно се спускаше надолу. Светлината бе мъждива и измамна — по-точно не бих могъл да определя.

— Прилича на входа в ада, нали? — прошепна Баркър. — Е, след минута-две сам ще разберете дали е така.

Той мрачно се заспуска, аз след него. Стигнахме до място, което ме озадачи. Това бе рязка чупка, след нея нямаше никакво осветление; само светлината зад нас едва разсейваше мрака. Край не се виждаше. Движехме се в сгъстяваща се тъмнина, но подът се изравни. Неочаквано Баркър спря и долепи устни до ухото ми.

— Легнете! Нито звук! Само гледайте. Става дума за живота ни! Дори не дишайте!

Погледнах в цепнатината и усетих да ме полазват хиляди мравки. Малко по-ниско от мен, на не повече от петнадесет метра, Сатаната седеше на черния трон върху червена възглавница. Облечен бе в алена мантия. Отстрани беше клекнал маймуноподобният палач Санчал. Отляво стояха още двама души със закрити лица. Единият държеше голяма амфора, а другият — златна чаша.

От пръв поглед разбрах смисъла на тази сцена — Сатаната разтваряше вратите на черния си рай пред пропадналите души на робите кефт. В краката на Сатаната бе коленичила жена. Русокоса, не изглеждаше стара и някога е била много красива. Тялото й, все още стройно, се виждаше през бялата риза — единственото й облекло. Очите й с алчна настойчивост бяха устремени право към друга златна чаша, която държеше Сатаната. Устата й бе полуотворена и устните притиснати силно към зъбите. Цялата трепереше и сякаш се готвеше да скочи.

Палачът размаха камшика и се ухили. Тя се дръпна уплашено. Сатаната вдигна високо чашата, прозвуча дълбокият му безизразен глас:

— Жено, ти, която някога бе Грета фон Бонхайм, знаеш ли кой съм аз?

Тя отвърна също безизразно:

— Ти си Сатаната.

— И какъв съм аз?

— Ти си моят Бог!

Усетих до мен как тялото на Баркър трепери. Мисля, че и аз трепнах. Нечестивата литания продължаваше.

— Ти не трябва да имаш друг Бог, освен мен!

— Аз нямам друг Бог освен теб, Сатана!

— Какво искаш, жено?

Тя поднесе свитите си ръце към сърцето си. Гласът й трепереше, говореше толкова тихо, че едва разбирах казаното:

— Мъжа и детето ми, които умряха!

— Благодари ми, те ще се съживят за тебе. Изпий това!

В гласа му прозвуча слаба насмешка, а в очите бе застинало издевателство, когато й подаде чашата. Жената я хвана с две ръце и на един дъх я пресуши. После се поклони и се дръпна. Излизайки извън моето полезрение, тя стъпваше твърдо и лицето й бе възторжено, устните й мърдаха, сякаш разговаряше с някого, който вървеше до нея.

Отново усетих по гърба ми да пълзи студ.

В това, което наблюдавах, имаше нещо наистина дяволско, нещо, наподобяващо напълно Княза на мрака. То се проявяваше в студеното високомерие и гордост на Сатаната по време на тази богохулна литания. Личеше в лицето му, в святкащите очи, в позата на огромното му тяло. Нещо действително адско го владееше, излъчваше се от него, обвиваше го. Вече описах това впечатление — механизъм от плът и кръв, в който се е вселил дяволът. Погледът ми следеше жената, докато ми бе възможно. Помещението бе грамадно. През цепнатината виждах само една трета от него. Стените бяха от розов мрамор без никакви украшения, с отвори, прилични на ниши, закрити със сребърни завеси. Голям фонтан хвърляше звънтящи кристални струи вода в кървавочервен басейн. Навсякъде бяха разхвърляни кушетки от розов камък, покрити с прекрасни килими. На тях лежаха, като изпаднали в дълбок сън, мъже и жени. Само в полезрението ми преброих двадесетина. Таван не се виждаше.

Помислих си, че нишите със завесите са входове към помещенията, където живеят робите.

Зазвъня гонг. Завесите се дръпнаха. Във всяка ниша стоеше по един роб, който не отделяше усърдни очи от Сатаната. Разтреперих се. Приличаше на излизането на прокълнатите.

Сатаната повика с пръст някого. До възвишението се приближи един мъж. Заприлича ми на американец от Запада. Висок и слаб, походката му издаваше човек, свикнал да язди. Лицето му бе орлово, такива често се срещат в планините. Силната бледност и липсата на зеници го караха да прилича на гротескна маска. Устата, необикновено тънка, излъчваше злоба. Подобно на жената и той легна на пода пред господаря си. Човекът с воал протегна чашата към онзи с амфората и той наля в нея зелена течност. После предадоха чашата на Сатаната.

— Стани! — заповяда той.

Молителят скочи на крака, без да откъсва пламнали очи от чашата. Нечестивият ритуал започваше отново!

— Ти, човече, който бе Робърт Тейлър, кажи кой съм аз?

— Ти си Сатаната!

— И какъв съм аз?

Последва богохулното признание:

— Ти си моят Бог!

— Ти нямаш друг Бог, освен мен!

— Аз нямам друг Бог освен теб, Сатана!

— Какво искаш, човече?

Робът се изправи и гласът му изгуби безжизнеността си. Лицето му стана жестоко като на палач.

— Да убия човека, когото мразя… да го намеря… унищожа… да го убия бавно, много пъти!

— Ти вече веднъж го уби… прекалено бързо — злобно каза Сатаната и добави без изражение: — Благодарение на мен ти ще намериш този, когото мразиш, и ще го убиеш както желаеш! Пий!

Той подаде чашата. Още два пъти звуча гонгът и още два пъти иззад сребърните завеси се появяваха обречените с бледите лица и алчните очи и изчезваха. Един от мъжете замоли власт над животинското царство. Другият — рай, пълен с жени. Сатаната им ги обеща и им даде зелената течност.

Кефт! Най-силният дяволски наркотик, който даваше на пиещите илюзията за изпълнено желание. А после обръщаше мозъка към самия него и го изяждаше. И дяволската алхимия поглъщаше душата.

Гледах като омагьосан. Ева бе забравена. Но ако аз я бях забравил, Баркър още помнеше. Цепнатината, през която гледахме, се затвори. Той ме докосна и ние станахме. Безшумно се оттеглихме през неприятния черен коридор.

Гадеше ми се.

Каква прекрасна картина — Сатаната, къпещ се сред поклонението на своите роби, разпределя любов и омраза, тъмна власт и похот, раздава подигравателно и безпристрастно всекиму това, което той или тя най-много желае.

Да, това са илюзии. Но по-реални за наркоманите от живота без проклетата напитка.

Но, боже, какво ще бъде тяхното пробуждане? И след пробуждането — изпепеляващият стремеж към бягство от действителността. Да се върнат в света на илюзиите, чиято врата се отваря само от кефта!

Не е чудно, че онези тримата в музея отидоха на смърт, като сляпо се подчиняваха. И дори Сатаната да не е този, за когото се представя, поне не е лишен от сатанинска сила.

Докато размишлявах така, не обръщах внимание накъде се движим и сляпо вървях след Баркър.

— Е, не бях ли прав? — неочаквано ми зашепна той. — Нима това не е вратата към ада? Кой според вас е, Сатаната?

Дойдох на себе си.

— Продавач на наркотици. Бардак а ла Риц. И нищо повече. Виждал съм такива свърталища за пушене на опиум в Китай, че това в сравнение с тях е просто землянка. И там наркоманите са готови да ти прережат гърлото само за една доза, както и тези роби на Сатаната.

Нито едно от тези твърдения не бе пълна истина, но ми бе приятно да говоря така.

— Така ли? — цинично ме попита Баркър. — Е, какво пък, мислете както си искате. Надявам се, че наистина мислите така, капитане.

Аз също се надявах.

— Тихо! — изведнъж прошепна той.

Движехме се като два призрака през мрака на коридора. Имах неясното впечатление, че използвахме няколко асансьора. И нямах никаква представа къде се намира моята стая.

— Стигнахме — прошепна Баркър и спря, като се ослушваше.

Пъхнах в джоба си часовника, за да не ни издаде светещият циферблат. Неволно го погледнах. Беше почти дванадесет и половина. Баркър леко ме побутна напред. Усетих слаб, едва доловим аромат.

Ева! Ние бяхме в нейната стая.