Сидни Шелдън
Насън и наяве (24)

Двадесет и четвърта глава

На следващата сутрин един от санитарите придружи Ашли до стаята и.

— Днес изглеждаш различна — каза той.

— Наистина ли, Бил?

— Да. Почти като друг човек.

— Това е заради теб — тихо отвърна Тони.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ме караш да се чувствам различна. — Тя го докосна по ръката и го погледна в очите. — Караш ме да се чувствам прекрасно.

— Я стига.

— Сериозно. Много си секси. Знаеш ли го?

— Не.

— Така е. Женен ли си, Бил?

— Бях.

— Жена ти е била луда, че те е оставила. Откога работиш тук, Бил?

— От пет години.

— Това е много време. Някога искало ли ти се е да се махнеш?

— Естествено, понякога.

Тони понижи глас:

— Ти знаеш, че всъщност ми няма нищо. Признавам, че когато дойдох, имах малък проблем, но вече съм излекувана. И аз искам да се измъкна от тук. Обзалагам се, че си в състояние да ми помогнеш. Двамата с теб можем да си тръгнем заедно. Ще си прекараме страхотно.

Той я изгледа за миг.

— Не зная какво да ти отговоря.

— Знаеш, разбира се. Виж колко е просто. Само трябва да ме пуснеш през нощта, когато всички заспят, и готово. — Тя го погледна и прошепна: — Ще направя така, че да си струва, ще видиш.

Бил кимна.

— Остави ме да си помисля.

— Естествено — уверено отвърна Тони.

Когато се върна в стаята си, тя каза на Алет:

— Ще се махнем от това място.

 

 

На следващата сутрин придружиха Ашли до кабинета на д-р Келър.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро, Гилбърт.

— Тази сутрин ще опитаме с натриев амитал. Някога взимала ли си такова нещо?

— Не.

— Е, ще видиш, че действа много отпускащо.

Тя кимна.

— Добре. Готова съм.

Пет минути по-късно д-р Келър разговаряше с Тони.

— Добро утро, Тони.

— Здрасти, готин.

— Щастлива ли си тук, Тони?

— Странно е, че ме питаш. Да ти кажа честно, наистина, започва да ми харесва. Чувствам се като у дома.

— Тогава защо искаш да избягаш?

Гласът й стана твърд:

— Какво?

— Бил ми каза, че си го помолила да ти помогне да избягаш.

— Копеле мръсно! — яростно извика Тони.

Скочи от стола, втурна се към бюрото, грабна някакво преспапие и го хвърли към главата на д-р Келър.

Той се приведе.

— Ще те убия, ще убия и него!

Д-р Келър хвана ръцете й.

— Тони…

Пред очите му изражението на Ашли се промени. Тони изчезна. Психиатърът усети, че сърцето му се е разтуптяло.

— Ашли!

Когато се събуди, тя отвори очи, озадачено се огледа наоколо и попита:

— Всичко наред ли е?

— Тони ме нападна. Ядоса се, защото разбрах, че се опитва да избяга.

— Аз… съжалявам. Имах усещането, че става нещо лошо.

— Няма нищо. Искам да се запознаеш с Тони и Алет.

— Не!

— Защо?

— Страх ме е. Не… не искам да се срещам с тях. Не разбираш ли? Те не са истински. Съществуват само във въображението ми.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях, Ашли. Налага се да се опознаете. Няма друг начин да се излекуваш.

Ашли се изправи.

— Искам да се върна в стаята си.

Санитарят я остави сама. Ашли се чувстваше напълно отчаяна. „Никога няма да се махна от тук — помисли си. — Те ме лъжат. Не могат да ме излекуват. — Не бе в състояние да приеме, че в нея живеят други личности… Заради тях бяха убити хора, бяха разрушени семейства. — Защо аз, Господи? — Разплака се. — Какво съм ти направила? — Седна на леглото. — Не мога да продължавам така. Има само един начин да сложа край. И трябва да го направя веднага.“

Ашли се изправи и обиколи малката стая, като търсеше нещо остро. Напразно. В помещенията предвидливо не беше оставено нищо, което да позволи на пациентите да се самонаранят.

Докато оглеждаше стаята, видя боите, платното и четките и отиде при тях. Дръжките на четките бяха дървени. Счупи една от тях, бавно взе по-острото парче и го допря до китката си. После рязко го заби във вената си. Премести го на другата си ръка и повтори движението. Изправена по средата на стаята, гледаше как кръвта й попива в килима. Стана й студено. Свлече се на пода и се сви на кълбо. После в стаята се спусна мрак.

 

 

Д-р Гилбърт Келър се изненада от постъпката й. Той отиде при Ашли в стационара. Китките й бяха превързани. „Не мога да позволя да се случи отново“ — помисли си психиатърът.

— Едва не те изпуснахме — каза й. — Това щеше да ме постави в неудобно положение.

Тя кисело се усмихна.

— Съжалявам. Но всичко ми се струва толкова… толкова безнадеждно.

— Тъкмо в това грешиш — увери я той. — Искаш ли да ти помогна, Ашли?

— Да.

— Тогава трябва да ми вярваш и да работиш заедно с мен. Не съм в състояние да го направя сам. Какво ще кажеш?

Последва продължително мълчание.

— Какво трябва да направя?

— Първо искам да ми обещаеш, че никога повече няма да опитваш да се нараниш.

— Добре. Обещавам.

— Ще поискам същото обещание от Тони и Алет. Сега ще заспиш.

Няколко минути по-късно д-р Келър разговаряше с Тони.

— Оная егоистична кучка се опита да убие всички ни. Мисли само за себе си. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Тони…

— Е, няма да го позволя. Аз…

— Ще млъкнеш ли за малко?

— Слушам те.

— Искам да ми обещаеш никога да не нараняваш Ашли.

— И защо да ти обещавам?

— Ще ти кажа защо. Защото си част от нея. Родена си от нейната болка. Все още не знам какво си преживяла, Тони, но съм сигурен, че е било нещо ужасно. Трябва да разбереш обаче, че тя е преживяла същото и че Алет е родена поради същата причина. Трите имате много общо. Би трябвало да си помагате, а не да се мразите. Ще ми дадеш ли думата си?

Мълчание.

— Тони?

— Ами добре — нацупено отстъпи тя.

— Благодаря ти. Сега искаш ли да си поговорим за Англия?

— Не.

 

 

— Алет? Там ли си?

— Да. — „Ти къде мислиш, че съм, глупако?“

— Искам да ми дадеш същото обещание като Тони. Да ми обещаеш никога да не нараняваш Ашли.

„Само за нея ти пука, нали? Ашли, Ашли, Ашли. Ами ние?“

— Алет?

— Да. Обещавам.

 

 

Месеците летяха и никакви признаци за напредък. Д-р Келър седеше на бюрото си, преглеждаше записките си, припомняше си сеансите и се опитваше да открие проблема. Имаше още шестима пациенти, но усещаше, че е най-загрижен за Ашли. Между невинната й уязвимост и тъмните сили, които бяха способни да насочват живота й, съществуваше такава невероятна бездна. Всеки път, когато разговаряше с нея, той изпитваше непреодолимото желание да се опита да я защити. „Тя ми е като дъщеря — помисли си. — Кого заблуждавам? Започвам да се влюбвам в нея.“

 

 

Д-р Келър отиде при Ото Люисън.

— Имам проблем, Ото.

— Мислех си, че това е специалитет само на пациентите ни.

— Свързано е с една от пациентките ни. Ашли Патерсън.

— О?

— Открих, че тя ме… привлича.

— Това може да е много опасно и за двама ви, Гилбърт.

— Зная.

— Е, щом го съзнаваш… Внимавай.

— Така и възнамерявам.

 

 

НОЕМВРИ

 

Тази сутрин дадох на Ашли дневник.

 

 

— Искам с Тони и Алет да го използвате, Ашли. Можеш да го пазиш в стаята си. Щом някоя от вас иска да запише нещо, вместо да ми го каже, просто го направи.

— Добре, Гилбърт.

 

 

Един месец по-късно д-р Келър записа в дневника си:

 

ДЕКЕМВРИ

 

Лечението е в задънена улица. Тони и Алет отказват да обсъждат миналото. Става все по-трудно да убеждавам Ашли да се подлага на хипноза.

 

МАРТ

 

Дневникът все още не е започнат. Не съм сигурен дали съпротивата идва най-вече от страна на Ашли или на Тони. Когато я хипнотизирам, Тони и Алет се появяват за съвсем кратко. Категорично не искат да обсъждат миналото.

 

ЮНИ

 

Редовно се срещам с Ашли, но усещам, че няма напредък. Тя продължава да не използва дневника. Дадох й статив и бои. Надявам се, че ако започне да рисува, може да настъпи някаква промяна.

 

ЮЛИ

 

Нещо се случи, но не съм сигурен дали е признак за напредък. Алет нарисува прекрасен пейзаж от района на болницата. Когато я похвалих, ми се стори, че й става приятно. Същата вечер картината беше разкъсана на парчета.

 

 

Д-р Келър и Ото Люисън пиеха кафе.

— Мисля, че ще опитам с групова терапия — каза д-р Келър. — Изглежда не й действа нищо друго.

— Колко пациенти имаш предвид?

— Не повече от шест. Искам да започне да контактува с други хора. В момента тя живее затворена в собствения си свят. Искам да я измъкна от него.

— Добра идея. Струва си да опиташ.

 

 

Д-р Келър отведе Ашли в малка стая за срещи. Вътре имаше шест души.

— Искам да се запознаеш с едни приятели — каза той.

После я разведе и й представи другите пациенти, но тя прекалено се стесняваше, за да чуе имената им. За нея те бяха Дебелата, Кокалестия, Плешивата, Куция, Китайката и Внимателния. Всички й се сториха много приятни.

— Сядай — каза Плешивата. — Искаш ли кафе?

Ашли седна.

— Благодаря.

— Чували сме за теб — каза Внимателния. — Доста ти се е струпало.

Тя кимна.

— Предполагам, че на всички ни е било тежко, но ни помагат — рече Кокалестия. — Тук е прекрасно.

— Лекарите в клиниката са най-добрите в света — отвърна Китайката.

„Всички изглеждат толкова нормални“ — помисли си младата жена.

 

 

Д-р Келър седеше отстрани и слушаше разговорите. Четирийсет и пет минути по-късно той се изправи.

— Струва ми се, че е време да си вървим, Ашли.

Тя стана.

— Беше ми много приятно да се запозная с всички ви.

Куция се приближи до нея и прошепна:

— Недей да пиеш водата тук. Отровена е. Искат да ни убият и да продължат да получават пари от държавата.

Ашли преглътна.

— Благодаря. Ще… ще го запомня.

Докато вървеше по коридора с д-р Келър, тя го попита:

— Какви са проблемите им?

— Параноя, шизофрения, раздвоение на личността, маниакални разстройства. Но откакто са тук, са постигнали забележителен напредък, Ашли. Искаш ли да си говориш с тях редовно?

— Не.

 

 

Д-р Келър влезе в кабинета на Ото Люисън.

— Доникъде не съм стигнал — призна. — Груповата терапия не действа, хипнотичните сеанси също. Искам да опитам с нещо друго.

— Какво?

— Трябва ми разрешението ти да изведа Ашли на вечеря извън територията на клиниката.

— Струва ми се, че идеята ти не е добра, Гилбърт. Може да е опасно. Тя вече…

— Зная. Но в момента аз съм врагът. Искам да й стана приятел.

— Нейното алтер его Тони веднъж вече се опита да те убие. Ами ако опита пак?

— Ще се справя.

Д-р Люисън се замисли.

— Добре. Искаш ли някой да дойде с вас?

— Не. Всичко ще бъде наред, Ото.

— Кога ще започнеш?

— Довечера.

 

 

— Искаш да ме заведеш на вечеря?

— Да. Мисля, че за теб ще е добре за малко да напуснеш клиниката, Ашли. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм.

Остана изненадана от възбудата си при мисълта да излезе с Гилбърт Келър. „Ще е забавно да се махна от тук за една вечер“ — помисли си. Но знаеше, че има още нещо. Вълнуваше я това, че ще е с него.

 

 

Щяха да вечерят в японския ресторант „Отани Гардънс“, отдалечен на осем километра от болницата. Д-р Келър знаеше, че поема риск. Тони или Алет всеки момент можеха да вземат връх над нея. Но си каза: „По-важно е Ашли да се научи да ми вярва, за да мога да й помогна.“

— Странно нещо, Гилбърт — обади се Ашли, като се оглеждаше наоколо в оживения ресторант.

— Какво?

— Тези хора не изглеждат по-различни от пациентите в болницата.

— Ами те не са по-различни, Ашли. Сигурен съм, че всички имат проблеми. Единствената разлика е, че хората в болницата не могат да се справят с тях толкова добре, затова им помагаме.

— Нямах представа, че имам проблеми, докато… е, нали знаеш.

— А знаеш ли защо, Ашли? Защото си ги заровила надълбоко. Не си можела да приемеш онова, което ти се е случило, затова си издигнала в ума си стени и си скрила лошите неща. Много хора го правят. — Той умишлено смени темата: — Как е пържолата ти?

— Прекрасна е, благодаря.

 

 

От този момент нататък Ашли и д-р Келър веднъж седмично излизаха извън клиниката. Обядваха в чудесно италианско ресторантче, наречено „Бандучи“, вечеряха в „Палмата“, „При Ивлийн“ и „Гърненцето“. Не се появяваше нито Тони, нито Алет.

 

 

Една вечер той я заведе на танци в малък нощен клуб с прекрасен оркестър.

— Приятно ли ти е? — попита я.

— Много. Благодаря ти. — Погледна го и добави: — Ти не си като другите лекари.

— Те не танцуват ли?

— Знаеш какво искам да кажа.

Той я притисна към себе си и двамата изпитаха силно вълнение.

„Това може да е много опасно и за двама ви, Гилбърт.“