Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (10)

Десета глава

Така станах слуга на Сатаната за една година и бях задължен да изпълнявам всяка негова заповед. Останалата част на деня прекарах в стаята си в размишления и надежди, че ще доловя котешкото пристъпване на Баркър. Явно, че свободата ми продължаваше да бъде силно ограничена. Още не бях равностоен на цялата банда. Внимателното сондиране на почвата, когато се връщахме с Консърдайн, намекът, че сега, когато съм станал слуга на Княза на мрака, ми е нужно да се запозная по-добре с неговата крепост, получи вежлив, но твърд отказ. Като лекар той ми предписа тишината на стаята ми и така да се успокоя след напрежението, което преживях.

Надявах се случайно да срещна Ева, но малкото ум, който ми беше останал, ми подсказваше, че много по-важно е да се видя с дребничкия крадец. Докато го очаквах се опитах да анализирам треската, която ме тласкаше нагоре. Смятах се за по-хладнокръвен и уравновесен. Всъщност бях едновременно обезпокоен и засрамен. Ако призная, че Сатаната ми бе наложил волята си и така ме бе тласкал нагоре по стъпалата, това обяснение би могло до известна степен да смекчи уязвената ми гордост.

Но в такъв случай, макар и да смятах, че волята ми е силна, тя се оказа много по-слаба от тази на Сатаната. Не се ласкаех, че заслугата да спра пред следващата стъпка, която можеше да ме остави завинаги в негова власт, е моя. На място ме закова предупредителен шепот, но дали той бе на Ева или на моето подсъзнание?

И ме удивляваше отношението на Сатаната. Защо така се стремеше да ме застави да вървя нагоре? Просто природен инстинкт на играча? Желание да спечели? Или видът на двата символа върху неговата страна на кълбото събуди у него кръвожадност? Ако един или два отпечатъка бяха на моята страна, как щеше да действа? Или той още от началото е искал да вървя докрай… и да загубя?

Но ако е така — защо?

Нямах отговор на тези въпроси. И Баркър не се появяваше. Накрая с помощта на Томас се преоблякох и бях съпроводен през стените и проходите в още една огромна стая, размерите и пищността на която напълно биха подхождали на Медичите в периода на разцвета на това величествено семейство. Двадесетина мъже и жени начело със Сатаната седяха около голяма овална маса. Безупречният вечерен костюм му придаваше подчертано саркастична нотка. Очевидно бях закъснял, но също очевидно тук не обръщаха голямо внимание на формалностите.

— Да ви представя нашия нов колега — Джеймс Къркхайм.

И без повече церемонии Сатаната ми показа мястото. Останалите се усмихнаха, поздравиха ме и продължиха разговорите си. Като седнах, с тайно задоволство забелязах, че съседката ми отдясно е известна актриса от Бродуей, чието име не слиза от афишите. Бързият ми поглед по масата откри играч на поло със завидно американско родословно дърво и международна известност, и блестящ адвокат с отлична репутация сред ръководството на Демократическата партия. Останалите ми бяха неизвестни, но всички бяха белязани от печата на интелигентността. Ако събралите се отговаряха на двора на Сатаната, организацията му действително бе необикновена, както обичаше да се хвали. Но Ева я нямаше тук. Вместо нея съзрях Кобхъм.

Уолтър седеше вдясно от актрисата. По време на обяда се насилих да бъда любезен с него. Заради собствените си интереси не исках да си създавам врагове. Отначало той бе скован, но после се поотпусна. Пи много, но както успях да забележа с интерес, не толкова, колкото му се искаше. Очевидно обичаше да надига чашката. Отначало реших, че ограничението, което Кобхъм си бе наложил, предизвиква у него враждебност към присъстващите и особено внимаваше в думите си. Но после се досетих, че изпитото именно го кара да казва истината направо, без евфемизми и намеци. Той искаше голите факти и никакви отклонения от тях. Както се изрази: „никакви машинации с формулите“. Всъщност това бе пияница от типа in-vino-veritas със страстта на фундаменталист. Той бе забавен и видната актриса се наслаждаваше на нашия разговор.

Рано или късно, реших аз, ще напия така Уолтър, че той няма да понесе дори прикритието на неговата ясноока богиня на истината. Удивих се, когато разбрах, че е химик и дълго време прекарва в лабораторията на замъка. Това обясняваше намеците му за разни формули. Ясно ни даде да разберем колко велик химик е. По-късно научих, че не е преувеличавал. Ето защо толкова нашироко описах Кобхъм.

Обедът преминаваше удивително приятно, с нотки на изисканост и изтънчена веселост, под които през цялото време се усещаше стоманена твърдост. Единственият намек за странното ни положение бе в мига, когато почтеният адвокат вдигна чашата си, погледна ме и предложи тост за „новопроклетия“ и когато Сатаната изпрати да донесат една кутийка и ни показа няколко великолепни скъпоценни камъни, подобни на които не бях виждал.

Той ни разказа тяхната история. Изумрудът, вграден в тюркоаз, е служил за печат на Клеопатра, с който е запечатвала писмата си до Антоний. Диамантената огърлица е същата, с която кардинал Дьо Роган искал да купи благосклонността на Мария Антоанета и с това задвижил съда, станал една от акушерките на революцията и в края на краищата струвал главата на нещастната кралица. А диадемата е сияела на главата на Нели Гуин, поставена от ръката на любовника й Чарлс, краля на Англия. Този пръстен с огромни рубини мадам Дьо Монтеспан дала на отровителя Льо Воатюр, за направената любовна напитка, която трябвало да накара изстиналото сърце на Краля Слънце отново да затупти страстно.

Накрая Сатаната подари на дребничката французойка, която седеше от дясната му страна, гривна със сапфири, като каза, че тя е принадлежала на Лукреция Борджия. Зачудих се с какво я е заслужила и не беше ли ироничен намек за това споменаване името на предишната й собственичка? Но дори и да бе така, то не се отрази на нейната радост.

Невероятно се увеличи уважението ми към Сатаната, тъй като на събирането не бе придадена мелодраматична тайнственост, никаква маскировка или разни изтъркани номера вместо имена. Хората му се срещаха лице в лице. Очевидно самата мисъл за предателство бе невъзможна, а вярата им в защитата на Сатаната — абсолютна. Не се съмнявах, че всички или повечето от тях бяха свидетели на изкачването ми по стълбата и че са видели трагедията на Картрайт. Но нищо в поведението им не подсказваше това.

Те пожелаха на Сатаната лека нощ. Аз станах и понечих да си тръгна с всички, но той ме спря с поглед и кимане на главата.

— Почакайте, Джеймс Къркхайм.

Това бе заповед. И скоро ние бяхме сами, масата прибрана, а слугите изчезнали.

— И така — очите без мигли ме гледаха над края на голямата чаша, — вие загубихте!

— Не чак толкова много, колкото бих могъл, Сатана — усмихнах се аз. — Ако се бях качил още малко нагоре, падането ми би могло да бъде като вашето през древността — право в самия ад.

— Това пътешествие — учтиво отбеляза той, — бе доста интересно. Но годината минава бързо и вие отново можете да се опитате.

— Да се опитам да пропадна ли? — разсмях се аз.

— Вие играете със Сатаната — напомни той и поклати глава. — Не, грешите. Моите планове изискват присъствието ви на земята. Въпреки това хваля благоразумието ви при изкачването. И си признавам, вие ме изненадахте.

— В такъв случай започвам службата си със забележително постижение. — Аз се изправих и му се поклоних.

— Нека тази година бъде успешна и за двама ни — пожела той. — А сега, Джеймс Къркхайм, давам ви първата задача!

Седнах и зачаках, пулсът ми леко се ускори.

— Юнанските нефрити — каза той. — Наистина работата бе организирана така, че те да останат при вас, ако се окажете достатъчно умен. Истина е и че би ме забавлявало притежаването на тези брошки. Аз бях принуден да избирам между два интереса. Очевидно и в двата случая трябваше да изпитам полуразочарование.

— Казано с други думи, сър — намесих се аз, — забелязали сте, че дори вие не можете два пъти да изядете една и съща баница.

— Точно така — съгласи се той. — Още един недостатък на този така зле устроен свят. Сега нефритите са в музея. Какво пък, нека си стоят там. Но музеят е длъжен да заплати за моето полуразочарование. Реших да получа нещо, което му принадлежи и отдавна ме интересува. Вие… ще убедите музея… да ми го даде, Джеймс Къркхайм!

— Какво е то? — запитах аз. — И какъв ще бъде начинът ми… на убеждаване?

— Лесен — отвърна Сатаната. — Всъщност, на това изпитание са били подлагани всички воини в древността, преди да ги посветят в рицарско звание. Аз се придържам към този обичай.

— Подчинявам се на правилата, сър — казах аз.

— Преди много столетия — започна той разказа си — фараонът заповядал на най-великия златар на своето време, Бенвенуто Челини, да изработи огърлица за дъщеря му. Никой не знае дали е било за рождения й ден или за сватбата й. Златарят направил огърлицата от най-хубавото злато, сардоникс, лазурит и зелен фелдшпат, наричан аквамарин. От едната страна върху орнамент, изобразяващ разгънат свитък със златните йероглифи на името на фараона, майсторът изрисувал сокол, увенчан със слънчевия диск — Хор, сина на Озирис, в известен смисъл бог на любовта и пазач на щастието. От другата страна — крилат змей, носещ кръст с дръжки, crux ansata, символа на живота. Долу се намирал клекнал бог с множество години в ръцете си, а на лакътя му — попова лъжичка, символът на вечността. Така чрез амулети и символи фараонът искал да даде вечна любов и живот на своята дъщеря. Уви! Какво са човешката любов, надежда и вяра? Принцесата умряла, умрял и фараонът, а с времето отмрели и Хор, и Озирис, и всички богове на древния Египет. Но красотата, която неизвестният майстор вложил в тази огърлица, не умряла. Тя не можела да умре. Тя е безсмъртна. Огърлицата векове наред лежала заедно с мумията на принцесата в скрития каменен саркофаг. И преживяла боговете си. Ще преживее и днешните богове, и боговете на бъдещето. Незамъглената й красота продължава да ни озарява така, както преди три хиляди години, когато изтлялата гръд, на която я намерили, е била пълна с живот и любов и може би е била само сянка на същата тази красота, която в огърлицата е безсмъртна.

— Огърлицата на Сенусерт Втори! — възкликнах аз. — Познавам този забележителен предмет, Сатана!

— Трябва да го имам, Джеймс Къркхайм!

Погледнах го объркано. Ако смята тази задача за лесна, тогава каква ще бъде трудната?

— Струва ми се, Сатана — реших да рискувам, — че едва ли бихте избрали друг предмет, който да е толкова трудно да се получи с помощта на каквото и да било… убеждение. Огърлицата се пази ден и нощ. Намира се в закрита витрина, в центъра на неособено голяма стая, като нарочно е поставена в най-видимата й част и е под непрекъснато наблюдение…

— Трябва да я имам — прекъсна ме той. — Вие трябва да я вземете за мен. Отговарям на втория ви въпрос. Как? Като се подчинявате до минутата и до секундата, без никакви отклонения от инструкциите, които ще ви дам. Вземете молив, записвайте времето на всеки епизод и запомнете всичко без ни най-малко изменение.

Той почака да изпълня първата част на заповедта му.

— Ще тръгнете оттук — заговори той — утре сутринта в 10 и 30 часа. Ще се движите така, че да излезете от колата и да влезете в музея точно в един следобед. Ще облечете костюма, който ще ви даде лакеят. Той ще ви избере палто, шапка и останалите части на облеклото. Както го изискват правилата, трябва да оставите палтото си на гардероб. Веднага трябва да отидете при нефритите, тази ще бъде причината за посещението ви. Можете да говорите с когото си искате и колкото повече, толкова по-добре. Но точно в 1 и 45 трябва сам да влезете в северния коридор на египетското крило. Там ще разглеждате колекцията до 2 и 5, а после точно на секундата ще влезете в стаята с огърлицата. И двата входа се охраняват. Познават ли ви пазачите?

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Възможно е. Но те са слушали за мен.

— Ще намерите начин да се представите на единия пазач в северния коридор — продължи той, — ако не ви познава. Същото ще направите и с един от пазачите в стаята с огърлицата. После ще отидете в един ъгъл на стаята, не е важно в кой именно, и ще разглеждате витрината, която се окаже пред вас. Целта ви трябва да бъде да се държите по-далеч от двамата пазачи, които могат да сметнат за чест да са близо до — той вдигна чашата си — такъв почетен посетител. Накрая, Джеймс Къркхайм, точно в 2 и 15 вие ще приближите витрината, ще я отворите с инструментите, които ще ви дадат, слагате украшението в тайния вътрешен джоб на сакото, затваряте безшумно витрината и си тръгвате.

Аз го изгледах недоверчиво.

— Вие казахте — ще си тръгна?

— Да, ще си тръгнете — повтори той.

— Вероятно — предположих с насмешка — като нося двамата пазачи на гръб.

— Вие няма да им обръщате никакво внимание.

— Така ли? Но те непременно ще ми обърнат внимание, Сатана!

— Никога повече не ме прекъсвайте — строго ми заповяда той. — Вие ще постъпите точно както ви казвам. Не им обръщайте никакво внимание. Няма да обръщате внимание на това, което става наоколо. Запомнете го, Джеймс Къркхайм, жизненонеобходимо е. Вие трябва да направите само едно: в 2 и 15 да отворите витрината и да излезете от стаята с огърлицата на Сенусерт. Нищо друго няма да виждате, да чувате или да вършите, освен това. Ще ви трябват две минути да стигнете до гардероба. Оттам отивате право към изхода. Излизате, обръщате се надясно, навеждате се, завързвате обувката си. После се спускате по стъпалата и както преди не обръщате никакво внимание какво става около вас. Наблизо ще ви чака синя лимузина, шофьорът ще трие с кърпа десния фар. Качвате се в колата и давате на човека в нея огърлицата. Часът ще бъде 2 и 20. В никакъв случай по-късно. С този човек ще пътувате един час. В 3 и 20 автомобилът ще спре зад обелиска до музея. Излизате от него, тръгвате по авенюто и на такси се връщате в Клуба на откривателите.

— Какво, в Клуба на откривателите ли? — помислих, че е сбъркал.

— Трябва ли да повтарям? — произнесе той. — Казах, в Клуба на откривателите. Отивате право при портиера и казвате, че имате работа, която изисква абсолютна съсредоточеност. Ще кажете, че не трябва да ви безпокоят нито посетители, нито по телефона. Кажете също, че вероятно вестникарските репортери ще се опитат да се доберат до вас. Портиерът трябва да им съобщи, че ще можете да им отделите време в осем часа. Внушете му, че работата ви е извънредно важна и не бива в никакъв случай да ви безпокоят. Освен това ще го помолите в седем часа да ви изпрати в стаята всички следобедни и вечерни издания на вестниците.

Той млъкна за известно време.

— Стана ли ви ясно всичко?

— Всичко, освен едно — какво трябва да кажа на репортерите — отвърнах аз.

— Това ще узнаете, когато прочетете вестниците — загадъчно отвърна той и като отпи от чашата си, ме погледна изучаващо. После заповяда: — Повторете инструкциите!

Подчиних се хладнокръвно.

— Добре — кимна той доволен. — Вие, естествено, разбирате, че това скромно приключение не е причината на желанието ми да ви притежавам. Истинското приключение тепърва предстои. Това е само изпитание. Вие трябва да го издържите. Да, Джеймс Къркхайм, заради собственото си благополучие трябва да го издържите!

Сините елмази в очите му светнаха със змийска острота. Колкото и безумен да бе, планът, който ми описа Сатаната, без никакво съмнение бе напълно сериозен. Не отговорих. Просто нямаше какво да кажа.

— А сега — той докосна звънеца, — повече никаква възбуда за днес. Аз се грижа за доброто самочувствие на поданиците ми, дори когато… преминават изпитателен срок. Вървете в стаята си и спете спокойно.

Стената се дръпна и от асансьора се показа Томас, който застана до него и ме зачака.

— Лека нощ, Сатана — казах аз.

— Лека нощ — отвърна той, — и нека вашата утрешна нощ бъде по-добра от днешната.

Беше почти единадесет. Вечерята продължи повече, отколкото предположих. Спалнята ми бе подредена и аз освободих Томас. След половин час и две солидни порции уиски със сода загасих светлината и легнах в кревата, като се надявах, че Баркър може да се появи.

Лежейки с широко отворени очи в тъмнината, повтарях получените инструкции. Ясно ми бе, че съм станал част от повече или по-малко сложна главоблъсканица. Аз бях длъжен в точно определен момент да съвпадна с ред други елементи и тогава всичко ще си застане на мястото. Или казано още по-точно, ще бъда жива фигура в една от тези игри, които така забавляват Сатаната. Длъжен съм да правя ходовете си в точно определено време. Но какво ще правят другите фигури? И ако една от тях не спази предвиденото време? Къде ще бъда аз тогава?

Спомних си ярките очи на плешивия дявол от малахит зад двата трона — двойникът на Сатаната насочваше ръката на богинята на съдбата. Странно, но това ме успокои. Етиката в случая малко ме тревожеше. В края на краищата всички музейни съкровища са резултат от грабежи — било на гробници, могили, изгубени градове, а останалото е било откраднато, и то неведнъж.

И какво друго ми оставаше, освен да се подчинявам на Сатаната? Ако не го направех, моят край бе близък. В това не се съмнявах. А Сатаната би продължил делата си. Що се касае да го издам… та аз дори не зная мястото на сегашния ми затвор.

Не, ако искам да надиграя Сатаната, длъжен съм да играя заедно с него. Друг път нямам. И всъщност какво е значението на която и да е огърлица в сравнение с Ева!

Постарах се да запомня инструкциите, като ги повтарях отново и отново. После ми се приспа.

Баркър и тази нощ не ме събуди.