Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (16)

Шестнадесета глава

Без съмнение това беше дълбока криза. Време бе за бързо решение, ако такова се намереше. Не ми пукаше какво ще стане с Кобхъм. Дори незабавно да изпратят в ада този безсърдечен дявол, и пръста си няма да помръдна да го спася. Но и аз можех да споделя съдбата му. Ако Сатаната реши, че съзнателно съм се опитвал да измъквам сведения от химика, няма да пита за обяснения. Самият факт, че не бях повярвал на думите му, изискваше наказание.

Най-лошото бе, че го хванах в лъжа. Той можеше да сметне, че това ме прави безполезен за него. Но и то не беше най-важното. Главното бе, че го принудих, както казват китайците, „да си загуби лицето“. Ако Баркър бе прав за произхода му, това бе престъпление без прошка. А аз знаех, че адският интелект на Сатаната е облечен в не по-малко адска гордост. И сега тази гордост е уязвена!

Единственият ми шанс за спасение бе да излекувам раната, преди той да разбере, че е нанесена. Скочих и тръгнах срещу него.

— Е — разсмях се аз, — издържах ли изпитанието?

Той веднага се хвана на въдицата. Дали бе повярвал, че съм толкова наивен, или не, не беше важно. Това беше капанът или опитът, който съм очаквал от него. И освен това не знаех колко дълго ни е слушал. Нарочно ли бе оставил с мен Кобхъм? Всичко ли е чул? Дори и да беше така, не бях казал нито дума, която да предизвика неговото подозрение. Да се съгласи с мен за него беше единственият начин да запази гордостта си, да спаси лицето си. И той постъпи точно така.

— Кобхъм, вие бяхте прав — каза Сатаната и се обърна към мен. — Кажете ми, Джеймс Къркхайм, кога започнахте да подозирате, че ви изпитвам? Любопитно ми е да разбера колко силна е вашата проницателност.

С жест ме покани да седна и сам се настани срещу мен в своето кресло. Аз упорито не поглеждах Кобхъм.

— Първо, учудих се, Сатана — започнах да обяснявам, — на отношението ви към „Астарта“. Аз не бих постъпил така. Мъртвецът нищо не може да каже — такова е старото правило. Аз бих изпълнил вашите инструкции, разбира се — допълних смело, — но не ги одобрявам.

Очите му не се откъсваха от мен. Чувствах волята му да ме удря като чук, за да измъква истината.

— И кога подозрението ви се превърна в увереност?

— Когато се появихте тук. — И си позволих да избухна гневно. — Аз няма да допусна повече подобни експерименти с мен, Сатана! — възкликнах с хладна ярост, която не бе предизвикана от това произшествие, но не беше фалшива. — Или ми се доверяват напълно, или изобщо не ми се доверяват. Ако ми повярвате и ви подведа, толкова по-зле за мен, пръчката е във вашите ръце и съм готов да понеса наказанието си. Но повече не искам да съм опитно зайче. Бог ми е свидетел, няма да бъда!

Помислих си, че спечелих. И не само спечелих, но и се издигнах в мнението му неимоверно по-високо отпреди. Ако диамантеният блясък на очите му можеше да се смекчи, той наистина се смекчи.

— Съгласен съм, Джеймс Къркхайм — каза той спокойно. — Но се радвам, че ви подложих на подобен изпит. Той ми показа доколко мога да ви се доверявам.

— Аз взех решение и дадох дума. — В гласа ми прозвуча лека обида. — Докато плащате честно за извършената работа, ще се подчинявам на заповедите ви, Сатана. Ако това ви е ясно, мисля, че едва ли ще имате по-верен слуга от мен.

— Ясно ми е, Джеймс Къркхайм — отбеляза той.

Сега вече се осмелих да погледна Кобхъм. Той малко по малко идваше на себе си и ме гледаше със странно изражение на лицето.

— Кобхъм — засмях се аз, — вие сте май по-добър актьор, отколкото химик.

— Кобхъм… беше… много добър слуга — каза бавно Сатаната. — И никога не съм имал повече полза от него, отколкото днес.

Видях как тялото му се разтресе, но се направих, че нищо не съм забелязал.

Сатаната се изправи.

— Елате с мен, Кобхъм — повика го той. — Ние трябва да обсъдим нещо с вас. А вие… — Той ме изгледа.

— Смятам да се прибера — казах и се поклоних. — Пътя вече знам.

Сатаната излезе от стаята, Кобхъм го следваше като пребито куче. За миг се обърна и ми хвърли странен поглед. В него благодарността се примесваше със смъртен ужас.

Отправих се към стената, където започваше пътят към стаята ми.

— Джеймс Къркхайм! — Гласът ме накара да се обърна.

До срещуположната стена стоеше Сатаната, тялото му почти закриваше Кобхъм.

— Да, сър?

— Джеймс Къркхайм, никога досега не съм бил толкова доволен от вас, както днес. Лека нощ.

— Радвам се, сър. Лека нощ.

Натиснах скритата в ламперията пружина и стената се разтвори. Влязох в малък асансьор. Сатаната и Кобхъм минаха през другата стена. За миг ми се мярнаха две яки фигури на робите кефт с познатите ми камшици с примки накрая да вървят до химика. И когато моята стена се затваряше, видях как го хванаха за ръцете.

Най-после се оказах в апартамента си. Ева сигурно ще ме чака, но нямах никакво желание днес да извършвам още една екскурзия. Сатаната клъвна подхвърленото червейче, но Кобхъм щеше да си получи наказанието — не знаех колко жестоко ще бъде то. Сатаната ненапразно зловещо подчерта „беше“ за ползата от химика. И нещастникът разбра заплахата. Видях робите, които го хванаха. Сатаната няма да забрави всичко това. Възможно е да ме повика, а може и сам да ме посети. Следователно, трябва да остана тук. Рано или късно Баркър ще се появи. По него ще изпратя съобщение на Ева.

Изключих всички лампи освен една, по-слаба, в хола, съблякох се и легнах. Запалих цигара, усетих леко повдигане и пристъпи на гореща и безсилна ярост. Работата с „Астарта“ бе прекалено жестока, дори и във варианта на Сатаната. Откровенията на Кобхъм я направиха ужасна. Разбира се, ще трябва да я извърша, какво друго ми остава? Защото откажа ли, това значи край за мен и за Ева. И друг ще ме замести. Всъщност Кобхъм направи участието ми задължително. Трябва да попреча на безсмисленото унищожаване на кораба и хората му. Почти сигурно се обричах на смърт. Но трябваше да го направя. Знаех, че ако не се намеся и толкова хора отидат на дъното, до края на живота си не ще намеря покой. И Ева ще чувства същото.

Надеждата, отчаяната ми надежда бе да намеря начин да унищожим Сатаната, преди да отплаваме.

Неочаквано усетих присъствието на човек в стаята. Изхлузих се безшумно от постелята и се приближих до завесите. Там беше Баркър. Повиках го с пръст.

— Внимателно, Хари — прошепнах. — Влизай и си отваряй добре ушите. Знаеш ли какво се случи днес? — накратко му разказах за събитията от мига, в който излязох на езда с Консърдайн, до пиянската изповед на Кобхъм и отвеждането му от робите на Сатаната.

— Боже господи! — трепна малкият човечец. — Кобхъм е истински дявол, но ми е жал за него. Сатаната ще се погрижи той да не говори повече. Трябва да действаме бързо, капитане!

— Смятам — отвърнах аз, — че единствената ми работа сега е да не напускам тази стая. И ако мислиш, че няма да ми е трудно, лъжеш се. Нали мис Демърест ме очаква!

— Сър, вие сте прав. Аз също трябва да изчезвам. Дойдох да ви кажа нещо. Аз съм пълен глупак. Вчера намекнахте, че Сатаната прави нещо с ръцете си. Честността ме бе заслепила. Не минаха и пет минути, след като се разделихме, и се досетих какво може да прави. Дявол да го вземе, та за това има десет различни начина!

— Прав си — продължих да шепна, — но давай накратко. Как се каниш да разбереш прави ли го наистина?

— Ето над това цял ден си блъскам главата — отвърна той. — Как да се промъкна в храма и да разгледам черния трон? Златният се спуска, докато черният е вграден и не помръдва. И по всяко време на денонощието го пазят двама роби. Сменят се на шест часа и се хващам на бас, че за тази стража той подбира най-подходящите. Лесно може да се стигне до там — знам пет-шест тайни тунела до трона. Но ми трябва време, поне десетина минути, и ще знаем всичко. Но как да си осигурим тези десет минути? Да застреляме стражите — не върви. Сатаната веднага ще разбере каква е целта ни.

Той помълча известно време и усилено размишляваше.

— Ама че работа! — каза накрая той. — Ако помолим някой ангел да се спусне от небето с чаша кефт в ръка и да я размаха под носа им, те ще тръгнат след него като гладни лъвове след парче вкусно месо. И няма да видят нищо!

Сърцето ми заби бързо и аз го хванах за рамото.

— Кълна се, Хари, ти уцели десетката! — Гласът ми трепереше от вълнение. — Знаеш ли къде държи тази адска напитка? Можеш ли да я намериш?

— Разбира се, че знам — отвърна той пренебрежително. — Казах ви, че нямам равен на себе си. И естествено, че ще мога да взема от напитката. Но какво ще правим с нея?

— Ние ще бъдем ангелите. Кефтът действа бързо, сам видях това. Но за колко време действа?

— Не знам — вдигна той рамене. — Понякога по-дълго, понякога по-късо. Но ще имаме тези десет минути, дори малко отгоре… Ето, това е! — Той се разсмя. — Каква игра само! Ако се съвземат, преди да дойде смяната им, нищо няма да кажат. Ако пък смяната ги сбара, няма да имат възможност да кажат нещо. И дори да кажат, кой ще им повярва?

— Намери напитката — казах аз. — Помъчи се това да стане още утре. А сега — безопасността. Върви си. Ако имаш възможност, предай на мис Демърест да не ме чака днес. И да не се безпокои. Но в никакъв случай не рискувай. Хари, ти си истинско чудо. Ако беше момиче, щях да те разцелувам. Върви!

Той се разсмя и мигновено изчезна.

Отидох в съседната стая и изключих светлината. За пръв път, откакто се намирах в ръцете на Сатаната, се отървах от депресията и от ужасното чувство на угнетеност, които не ме напускаха досега. Сякаш вратата към свободата започна да се открехва…

Спах здраво, но се събудих посред нощ — сънувал бях Сатаната. Той се бе изправил до мен и ме гледаше. Но действително ли бе само сън? Не зная. Може да е искал да разсее някое свое съмнение. Ако е било така, сънят ми го е разсеял, защото спях напълно безгрижно. И не си блъсках главата повече — в следващия миг заспах отново.

Сутринта, когато започнах да се обличам, телефонът иззвъня. Обади ми се Консърдайн. Каза, че след закуска Сатаната иска да посетя яхтата. Той, Консърдайн, ще ме съпровожда. Значи плановете не са се изменили. Все още трябва да играя пиратската си роля.

Когато влязох в столовата, Консърдайн ме чакаше. Закусихме заедно. През цялото време ме измъчваше любопитство за Кобхъм. Но нищо не попитах, а и докторът не спомена нито дума. Отидохме на пристана и по пътя приказвахме за разни дреболии. Нито един от нас не спомена за снощния разговор. Но предполагах, че и той през цялото време мисли за него. Нямаше какво да допълня, нито пък той. Позициите бяха ясно очертани.

Чакаше ни катер и веднага ни закара на „Херувим“. Вътре яхтата бе още по-прекрасна. Як и широкоплещест мъжага с вид на нюфаундлендец ни се представи като капитан Мориси. Може това име да му бе дадено от родителите му, а може и да не е, по-вероятно — не е. Той приличаше на истински пират. Преди сто години сигурно би избрал да плава под флага Веселия Роджър. Първият помощник бе привлекателен мълчалив човек с прозвище Анаполис. А екипажът бе от такива печени типове, каквито само морето може да сътвори.

Дисциплината беше подчертано военна и достигаше апотеоза си в машинното отделение. Двигателите, изглежда изработени по специална поръчка, употребяваха нефт и представляваха истинско чудо на техниката. Беше ми толкова интересно, че не забелязах кога дойде време за обед. Не сгреших относно Мориси. Той разказваше за контрабанда с оръжие и алкохол, с което се бе занимавал, преди да постъпи на служба при Сатаната. Роден късно за пиратския флаг, той си наваксваше с каквото можеше. Беше си разбойник, но ми харесваше.

Като се върнах в замъка намерих покана от Сатаната. Подчиних се на учтивата заповед с лоши предчувствия. Но те не се оправдаха. Прекарах два прекрасни и удивителни часа. Отидохме в личните апартаменти на Сатаната. Отказвам се да предам видяното и атмосферата на тези десетки стаи, големи и малки, където се наслаждаваше на живота неговата странна и мрачна душа. Всяко помещение представляваше храм на загадъчното, храм на вечния, не поддаващ се на определение вечен дух, който човечеството нарича красота, и който то винаги се е опитвало да улови и да въплъти в материя.

Тук Сатаната бе съвсем друг. Преобрази се, омекна, в думите и в погледа му не прозираше насмешка. Приказваше само за съкровищата си. Мина ми през главата, че обича повече красотата от властта, която смята само за средство да се сдобие с прекрасното. И колкото и злобен да бе, разбираше красотата по-добре от всеки друг човек.

Тръгнах си очарован от него. Трябваше да се преборя с мисълта, че видяното от мен оправдава средствата за придобиването му, че истинският престъпник е онзи, който пречи на Сатаната. Колкото и да е странно, усещах вина за плановете, които кроях. С труд се сдържах да не му се изповядам, да не призная всичко, да не се предам в неговите ръце и неговата милост и да не се закълна във вечна преданост. Сдържа ме само мисълта за Ева.

Възможно е именно такава да бе целта му. Отново и отново се преборвах със себе си и с отвращението, което започвах да изпитвам към замислите си. Ако това ви се струва неизвинителна слабост, мога да се защитя само с думите, че онзи, който мисли така, не е бил обект на магьосничеството на Сатаната, не е слушал проповедите му за чудото, което сам бе създал.

Дори и да бе капан, избегнах го. Но и до ден-днешен се съмнявам — може би във висшия смисъл на думата Сатаната все пак е бил прав.

На вечеря компанията ми помогна да отхвърля тази магия. Още повече ми помогна играта на бридж. Прибрах се в полунощ. През целия ден не видях Ева. Консърдайн ми намекна, че отишла в града и няма да се върне днес. Разбрах го, в смисъл че тази вечер не бива да се разхождам из замъка. Легнах да спя. Надявах се да видя Баркър, но и той не се мярна.

На следващия ден закуската ни бе украсена от няколко действително интересни хора. Сред тях — един австралийски майор, типичен и обаятелен негодник. Заедно тръгнахме на разходка с коне по маршрут, различен от показания ми от Консърдайн. На едно място яздихме успоредно на шосето. Край нас премина изящна малка кола, която се насочваше към замъка. На кормилото бе Ева. Тя ни махна с ръка. Австралиецът взе приветствието за своя сметка и отбеляза, че момичето е адски хубаво. Изведнъж всичко наоколо стана по-светло. Реших да се видя с нея вечерта. Така си помислих тогава.

Хвърлих поводите на коня на услужливия коняр и тръгнах към терасата с надеждата, че може да видя Ева и дори да разменим няколко думи. Около четири часа се появи Консърдайн и се настани до мен. Стори ми се, че изпитва известна неловкост. Пийнахме, поговорихме за това-онова, но ми бе ясно, че нещо го безпокои. Предчувствието ме накара да изчакам сам да заговори. И накрая се престраши, въздъхна и раздвижи широките си плещи.

— Е, какво пък — каза той, — горчивото лекарство не става по-сладко от това, че отлагаме вземането му. Да вървим, Къркхайм. Сатаната заповяда.

Спомних си ясно думите на Консърдайн, че ако господарят му нареди, той без колебание ще ме задържи. Това ми подейства като шок.

— Означава ли това, че съм арестуван?

— Съвсем не — отвърна той. — Има нещо… нещо… Е, Сатаната иска да погледнете едно нещо. Защо? Не ме питайте. Просто не знам… Досещам се, но… не питайте. Да вървим.

Тръгнах след него учуден. Така стигнахме до една от кулите на замъка, поне се бяхме изкачили високо над нивото на земята. Оказахме се в малка гола стая. Приличаше на килия. Една от стените й леко се извиваше с изпъкналото към нас. Консърдайн се приближи до нея и ми посочи да застана до него. Докосна скрита пружина. Появи се квадратен отвор, приличен на прозорче с размер тридесет на тридесет сантиметра, на нивото на очите ми.

— Гледайте — нареди той.

Мястото, което видях, бе изпълнено с необикновено ярка бледопурпурна светлина, която правеше неприятно впечатление. Същевременно чух тънък, треперещ, слаб, но непрекъснат звук на една нота. Не съм музикант и не успях да определя нотата, но тя бе висока, като от крилата на безброй пчели. Светлината и звукът бяха толкова неприятни, че можеха да подлудят човек.

Първо ми се стори, че гледам в кръгла зала, изпълнена с хора, които са с лице към центъра. После разбрах, че това не може да бъде. Хората бяха в една и съща поза — коленичили на дясното си коляно. И хилядите хора, ред след ред, един зад друг, ставаха все по-малки и изчезваха нейде в безкрая.

Погледнах наляво, после надясно. Същите коленичили хора, но този път в профил. Вдигнах очи към тавана — там висяха с главата надолу. Изведнъж разбрах, че всички имат едно и също лице.

Лицето на Кобхъм!

То се отразяваше навсякъде, измъчено и изтощено, отново и отново в десетки огледала, с които бе облицовано помещението. За фокус им служеше кръгъл огледален подиум с диаметър около два метра. На този подиум беше клекнал Кобхъм, вперил очи в собствените си безбройни отражения, подсилени от ярката пурпурна светлина.

Той внезапно скочи и заразмахва яростно ръце. Като отряд роботи отраженията също скочиха и размахаха ръце. Той се обърна — и те се обърнаха. Кобхъм падна, закри с ръце очите си, но аз знаех, че макар и очите му да бяха затворени, лицата както преди го гледат. И че човек не ще може дълго да ги държи затворени в подобна зала, трябва да ги отвори и да гледа, да гледа, да гледа…

Разтреперих се и побързах да се дръпна. Гледката бе адска. Тя унищожаваше разума. Тук не можеше да се заспи. Звънът дращи по нервите и не им дава покой. Светлината прогонва съня, възбужда и без това възбудените нерви, обтяга ги до краен предел. Маймунската войска от отражения неумолимо водеше човека по пътеката на безумието.

— Боже господи! Виждал съм… — с несвързани думи и побледнели устни се обърнах към Консърдайн. — Вече съм виждал… Консърдайн… Куршумът за него ще е истинско милосърдие…

Той ме довлече обратно до прозорчето.

— Пъхнете си главата вътре — студено произнесе той. — Вие трябва да се видите в огледалата, а Кобхъм трябва да види вас. Такава е заповедта на Сатаната!

Задърпах се, но той ме хвана за врата и ме натика в отвора, като кученце в паница с вода. Стената на това място беше дебела само десетина сантиметра. Бях напълно безпомощен, сега главата ми се намираше отвъд стената. Кобхъм се надигна с труд. Видях лицето ми да се появява в огледалата. И той ме видя. Очите му започнаха да блуждаят от лице на лице. Опитваше се да разбере къде се намирам.

— Къркхайм! — изрева той. — Къркхайм! Измъкни ме оттук!

Консърдайн ме издърпа и затръшна прозореца.

— Вие сте дявол! Мръсен хладнокръвен дявол!

Сълзи ми потекоха от яд и безсилие. Нахвърлих се върху него. Той ме хвана за ръцете. Държеше ме с лекота, като малко дете, а аз се извивах, ритах и напразно се опитвах да се изскубна. Накрая яростта ми утихна и хлипайки, се отпуснах.

— Е, млади момко — каза той меко. — Аз не отговарям за това, което видяхте. Казах ви, че лекарството ще бъде горчиво. Но така заповяда Сатаната и аз само се подчинявам. Да вървим. Аз ще ви заведа в стаята ви.

Тръгнах след него, без да се съпротивявам. И не съчувствието към Кобхъм ме засегна толкова силно. Вероятно той неведнъж е наблюдавал през същото това прозорче мъченията на други хора в огледалната зала. Ако възникнеше необходимост, бих застрелял този човек без никакво колебание. Дори изпитанието на Картрайт не ме потресе така. С него бе открито, пред хора и както тогава ми се струваше, имаше шансове да се измъкне.

Но изтезанията в огледалната камера, с лишаващата от сън светлина, с бавното убиване със звук, в пълна самота, разрушаването на човешкия мозък — в това имаше нещо такова, което не може да се изрази с думи и ме разтърси до дъното на душата ми.

— Дълго ли… ще издържи? — запитах Консърдайн, когато се озовахме в стаята ми.

— Трудно е да се каже. — Гласът му продължаваше да бъде мек. — Той ще излезе оттам, абсолютно лишен от памет. Не ще знае името си, нито кой е, нищо от онова, което преди е знаел. Никого няма да познава. Подобно на звяр или птица, ще усеща само жажда и глад, топло или студено. Това е всичко. Другото веднага ще забравя. Ще живее само с дадения момент. Мине ли, тутакси ще го забрави. Безмозъчен, бездушен и празен. Някои излизат след седмица. Други се съпротивяват цели три. Никога повече.

Аз трепнах.

— Няма да дойда на вечеря, Консърдайн.

— На ваше място бих отишъл — каза той сериозно. — Така би било най-разумно. Вие с нищо не можете да помогнете на Кобхъм. В края на краищата Сатаната е в правото си. Също като мен химикът се изкачи по стълбата и загуби. Досега живееше по волята на Сатаната. А той ще ви държи под око. И ще иска да разбере как сте възприели това. Съвземете се, Къркхайм. Да вървим и се постарайте да бъдете по-весел. Аз ще кажа на Сатаната, че сте се заинтересували от съкровищата му. Е, млади човече! Нима ще му дадете да разбере истинските ви чувства? Къде изчезна гордостта ви? Освен това е опасно за вашите планове.

— Консърдайн, останете с мен дотогава, моля ви.

— Така и се канех, ако пожелаете. И мисля, че и на двама ни няма да навреди едно добро пийване.

Налях си и се огледах в огледалото. Чашата в ръката ми затрепери и течността се изля на пода.

— Никога повече няма да мога спокойно да се погледна в огледало.

Докторът незабавно напълни отново чашата ми.

— Престанете! — сряза ме той. — Забравете това. Ако Сатаната бъде на вечерята, не пропускайте да му благодарите за новия интересен опит.

Но Сатаната не се появи. Надявах се, че е получил подробен доклад за поведението ми. Затова бях достатъчно весел и Консърдайн можеше да бъде доволен. Наливах се много и безразсъдно. Ева бе на масата. От време на време срещах удивения и поглед.

Ако знаеше колко малко истинско веселие и колко много черно отчаяние имаше в сърцето ми, би се удивила още повече.