Сидни Шелдън
Насън и наяве (13)

Тринадесета глава

Когато се прибра вкъщи, Сандра го чакаше.

— Добър вечер, скъпи.

Прегърна я и си помисли: „Боже мой, тя е прекрасна. Кой идиот е казал, че бременните жени са грозни?“

— Днес бебето пак рита — възбудено каза тя. Хвана дланта му и я долепи до корема си. — Усещаш ли го?

След няколко секунди той отвърна:

— Не. Упорито дяволче.

— Между другото, обажда се господин Кроудър.

— Кроудър ли?

— Агентът на недвижими имоти. Документите са готови за подпис.

Дейвид внезапно усети, че му се завива свят.

— О!

— Искам да ти покажа нещо — нетърпеливо рече Сандра. — Ти чакай тук.

Той я проследи с поглед, докато тя припряно влизаше в спалнята, и си помисли: „Какво да правя? Трябва да взема решение.“

Сандра се върна с няколко парчета син тапет.

— Детската стая ще бъде в синьо, а дневната — в бяло и жълто, любимите ти цветове. Кой тапет ти харесва повече — по-светлият или по-тъмният?

Дейвид се насили да се съсредоточи:

— По-светлият ми се струва по-хубав.

— И на мен. Единственият проблем е, че килимът ще е тъмносин. Мислиш ли, че ще подхожда?

„Не мога да се откажа от съдружието. Толкова усилено работих, за да го получа, и означава прекалено много за мен.“

— Дейвид, мислиш ли, че ще подхожда?

Той я погледна.

— Какво? А, да. Както кажеш ти, скъпа.

— Толкова се вълнувам. Много ще е красиво.

„Не можем да си го позволим, ако не ме направят съдружник.“

Сандра се огледа наоколо.

— Ще използваме някои мебели, но се страхувам, че ще ни трябват много нови неща. — Тя тревожно го погледна. — Можем да се справим, нали, скъпи?

— Точно така — разсеяно отвърна Дейвид.

Тя се притисна към него.

— Ще е като съвсем нов живот, нали? Бебето, съдружието и мезонетът. Днес пак минах от там. Исках да видя детската площадка и училището. Площадката е чудесна. Има пързалки, въртележки и катерушки. Искам заедно да отидем в събота, за да я видиш. Джефри направо ще се влюби в нея.

„Навярно ще успея да убедя Кинкайд, че ще е от полза за фирмата.“

— Училището изглежда много хубаво. Само на две пресечки от апартамента ни е и не е толкова голямо. Мисля, че това е от значение.

Докато я слушаше, Дейвид си помисли: „Не мога да я подведа. Не мога да й отнема мечтите. Утре сутрин ще кажа на Кинкайд, че няма да поема случая Патерсън. Лекарят ще трябва да си намери някой друг.“

— Не е зле вече да се приготвяме, скъпи. Трябва да сме у Куилърови в осем часа.

Това беше моментът на истината. Дейвид усети, че се напряга.

— Трябва да поговорим за нещо.

— Да?

— Сутринта ходих да се срещна с Ашли Патерсън.

— О? Разкажи ми. Виновна ли е? Тя ли е извършила онези ужасни престъпления?

— И да, и не.

— Говориш като адвокат. Какво означава това?

— Тя е извършила убийствата… но не е виновна.

— Дейвид!

— Ашли страда от психично разстройство, наречено раздвоение на личността. Върши разни неща без да го съзнава.

Сандра го зяпна.

— Какъв ужас!

— Тя има още две самоличности. Лично ги чух.

— Чул си ги?

— Да. И са действителни. Искам да кажа, че не се преструва.

— И няма представа, че е…

— Никаква.

— В такъв случай невинна ли е или виновна?

— Това ще реши съдът. Баща й не иска да разговаря с Джеси Куилър, затова ще трябва да намеря друг адвокат.

— Но Джеси е страхотен. Защо не иска да разговаря с него?

Той се поколеба:

— Настоява аз да я защитавам.

— Но ти си му казал, че не можеш, разбира се.

— Разбира се.

— Тогава?

— Той не искаше и да чуе.

— Какво ти каза, Дейвид?

Той поклати глава.

— Няма значение.

— Какво ти каза?

Съпругът й колебливо отвърна:

— Каза, че аз съм му вярвал достатъчно, за да му поверя живота на майка си и той я е спасил, а сега ми вярва достатъчно, за да ми повери живота на дъщеря си, и ме моли да я спася.

Сандра внимателно наблюдаваше лицето му.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Не зная. Кинкайд не иска да поемам случая. Ако го направя, може да загубя съдружието.

Последва продължително мълчание.

— Имам избор — накрая каза Дейвид. — Мога да откажа на доктор Патерсън и да стана съдружник във фирмата или да поема защитата на дъщеря му и навярно да изляза в неплатен отпуск, а после ще видим какво ще се случи.

Съпругата му мълчаливо го слушаше.

— Има толкова блестящи адвокати, които са готови да поемат случая, но баща й не иска да чуе за никой друг. Не зная защо е толкова упорит, но е така. Ако се съглася и не ме утвърдят за съдружник, ще трябва да се откажем от мезонета. Ще трябва да забравим за много от плановете си, Сандра.

Тя тихо изрече:

— Спомням си какво ми разказа за него, преди да се оженим. Бил е един от най-заетите лекари на света, но е намерил време да помогне на едно бедно момче. Той беше твоят кумир, Дейвид. Казвал си ми, че ако някога имаме син, искаш да прилича на Стивън Патерсън.

Дейвид кимна.

— Кога трябва да вземеш решение?

— Утре сутрин ще се срещна с Кинкайд.

Сандра взе ръката му в своята.

— Нямаш нужда от чак толкова много време. Доктор Патерсън е спасил майка ти. Ти ще спасиш дъщеря му. — Огледа се и се усмихна. — Винаги можем да боядисаме този апартамент в синьо и бяло.

 

 

Джеси Куилър бе един от най-добрите адвокати в страната. Висок, здрав мъж, простодушен на вид, той караше съдебните заседатели да го приемат като свой и да искат да му помогнат. Това беше една от причините почти да няма загубено дело. Другите причини бяха фотографската му памет и блестящият му ум.

Вместо да излиза през лятото в отпуска, той преподаваше право и преди години Дейвид бе негов студент. Когато се дипломира, Джеси го покани в своята юридическа фирма и две години по-късно го направи съдружник. Младият адвокат обичаше наказателното право и постигаше блестящи резултати. И поне в десет процента от случаите работеше безплатно. Три години след като стана съдружник, той внезапно подаде оставка и постъпи в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“, за да се занимава с корпоративно право.

Двамата си останаха близки приятели и веднъж седмично вечеряха заедно със съпругите си.

Джеси Куилър винаги си беше падал по високите, стройни и интелигентни блондинки. После се запозна с Емили и се влюби в нея. Тя бе преждевременно посивяла закръглена жена от фермерско семейство в Айова — грижовна и домакиня, пълна противоположност на предишните му приятелки. Двамата представляваха странна двойка, но бракът им се оказа успешен, защото много се обичаха.

Всеки вторник двете семейства вечеряха и после играеха сложна игра на карти, наречена „Ливърпул“.

 

 

Когато Сандра и Дейвид пристигнаха в красивия дом на Куилър на Хейз Стрийт, Джеси ги посрещна на вратата. Той прегърна младата жена и каза:

— Влизайте. Шампанското е изстудено. Днес е голям ден за вас, а? Новият апартамент и съдружието. Или обратното?

Гостите се спогледаха.

— Емили е в кухнята и приготвя празнична вечеря. — Погледна лицата им. — Поне ми се струва, че е празнична. Пропуснал ли съм нещо?

— Не, Джеси — отвърна Дейвид. — Просто можели имаме… малък проблем.

— Влизайте. Да ви налея ли нещо за пиене? — Погледна към Сандра.

— Не, благодаря. Не искам бебето да придобива лоши навици.

— Късметлия е да има родители като вас — топло рече Куилър. После се обърна към Дейвид. — Какво да ти предложа?

— Нищо, благодаря.

Сандра тръгна към кухнята.

— Ще отида да видя дали мога да помогна с нещо на Емили.

— Сядай, Дейвид. Много си сериозен.

— Изправен съм пред сериозен избор — призна младият мъж.

— Чакай да се сетя — мезонета или съдружието?

— И двете.

— И двете ли?

— Да. Предполагам, че си чул за случая Патерсън.

— За Ашли Патерсън ли? Естествено. Какво общо има това? — Той замълча. — Почакай малко. Като студент си ми разказвал за Стивън Патерсън. Той спасил живота на майка ти.

— Да. Иска аз да поема защитата на дъщеря му. Опитах се да го препратя към теб, но той не иска друг освен мен.

Куилър се намръщи.

— Известно ли му е, че вече не се занимаваш с наказателно право?

— Да. Тъкмо това е странното. Десетки други адвокати могат да свършат много по-добра работа от мен.

— Той знае ли, че преди си се занимавал с това?

— Да.

— Какво е отношението му към дъщеря му? — внимателно попита по-възрастният мъж.

„Какъв странен въпрос!“ — помисли си Дейвид.

— Тя означава за него повече от всичко друго на света.

— Ясно. Да допуснем, че поемеш случая. Лошото е, че…

— Лошото е, че Кинкайд не позволява да го поема. Ако се съглася, имам предчувствието, че няма да ме утвърдят за съдружник.

— Разбирам. И тук идва въпросът за мезонета, нали?

— Тук е заложено цялото ми проклето бъдеще — гневно отвърна той. — От моя страна ще е глупаво да го направя, Джеси. Искам да кажа адски глупаво!

— Тогава защо се ядосваш?

Дълбоко си пое дъх.

— Защото ще го направя.

Куилър се усмихна.

— Защо ли не съм изненадан?

Дейвид разтърка челото си.

— Ако се проваля, ако осъдят и екзекутират дъщеря му и аз не съм в състояние да й помогна… няма да мога да го преживея.

— Разбирам. Какво мисли Сандра по въпроса?

Той се усмихна.

— Ти я познаваш.

— Да. Иска да поемеш случая.

— Точно така.

Опитният адвокат се наведе напред.

— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна.

— Не — въздъхна Дейвид. — Това е едно от условията на сделката. Трябва да се справя сам.

Джеси се намръщи.

— Това е абсурдно.

— Зная. Опитах се да го обясня на доктор Патерсън, но той не искаше и да чуе.

— Каза ли вече на Кинкайд?

— Имам среща с него утре сутринта.

— Какво ще се случи според теб?

— Знам какво ще се случи. Той ще ме посъветва да не поемам случая и ако не се съобразя с това, ще ме помоли да си взема неплатен отпуск.

— Хайде утре да обядваме заедно. В един часа в „Рубикон“.

— Добре — кимна Дейвид.

Емили влезе откъм кухнята, като бършеше ръце в кърпа. Мъжете се изправиха.

— Здравей, Дейвид. — Тя енергично го прегърна и той я целуна по бузата. — Надявам се, че си гладен. Вечерята почти е готова. Сандра ми помага. Толкова е мила. — Взе някакъв поднос и побърза да се върне в кухнята.

Куилър се обърна към Дейвид:

— Ти означаваш много за нас двамата. Ще ти дам един съвет. Трябва да забравиш случилото се.

Той не отговори.

— Мина много време. И не беше по твоя вина. Можеше да се случи на всеки.

Дейвид го погледна в очите.

— Но се случи с мен, Джеси. Аз я убих.

Споменът непрекъснато го преследваше. Дейвид се върна в друго време и на друго място.

 

 

Беше един от безплатните случаи и той каза на Джеси Куилър:

— Аз ще се заема с него.

Хелън Удман бе красива млада жена, обвинена в убийството на богатата си мащеха. Имаше свидетели на жестоките кавги между двете, но всички доказателства срещу Хелън бяха косвени. След като отиде в затвора и разговаря с нея, Дейвид се убеди, че е невинна. С всяка следваща среща все повече се обвързваше емоционално. Накрая наруши основно правило: никога не се влюбвай в клиент.

Процесът вървеше добре. Дейвид едно по едно опровергаваше доказателствата на прокурора и спечели съдебните заседатели на страната на клиентката си. И неочаквано всичко се обърка. Алибито на Хелън беше, че по време на убийството е била на театър с приятелка. По време на разпита в съда приятелката й призна, че това е лъжа. После се появи свидетел, който заяви, че тогава видял Хелън при апартамента на мащехата й. Съдебните заседатели я признаха за виновна в предумишлено убийство и съдията я осъди на смърт. Дейвид беше съсипан.

— Как е възможно да си го извършила, Хелън? — попита я той. — Защо ме излъга?

— Аз не съм убила мащехата си, Дейвид. Когато отидох в апартамента й, я открих мъртва на пода. Страхувах се, че няма да ми повярваш, затова… затова измислих историята с театъра.

Той я гледаше недоверчиво.

— Казвам ти истината, Дейвид.

— Нима? — Младият мъж се обърна и избяга от стаята.

През нощта Хелън се самоуби.

Една седмица по-късно бивш затворник, заловен да извършва кражба с взлом, се призна за виновен в убийството на мащехата на Хелън.

На следващия ден Дейвид напусна фирмата на Куилър. Джеси се опита да го разубеди.

— Вината не беше твоя, Дейвид. Тя те излъга и…

— Точно в това е въпросът. Аз й го позволих. Не си свърших работата. Не проверих дали казва истината. Исках да й вярвам и именно затова я провалих.

Две седмици по-късно вече работеше в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“.

„Повече никога няма да поема отговорността за нечий живот“ — закле се той.

А сега щеше да защитава Ашли Патерсън.