Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (6)

Шеста глава

Храмът бе изпълнен с нежна кехлибарена светлина от някакъв скрит източник. Куполът се извисяваше високо над мен — поне на тридесетина метра. Само едната стена, огромна полусфера, бе равна и отвесна, останалите наподобяваха вътрешността на грамаден мехур. Равната стена бе направена от блестящ зелен камък, най-вероятно малахит, и по нея — картини в древноегипетски стил. Изобразен бе ликът на богините на съдбата: мойрите на Древна Гърция, римските парки и норвежките норни. Виждаше се Клото с хурката си, от която излизаха нишките на човешките съдби. Лахезис ги оправяше, а Атропос ги отрязваше с ножици, когато това се харесваше на божественото трио. А над богините величествено се издигаше лицето на Сатаната. В едната си ръка той държеше Клото, с другата насочваше съдбоносните ножици на Атропос и същевременно нещо шепнеше на ухото на Лахезис. Четирите фигури бяха очертани с алени, яркозелени и сини линии. Очите на Сатаната не гледаха нишките, чиято съдба му бе подвластна, а право в помещението на храма.

Който и да бе неизвестният гениален създател на тези картини, той бе постигнал удивително сходство. Очите на Сатаната проблясваха със същата диамантена яркост, както и в живота.

Вдлъбнатите стени бяха покрити с черно дърво — тик или абанос, и по тях пробягваха светещи линии, наподобяващи паяжина. Това наистина бе изображение на паяжина. Мрежите обхващаха черното дърво и блестяха като сребърни нишки под лунна светлина. Стотици и хиляди подобни нишки пресичаха стените и се събираха на тавана.

Подът на храма се издигаше към задната част — пейки, направени от черен камък, следваха ред след ред, като в древноримските амфитеатри.

Но това забелязах после, когато откъснах поглед от съоръжението, доминиращо това необикновено място. Стълба от полукръгли стъпала се издигаше нагоре във вид на постепенно намаляващи се арки. Бяха двадесет и едно на брой! Най-долното беше дълго тридесет метра, а най-горното — девет. На височина бяха по тридесет сантиметра, а на ширина — около метър. Направени бяха от черен като смола камък.

Тази необикновена стълба водеше към два трона с изкусна резба, единият от черно дърво, другият изработен от злато с матов блясък, бе поставен на пиедестал, който го издигаше значително над първия.

Черният трон бе празен. Облегалката на златния бе покрита с пурпурно кадифе, а седалката — с възглавница от същата материя. На възглавницата се намираха корона и скиптър!

Короната просветваше с разноцветните пламъчета на големи брилянти, с меката синя светлина на огромни сапфири, с червеното сияние на необикновени рубини и зеления блясък на изумруди. В дръжката на скиптъра бе вграден огромен диамант. А целият бе обсипан с бисери и скъпоценни камъни подобно на короната.

От двете страни на стълбата стояха по седем души в бели одежди, приличащи на арабските бурнуси. Дори и наистина да бяха араби, те принадлежаха на племе, което не ми е познато; по-скоро ми напомняха персийци. Лицата им изглеждаха изтощени и странно бледи. Очите сякаш бяха лишени от зеници. Всеки държеше в дясната си ръка камшик, който завършваше накрая с примка като на ласо.

На всяко трето стъпало сияеше отпечатък на детски крак, очертан с жив огън. Седемте следи блестяха с неземна яркост, изглеждаха като живи и готови сами да се изкачат по стълбата.

Отначало видях короната и скиптъра и ме обзе такова желание, каквото не бях изпитвал никога преди това: пламтяща страст да ги притежавам заедно с властта, която идва с тях. Желанието ме обхвана като силна треска.

После погледнах блестящите детски следи и те предизвикаха у мен необяснимо благоговение, ужас и отвращение, които бяха дори по-силни от желанието за притежание на короната и скиптъра.

Тогава чух гласа на Сатаната:

— Седнете, Джеймс Къркхайм!

Наблизо до мен, до самата стена и непосредствено до първото стъпало, се оказа кресло със странна форма и с облегалки за ръцете. По нещо ми заприлича на по-ниския трон. Проснах се в него и се зарадвах на така необходимата ми почивка.

Веднага от облегалките изскочиха стоманени пластинки и ме захванаха за лактите, за глезените, на главата ми падна воал, дебел и мек, закри лицето ми, а долният му край плътно се прилепи за устните ми. За миг ме завързаха, запушиха ми устата и закриха лицето ми.

Разбрах, че това бяха необходимите „предпазни мерки“, за които стопанинът на това място ме бе предупредил. Пластинките ме държаха наистина здраво, но не пречеха на правилното кръвообращение; възглавничката на устните ми не предизвика гадно усещане; воалът, макар и да скриваше лицето ми, позволяваше да виждам ясно, сякаш нищо не покриваше главата ми.

Сатаната бе в подножието на стълбата. Грамадното му тяло бе обвито с черна мантия. Той бавно започна да се изкачва. Когато стъпи на първото стъпало, хората в бели бурнуси с камшиците му се поклониха до земята и не помръднаха, преди да седне на черния трон.

Кехлибарената светлина започна да отслабва и накрая съвсем угасна. После мигновено тъмата около трона и стълбата бе прогонена от ярка бяла светлина. Осветеното пространство рязко се прекъсваше на три метра от чупката на първото стъпало. Сатаната, четиринадесетте телохранители и аз бяхме в осветената част. А под влияние на тази светлина седемте отпечатъка запламтяха още по-ярко; те сякаш бяха обтегнали невидима нишка, която не им даваше да се спуснат към господаря си. Немигащите очи на човека на трона и на неговия каменен двойник на стената блестяха.

Чух слаб шум от множество крака. Хора изпълваха местата в амфитеатъра, тихо се отваряха черните стени, и от тайните коридори излизаха нови и нови невидими зрители. Кои бяха, как изглеждаха — не можех да видя. Падащата върху стъпалата и троновете светлина разделяше залата като непроницаема завеса на две части и в едната цареше абсолютна тъмнина.

Удари гонг. Настъпи пълна тишина. Всички врати се затвориха. Завесата бе готова да се вдигне.

Високо над мен, между тавана и пода, се появи кълбо, напомнящо пълна луна. Бързо половината на яркобялата му повърхност се замъгли и потъмня. Дясната страна продължи да блести, а лявата, черната, бе заобиколена от тънка светеща ивица.

Неочаквано светлината угасна. Но само миг храмът се намираше в тъмнина — светлината отново пламна.

Ала сега този, който дръзко се нарече Сатана, не беше сам на върха. До него се виждаше фигура, сякаш повикана от самия дявол направо от ада!

Това бе негър, черен и гол, ако не се смята набедрената му превръзка, с необикновено широки рамене и дълги ръце; мускулите му се издуваха, а вените напираха навън като дебели въжета. Носът му бе дебел и плосък, долната челюст се издаваше напред и въобще цялата му външност наподобяваше маймуна. В малките, близко разположени очички проблясваше дяволски огън. Устата му приличаше на пукнатина, а обликът излъчваше хищна жестокост. В дясната си ръка държеше бич с примка накрая, тънък и дълъг, изплетен сякаш от женски коси. От превръзката му стърчеше дръжката на огромен нож.

От тъмнината зад мен се понесе въздишка, излетяла едновременно от десетки пресъхнали гърла.

Отново прозвуча гонгът. В осветения кръг стъпиха двама души. Единият бе Консърдайн, другият — висок и безупречно облечен мъж на средна възраст. Приличаше на английски джентълмен с аристократичен произход. Когато застана пред черния трон, чух възглас на удивление и жалост сред невидимата аудитория.

В позата му имаше галантна безгрижност, но аз забелязах, че лицето му трепна при вида на чудовището, стоящо до Сатаната. Човекът извади цигара от табакерата си и я запали. В движенията му личеше страх, по-силен от показната храброст; ръката му слабо трепереше. Въпреки това той пое дълбоко дим и срещна спокойно погледа на Сатаната.

— Картрайт — гласът на Сатаната изпълни залата, — вие не ме слушахте, опитахте се да ми противоречите, противопоставихте се на моята воля. Вашето непослушание почти провали плана, който бях съставил. Опитахте се да пожънете плодовете и да избягате от мен. Дори замислихте предателство. Не ви питам дали наистина сте го извършили. Знам, че е така. И не питам защо сте го направили. Вие сте го направили. Това е напълно достатъчно.

— Не се каня да се защитавам, Сатана — отвърна достатъчно хладнокръвно обвиняемият на име Картрайт, — обаче твърдя — че неудобството, което смятате, че съм ви причинил, е изцяло по ваша вина. Твърдите, че мисълта ви е съвършена. Но сте си избрали лошо оръдие. Ако то не изпълнява задачите на занаятчията, кого трябва да виним? Оръдието или занаятчията?

— Оръдието не бива да се вини — отвърна Сатаната. — Но какво прави занаятчията с подобно оръдие? Просто повече не го ползва. Унищожава го.

— Не — отвърна Картрайт, — добрият стопанин го ползва за работа, която то може да изпълнява.

— Не и ако има богат избор от добри сечива — засмя се Сатаната.

— Ваша воля — каза Картрайт. — Но аз си казах думата. Аз съм малка грешка във вашите разсъждения. И ако те са безупречни, както се хвалите, това означава, че вие съзнателно сте ме избрали, с цел да претърпя неуспех. И в двата случая наказвайте себе си, Сатана! А не мен!

Дълги мигове черната фигура гледаше към него. Картрайт смело издържа този поглед.

— Аз моля само за справедливост — каза той. — Не моля за милосърдие, Сатана.

— Не… засега — отвърна Сатаната бавно и святкащите му очи станаха студени и сурови.

До мен отново достигна приглушената въздишка на залата. Настъпи още една безкрайна минута тишина.

— Картрайт, вие дадохте своя отговор — прогърмя органовият глас без всякакво изражение. — И за него ще бъдете възнаграден. Вие ми напомнихте, че мъдрият занаятчия използва лошото сечиво само за работа, която то може да изпълни, без да се счупи. Аз ще ви възложа такава работа. Ето решението ми, Картрайт! Вие ще стъпите на четири следи. Незабавно. И на четирите, не забравяйте. Преди всичко ще получите възможността да спечелите короната и скиптъра, следователно властта над земната империя, която носят със себе си. Естествено, при условие че и четирите следи са щастливи. Ако стъпите на три щастливи и на една моя, аз ще ви простя. Това е справедливо признание на вашето сравнение за занаятчията и лошо подбраното сечиво.

Видях как напрежението на Картрайт спадна и сянка на облекчение премина по лицето му.

— Ако стъпите на две щастливи и две мои, ще ви дам право на избор: или бърза и лека смърт, или възможността да се присъедините към моите роби кефт. Казано с други думи, вие трябва да изберете между незабавното унищожаване на тялото и бавното разрушаване на душата. Това милосърдие проявявам като признание за истинността на думите ви, че занаятчията си подбира сечивото, което ще е подходящо за работата му.

Отново въздишка, лицето на Картрайт пребледня.

— Стигаме до последната възможност — вие стъпвате на трите мои мънички, капризни слуги. В този случай — гласът предизвикваше трепет, — Картрайт, вие ще умрете. Ще умрете от ръцете на Санчал, от неговия бич. И не от една смърт, Картрайт. Не, от хиляди смърти. Бавно и мъчително бичът на Санчал ще ви притегля към вратата на смъртта. И бавно и мъчително ще ви връща към живота. Отново… и отново… докато изтормозената ви душа не намери повече сили да се връща в опротивялото й тяло и не прелази през прага. И портите не се затворят завинаги след нея! Така реших! Такава е волята ми! Така и ще стане!

Черното чудовище злобно се ухилваше, когато чуваше името си, и със заплашителен жест разтърсваше бича от женски коси. Що се отнася до Картрайт, след ужасната присъда лицето му пребледня като на смъртник, цигарата падна на пода и цялата му показна смелост изчезна. Консърдайн, който през цялото това време стоеше зад него, се дръпна в сянката и го остави сам.

Сатаната натисна лоста между двата трона. Чу се леко бръмчене. Седемте отпечатъка на детските крачета засвяткаха, сякаш отново бяха запалени.

— Стъпалата са готови — провъзгласи Сатаната. — Картрайт, изкачвайте се!

Хората в бяло се разшаваха, камшиците им замятаха дълги езици и примките бяха готови да се захванат за работа, ако е необходимо. А горе черното чудовище се наведе напред, отвори с нетърпение уста, от нея потече слюнка, а с ноктите си поглаждаше бича.

Тишината в храма се сгъсти — сякаш всички бяха забравили да дишат.

Картрайт тръгна бавно напред, като внимателно се вглеждаше в светещите отпечатъци. Сатаната се облегна на трона си, ръцете му се скриха под мантията и огромната глава изглеждаше като лишена от тяло; плаваше над подиума, както каменната глава на двойника му плаваше над трите норни.

Картрайт мина първия отпечатък и изкачи още две стъпала. После, без да се колебае, постави крак на втория сияещ отпечатък.

И веднага пламтящ дубликат се появи на бялата половина на кълбото. Разбрах, че Картрайт бе уцелил щастлива следа. Но кълбото се намираше зад него, бе му забранено да се обръща и следователно не знаеше нищо за първата си сполука! Той бързо погледна Сатаната и затърси следа от досада или триумф, ала мраморното лице остана безстрастно и очите не промениха израза си. Нито звук не се чуваше и от страната на черните седалки.

Картрайт бързо премина още две стъпала и пак без колебание стъпи на следващия отпечатък. И отново той запламтя на светлата страна на кълбото. Вече два шанса са спечелени. Мина заплахата от хиляди мъчителни смърти. Сега най-много го заплашва или милосърдна смърт, или загадъчното робство, което спомена Сатаната.

А той продължава нищо да не знае!

Отново Картрайт погледна лицето на мъчителя си, надявайки се, че поне някакъв намек ще покаже какъв е резултатът. То продължаваше да е неподвижно, както и преди. Сатаната просто го гледаше; а и лицето на чудовището с бича не изразяваше нищо.

Картрайт бавно изкачи още две стъпала. За дълго се спря пред поредната „дяволска“ стъпка — стори ми се толкова продължително, сякаш изтекоха часове. И ето че видях устата му да се изкривява и по челото му да избиват капчици пот.

Ясно, като казани на глас, можех да прочета мислите му. На какви стъпки бе стъпил? Може би са на Сатаната? И няма ли третата крачка да го отведе направо на ешафода? Или досега само едната е несполучлива? Избягнал ли е участта, която му готви Сатаната?

Той не го знаеше!

Тогава мина отпечатъка и бавно продължи да се изкачва. Дълго стоя пред петата следа. И ето че главата му започна бавно да се обръща! Сякаш някаква силна ръка я извърташе. Измъченият от очакването мозък я заставяше да се извърта в забранената посока… да се оглежда… докато види показанията на кълбото.

Стон се изтръгна от посивелите му устни. Картрайт се хвана за главата с две ръце, задържаше я да не се обърне напълно и скочи на петия отпечатък. Спря и задиша като човек след дълго и тежко бягане. Устата му се разтвори, дъхът му излизаше с хлипане. Косите му се измокриха от побилата пот, по лицето се застичаха струйки… Измъчените очи въпросително се насочиха към Сатаната.

На бялото поле се появи трети светещ символ.

Картрайт бе спечелил.

Но не можеше да го знае!

Собствените ми ръце трепереха, покрих се с лепкава пот, сякаш се намирах на неговото място. Думите искаха да се изтръгнат от устата ми — нямаше от какво повече да се страхува! Изтезанието свърши! Сатаната загуби! Но устата ми бе плътно затворена. И едва сега напълно осъзнах цялата дяволска жестокост и изобретателност на това изпитание.

Картрайт стоеше и трепереше. Отчаяният му поглед не се откъсваше от безстрастното лице, което сега беше близо до него. Така ли ми се стори, или наистина на него се отрази злобна радост? Но дори и тъй да беше, тя изчезна като вълнички по застояла вода.

Видя ли я Картрайт? Сигурно, защото отчаянието му се усили и се превърна в израз на невероятна мъка. И отново главата му започна да се извърта под силата на ужасяваща принуда. Той се олюля бавно напред, спъна се в стъпалото и едва се задържа.

Знаех, че с отчаяни усилия се заставя да погледне поредната горяща следа.

Вдигна треперещ крак…

И бавно, бавно главата му се извръщаше назад… назад… към контролното кълбо.

Той пусна крака си. Вдигна го… и отново го пусна. Изплака.

Аз се напрегнах в оковите си, запроклинах всичко и заплаках заедно с него…

Главата му се обърна наполовина, виждах лицето му. Той се отдръпна от следата. Тялото му се разгъна със скоростта на скъсана пружина. Погледна кълбото и видя… всичко.

Три отпечатъка на щастливата половина!

Гръмко въздъхване се понесе от тъмния амфитеатър.

— Оръдието отново демонстрира непригодността си. — Това бе гласът на Сатаната. — Помислете само! Спасението бе в ръцете ви, Картрайт. И вие, подобно на жената на Лот, се обърнахте и погледнахте. А сега трябва да се върнете обратно и да започнете отначало. Но почакайте. Да погледнем, не сте ли загубили нещо повече, от простото спасение? Да стъпите на тази стъпка ви попречи липсата на мъжество. Каква е тя? Любопитно ми е да узная.

И на бялото кълбо избухна още една сияеща следа!

Короната и скиптърът! Земната империя! Не само свобода, но и Сатаната ще бъде негов слуга!

Това можеше да спечели Картрайт.

Но се обърна и загуби.

От мрака се носеха стонове и бърборене. Заглуши ги ужасяващ смях, който заизтича от устата с неподвижните устни.

— Загуби! Загуби! — надсмиваше се той. — Връщай се, Картрайт. Започвайте наново. Но мисли, че втори път не ще ви се усмихне такова щастие. Хайде, предателю, слизайте. И започвайте да се изкачвате! — Той натисна лоста, невидимият механизъм забръмча и седемте стъпки пламнаха с нова сила.

Картрайт се заспуска по стъпалата. Вървеше като кукла, която дърпат с конци. Спря в подножието на стълбата и като марионетка започна да се качва, стъпвайки машинално на всяка следа, до която стигнеше. Очите му не се отделяха от короната и скиптъра. Устата му бе изкривена като на дете, което бе постигнато от убийствена мъка. Вървеше и плачеше.

Едно — светна белег на черната страна на кълбото.

Две — още един на същата страна.

Три — следа на бялата страна.

Четири — на черната страна!

Пристъп на адски смях разтърси Сатаната. За миг ми се стори, че черната му мантия се е стопила, станала е въздушна и се е превърнала във всеобхватна сянка, черна сянка, която надвисна над жертвата си.

Смехът гърмеше, а Картрайт се изкачваше по стълбата с изкривено лице, не откъсваше очи от проблясващите на златния трон дрънкулки и протягаше ръце към тях…

Чу се свистящ звук. Черното чудовище се наведе напред и хвърли ласото. То се нахлузи на главата на Картрайт и обхвана раменете му. Рязко дърпане и човекът падна. Мъчителят го потегли, без да среща съпротива, по стъпалата.

Светлината изгасна. Настъпилата изведнъж тъмнина изглеждаше по-страшна от демоничното кикотене.

Смехът рязко прекъсна. Долових тънък жален писък. Светлината отново се запали. Черният трон бе празен. Подиумът — също. Нито Сатаната, нито палачът, нито Картрайт!

Само скиптърът и короната насмешливо горяха на златния трон между двете редици неподвижни хора, облечени в бяло.