Сидни Шелдън
Насън и наяве (25)

Двадесет и пета глава

— Зная какво се опитваш да направиш, готин. Опитваш се да накараш Ашли да те помисли за свой приятел.

— Аз наистина съм й приятел, Тони, както и твой.

— Не си. Смяташ се за страхотен, а мен ме пренебрегваш.

— Грешиш. Уважавам и теб, и Алет също толкова, колкото и Ашли. И трите сте еднакво важни за мен.

— Наистина ли?

— Да. Тони, когато ти казах, че имаш прекрасен глас, говорех съвсем сериозно. Свириш ли на нещо?

— На пиано.

— Какво ще кажеш, ако уредя да свириш на пианото в общата стая?

— Ами може. — В гласа й имаше вълнение.

Д-р Келър се усмихна.

— С удоволствие ще го направя. Пианото ще е на твое разположение.

— Благодаря.

 

 

Той й уреди достъп до общата стая всеки следобед. Отначало вратата оставаше затворена, но когато чуваха пианото и гласа й отвътре, другите пациенти влизаха да послушат. Скоро Тони имаше голяма публика.

 

 

Д-р Келър преглеждаше бележките си заедно с д-р Люисън.

— Ами другата — Алет? — попита възрастният лекар.

— Уредих всеки следобед да рисува в градината. Ще я наблюдават, разбира се. Мисля, че това ще се окаже подходяща терапия.

 

 

Но Алет отказваше. По време на един от сеансите с нея д-р Келър я смъмри:

— Ти не използваш боите, които ти дадох, Алет. Жалко. Толкова си талантлива.

„Ти пък откъде знаеш?“

— Не ти ли е приятно да рисуваш?

— Приятно ми е.

— Тогава защо не го правиш?

— Защото не съм добра. — „Стига си ми вадил душата.“

— Кой ти го каза?

— М-майка ми.

— Не сме разговаряли за майка ти. Искаш ли да ми разкажеш за нея?

— Няма нищо за разказване.

— Починала е при нещастен случай, нали?

Последва продължително мълчание.

— Да. Почина при нещастен случай.

 

 

На следващия ден Алет започна да рисува. Беше й приятно да е в градината с платното и четките си. Когато рисуваше, забравяше за всичко друго. Някои от пациентите заставаха до нея и я наблюдаваха. Гласовете им бяха пъстроцветни.

— Би трябвало да показват картините ти в галериите. — Черно.

— Наистина си добра. — Жълто.

— Къде се научи да рисуваш така? — Черно.

— Можеш ли да ме нарисуваш? — Оранжево.

— Иска ми се и аз да можех. — Черно.

Винаги съжаляваше, когато времето й изтечеше и трябваше да се прибира обратно в сградата.

— Искам да се запознаеш с един човек, Ашли. Това е Лайза Гарет. — Непознатата бе около петдесетгодишна, дребна и съсухрена като призрак. — Днес Лайза си отива у дома.

Лицето на жената просия.

— Нали е прекрасно? И дължа всичко на доктор Келър.

Той погледна към Ашли.

— Лайза страдаше от раздвоение на личността и имаше трийсет самоличности.

— Точно така, мила. И всичките изчезнаха.

— Тя е третият пациент с раздвоение на личността, който изписваме тази година — подчерта психиатърът.

И Ашли се изпълни с надежда.

 

 

— Доктор Келър е симпатичен — каза Алет. — Изглежда, че наистина ни харесва.

— Каква си тъпачка — озъби й се Тони. — Не виждаш ли какво става? Вече ти казах. Преструва се, че ни харесва, за да правим каквото иска. А знаеш ли какво иска? Опитва се да ни събере и трите, миличка, и да убеди Ашли, че няма нужда от нас. И знаеш ли какво ще се случи тогава? Ние с теб ще умрем. Това ли искаш? Аз не.

— Ами не — колебливо отвърна Алет.

— Тогава ме слушай. Ще правим каквото казва докторът. Ще го оставим да повярва, че наистина се опитваме да му помогнем. Няма закъде да бързаме. И ти обещавам, че един ден ще се измъкнем от тук.

— Както кажеш, Тони.

— Добре. Хайде тогава да го накараме да си помисли, че се справя страхотно.

 

 

Получи се писмо от Дейвид. В плика имаше снимка на момченце.

Скъпа Ашли,

Надявам се, че си добре и че терапията постига напредък. Тук всичко е наред. Работя много и ми е приятно. Пращам ти снимка на нашия двегодишен Джефри. Както расте, скоро ще трябва да го женим. Около нас няма нищо ново. Просто исках да знаеш, че си мисля за теб.

Сандра също ти праща поздрави,

Дейвид

Ашли се загледа в снимката. „Какво красиво момченце. Надявам се да има щастлив живот.“

Тя отиде на обяд и когато се върна, снимката лежеше на пода на стаята й, накъсана на парченца.

 

 

15 юни, 13:30 часа

 

Пациент: Ашли Патерсън. Терапевтичен сеанс с натриев амитал. Алтер его: Алет Питърс.

— Разкажи ми за Рим, Алет.

— Това е най-красивият град на света. Пълен е с чудесни музеи. Някога постоянно ги обикалях. — „Ти пък какво знаеш за музеите?“

— И си искала да станеш художничка, нали?

— Да. — „Ти каква си мислиш, че съм искала да стана, пожарникарка ли?“

— Учила ли си живопис?

— Не. — „Що не идеш да досаждаш на някой друг?“

— Защо? Майка ти ли не ти позволи?

— О, не. Просто реших, че не съм достатъчно добра. — „Тони, разкарай го от мен!“

— Имала ли си някакви травми през този период? Случвали ли са ти се ужасни неща?

— Не. Бях много щастлива. — „Тони!“

 

 

15 август, 09:00 часа

 

Пациент: Ашли Патерсън. Хипнотерапевтичен сеанс. Алтер его: Тони Прескот.

— Искаш ли да поговорим за Лондон, Тони?

— Да. Там беше страхотно. Лондон е толкова цивилизован град. Човек може да си намери много занимания.

— Имала ли си някакви проблеми?

— Проблеми ли? Не. Бях много щастлива в Лондон.

— И не си спомняш да ти се е случвало нещо лошо?

— Не, разбира се. — „И какво ще постигнеш с това, готин?“

 

 

Всеки сеанс носеше нови спомени на Ашли. Когато си лягаше вечер, сънуваше, че е в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Там бе Шейн Милър и хвалеше работата й.

„Нямаше да се справим без теб, Ашли. Ще те задържим тук завинаги.“ После сцената се прехвърляше в затворническа килия и Шейн Милър казваше: „Много ми е трудно да го правя сега, но при тези обстоятелства компанията те уволнява. Естествено, не можем да си позволим да сме свързани с такова нещо. Нали разбираш? В това няма нищо лично.“

Когато сутрин се събудеше, възглавницата й беше мокра от сълзи.

 

 

Терапевтичните сеанси натъжаваха Алет. Напомняха й колко много й липсва Рим и колко щастлива е била с Ричард Мелтън. „Двамата можехме да живеем толкова щастливо, но вече е твърде късно. Твърде късно.“

Тони мразеше терапевтичните сеанси, защото й носеха ужасни спомени. Толкова бе направила, за да защити Ашли и Алет. Но получаваше ли благодарност от някого? Не. Бяха я заключили като някакъв престъпник. „Но аз ще се измъкна от тук — обещаваше си. — Ще се измъкна от тук.“

 

 

Страниците на календара свършиха и започна нова година. Д-р Келър все повече се ядосваше.

— Прочетох последния ти доклад — каза му д-р Люисън. — Смяташ ли, че наистина нямат спомен, или просто те разиграват?

— Разиграват ме, Ото. Като че ли знаят какво се опитвам да направя и не желаят да ми го позволят. Мисля, че Ашли искрено иска да ми помогне, но те не й дават възможност. Обикновено под хипноза можеш да стигнеш до тях, но Тони е много силна. Налага пълен контрол и е опасна.

— Опасна ли?

— Да. Представи си колко много омраза трябва да се е насъбрала в нея, за да убие и кастрира петима мъже.

 

 

Останалите месеци до края на годината не доведоха до по-добри резултати.

Д-р Келър постигаше напредък с другите си пациенти, но не и с Ашли, към която проявяваше най-силна загриженост. Имаше чувството, че на Тони й е приятно да го разиграва. Беше решена да не му позволи да успее. И после неочаквано постигна успех.

 

 

Всичко започна с поредното писмо на д-р Патерсън.

5 юни

Скъпа Ашли,

Имам служебно пътуване до Ню Йорк и много ми се иска да намина при теб. Ще се свържа с д-р Люисън и ако той не възрази, можеш да ме очакваш към края на месеца.

С много обич

Татко

Три седмици по-късно д-р Патерсън пристигна заедно с привлекателна тъмнокоса жена на около четирийсет години и с нейната тригодишна дъщеря Катрина.

Поканиха ги в кабинета на д-р Люисън. Той се изправи да ги посрещне.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, доктор Патерсън.

— За мен също. Това е госпожица Виктория Анистън и дъщеря й Катрина.

— Приятно ми е, госпожице Анистън. Катрина.

— Доведох ги, за да ги запозная с Ашли.

— Чудесно. В момента тя е с доктор Келър, но би трябвало скоро да свършат.

— Как е Ашли? — попита баща й.

Ото Люисън се поколеба.

— Може ли да поговорим насаме?

— Естествено.

Патерсън се обърна към Виктория и Катрина:

— Навън има прекрасна градина. Защо не ме почакате там и после заедно ще отидем при Ашли?

Виктория Анистън се усмихна.

— Чудесно. — Погледна към Ото Люисън. — Беше ми приятно да се запозная с вас, докторе.

— На мен също, госпожице Анистън.

Д-р Патерсън ги изчака да излязат от стаята. После се обърна към Ото Люисън:

— Има ли някакъв проблем?

— Ще бъда откровен с вас, доктор Патерсън. Не сме постигнали сериозен напредък, както се надявах. Ашли казва, че иска да помогне, но изобщо не ни съдейства. Всъщност дори се съпротивлява на лечението.

Бащата озадачено го наблюдаваше.

— Защо?

— Това не е нещо необичайно. Всички пациенти с раздвоение на личността в някаква степен се страхуват да се срещнат със своите алтер его. Това ги ужасява. Самата мисъл, че в ума и тялото им живеят други личности, които са в състояние да ги контролират… Е, можете да си представите колко е тежко.

Хирургът кимна.

— Разбира се.

— В Ашли има нещо, което ни озадачава. Тези проблеми почти винаги започват с някаква травма в ранна възраст. В нейния случай липсват такива данни и затова нямаме представа как и защо е започнало всичко.

Д-р Патерсън замълча за миг.

— Аз мога да ви помогна. — Пое дълбоко дъх. — Вината е моя.

Ото Люисън напрегнато го наблюдаваше.

— Това се случи, когато Ашли беше шестгодишна. Трябваше да замина за Англия. Съпругата ми не можеше да дойде. Взех Ашли със себе си. Жена ми имаше там по-възрастен братовчед, казваше се Джон. Тогава не го разбирах, но Джон имаше… емоционални проблеми. Един ден се наложи да изнеса лекция и той ми предложи да се грижи за детето. Когато вечерта се прибрах, него го нямаше. Ашли беше изпаднала в истерия. Трябваше ми много време, за да я успокоя. След този случай не допускаше никого до себе си, стана плаха и затворена. Една седмица по-късно Джон беше арестуван за многократно изнасилване на деца. — Лицето му мъчително се сгърчи. — Никога няма да си го простя. Повече не съм оставял Ашли с друг човек.

Последва продължително мълчание.

— Ужасно съжалявам — каза Ото Люисън. — Но мисля, че ни дадохте отговора на въпроса, който се опитвахме да открием, доктор Патерсън. Сега доктор Келър ще може да работи на конкретна основа.

— Въпросът е прекалено болезнен за мен и никога не съм го обсъждал.

— Разбирам. — Психиатърът си погледна часовника. — Ашли ще се забави още малко. Защо не отидете при госпожица Анистън в градината, а аз по-късно ще пратя-дъщеря ви.

Д-р Патерсън се изправи.

— Благодаря ви.

Ото Люисън го изпрати с поглед. Нямаше търпение да сподели с д-р Келър какво е научил.

 

 

Виктория Анистън и Катрина го очакваха.

— Видя ли Ашли? — попита Виктория.

— След няколко минути ще я пратят тук — отвърна той. После се огледа наоколо. — Прекрасно е, нали?

Катрина се втурна към него.

— Искам пак да се изкача на небето.

Той се усмихна.

— Добре. — Взе я на ръце, подхвърли я във въздуха и после отново я хвана.

— По-високо!

— Дръж се. Хайде сега. — Отново я подхвърли. Момиченцето пищеше от удоволствие.

— Хайде пак!

Д-р Патерсън стоеше с гръб към сградата, затова не видя, че оттам излизат Ашли и д-р Келър.

— По-високо! — изпищя Катрина.

Ашли се спря на прага. Тя наблюдаваше как баща й си играе с момиченцето и времето като че ли спря. После всичко се случи в забавено движение.

 

Момиченце, което подхвърлят във въздуха…

— По-високо, тате!

— Дръж се. Хайде сега.

И после момиченцето беше хвърлено на леглото…

Някакъв глас му говореше:

— Ще ти хареса…

Образ на мъж, който ляга до нея на леглото. Момиченцето пищеше:

— Стига. Не. Моля те, не.

Лицето на мъжа беше в сянка. Той я притискаше надолу и галеше тялото й.

— Не ти ли е приятно?

 

Внезапно сянката се вдигна и Ашли видя лицето на мъжа. Беше баща й.

Като го гледаше да си играе в градината с момиченцето, тя започна да крещи, неспособна да се овладее.

Д-р Патерсън, Виктория Анистън и Катрина се стреснаха и се обърнаха към нея.

— Ужасно съжалявам — бързо изрече д-р Келър. — Днес не е подходящ ден. Можете ли да дойдете друг път? — И отведе Ашли.

 

 

Пратиха я в спешното отделение.

— Пулсът й е прекалено ускорен — отбеляза д-р Келър. — В момента е в състояние на амнезия. — Той се приближи до нея и я повика: — Ашли, няма от какво да се страхуваш. Сега си в безопасност. Никой няма да ти направи нищо. Просто слушай гласа ми и се отпусни… отпусни се… отпусни се…

Трябваше му половин час.

— Ашли, разкажи ми какво се случи. Какво те разстрои?

— Татко и момиченцето…

— Да?

Отговори му Тони:

— Тя не може да го приеме. Страхува се, че той ще направи с момиченцето същото, каквото направи и с нея.

Психиатърът внимателно я наблюдаваше.

— Какво… какво е направил с нея?

Случи се в Лондон. Тя беше в леглото си. Той седна до нея и каза: „Ще те направя много щастлива, миличка.“ Започна да я гъделичка, а тя се смееше. И после… той й съблече пижамата и започна да си играе с нея. „Не ти ли е приятно?“ Ашли се разпищя: „Стига. Недей да ми правиш така.“ Но той не престана. Притисна я и продължаваше ли продължаваше…

— За пръв път ли се случваше, Тони? — попита д-р Келър.

— Да.

— На колко години беше Ашли?

— На шест.

— И тогава си се родила ти, нали?

— Да. Ашли беше прекалено ужасена, за да го приеме.

— Какво се случи после?

— Татко всяка нощ идваше в леглото при нея. — Сега думите се лееха от устата й. — Тя не можеше да му попречи. Когато се прибраха вкъщи, Ашли разказа на мама какво се е случило и тя я нарече „лъжлива малка кучка“.

Вечер Ашли се страхуваше да заспи, защото знаеше, че татко ще дойде в стаята й. Той я караше да го гали и после си играеше със себе си. И я предупреждаваше: „Недей да казваш на никого за това, иначе няма да те обичам.“ Тя не можеше да каже на никого. Майка и татко постоянно се караха и Ашли си мислеше, че вината е нейна. Знаеше, че е направила нещо лошо, но нямаше представа какво. Мама я мразеше.

— Колко време продължи това? — попита д-р Келър.

— Когато бях на осем… — Тони млъкна.

— Продължавай, Тони.

Лицето на Ашли се промени и на стола вече седеше Алет.

— Преместихме се в Рим, където татко правеше изследвания в „Поликлинико Умберто Примо“ — каза тя.

— И там си се родила ти?

— Да. Ашли не можа да изтърпи онова, което се случи една нощ, затова трябваше да дойда и да я пазя.

— Какво се случи тогава, Алет?

— Татко влезе в стаята й, докато тя спеше. Беше гол.

Легна на леглото и този път проникна в нея. Тя се опитваше да му попречи, но не можеше. Умоляваше го никога повече да не го прави, но той идваше при нея всяка нощ. И винаги казваше: „Така мъжът показва на жената, че я обича. Ти си моята жена и аз те обичам. На никого не трябва да казваш за това.“ И тя не можеше да каже на никого.

Ашли ридаеше и по бузите й се стичаха сълзи.

На Гилбърт Келър му се искаше да я прегърне, да й каже, че я обича и че всичко ще е наред. Но, разбира се, това не бе възможно. Той бе неин лекар.

 

 

Когато д-р Келър се върна в кабинета на д-р Люисън, д-р Патерсън, Виктория Анистън и Катрина си бяха заминали.

— Е, най-после каквото очаквахме — каза той. — Постигнахме пробив. Зная кога и защо са се родили Тони и Алет. Отсега нататък ще започнат големи промени.

И се оказа прав. Нещата започнаха да се променят.