Лей Грийнууд
Лили (9)

Глава девета

— Какво прави той? — попита Лили. — Говорят си от доста време.

— Той ги кара да му разказват целия си живот, без да изпускат и най-малката подробност — обясни Доди. — В крайна сметка те не спират да го обожават до края на живота си.

— И ти изпитваш същото към него, нали?

Доди изглеждаше изненадана. Тя отвори уста, за да каже нещо, но вместо това просто кимна.

— И на теб ли е помогнал?

Доди замълча.

— Ако искам да ти разкажа за това — каза след малко тя, — ще ми трябва нещо по-силно от кафе. — Тя отвори един шкаф и извади една тежка бутилка от тъмно стъкло. Етикетът беше със златна рамка.

— Какво е това? — попита я Лили.

— Най-хубавото бренди на Зак.

— Но ти каза, че той не пие.

— Така е. Той го пази за специални клиенти. И за мен.

— За теб!

— Сигурно знаеш, че и жените пият.

— Не, всъщност не го знаех.

— Зак не одобрява това, но никога не казва нищо. Мисля, че точно затова всички го обичаме толкова много. Без значение какво сме направили, когато той каже, че всичко е забравено, наистина го мисли. Понякога си мисля, че той изтрива тези неща от мозъка си, за да ни вижда такива, каквито би искал да бъдем. — Доди наля голяма порция от тъмната течност в една чаша. — Такива, каквито бихме искали да бъдем — добави тя.

— Не е необходимо да ми разказваш за това — каза Лили.

— Напротив. Зак никога няма да се промени, нито към по-добро, нито към по-лошо. Ако го вземеш, трябва да го приемеш такъв, какъвто си е.

— Аз нямам никакво намерение да го вземам, нито пък той мен.

— Засега да, но скоро това ще се промени.

Доди отпи от чашата си. Цялото й тяло потръпна.

— Господи, колко обичам това нещо.

— Но как можеш да го обичаш, след като те кара да трепериш?

— Много хубави неща могат да те накарат да се разтрепериш цялата.

— В това няма никакъв смисъл.

— Някой ден ще го разбереш.

Лили искаше да получи някакво обяснение на последните й думи, но Доди се бе втренчила в чашата си и мислите й очевидно се бяха върнали към някакво трагично събитие. Тежестта на спомена я караше да изглежда много по-стара.

— Това се случи в едно малко миньорско градче в хълмовете на Калифорния. Името му няма значение. Бях на осемнадесет години и нямаше нищо, което да не бях видяла или извършила. Живеех с един гаден грубиян, който ме биеше, когато беше пиян. Не ми пукаше. Аз бях по-пияна от него.

Тя отпи отново от брендито.

— Забелязах Зак, когато той се появи в града. Нямаше жена, която да не го бе забелязала, но никога не съм предполагала, че той може да забележи мен. И до днес не знам защо стана така.

Доди млъкна. Тя беше обърната встрани от Лили, но Лили усещаше, че събеседничката й е обзета от силни чувства.

— Един ден, когато Бил Сетър го нямаше — това е мъжът, с когото живеех — Зак дойде у дома и ме попита дали не искам да работя в заведението му. Не можех да повярвам, че говори сериозно. Казах му да върви по дяволите и се напих много по-здраво от обичайното. Същата нощ Бил ме наби и ме изхвърли на улицата.

Тя отпи от чашата си.

— Зак ме намери и ме заведе в стаята си. Той се грижеше за мен, хранеше ме, даваше ми толкова алкохол, колкото да не ми позволи да откача. В продължение на пет дни не се виждах с другиго, освен с него. Знаех, че не мога да остана при него. Когато му казах това, той не ми отговори нищо. Само взе едно огледало и ме накара да се огледам в него. Когато го направих, не можах да позная лицето, което ме гледаше отсреща. Беше насинено и нарязано, толкова подуто, че едното ми око едва се отваряше. Той ме попита на колко съм години. Каза, че ако се върна при Сетър, няма да доживея до двадесет. Каза, че ще ми даде работа, ще ми помогне да си оправя живота и ще ми помага във всичко, стига да не искам да се върна обратно.

— Мислих дълго за предложението му. Мисля, че бях по-уплашена да не разочаровам Зак, отколкото от това да бъда пребита от Сетър. Беше ми необходим още един ден, за да събера достатъчно смелост и да кажа на Сетър, че го напускам.

Тя направи няколко крачки в стаята, но държеше гърба си обърнат към Лили.

— Не исках Зак да каже това на Сетър, защото се страхувах, че Бил може да го нарани. Трябваше да се тревожа повече за себе си, но не го направих. Той ме преби почти до смърт. След това тръгна да търси Зак. Не знам как успях да го направя, но го последвах. Сетър нахълта в кръчмата, която Зак имаше по това време, като викаше, че ще го убие. Зак просто се изправи и го покани да опита. Сетър извади нож, но Зак успя да му го отнеме. След това Зак го преби така, че Бил вече не можеше да се държи на крака. За миг се уплаших, че Зак може да го убие, но той само го изхвърли на улицата и му каза, че ако още веднъж се върне да ме търси, ще го убие.

Доди отпи отново от чашата си и се обърна към Лили.

— Предупредих го, че Сетър ще се върне отново и вероятно ще бъде въоръжен, но Зак ми каза да не се тревожа. Мина почти един месец, преди това да се случи. Сетър се появи на вратата с една двуцевка, като викаше, че ще издуха Зак на милион парченца. И днес, като се сетя какви заплахи изричаше тогава, ме побиват тръпки. Посетителите започнаха да се мятат през врати, прозорци, криеха се зад всичко, което успееха да намерят. Край мен пищяха жени. Сетър каза на Зак, че първо ще разруши заведението, а след това ще убие и него.

Доди надигна отново чашата си.

— Той започна да стреля по огледалата, масите и столовете. Зак просто си стоеше на мястото и го наблюдаваше. Това направо вбеси Сетър. Той насочи двуцевката към мен. Бях толкова уплашена, че не можех да се помръдна. Зак му каза, че ако дори си помисли да натисне спусъка, ще го убие. Сетър се изсмя. Той завъртя пушката встрани и изпразни двете цеви в стената. Част от сачмите рикошираха от стената и се забиха в гърба ми. Когато видя кръвта, Сетър се разсмя още по-високо. Зак спокойно извади един малък револвер от джоба на сакото си и го застреля.

Доди изпи остатъка от брендито си на един дъх.

— Сега вече знаеш защо съм готова да направя всичко за него, докато съм жива.

Лили я гледаше, без да може да помръдне от мястото си.

— Само недей да излизаш сега и да очакваш да го видиш в блестяща рицарска броня — предупреди я Доди, — защото няма да стане. Понякога си мисля, че той всъщност е двама души едновременно. През по-голямата част от времето Зак е такъв, какъвто го виждаш — егоистичен, мързелив комарджия с голям късмет, който не се интересува от нищо, освен от това как да си прекара добре времето. Но когато стане напечено, той се превръща в съвсем друг човек.

— Не ми харесва, когато е толкова жесток — каза Лили.

Доди остави празната чаша на масата.

— Зак е твърде мързелив, за да харесва насилието, но не се страхува да го използва. — Тя се загледа в Лили. — Това противоречи на твоите разбирания, нали?

Лили кимна.

— Тогава по-добре направи, както ти каза Зак, и се върни у дома си.

— Няма да го направя. Колко пъти трябва да го повтарям?

— В такъв случай трябва да свикнеш да приемаш насилието от време на време. Мъжете като Зак пречат на онези тримата и хората като тях да се възползват от всяка жена, която поискат. Е, стига толкова уроци за един ден. Трябва да отида да видя какво става с малката ти приятелка. Зак е онзи, който ще спечели сърцето и вечната й вярност, но аз съм тази, която ще трябва да измисли какво да правим с нея.

Доди излезе, но Лили остана в кабинета. Трудно й беше да осъзнае онова, което беше чула преди малко. Тя вярваше, че Зак беше способен да защити една жена, дори ако така щеше да се изложи на опасност. Но да убие човек, пък било то и мъж, който е възнамерявал да убие другиго! Това разтърсваше Лили до дъното на душата й. Бе научена да прави всичко по силите си, за да спаси човешкия живот, без значение колко беше деградирал той. Сега й се струваше невероятно, че някой като Зак можеше да отнеме хладнокръвно нечий живот.

Тя си каза, че той бе постъпил така, за да спаси живота на Доди, а вероятно и своя. Лили можеше да разбере това. Беше достатъчно честна, за да признае пред себе си, че на негово място сигурно би постъпила по същия начин, ако бе имала оръжие и ако бе знаела как да го използва.

Но това не намаляваше шока. Зак беше убил човек. Тя се чудеше дали Сетър беше единственият мъж, който бе загинал от ръката му.

 

 

Лили беше уволнена за втори път и не смееше да каже на Зак. Това щеше да му даде още едно основание да настоява тя да се върне във Вирджиния.

— Мога да го набия заради теб — предложи единият от мъжете, които я придружаваха до пансиона на Бела.

— Не мисля, че това ще реши проблема.

— Това ще го научи да не уволнява една толкова красива жена — каза другият.

— Кой друг би привлякъл толкова много клиенти в магазина му? — попита третият.

— Точно това е проблемът — обясни Лили. — Той се опитваше да продава книги. Вие колко книги сте прочели?

— Една — каза първият мъж. Останалите десетина очевидно не бяха прочели нито една.

— Но ние купувахме много — възрази един от тях. — Мисля, че трябва да изгорим магазина му.

— Не! Вината не е негова.

— Със сигурност не е и твоя. Ти си най-хубавата продавачка на книги в Сан Франциско.

Когато Лили се прибра, Зак я очакваше на верандата на пансиона. Тя не знаеше дали се радваше повече от това, че той беше дошъл да я види, или беше ужасена от това, че щеше да види всички тези мъже, които я следваха по петите.

— Тълпата става все по-голяма с всеки изминат ден — каза Бела. — Махайте се — извика тя на мъжете. — Тя си е вече у дома.

— Откога продължава това? — попита с раздразнение Зак, когато Лили изкачи стълбите.

Лили не знаеше дали трябва да се чувства радостна, или обидена. Досега тя не се беше притеснявала как ще се прибере у дома си.

— Те ми съчувстваха. Господин Хорнадей ме уволни пред очите им и ако не им бях позволила да ме изпратят, можеха да му направят нещо лошо.

— Пак ли са те уволнили? — попита Зак, докато двамата влизаха в дневната.

— Този път наистина се постарах. Не се усмихвах на мъжете и не ги окуражавах да стоят и да си говорят с мен. Казвах им, че ако не се махнат, ще загазя. Това обаче сякаш ги караше да остават по-дълго.

— Не съм изненадан — каза Зак.

— Какво ще правиш сега? — попита я Бела.

— Ще си потърся друга работа. Какво друго мога да направя?

— Можеш да се върнеш във Вирджиния — предложи Бела.

— Не можеш ли да ми помогнеш да си намеря нова работа?

— Вече ти помогнах, но и двата пъти те уволниха.

— Може би трябва да й потърсиш работа на място, където няма мъже — предложи Зак.

Бела се разсмя.

— Няма такова място в Сан Франциско.

— В Салем никога не съм имала такива проблеми — каза Лили.

— Предполагам, че положението на баща ти в обществото те е защитавало по начин, който едва сега ще успееш да оцениш.

Напоследък Лили бе чула доста истини, които би предпочела да не знае. Тази беше поредната.

— Ти не смяташ, че ще успея да се оправя в Сан Франциско, нали? — обърна се тя към Бела.

— Така е. Първо, ти не знаеш нищо за хората тук. Доверяваш се на всички, а не трябва да се доверяваш на никого, особено на мъжете. Второ, нямаш никакви умения. Как смяташ да се издържаш сама? Трето, ти си точно онзи тип жена, която мъжете ще преследват, докато не получат онова, което искат.

— От мен няма да получат нищо — сопна се в отговор Лили.

Тя не си спомняше някога през живота си да се беше ядосвала толкова силно. Лили знаеше, че има да учи още много, знаеше също и че беше доста доверчива и мислеше най-доброто за всеки. Но да бъде отписана като пълна некадърничка, само след една седмица престой в града, беше твърде много.

— Ще се справя — каза Лили и вирна предизвикателно брадичка. — Никой в семейството ми не се е провалял. Татко казва, че хората се провалят, защото са твърде мързеливи, за да работят усилено. Е, аз не съм мързелива. Ще си намеря работа, дори ако трябва да си я търся сама, и когато я намеря, ще я задържа за повече от два дни. Ще остана в Сан Франциско. Ще се справя.

— Е, можеш да мислиш за това утре — каза Зак. — Тази вечер Тайлър ни е поканил в хотела.

Лили усети прилив на щастие. Тя беше очаквала от него да започне да я поучава, да се опита да я убеди да се върне във Вирджиния. Вместо това той щеше да я заведе на вечеря. Зак никога не я беше водил никъде. След тази новина денят не й се струваше толкова черен.

— Всъщност, Дейзи ми заповяда да те взема с мен — призна Зак. — Тя смята, че не се грижа добре за теб.

— Което си е вярно — заяви Бела. — А сега си тръгвай. Лили трябва да побърза, ако иска да се изкъпе и да се облече, преди да дойдеш да я вземеш.

— Не е нужно да се престараваш — каза Зак на Лили. — Ние просто ще отидем на вечеря.

— Само един мъж може да каже, че покана за хотел „Палас“ е просто отиване на вечеря — отвърна му остро Бела.

Лили беше сигурна, че хотел „Палас“ беше най-високата сграда в целия свят. Той се извисяваше над всички останали сгради в града, имаше шест етажа и заемаше цяла пресечка. Очите й се разшириха от удивление, когато таксито премина под огромната арка в средата на сградата. Тя се озова в павиран кръгъл вътрешен двор.

В средата на двора имаше огромна палма. Когато Зак й помогна да слезе, тя се огледа с удивление. Навсякъде около нея се виждаха балкони, наредени един над друг, и тя трябваше да извие врат нагоре, за да види върха. Дворът беше покрит от стъклен покрив, през който влизаше слънчевата светлина.

— Тайлър сигурно има най-големия хотел в света — каза Зак. — Изхарчи всичко до последния си цент, за да го построи. Струваше му пет милиона долара.

Лили не бе и предполагала, че някой може да има толкова много пари.

— Джордж се страхуваше да не се разори, но аз му казах, че идеята е толкова тъпа, че може да се окаже печеливша. Така и стана. Тайлър има осемстотин стаи и всички са пълни.

Лили бе загубила ума и дума. Тя се остави Зак да я въведе в главното фоайе. Мраморни колони поддържаха тавана, който се извисяваше на шест метра над главата й. Фоайето беше толкова голямо, че ако беше поле, щеше да роди толкова зърно, че да изхрани всички крави в Салем в продължение на една година.

Лили изпита облекчение, когато Дейзи се появи от един от малките кабинети.

— Не бях сигурна, че ще дойдете — обърна се тя с усмивка към Зак.

— Аз винаги изпълнявам заповедите на семейството.

— Когато ти изнася.

— Ами, да — отвърна ухилено Зак.

Лили започваше да се чувства нервна. По време на посещението си във Вирджиния Дейзи й се беше сторила толкова обикновена, но сега, когато я виждаше като собственичка на този огромен хотел, тя й се струваше съвсем друга.

— Запознай ни, Зак — каза Дейзи.

— Вие с Лили вече се познавате. Запознахте се преди четири години.

— Тя се е променила много. Нямаше да я позная.

— Това е Лили Стърлинг. Тя ни е някаква братовчедка. Снаха ми, Дейзи Рандолф.

— Радвам се, че се виждаме отново — каза Дейзи. — Надявам се, че ще ме посещаваш често. В Сан Франциско може да бъде доста скучно понякога.

— Заради твоята безопасност — обърна се Зак към Лили, — трябва да знаеш, че Дейзи има две малки чудовища, които нарича свои деца, и ги крие някъде тук. Надявам се, че тази вечер те ще останат вързани, със запушени уста и скрити в някое подземие на хотела.

— Те вече вечеряха и си легнаха — успокои го Дейзи, без да сваля поглед от Лили. — Надявам се, че няма да ви притесняват.

— О, не — увери я Лили. — Аз обичам децата.

В този миг вратата се отвори и Тайлър влезе при тях.

— Гастон ми каза, че си се появил с поредната ослепителна красавица под ръка — каза той на Зак. — Не знам как успяваш да ги намериш. Нито пък съм те виждал с по-красива от тази. Страхотна е.

— Извинявам се за закъснението на съпруга си и за езика му — каза Дейзи на Лили. — Ако беше чиния с пиле по болонски, той щеше да те оцени по-добре.

Тайлър се ухили глуповато.

— Време е за вечеря — каза Дейзи. — Мислех да използваме една от частните трапезарии, но в последната минута я резервираха.

— Води приятелката си тук всяка вечер, Зак — каза Тайлър. — Тя ще привлече толкова клиенти, че ще удвоим печалбата си.

— Пак трябва да се извиня заради съпруга си — каза Дейзи. — Той мисли само за две неща — храна и пари. Не знам кое от тях стои на първо място.

— Аз знам, скъпа.

— Само ако някой успее да измисли парфюм, който мирише на телешко печено.

 

 

Зак не знаеше защо досега не беше водил Лили в хотела. Глупаво беше постъпил, че не я бе довел тук още вечерта, когато беше пристигнала в града. Дейзи щеше да се погрижи добре за нея и той нямаше да се тревожи за нищо. Двете, изглежда, се разбираха чудесно.

— Ще трябва скоро пак да дойдеш — каза Дейзи.

— За храна като тази бих идвала всяка вечер — отговори й Лили.

— Тайлър е добър готвач.

Тайлър се беше скрил в кухнята в момента, в който бяха приключили с десерта, оставяйки ги да си пият кафето.

— Страхотен е. Всичко беше толкова вкусно.

— Какво ще кажеш да се преместиш в хотела? — Зак попита Лили на път за пансиона на Бела.

— Защо? — попита го учудено тя.

— Мястото е по-хубаво, Дейзи е приятна компания, а ти ще можеш да се наслаждаваш на храната на Тайлър всеки ден.

— И да ми досаждат всички онези мъже?

Зак не можеше да разбере защо поведението на Лили не го тревожеше, след като заплашваше да провали целия му план.

— Хората там са от най-добрите семейства.

— В Салем мога да си намеря една дузина като тях — отвърна Лили.

— Може би ще откриеш, че харесваш някои от тях или пък някой от приятелите му.

— Не съм жена, която ще се омъжи за богат мъж. Искам да се науча сама да се грижа за себе си.

— Но какво ще правиш след това? — попита Зак, който беше разочарован, че идеята му се бе провалила толкова бързо, но същевременно изпитваше облекчение от това, че Лили не изглеждаше впечатлена от младите богаташи, които живееха в хотела.

— Не знам още. Попитай ме отново, когато изкарам поне един месец на някоя работа.

След една седмица Лили лежеше в леглото си и вече не беше толкова сигурна, че щеше да успее да задържи някоя работа за цял месец. Отново я бяха уволнили. Приятелите на Зак бяха увеличили броя на обожателите й. Първоначално последният й работодател, собственик на ресторант, не бе имал нищо против това. Мъжете оставаха два пъти по-дълго в ресторанта му, но и ядяха двойно повече. Но когато двама души се бяха сбили за това кой да седне на нейната маса, той бе дръпнал чертата. Бе й дал заплатата за една седмица и й бе казал да напусне незабавно.

Оттогава Лили обикаляше улиците на Сан Франциско, но никой не желаеше да я вземе на работа. Тя не обвиняваше никого за това. Каквото и да правеше, все нищо не се получаваше. Не искаше да се прибере у дома си победена и да се моли на семейството си да я приеме обратно.

Лили се зачуди дали писмото й беше пристигнало. Вероятно не, тъй като не беше минало достатъчно време, откакто го бе пуснала. Тя искаше да получи някакви новини от дома си, но се страхуваше какви щяха да бъдат те. И особено за това, което щеше да каже баща й.

Лили все още не вярваше, че той щеше да тръгне след нея. Беше се осмелила да му се противопостави открито и по-вероятно беше той да я обяви за мъртва за семейството, дори ако смяташе, че е все още невинна, въпреки че едва ли мислеше така. Както изглеждаше, никой в Сан Франциско не мислеше така. Лили вече бе получила предостатъчно предложения за работа, които не можеше да приеме.

Бе решена да не моли Зак да й помогне отново. Той я караше да се усмихва дори когато й се сърдеше. Говореше глупости, но това винаги я караше да се чувства по-добре. Предполагаше, че точно заради това бе решила да рискува и да тръгне за Сан Франциско. Той я караше да се чувства много по-добре от който и да било друг.

Лили въздъхна. Утре пак щеше да опита. В този град все трябваше да има нещо, което тя можеше да върши. А ако нямаше, щеше да се отправи някъде другаде. Все някъде трябва да имаше някой, който да притежава крави, които се нуждаеха от доене. Не можеше да си представи, че някой младеж би се радвал да стои прав и да я гледа как дои някаква крава. Може би щеше да успее да задържи тази работа.

 

 

Късметът на Зак все още се колебаеше между двете крайности. Той бе прекарал цялата изминала седмица в опити да не загуби ризата на гърба си. Затова пък тази вечер само с три ръце бе спечелил толкова, колкото беше загубил за три нощи.

Променливото щастие започваше да му играе по нервите. Не беше нервен комарджия — нито когато се бе преместил в Ню Орлиънс, нито когато бе работил в плаващите казина по река Мисисипи, нито когато бе имал кръчма в най-дивия миньорски град. Късметът никога не го беше напускал и той бе печелил постоянно.

Тези дни бяха отминали безвъзвратно.

— Тази вечер ти върви — каза Доди, когато той се изправи, за да размърда краката си. — Предполагам, това означава, че Лили ще намине насам.

Зак се стресна като човек, който държи пет аса в ръката си и чува звука от щракването на ударник.

— Какво? Къде? — попита той и се огледа.

Доди се разсмя.

— Тя не е тук в момента. Казах само, че вероятно ще се появи. Така става всеки път, когато ти върви напоследък.

— Така е, нали? Като лоша монета.

Но той не мислеше така за нея, вече не. Зак осъзна, че бе мислил за Лили всеки ден, беше се питал какво бе станало с работата й, беше се чудил дали приятелите му все още я следваха навсякъде по петите. Имаше толкова много начини тя да загази, дори когато Бела Холт я държеше под око.

— Мисля, че ще изляза да подишам малко въздух — каза той на Доди.

Тя го погледна въпросително.

— Откога започна да имаш нужда от свеж въздух? Обикновено минават седмици, преди да излезеш навън.

Доди започваше да го дразни. Тя се държеше като будната му съвест.

— Може би се дължи на това, че съм израснал в Тексас, където няма нищо друго, освен свеж въздух — каза той. — Може да се дължи и на колебанията в късмета ми — една вечер губя всички ръце, на следващата пък само печеля. Това ме кара да се съмнявам в уменията си, а такова нещо не ми се е случвало досега. Това е единственото, на което винаги съм можел да разчитам.

— На уменията — да, на късмета — не — отвърна Доди. — А напоследък имаш много лош късмет.

— Може би — каза той и се отдалечи.

Нощно време Барбари Коуст гъмжеше от хора. Кръчми, театри и всякакви заведения бяха наредени от двете страни на улицата. Мъже влизаха и излизаха в един постоянен поток от хора. Шумът от музиката, дрънченето на машините за хазарт, какофонията от човешки гласове, светлината, която струеше от уличните лампи и през прозорците — всичко това създаваше опияняваща шумотевица, която нарушаваше способността на повечето хора да мислят разумно.

Някога това бе увеличавало възбудата на Зак, бе го карало да се чувства, сякаш има всичко, което е желал. Сега обаче той се чувстваше неспокоен, незадоволен, сякаш имаше нещо важно, което му липсваше. Само че той не можеше да определи какво беше то.

Зак не разбираше защо се тревожеше толкова, когато се опиташе да погледне в бъдещето и се виждаше като застаряващ собственик на верига от преуспяващи игрални зали в цялата страна, нито пък защо се притесняваше, когато се видеше заобиколен от тълпа от жени без лица, които прекарваха живота си, пеейки и танцувайки.

Той извади една пура, отряза края й и я запали. Роуз казваше, че това е мръсен навик, но него не го интересуваше какво говореше Роуз. Зак не искаше нито една жена да му казва какво да прави, какво да мисли или как да се чувства. Той отхвърли чувството, че води застоял живот, което го беше обзело, и се отърси от съмненията, които само преди няколко секунди го бяха накарали да се усъмни в живота, който бе водил през последните осем години.

Зак беше онова, което искаше да бъде, и живееше така, както бе искал да живее. Дори братята му понякога изпитваха съмнение. Това беше всичко.

Облекчен, че съмнението беше изчезнало, той всмукна от пурата си и издуха дима в нощния въздух. Едва тогава Зак забеляза таксито, което бе спряло пред заведението му, и жената, с подобна на ореол коса, която слизаше от него.

— Лили! — възкликна той и се задави от дима. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Аз я изгоних — отговори му Бела Холт, която също слезе от таксито. — Водя я при теб.