Лей Грийнууд
Лили (22)

Глава двадесет и втора

— Кой си ти, по дяволите? — попита ядосан Зак.

— Аз задавам въпросите, обезчестителю на невинни жени, най-черен от всички дяволи!

Това започваше да прилича на повторение на проповед на Сара Торагуд. Зак бе мислил, че дяволът се смята за най-черен, но когато огледа мъжа на вратата по-внимателно, той вече не му се стори дявол. Просто беше грозен.

— О, Йезекия, за бога — промълви Лили, докато се опитваше да прикрие голотата си, — я престани да се държиш като глупак. Със Зак сме женени. Да не мислиш, че щях да бъда в едно легло с него, ако не бяхме?

— Да не искаш да кажеш, че тази торба кокали е мъжът, за когото баща ти е искал да се омъжиш? — попита Зак.

— Да. Това е Йезекия Джоунс.

— Йезекия Джоунс! — повтори Зак и името едва не го задави.

— Да. Името му е ужасно, дори за самия него, затова те моля да не го правиш на въпрос. Йезекия, този мъж — тя посочи към Зак — е съпругът ми, Захари Тайлър Рандолф.

— Просто Зак.

— Йезекия предпочита официалните обръщения.

— Тогава нека да се разкара от спалнята ми, докато не се облечем. Обзалагам се, че той никога не е нахълтвал при майка ти и баща ти в такъв момент.

На Лили й беше трудно да повярва, че родителите й някога бяха изпитвали онова, което току-що се беше случило с нея.

— Не си мисли, че ще се спасиш от наказанието за това, че си насилил тази нещастна, невинна жена, като ругаеш и богохулстваш — заяви гръмогласно Йезекия. — Адът зее пред краката ти и ти ще бъдеш погълнат от него. Ти ще…

— А ти ще получиш куршум в главата, ако бъда принуден да стана от това легло.

— Моля те, Йезекия, излез! — каза Лили. — Слез долу и накарай някого да ти даде чаша кафе. Ние ще дойдем след малко.

— Трудно ми е да повярвам на собствените си очи — каза, без да прикрива учудването си Йезекия. — Но аз не смятам да те изоставя само защото си се компрометирала. Не бих посмял да погледна баща ти в очите, ако те оставя да прекараш дори една минута повече с този… развратник.

— Достатъчно — изръмжа Зак, докато ставаше от леглото. Търпението му се беше изчерпало напълно.

Йезекия зяпна от ужас.

— Господине, чувствам се длъжен да ви напомня, че не сте облечен.

— В такъв случай знаеш, че след малко ще бъдеш пребит от един гол мъж, което сигурно ще ти бъде за пръв път. Но като се има предвид склонността ти да нахлуваш през врати, които би трябвало да останат затворени, и да казваш всяка необмислена мисъл, която ти мине през малкия мозък, едва ли ще ти бъде за последно.

— Ти наистина ли си омъжена за този човек? — попита Йезекия Лили, докато се отдръпваше пред настъпващия Зак.

— Да — отговори вместо нея Зак, без нито за миг да се смути от лъжата си. Те щяха да бъдат наистина женени, преди Йезекия да успее да разбере всички подробности.

Йезекия излезе заднешком навън.

— Чакай долу — излая след него Зак. — Барът е зареден. Поръчай си каквото искаш.

Той затръшна вратата пред удивения Йезекия.

— Баща ти трябва да бъде печен на шиш в ада за това, че изобщо си е помислил, че можеш да се омъжиш за такъв човек — изкрещя Зак.

— Предполагам, това означава, че няма да се опитаме отново да си направим бебе — каза Лили.

Зак избухна в смях.

— Ти си идеалната съпруга за мен.

За своя изненада той откри, че вярваше във всяка една дума.

 

 

— Защо татко не дойде сам, ако толкова много се е тревожил за мен? — попита Лили Йезекия, когато се облече и слезе в залата. — Той дори не ми писа. Никой не ми писа. Мислех си, че никой не се интересува какво е станало с мен.

— Не вярваше, че ще успее да се въздържи да не убие мъжа, който те е накарал да избягаш, и реши, че като твой годеник е по-добре да дойда аз.

— Ти не си ми годеник — заяви Лили. — Никога не си бил. Толкова пъти съм ти го казвала.

— Но баща ти…

— Татко никога не е чувал онова, което не иска да чуе — тросна се Лили. — Пък и аз не избягах заради мъж.

— Тогава значи не си омъжена за онзи голия.

— Напротив, но аз не дойдох тук, за да се омъжа за него. Дойдох, за да се отърва от теб и от татко. Знаех, че Зак ще ми помогне, но не очаквах, че ще се ожени за мен.

— Но той е комарджия! Как си могла да се омъжиш за такъв грешник?

— Позволи ми да ти напомня, че говориш за съпруга ми. Ако продължиш да говориш лоши неща за него, ще направя нещо много лошо с теб.

— Че какво можеш да ми направиш? — попита Йезекия с присъщата арогантност на мъж, който се смята за много по-висшестоящ от всяка жена.

— Ако задържиш устата му отворена, ще налея в нея цяла бутилка уиски — каза Зак. — Ако бъде намерен пиян на прага на игрална зала, това ще направи чудеса за характера му. Може дори да го превърне в нормален човек.

Лили вдигна очи и видя, че Зак върви към тях. Докато го гледаше, тя беше изпълнена с гордост. Зак беше облякъл само халата си — голите му крака се виждаха ясно, но тя беше сигурна, че нямаше друг по-висок и по-красив от него съпруг в целия свят. Това, че беше омъжена за него, все още бе нещо, което я изненадваше.

— Дори ако вече не беше продал душата си на дявола, пак нямаше да бъдеш подходящ съпруг за жена с чистотата на Лили — обяви Йезекия.

— А ти, изсъхнала, лицемерна, дребнава душице, ще бъдеш идеалният човек за нейната доброта и невинност, така ли?

— Баща й ме избра за неин…

— Баща й не е бил онзи, който е щял да се омъжи за теб. В противен случай може би е щял да промени решението си.

— Душата ти вече е осъдена — заяви Йезекия. — Защо е необходимо да повлечеш Лили в ада заедно със себе си?

— Всъщност, аз разчитам на нея да ме предпази от огнената му паст — отвърна Зак. — Вече чух всичко, което имаше да ми казваш. Не ме интересува какво мислиш за мен, но Лили има по-добро мнение. Няма да позволя да я засипваш с помията си.

Йезекия отвори уста, за да каже нещо, но Зак го прекъсна.

— Ако смяташ, че искаш да продължиш да ме укоряваш, върви при местния свещеник господин Торагуд и жена му. Не се съмнявам, че те с готовност биха изслушали всяка твоя дума. Не съм спал цяла нощ, така че отивам да си легна. Ако решиш, че искаш отново да се видиш с жена ми, ела, когато отворим заведението.

— Никога повече няма да стъпя тук, докато вършите работата на дявола — зарече се Йезекия.

— Добре. Кажи довиждане на Лили и се разкарай оттук.

Йезекия се опита да прикрие тревогата си, но Лили знаеше, че той не е свикнал да бъде предизвикван. Пък и той беше с около петнадесет сантиметра по-нисък от Зак, а точно в този момент Зак изглеждаше твърде застрашително. Йезекия отстъпи.

— Ще се върна — заяви той, докато Зак го изпращеше с бутане през входната врата.

Зак затръшна вратата зад него.

— Ако някога си допускала, дори само за секунда, че можеш да бъдеш жена на този човек, значи не си подходяща за един Рандолф — каза той.

— Никога не съм си помисляла това — каза Лили. — Наистина ли смяташ, че от мен ще стане една добра Рандолф?

— Най-добрата — увери я Зак. — Знаеш ли, на мен не ми се спи чак толкова, колкото си мислех. Смяташ ли, че можем да повторим опита си да си направим бебе?

Лили се изкиска.

— Предполагам, че Джейкъб е бил прав. Мъжете наистина могат да правят деца по всяко време.

— Проклятие! — извика шеговито Зак. — Чакай само да те пипна.

Лили щеше да го изпревари по стълбите, ако не се беше спънала в края на роклята си.

 

 

Зак не можа да намери Уинди Дъмбартън никъде. Никой не го беше виждал. Никой не знаеше кога щеше да се върне.

— Той никога не се отдалечава от уискито и играта на фаро — каза Зак на бармана в едно от любимите заведения на Уинди.

— Така е, но това е нещо, което може да се намери във всеки един град западно от Мисисипи.

Зак нямаше как да не признае, че това беше вярно. Някои градове вече бяха започнали да улягат, да пускат корени и да строят училища и църкви. Но в повечето градове живееха мъже, които скитаха от едно място на друго в търсене на приключения, злато или възможността да се отърват от застоялия живот, който бяха водили на изток.

— Кажи му, че трябва да го видя веднага щом се появи — каза Зак на бармана. — Кажи му, че ако ме намери до един час след завръщането си в града, ще му дам сто долара.

— Сигурно ти трябва много. Хората обикновено се радват, когато успеят да се отърват от Уинди.

— И аз ще се почувствам така, след като свърша разговора си с него. Той е причината за най-лошия ми кошмар.

Зак не знаеше къде да отиде да търси Уинди след това. Той беше минал през всички места, където знаеше, че ходи Уинди, както и през онези, където би се отбил случайно, но не можеше да си позволи да спре да го търси. През последните четири нощи не беше пропуснал да се люби с Лили нито веднъж.

Чувството за вина го разяждаше като киселина. Независимо какво му беше говорила тя, независимо колко го беше молила, той не бе трябвало да я докосва.

Зак се бе опитал да се държи настрани. Всяка нощ прекарваше часове, кроейки планове как да не си легне с нея. Всяка сутрин нейната усмивка, нейната близост и гледката на тялото й разбиваха плановете му, сякаш никога не ги беше имало.

Сега те бяха женени във всяко едно отношение. Дори черният облак на присъствието на Йезекия не можеше да промени това. Липсата на законно регистриран брак обаче можеше. Зак живееше в страх, че Йезекия може да се опита да потвърди брака им и да открие, че той не е регистриран.

Той беше уверен, че ако Лили някога разбереше какво беше направил, щеше да го напусне. Ако братята му разберяха за постъпката му, сигурно щяха да го убият. Нямаше да има никакво значение, че беше пропилял четири дни в търсене на Уинди. Нямаше да има значение, че още от самото начало бе съжалявал за действията си. Както обикновено, единственото нещо, което щеше да има значение, беше, че той бе сторил най-изгодното за себе си въпреки последствията, които то щеше да доведе за останалите.

Зак се беше провалил и в единственото нещо, което можеше да направи поведението му да не изглежда толкова ужасно. Той не беше изпълнил обещанието си да не докосва Лили. Той й беше отнел девствеността и я беше поставил в положение на жена, която живее в грях.

Той не можеше да си представи какво по-лошо би могъл да направи на една жена, произлизаща от семейство като това на Лили. През живота си Зак беше вършил много неща, но никога не беше обезчестявал някоя жена. Сега беше направил точно това и не можеше да живее с тази мисъл.

Разбира се, той винаги можеше да се ожени за нея повторно. Зак беше готов да направи това незабавно, но тогава щеше да му се наложи да обяснява защо искаше втора брачна церемония, когато толкова силно се беше противопоставял на първата.

Той не можеше да направи това, не и преди да беше опитал всички останали възможности. Зак не искаше дори да си помисли за онова, което щеше да види в очите на Лили. Едно от нещата, които му харесваха у нея, беше вярата й в него и в неговата доброта. След като цял живот всички, включително и собственото му семейство, бяха мислили само най-лошото за него, Зак смяташе, че е прекрасно някой да мисли само добро за него. Това го караше да се опитва да оправдае надеждите на Лили. Честността го задължаваше да признае, че семейството му разбираше характера му по-добре от Лили, но той все пак искаше да опита.

Струваше му се, че съдбата му е изиграла твърде мръсен номер, като не му позволяваше да намери Уинди Дъмбартън и да направи единственото правилно нещо, когато най-сетне се беше решил на това. Но Зак не се притесняваше толкова много от това кое беше добро и кое лошо. Той се страхуваше най-вече от това, че може да загуби доверието на Лили. Изобщо не го интересуваше какво мислеха за него господин и госпожа Торагуд или дори членовете на собственото му семейство, стига Лили да вярваше в него.

 

 

Слънчевите лъчи се мъчеха да проникнат през изрисуваните стъкла на църквата. Тухлените стени и каменният под задържаха студа в помещението.

Лили обаче усещаше как под яката й се надига горещина, която залива цялото й тяло. Тя не беше сигурна дали се дължеше на неудобство или на гняв. Сега обаче нямаше никакво значение. Колкото повече слушаше, толкова повече се ядосваше. Йезекия бе убедил господин Торагуд да му позволи да отслужи неделната литургия. Лили беше уверена, че проповедта му беше предназначена специално за нея.

Тя беше сигурна, че и всички останали от паството знаеха това.

Йезекия говореше за жената при кладенеца, за онази, която живееше в грях. Когато не успя да извърти историята така, че да я приложи към Лили, той започна да говори как игралните зали били съвременните Содом и Гомор. Той очевидно се почувства на по-плодородна почва и се впусна в мощна атака срещу момичетата, които работеха на такива места, като ги сравни с жени, които безгрижно захвърлят всичко, на което родителите им са се опитали да ги научат, за да го заменят с плътски удоволствия.

Лили видя как някои от присъстващите кимаха в знак на съгласие. Тя знаеше, че повечето от тях не биха познали къде работи, ако я видеха на улицата. Освен това знаеше, че на мнозина от тях им се искаше Лили да не беше идвала в тяхната църква.

Внезапно усети, че не може да търпи това повече. Изправи се, за да си тръгне, но моментално промени решението си.

— Чух много неща от теб и господин Торагуд за греха на жените, които работят по кръчмите — обърна се тя на висок глас към Йезекия, когато той спря, за да си поеме дъх, — но досега не съм видяла нито един от вас да се опитва да им помогне.

Шокът на присъстващите беше очевиден, когато те се обърнаха, за да зяпнат учудено тази жена, която беше направила немислимото — беше прекъснала свещеник по време на проповедта му. Йезекия стоеше безмълвен. Господин Торагуд се беше вцепенил. Госпожа Торагуд беше почервеняла като домат.

— Много от тези жени са също толкова почтени, колкото и всички останали. Те са дошли в Сан Франциско с надеждата да намерят по-добър живот. Но понеже не са били омъжени, са могли да си намерят работа само в кръчмите. Знам това, защото същото се случи и с мен самата.

— Ние ти намерихме работа — заяви госпожа Торагуд, която си беше възвърнала самообладанието. — На няколко пъти.

— Само за да бъда уволнена, защото привличах вниманието на твърде много мъже. Всички, изглежда, смятаха, че ако намеренията на мъжете не са почтени, то и моите не могат да бъдат такива. Точно по същия начин сте формирали и мнението си за тези млади жени.

— Не можеш да отречеш, че много от тях са затънали в грешен живот — заяви господин Торагуд.

— Мога да говоря само за онези, които работят в „Малкото райско кътче“.

— Дори името на това място е светотатствено — измърмори някой.

— Знам също така, че никой от присъстващите тук не е направил нищо, за да подобри живота им.

— Канили сме ги да идват на църква.

— А отидохте ли лично в кръчмата, за да говорите с тях и да ги поканите?

— Нямаше да бъде подходящо…

— Както не сте се опитали и да ги опознаете, да им помогнете да си намерят друга работа или да се запознаят с младежи, които биха се оженили за тях. Вместо това вие си стоите по домовете, далеч от греха, от който толкова много се страхувате, но непрестанно се оплаквате, че той е навсякъде около вас.

— Не можеш да защитаваш тези жени и мъжете, които ги наемат.

— Имам много по-голямо право да ги защитавам, отколкото вие имате правото да се наричате добри и грижовни християни.

Забележката й беше посрещната с бурни възражения. Йезекия вдигна ръце за тишина. Постепенно шумът утихна. Лили се опита да заговори първа.

— Предизвиквам ви да дойдете в кръчмата и да се срещнете с момичетата на работното им място. Предизвиквам всички ви да научите кои са те в действителност, откъде са дошли, какво търсят в Сан Франциско. Според мен вие се страхувате, защото може да се окаже, че те не са толкова различни от вас.

Присъстващите зашумяха като гнездо разгневени оси. От всички страни заваляха възражения, но Лили не сваляше очи от Йезекия. Тя наблюдаваше как той се бори със самия себе си. От мрачното му изражение Лили можеше да отгатне какъв щеше да бъде отговорът му.

— Ще дойда — заяви той най-накрая.

Присъстващите възразиха остро. Госпожа Торагуд изглеждаше удивена.

— Според мен най-подходящото време е днес — каза Лили.

— Но днес е неделя! — възрази господин Торагуд.

Лили отново видя как Йезекия се бори със себе си, но тя знаеше, че той няма да отстъпи.

— Кой друг ден би бил по-подходящ — обяви Йезекия. — А сега нека наведем глави и се помолим за нашите души, както и за душите на нещастните жени.

Лили предпочиташе той да не нарича момичетата „нещастни жени“, но това нямаше значение в момента. Йезекия се беше съгласил да направи повече, отколкото бяха готови да направят семейство Торагуд.

 

 

— Все още не ми харесва, че той е тук — каза Зак. — Ако започне да досажда на момичетата, ще го изхвърля веднага.

Зак не беше харесал идеята, докато Лили му беше обяснявала за какво става въпрос в спалнята. Още по-малко му хареса, когато слезе в залата и видя, че Йезекия говори с Джули Петерсън и още няколко от момичетата. Свещеникът изглежда се чувстваше неудобно и нежелан, но видимо беше по-спокоен отколкото при предишното си посещение в заведението. Може би вече беше готов да се вслуша в думите на останалите.

— Нямам доверие на хората, които един ден се държат като лъвове, а на следващия като койоти — каза Зак. — Ако той направи онова, което иска, ще се наложи да търся нови момичета. Тези тук си вършат работата много добре. Не искам да напуснат, за да станат готвачки, чистачки или компаньонки.

— Той иска само да им помогне да се запознаят с почтени младежи. Пък и винаги идват нови момичета. Дори вчера…

— Знам. И аз я видях. Дойде миналата нощ. Казах й да се наспи, след което да отиде при теб.

Лили се надигна на пръсти, придърпа лицето на Зак и го целуна.

— Хей, внимавай какво правиш — скастри я шеговито той. — Ще създадеш лошо име на това място.

— То вече си има лошо име.

— В такъв случай… — Зак я прегърна и я целуна както подобаваше. — Мразя, когато едно място не отговаря на репутацията си — каза той, когато най-накрая му се наложи да си поеме въздух.

Йезекия се отдели от групичката момичета и тръгна към тях. На Лили й се прииска той да беше изчакал още няколко минути.

— Е? — попита го Зак. В гласа му се долавяше враждебна нотка.

Йезекия се беше опънал като бастун. Лили знаеше, че му е много трудно да признае пред нея и Зак, че е сбъркал.

— Бих искал да се върна тук — каза той. — Изглежда, че може да съм ви преценил неправилно. Младите жени твърдяха, че без вашата помощ няколко от тях несъмнено са щели да бъдат принудени да живеят в грях, за да оцелеят. Госпожица Петерсън беше изключително настоятелна в похвалите си за вас и Лили… госпожица Стърлинг… искам да кажа, съпругата ви.

Йезекия очевидно още не можеше да свикне с мисълта за промененото семейно положение на Лили, но поне си признаваше, че беше сгрешил. Тя винаги беше харесвала тази негова черта, въпреки че това не се беше оказало достатъчно, за да я накара да го заобича.

— Какво смяташ да правиш, след като се увери, че не държа бордей? — попита го Зак. — Това все още е игрална зала.

Зак не приемаше всичко това добре. Лили предположи, че той нямаше да бъде щастлив, докато Йезекия не се върнеше във Вирджиния.

— С госпожица Петерсън смятаме, че би било добра идея всички да се съберат на нещо като обществена сбирка.

Зак се намръщи.

— Най-добре ще бъде сбирката да се проведе тук — продължи свещеникът.

— Да не си откачил! — възмути се Зак. — Тези хора биха предпочели да умрат, вместо да стъпят тук. Те ще бъдат уверени, че ще лепнат нещо, ако влязат в заведението ми.

— Точно затова смятаме, че трябва да ги доведем тук — обясни Джули.

— Ще трябва да бъде следобед. Момичетата стават късно — каза Зак.

— Не може да стане преди седем вечерта. Мъжете трябва да се приберат от работа и да имат време за вечеря.

— По това време тук е пълно с комарджии.

— Ще трябва да затворите за една вечер — обясни Йезекия.

Зак избухна.

— Сигурно сте откачили, щом си мислите, че ще затворя заведението си, за да могат някакви стари, малоумни прилепи да си пъхат носа в работите ми!

— Ако го направим на друго място, няма да се получи нищо — каза Йезекия. — Паството трябва да види къде работят и живеят момичетата. Те трябва да разберат, че помагат на добри момичета.

— О, значи ти вече смяташ, че са добри, така ли?

— Госпожица Петерсън ме убеди, че може да съм оставил предубеждението да ме заслепи в преценката ми за тези жени — каза Йезекия.

Нещо в гласа му накара Лили да се вгледа по-внимателно в него. Какво точно беше то — объркване, несигурност? Той гледаше Джули някак странно. Джули също го гледаше странно. Лили едва успя да се въздържи да не се разсмее, когато осъзна, че Йезекия и Джули изпитваха привличане един към друг. Това трябва да му беше дошло изневиделица. Горкичкият, срамота беше, че нищо не можеше да излезе от това, но така Йезекия поне беше променил мнението си за момичетата. Лили беше уверена, че той ще успее да убеди семейство Торагуд да му помогнат да реализира плановете си. Сега оставаше само да убеди Зак.

 

 

Двамата лежаха в леглото, след като се бяха любили. Зак беше твърде възбуден, за да заспи, а Лили твърде отпаднала, за да стане. Това беше един от малкото моменти през деня, в които пътищата им се пресичаха. За Лили тези моменти бяха твърде кратки. Тя обаче се страхуваше, че те бяха точно по вкуса на Зак.

Тя вече започваше да се пита дали той някога щеше да се превърне в нормален съпруг, който щеше да вечеря в шест часа вечерта, вместо да става по това време. Колкото повече го опознаваше, толкова повече започваше да му се възхищава. Човек трябваше да има голяма смелост, за да създаде кръчма, в която се играе честно, след като всички се кълняха, че трябва да лъжеш, ако искаш да си изкарваш прехраната по този начин. „Малкото райско кътче“ беше единственото място в целия град, където на мъжете им беше забранено да се качват на втория етаж с момичетата.

Но всичко това нямаше нищо общо с това какъв съпруг искаше Лили. Зак, изглежда, търсеше жена, която да споделя леглото му, с която да утолява желанието си и да споделя удоволствието му в кръчмата. Това сякаш го задоволяваше напълно. Той все още говореше за правене на бебе, но Лили знаеше, че той рядко си мисли за истинско дете. Това беше нещо, което не се вписваше в неговите планове.

Толкова много неща, които тя желаеше, не се вписваха в неговите планове. Деца, собствена къща, нормално работно време, което да й позволява да бъде с него, чувство, че двамата споделяха един и същ свят, задължение да прекарат целия си живот заедно. И истинска любов — дълбока и обвързваща.

Лили обаче не можеше да очаква всичко това, поне не засега. Тя го беше принудила на този брак и не знаеше колко още можеше да понесе Зак. Баща й винаги бе казвал, че вълкът не си мени нрава. Може би хората не бяха много по-различни от вълците.

— Наистина ли смяташ, че трябва да затворя кръчмата за една вечер? — попита я Зак.

На Лили й бяха необходими няколко секунди, докато осъзнае за какво говори той.

— Да. Йезекия е прав. Ако се съберат на друго място, няма да бъде същото.

Зак замълча.

— Добре, но само за два часа. Ще трябва да излязат от задната врата. Ако редовните ми клиенти ги видят да излизат оттук, никога повече няма да се върнат в заведението ми. Може да си помислят, че са се объркали и са дошли на църковна среща.

— Съмнявам се — каза Лили. — Не мисля, че те биха имали нещо против да излязат през задната врата. Можеш дори да я заключиш, за да попречиш на някои от тях да се измъкнат твърде рано.

Лили се гордееше със Зак. Решението да затвори кръчмата беше трудно, но той все пак го беше взел. Нейната поява в живота му го беше изпълнила с много нови изисквания, но той всеки път успяваше да се справи с предизвикателството.

Защо тогава тя се чувстваше толкова нещастна?

Докато беше стояла и беше наблюдавала как Йезекия и Джули се опитват да се преструват, че не изпитват привличане един към друг, Лили беше осъзнала, че Зак не изпитваше трудности да се концентрира върху заведението, момичетата или някой друг проблем, който го занимаваше в момента. Вярно, че той показваше някаква обич към нея и подхождаше ентусиазирано към любенето им, но нито веднъж не й беше казал, че я обича.

Лили осъзна внезапно, че толкова много се беше притеснила от това, че двамата с него бяха живели разделени, толкова много се беше радвала, че работи с него в заведението и толкова се беше заслепила от любенето им, че беше забравила за най-важното.

Зак не я обичаше. Е, може би само мъничко. Той може би я харесваше, имаше нужда от нея, желаеше я, но не я обичаше страстно и лудо.

А тя го обичаше толкова отчаяно.

Лили не знаеше какво да прави. Не беше предполагала, че ще се омъжи за човек, който не я обичаше толкова колкото тя него. Нали точно затова беше избягала от Салем. За миг се запита дали Йезекия не се чувстваше по същия начин в момента. Не, не беше така. Може би гордостта му беше наранена, но сърцето му не беше докоснато.

Нейното обаче беше и това я караше да се чувства ужасно.

Какво можеше да направи? Не можеше да накара Зак да я заобича насила. Това вече го беше научила. Лили не можеше да бъде честна и да каже, че той я обича повече, отколкото в деня на сватбата им. Тя просто се беше вписала доста удобно в живота му. Тя му даваше нещо необходимо, без да му струва нищо, съвсем естествено беше той да я харесва.

Но това не й стигаше. Зачуди се дали Зак изобщо щеше да я обича някога. Уверена беше, че ако това станеше, можеше да се лиши от всичко друго. Но докато я нямаше любовта, всичко останало губеше значението си.