Лей Грийнууд
Лили (17)

Глава седемнадесета

Зак бе прекарал последните петнадесет минути, като ругаеше себе си, Харолд и Сара Торагуд, Бела, Доди, Уинди, кръчмата, семейството си, клиентите си, Сан Франциско, идеята си да заведе Лили на вечеря на яхтата — изобщо всичко, за което се сетеше.

Всичко, освен Лили.

Независимо колко много се ядосваше на всички останали, той не беше ядосан на Лили. Това го разгневяваше още повече. Зак не трябваше да изпитва онова, което изпитваше към Лили. Както изглеждаше, нищо, което той вършеше, нямаше никакво значение и с всеки изминат ден той биваше завладян все повече и повече от нейната магия.

Зак можеше да устои само на красотата й. Беше в състояние да преживее изгаряща физическа страст. Бе смятал, че ще бъде в състояние да не обръща внимание на нейния чар и доброта. Но причината за падението му беше проклетата й невинност. Достатъчно му беше само да я погледне в блестящите очи и той започваше да се чувства като удавник.

Проклети да бъдат всички жени с имена на цветя! Какво толкова особено имаше в тях, че мъжете от семейство Рандолф не можеха да ги забравят? Това щеше да го научи да не съжалява братята си за слабостта им. Той се бе хвалил, че може да остане неуязвим за чара на всяка жена. Зак беше оцелял след цяла дузина добре подготвени женски кампании. Но когато момиченцето от Вирджиния се беше появило в заведение му, той беше паднал в клопката й като последния глупак.

Зак трябваше да се увери, че Лили ще остане при Бела. Това беше единственият начин, по който можеше да наруши магията, която беше хвърлила върху него. Това беше също и единственият начин да овладее желанието си. Ако се бе изкушавал преди, то сега, когато пред света Лили му беше законна съпруга, изкушението беше двойно по-голямо.

Не можеше да каже на Лили истинската причина, поради която я беше изпратил в пансиона на Бела. Не можеше да я каже на никого. Как можеше да обясни, че не вярваше, че ще успее да не докосне съпругата си? Всички очакваха от тях да спят заедно. Това беше единственото нещо, за което повечето младоженци мислеха в продължение на първите няколко месеца.

Но Зак не можеше да си позволи подобно нещо, тъй като беше уверен, че Лили няма да остане негова жена задълго. Той може да беше всякакъв, но не беше нито толкова голям егоист, нито толкова безразсъден, че да даде живот на дете, което да се роди и да няма двама родители. Не бе позволил това да се случи с детето на Джози и на още десетки други жени преди нея. И със сигурност не смяташе да позволява това да се случи със собственото му дете.

Зак не помнеше баща си, който беше напуснал семейството, преди Зак да навърши две години. Той не си спомняше добре и майка си, въпреки че тя беше живяла още две години след това. Роуз и Джордж се бяха опитали да запълнят празнината в живота на момчето, но Зак винаги се бе чувствал, сякаш не е свързан с останалите членове на семейството. Братята му имаха спомени и преживявания, които той не можеше да сподели с тях и които го изключваха от една много важна част от живота им.

Той никога не бе разбирал желанието им постоянно да се доказват. Зак бе свидетел на борбите им и се считаше за късметлия за това, че бе успял да се спаси от това бреме. Същевременно обаче той се чувстваше лишен от нещо, отделен от семейството. Той нямаше друга цел в живота си, освен да задоволява прищевките си.

Нямаше да бъде по-добре, ако Лили решеше, че иска да остане негова жена. Какъв баща щеше да бъде той, след като не желаеше да има семейство, не искаше деца и не обичаше жената, която всички смятаха за негова съпруга?

Зак изстена. Вечерта, когато бе открил „Малкото райско кътче“, бе един от най-щастливите моменти в живота му и го изпълваше с гордост, когато си помислеше за това. То му бе дало някаква цел, някакъв ориентир. Най-сетне Зак бе успял да постигне онова, за което беше мечтал в продължение на години. Беше направил всичко така, че да му бъде удобно на него. Всеки път, когато завиеше зад ъгъла и видеше елегантната фасада на сградата си, той изпитваше огромна гордост и щастие.

До тази вечер. Сега се чувстваше сякаш го бяха изпратили в изгнание.

И което беше по-лошо, дори не знаеше какво изпитваше към Лили. Ако се беше влюбил в нея, щеше да разбере. Бе виждал как братята му правят всичко възможно, за да угодят на жените си. Зак щеше да се почувства ужасно, ако започнеше да се държи като тях, но поне щеше да знае какво изпитва.

Онова, което той не разбираше, беше очарованието, омайването или каквото там беше. Зак се чувстваше омагьосан, полудял, измъчван. Ако това не беше любов, то какво беше?

Агония. Той се чувстваше, сякаш се намира на кръстопът, а няма сили да тръгне в която и да било посока. Ако скоро не вземеше някакво решение, сигурно щеше да полудее. Ако Лили решеше, че не желае да бъде негова жена, това щеше да реши проблема му.

Разбира се, Зак щеше да съжалява, ако тя си тръгнеше. Харесваше му тя да е наоколо, но той не беше мъжът, който щеше да бъде подходящ съпруг за нея. Не след дълго Лили щеше да осъзнае това. Той се надяваше, че когато този момент настъпеше и тя решеше да си тръгне, той вече щеше да е преодолял тази магия или каквото там беше. Тази вечер на Зак му беше невъзможно да се концентрира върху играта.

 

 

— Не можеш да влезеш тук — каза Доди, когато видя, че Лили влиза в заведението. — Зак даде изрична заповед да не се мяркаш в близост до кръчмата.

Лили избегна Доди, като се стрелна към маса в далечния край. Все още не беше решила как най-безболезнено да се доближи до Зак, но знаеше, че за да реши, трябваше да влезе в кръчмата. Зак беше показал достатъчно ясно, че няма намерение да я посети в пансиона. Лили трябваше да му докаже, че щеше да бъде по-щастлив с нея, отколкото без нея.

— Аз съм съпруга на собственика на това място — каза тя, като вървеше бързо, за да не позволи на Доди да я хване. — Ти си само служителка тук. Ако той иска да изляза, нека да стане от леглото и сам да ме изхвърли.

Доди се спря на място и на устните й бавно се разля широка усмивка.

— Това няма да бъде много умно от моя страна, нали?

— Ами ако Зак е променил решението си?

— Тогава ще съм си създала нов враг в твое лице. Ти сигурно ще то накараш да ме уволни.

— В-вероятно. — Лили не можеше да си представи, че би могла да направи подобно нещо, нито пък че Зак би я послушал, ако се опиташе.

— И какво смяташ да правиш сега, като се изправяш срещу забраната на съпруга си и ме поставяш на мястото ми? — попита Доди.

— Да ти помагам, както правех преди.

— И нищо повече?

— Засега не. — Лили видя, че на Доди й е забавно. — Още работя по плана си.

— Ще ми кажеш ли, когато решиш какво ще правиш?

— Не знам. Не искам Зак да се ядоса и на теб.

— Не се притеснявай. Когато ти си наоколо, той няма време за това.

— Можеш ли да ме научиш да играя хазарт? — обърна се Лили към Доди.

 

 

Лили имаше вродена дарба да се оправя с математиката. Доди също. Двете бяха успели да свършат сутрешната работа само за няколко часа.

— Да не си откачила! Зак ще ми изтръгне сърцето, ако го направя.

— Аз всъщност не искам да играя. Просто искам да знам как се играе. Не мога да си представя какво толкова вълнуващо намират в хазарта Зак и останалите мъже. На мен всичко ми се струва толкова скучно.

— Пепел ти на езика. Ако всички мислеха като теб, щяхме да фалираме.

— Говоря сериозно. Защо го правят?

— Заради възможността да спечелят.

— Но през по-голямата част от времето те губят.

— Знам, но истинският комарджия е вечен оптимист. Той вярва, че късметът му ще се промени със следващата ръка и че ще спечели повече от достатъчно, за да си покрие загубите.

— Но Зак не губи.

— Зак играе разумно. Пък и той преценява характера на хората по-добре от който и да било друг мъж. Той сякаш успява да види какво става в главите на хората и да разбере кога блъфират и кога не.

— Как така играе разумно? Мислех си, че просто слагаш парите на масата и поемаш рисковете.

— Така правят повечето ни клиенти. От това печелим. Ела, ще ти покажа как се играе покер.

Лили реши, че играта е вълнуваща, и разбра защо баща й не искаше да чува нито дума за хазарт. Тя можеше да прекара часове, раздавайки си сама карти, само за да види какво ще й се падне. Още по-вълнуващо беше да се опитва да определи какви са шансовете да получи дадена карта, за да подобри ръката си.

— Сигурна ли си, че никога досега не си играла тази игра? — попита я Доди.

— Никога. Татко ще умре на място, ако можеше да ме види сега. Той ще бъде напълно уверен, че ще вляза в ада.

Доди се разсмя.

— Това няма да бъде толкова лошо в сравнение с онова, което ще се случи, ако Зак ни изненада. По-добре прибери картите.

— След малко.

Това малко се проточи цял следобед. От време на време Лили задаваше въпроси на Доди, но през по-голямата част от времето просто раздаваше ръце, опитваше се да ги подобри, като сменяше карти, след което виждаше коя ръка е печеливша. Тя тъкмо беше прибрала тестето с карти в джоба си, когато Зак се появи на стълбите.

Лили усети как я обзема паника. Тя бе смятала да бъде подготвена за появата му, но толкова се беше увлякла в разучаването на картите, че той я беше изненадал. Още едно доказателство в потвърждение на това колко опасен беше хазартът.

За миг тя се изпълни с надежда, защото видя, че той се усмихна, когато я забеляза. Почти веднага обаче усмивката му се превърна в ядосано намръщване. Лили обаче не мислеше, че беше сгрешила. Зак се беше зарадвал, че я вижда. Проблемът беше как да го накара да си признае това. Той тръгна към нея и Лили бързо си наложи да махне от лицето си доволната усмивка.

— Какво правиш тук? — попита той, докато все още беше на няколко метра от нея.

Зак говореше толкова високо, че почти всички се обърнаха. Обикновено на него не му пукаше дали някой слушаше разговорите му, но този път не желаеше да има публика.

— Ела в кабинета ми. Трябва да си изясним няколко неща.

Зак не знаеше защо беше мислил, че Лили ще остане в пансиона. Тя не беше останала на нито едно от местата, на които той я беше настанил. Въпреки това той се бе изненадал, когато бе слязъл по стълбите и я бе забелязал да седи на една от масите, красива като ангел, сякаш не се бяха оженили само преди един ден.

Зак осъзна, че нямаше право да се оплаква от това. Та нали той самият искаше да убеди Лили, че бракът няма да се отрази добре на живота им.

— Не трябваше да идваш повече тук — каза той още щом затвори вратата.

Зак не знаеше защо все още се изненадваше толкова много на красотата й. Той я бе виждал всеки ден в продължение на седмици, но всеки път откриваше по нещо, което не бе забелязал досега. Днес тя беше облечена в елегантна тъмносиня рокля. Това правеше очите й да изглеждат още по-живи от обичайното. Косата й беше прибрана в елегантен кок, а във възела беше втъкната малка китка цветя. Лили изглеждаше пораснала и удивително елегантна.

— Не мога да си стоя цял ден в стаята, без да върша нищо.

— Защо не отиде на гости на Сара Торагуд?

— Реших, че това не е добра идея. След като я видях как се държа с теб вчера, сигурно щеше да ми се наложи да изслушам някои неприятни неща.

Решителността, с която Лили беше готова да защитава репутацията му, накара Зак да се усмихне.

— Помислих си дали да не отида да посетя Дейзи, но реших, че това няма да ти хареса.

— Може да кажеш нещо, което не трябва да казваш, но не можеш да идваш повече тук.

— И защо не? Тук живее и работи съпругът ми. Какво по-подходящо място може да има за жена му? Точно това трябва да обсъдим. Бела ми каза, че богатите мъже не спели в една къща с жените си. Знам, че в Салем невинаги правим нещата според модата, но очаквах, че един мъж и една жена трябва поне да спят под един покрив.

Зак знаеше, че този момент ще настъпи, и го очакваше с ужас. Трябваше да й го каже още предишния ден, но бе постъпил глупаво, като бе решил да я остави да се досети сама.

— Ако продължиш да идваш тук, репутацията ти ще бъде съсипана и хората ще започнат да говорят какво ли не.

— Не и ако знаят, че сме женени. Според мен това, че не ни виждат заедно, би навредило много повече на репутацията ми.

Тя може и да беше невинна, но беше успяла да се досети за някои неща. Може би беше време Зак да спре да заобикаля въпроса.

— Като оставим настрани всички останали причини, поради които не можем да живеем на едно и също място — а те не са малко — не мога да остана в една стая с теб, без да те докосна.

— Но аз искам да ме докосваш — каза Лили. — Последният път ми хареса много. Надявах се скоро да го направиш отново.

На Зак му се прииска Роуз да беше тук сега. Той беше готов да издържи на нейните укори, само и само тя да му спестеше тази част от обяснението му.

— Не говоря за това. Когато мъжете и жените спят в едно легло, те… Смята се за нормално за семейните мъже и жени да… Един мъж не може да се владее безкрайно — завърши той обяснението си.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че мъжете бързат да си направят бебе?

— Да — отвърна Зак, улавяйки се за сламката, която тя му подаваше, въпреки че правенето на бебето беше последното нещо, за което мислеше.

— Знам всичко за това.

— Ти знаеш как… — Той не знаеше как да завърши изречението си.

Лили се усмихна.

— Няма начин да не знам, след като съм израснала във ферма.

Зак въздъхна облекчено. Най-лошото беше свършило.

— Значи разбираш. Ако си направим дете и ти решиш, че не искаш повече да бъдеш съпруга на комарджия, няма да имаш никакъв избор. Но сега можеш да си тръгнеш, когато ти писне от мен, и да се преструваш, че никога не си била омъжена за мен. Ще ти дам достатъчно пари, за да живееш добре, докато не си намериш мъж, за когото пожелаеш да се омъжиш.

— Но аз нямам нищо против да бъда жена на комарджия — заяви Лили. Това, че не го разбираше, си личеше по разтревоженото й изражение.

— Може би не сега, но скоро ще промениш мнението си. Няма да ти бъде приятно да казваш на всички, че бащата на децата ти е комарджия.

— Няма да имам нищо против — настоя Лили. — Дори ще гордея с това. Пък и ти изглеждаш добре.

Зак не можа да се въздържи да не се усмихне, но чувствата му бяха смесени. През целия си живот той бе чувал колко е красив, очарователен и забавен. Повечето хора казваха това така, сякаш той трябваше да се срамува. Много пъти му беше казвано, че външният му вид не можеше да компенсира сериозните липси в характера му. Той предпочиташе Лили да не получава възможността да стигне до същото заключение. Тя беше единственият човек на този свят, който не виждаше нищо лошо в него, и ако Зак трябваше да бъде съвсем честен, това му харесваше.

— Знам, че не разбираш, но аз правя това заради теб. Повече не можеш да идваш тук. Ще наредя на мъжете на вратата да не те пускат.

— Но…

— Не. Ще направиш каквото ти казвам. Сега не мислиш така, но след време ще решиш, че бракът ти с мен е бил грешка. Тогава ще ми бъдеш благодарна за всичко, което върша сега. А сега ще те върна в пансиона на Бела.

Лили не се помръдна от мястото си.

— Ще станеш ли, или искаш аз да те вдигна и да те изнеса?

Зак се надяваше тя да избере първата възможност. Ако дори само я докоснеше, той може би нямаше да се въздържи и щеше да я отнесе в спалнята си.

— Просто си мислех за нещо — каза тя, докато ставаше. — Мислех, че баща ми е най-твърдоглавият и най-упоритият мъж на света. Сгрешила съм. Дори и той отстъпва пред теб. А аз трябва да съм много тъпа, щом като изминах целия път от Вирджиния до Калифорния, за да се влюбя в теб.

— Ти не ме обичаш. Само си мислиш…

— Не ми казвай какво мисля. Татко правеше това в продължение на деветнадесет години и вече ми омръзна.

Зак се стресна от тона й. Лили никога досега не му се беше ядосвала толкова.

— Поне се надявам да е само твърдоглавие — добави Лили, докато Зак й отваряше вратата. — Каквото и да е, аз смятам да ти докажа, че грешиш. Аз може и да съм просто жена, но знам какво мисля. И независимо дали това ти харесва, или не, аз те обичам, Зак Рандолф. Не се прави на толкова удивен. Може би не подобава на една съпруга да казва такива неща, но съм сигурна, че поне не е противозаконно.

 

 

Лили почувства облекчение, когато видя, че Бела седи в дневната.

— Имам нужда от помощта ти — каза тя направо.

Бела остави счетоводната книга.

— Трябва да си купя нова рокля — червена, струва ми се. Искам да изглеждам ослепително, но не искам видът ми да бъде шокиращ.

Бела се опули.

— Мога ли да те попитам къде смяташ да носиш тази рокля?

— В кръчмата на Зак.

— Не можеш. Той ти забрани да стъпваш повече там.

— Не ме интересува какво забранява и какво разрешава Зак. Той си е набил в главата глупавата мисъл, че не го обичам, че след няколко дни ще започна да съжалявам, че съм се омъжила за него и че дори ще се срамувам да призная, че съм съпруга на комарджия.

— А няма ли да стане така?

— Искам да остана омъжена за него до края на живота си.

На Бела й бе необходима една минута, за да осъзнае какво беше чула току-що.

— И защо искаш такава рокля?

— За да я нося в заведението. Имам намерение лично да посрещам всеки, който влезе вътре. Смятам да направя „Малкото райско кътче“ най-популярната кръчма в Сан Франциско.