Сидни Шелдън
Насън и наяве (14)

Четиринадесета глава

В десет часа на следващата сутрин Дейвид влезе в кабинета на Джоузеф Кинкайд. Той подписваше някакви документи и каза:

— Сядай, Дейвид. Скоро ще приключа.

Младият мъж седна и зачака. Когато свърши, Кинкайд се усмихна.

— Е! Сигурен съм, че ми носиш добра новина.

„Добра за кого?“ — зачуди се той.

— Имаш много обещаващо бъдеще тук, Дейвид, и съм уверен, че не би искал нещо да го провали. Фирмата има големи планове за теб.

Младият мъж мълчеше и се мъчеше да открие подходящите думи.

— Е? — продължи Кинкайд. — Каза ли на доктор Патерсън, че ще му намериш друг адвокат?

— Не. Реших да поема защитата на дъщеря му.

Усмивката на Кинкайд изчезна.

— Наистина ли ще защитаваш онази жена, Дейвид? Тя е извършила отвратителни убийства. Всеки, който я защитава, също ще бъде опозорен.

— Не го правя по собствено желание, Джоузеф. Нямам друг избор. Дължа много на доктор Патерсън и това е единственият начин да му се отплатя.

Възрастният мъж се замисли, после отвърна:

— Щом наистина си решил да се заемеш с този случай, предполагам, че ще е най-разумно да си вземеш отпуск. Неплатен, разбира се.

Сбогом, съдружие!

— След процеса, естествено, ще се върнеш при нас и съдружието ще те очаква.

Дейвид кимна.

— Естествено.

— Ще прехвърля работата ти на Колинс. Сигурен съм, че искаш да се съсредоточиш върху делото.

 

 

Трийсет минути по-късно съдружниците от „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ се събраха на съвещание.

— Не можем да си позволим фирмата да се замеси в такъв процес — възрази Хенри Търнър.

— Всъщност ние не се замесваме, Хенри — отговори Джоузеф Кинкайд. — Просто даваме на момчето отпуска.

— Мисля, че би трябвало да го освободим — обади се Албърт Роуз.

— Не още. Няма да е далновидно. Доктор Патерсън може да се превърне в златна мина за нас. Познава всички и ще ни е много благодарен, че сме му позволили да наеме Дейвид. Ще спечелим, независимо какъв ще е резултатът от процеса. Ако мине добре, печелим доктора за клиент и правим Сингър съдружник. В противен случай ще освободим Сингър и ще видим дали не можем да задържим добрия доктор. Наистина няма да загубим нищо.

След кратко мълчание Джон Рипли се усмихна.

— Идеята ми харесва, Джоузеф.

 

 

Когато излезе от кабинета на Кинкайд, Дейвид отиде при Стивън Патерсън. Беше му телефонирал предварително и той го очакваше.

— Е, Дейвид?

„Това решение ще промени живота ми — помисли си. — И промяната няма да е за добро.“

— Ще поема защитата на дъщеря ви, доктор Патерсън.

Възрастният мъж дълбоко си пое дъх.

— Знаех си. Можех да заложа живота си, че ще се съгласиш. — Поколеба се за миг. — А сега залагам живота на дъщеря си.

— Фирмата ми даде отпуска. Ще ми помага един от най-добрите адвокати в…

Патерсън вдигна ръка.

— Дейвид, струва ми се, ясно ти дадох да разбереш, че не искам в случая да участва никой друг. Животът на дъщеря ми е единствено в твоите ръце.

— Ясно — отвърна Дейвид. — Но Джеси Куилър е…

Лекарят се изправи на крака.

— Не искам да слушам повече за Джеси Куилър или който и да е друг. Познавам адвокатите, Дейвид. Интересуват се само от парите и известността. Тук не става дума за пари или слава. Става дума за Ашли.

Младият мъж понечи да отговори, после замълча. Нямаше какво да каже. „Мога да използвам помощта на Джеси — помисли си. — Защо не ми позволява?“

— Достатъчно ясен ли съм?

Дейвид кимна.

— Да.

— Ще се погрижа за хонорара и разходите ти, разбира се.

— Не. Не искам пари.

Той го погледна, после кимна.

— Quid pro quo?^[1]

— Quid pro quo — успя да се усмихне Дейвид. — Шофирате ли още?

— Дейвид, щом излизаш в отпуск, се нуждаеш от пари, за да можеш да живееш. Настоявам.

— Ваша воля — сви рамене той.

„Поне няма да умрем от глад по време на процеса.“

 

 

Джеси Куилър го чакаше в „Рубикон“.

— Как мина?

— Както очаквах — въздъхна Дейвид. — В отпуска съм, без заплата.

— Мръсни копелета. Как могат…

— Не ги обвинявам. Фирмата е много консервативна.

— Какво ще правиш сега?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? Предстои ти процесът на века. Вече нямаш служба, нямаш достъп до архиви, правна литература, факс, виждал съм и онзи стар компютър у вас. С него няма да можеш да използваш юридическия софтуер, който ти трябва, нито пък да влезеш в Интернет.

— Ще се оправя.

— Определено. В кантората ми има един празен кабинет. Там ще намериш всичко необходимо.

— Джеси, не мога…

— Можеш, разбира се — ухили се Куилър. — После ще намериш начин да ми се отплатиш. Ти винаги се отплащаш, нали, свети Дейвид? — Взе менюто. — Умирам от глад. Между другото, ти черпиш.

 

 

Дейвид отиде да се срещне с Ашли в окръжния затвор „Санта Клара“.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро. — Изглеждаше още по-бледа от обикновено. — Татко ме посети. Каза ми, че ще ме измъкнете от тук.

„Иска ми се да имах неговия оптимизъм“ — помисли си той.

— Ще направя всичко възможно, Ашли — отвърна предпазливо. — Лошото е, че малко хора са запознати с проблема ти. Ще трябва да им го обясним. Ще повикаме най-добрите психиатри да свидетелстват в твоя полза.

— Страхувам се — прошепна тя.

— От какво?

— Като че ли в мен живеят още двама души, а аз дори не ги познавам. — Гласът й трепереше. — Могат да вземат връх когато си поискат и аз не съм в състояние да ги спра. Толкова съм уплашена. — Очите й бяха пълни със сълзи.

— Това не са истински хора, Ашли — тихо изрече Дейвид. — Съществуват само във въображението ти. Те са част от теб. И ще се оправиш, когато се подложиш на съответното лечение.

 

 

Когато вечерта се прибра вкъщи, Сандра го прегърна и каза:

— Казвала ли съм ти някога колко се гордея с теб?

— Защото ме изгониха от работа ли?

— И заради това. Между другото, обади се господин Кроудър. Агентът на недвижими имоти. Каза, че документите били готови за подпис. Искат аванс от шейсет хиляди долара. Трябва да им кажем, че не можем да си позволим…

— Почакай! Имам толкова пари в пенсионния фонд на фирмата. Доктор Патерсън ще ни даде малко пари и може би все пак ще успеем да платим.

— Това няма значение, Дейвид. И без това няма да е добре да глезим бебето.

— Е, имам и добра новина. Джеси ще ми позволи да…

— Зная. Разговарях с Емили. Местим се в кантората на Джеси.

— Ние ли се местим?

— Забравяш, че си се оженил за помощник-адвокат. Наистина, скъпи, мога да ти бъда много полезна. Ще работя с теб, докато… — тя сложи ръка на корема си, — докато се роди Джефри, а после ще видим.

— Госпожо Сингър, известно ли ви е колко много ви обичам?

— Не. Но недей да бързаш. Вечерята е чак след един час.

— Един час не е достатъчен — отвърна й.

Тя го прегърна и прошепна:

— Защо не вземеш да се поразсъблечеш, тигре?

— Какво? — Той се отдръпна и разтревожено я погледна. — Ами… какво казва доктор Бейли?

— Докторът казва, ако не се съблечеш моментално, да те нападна.

Той се усмихна.

— Неговата дума е достатъчна.

 

 

На следващата сутрин Дейвид се пренесе в задния кабинет в петстайната кантора на Джеси Куилър.

— Откакто напусна, не сме се разширили много — обясни му Джеси. — Сигурен съм, че ще откриеш всичко. Правната литература е в съседната стая. Имаш факсове, компютри, всичко, каквото ти трябва. Ако не намериш нещо, просто питай.

— Благодаря — отвърна Дейвид. — Не мога… не мога да изразя колко съм ти благодарен, Джеси.

— Ще ми се отплатиш — усмихна се той. — Нали няма да забравиш?

Сандра пристигна пет минути по-късно.

— Готова съм — каза тя. — Откъде ще започнем?

— Ще прегледаме всички процеси, свързани с раздвоение на личността. От Интернет навярно ще получим много информация. Ще проверим основните източници по наказателно право. После ще намерим лекари, специалисти по проблемите на раздвоението и ще се свържем с тях като вероятни свидетели. Ще се наложи да разговаряме, за да видим дали можем да използваме показанията им в наша полза. Аз ще трябва да поопресня спомените си за съдебните процедури. Освен това ще съставим списък на свидетелите на прокурора и на показанията им. Искам да получа всичките му материали.

— А ние трябва да му пратим нашите. Ще призовеш ли Ашли за свидетел?

Дейвид поклати глава.

— Твърде е нестабилна. Прокурорът ще я направи на нищо. — Той погледна към Сандра. — Няма да е лесно да спечелим.

Тя се усмихна.

— Но все пак ще спечелиш. Сигурна съм.

 

 

Дейвид телефонира на Харви Юдъл, счетоводител в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“.

— Харви? Тук е Дейвид Сингър.

— Здравей, Дейвид. Чух, че ни напускаш за известно време.

— Да.

— Заемаш се с интересен случай. Вестниците пишат само за него. С какво мога да ти помогна?

— Имам шейсет хиляди долара в пенсионния фонд, Харви. Нямах намерение да ги изтегля толкова рано, но със Сандра си купихме мезонет и парите ми трябват за първоначалната вноска.

— Мезонет значи. Ами поздравления.

— Благодаря. Кога мога да получа парите?

Последва кратко колебание.

— Може ли да ти позвъня по-късно?

— Разбира се. — Дейвид му даде телефонния си номер.

— Веднага ще ти телефонирам.

— Благодаря.

Харви Юдъл затвори и после отново вдигна слушалката.

— Предай на господин Кинкайд, че бих искал да се срещна с него.

 

 

Трийсет минути по-късно счетоводителят беше в кабинета на Джоузеф Кинкайд.

— Какво има, Харви?

— Позвъни ми Дейвид Сингър, господин Кинкайд. Купил си е мезонет и се нуждае от шейсетте хиляди в пенсионния му фонд за първоначалната вноска. Според мен не сме длъжни веднага да му даваме парите. Той е в отпуска и не е…

— Чудя се дали знае колко скъпа е поддръжката на един мезонет.

— Навярно не. Просто ще му кажа, че не можем…

— Дай му парите.

Счетоводителят изненадано го погледна.

— Но ние не трябва да…

Кинкайд се наведе напред.

— Ще му помогнем сам да си изкопае гроба, Харви. Щом даде първоначалната вноска, мезонетът става наш.

 

 

Харви Юдъл телефонира на Дейвид.

— Имам добра новина, Дейвид. Прекалено рано теглиш парите от пенсионния фонд, но няма проблем. Господин Кинкайд разреши да ти ги дам.

 

 

— Господин Кроудър, тук е Дейвид Сингър.

— Очаквах да ми позвъните, господин Сингър.

— Първоначалната вноска е уредена. Ще я получите утре.

— Чудесно. Както ви казах, имаме и други клиенти, които искат този апартамент, но имам чувството, че вие и съпругата ви сте подходящите хора за него. Ще бъдете много щастливи там.

„Единственото, което ще е необходимо — помисли си Дейвид, — е да станат десетина-двайсет чудеса.“

 

 

Повдигането на обвиненията срещу Ашли Патерсън стана във Върховния съд на окръг Санта Клара на Северна първа улица в Сан Хосе. Юридическите спорове по повод юрисдикцията бяха продължили седмици наред. Проблемът беше сложен, защото убийствата бяха извършени в две държави и в два различни щата. В Сан Франциско се проведе среща, на която присъстваха полицай Ги Фонтен от квебекското полицейско управление, шериф Даулинг от окръг Санта Клара, детектив Ийгън от Бедфорд, Пенсилвания, капитан Ръдфорд от полицейското управление на Сан Франциско и Роджър Тоулънд, началник на полицията в Сан Хосе.

— Бихме искали да я изправим пред съда в Квебек — започна Фонтен, — защото разполагаме с категорични доказателства за вината й. Изключено е да спечели делото.

— Ние също имаме доказателства, полицай Фонтен — отвърна детектив Ийгън. — Убийството на Джим Клиъри е първото, което е извършила, и смятам, че трябва да има приоритет.

— Господа — обади се капитан Ръдфорд от полицията на Сан Франциско, — без съмнение всички ние можем да докажем вината й. Но три от убийствата са извършени в Калифорния и тя трябва да бъде съдена тук. Така обвинението ще е много по-силно.

— Съгласен съм — рече шериф Даулинг. — Две от убийствата са извършени в окръг Санта Клара, така че би трябвало да е в нашата юрисдикция.

През следващите два часа обсъждаха плюсовете и минусите на позициите си и накрая решиха да я изправят пред съда заради убийствата на Денис Тибъл, Ричард Мелтън и заместник-шериф Сам Блейк в Съдебната палата в Сан Хосе. Договориха се убийствата в Бедфорд и Квебек да почакат.

 

 

В деня на повдигане на обвинението Дейвид стоеше до Ашли.

— За какво ще пледирате? — попита съдията.

— Невинна поради невменяемост.

Съдията кимна.

— Много добре.

— Ваша милост, ние молим за незабавно освобождаване под гаранция.

Прокурорът скочи.

— Ваша милост, ние категорично възразяваме. Подсъдимата е обвинена в три жестоки убийства и я очаква смъртна присъда. Ако й се даде възможност, тя ще избяга от страната.

— Не е вярно — отвърна Дейвид. — Няма…

— Прегледах случая и възражението на прокуратурата срещу освобождаване под гаранция — прекъсна го съдията. — Молбата ви се отхвърля. До процеса подсъдимата ще бъде задържана в окръжния затвор „Санта Клара“.

Дейвид въздъхна.

— Да, ваша милост. — Той се обърна към Ашли: — Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Не забравяй… ти си невинна.

 

 

Когато Дейвид се върна в кантората, Сандра му каза:

— Видя ли вестниците? Таблоидите наричат Ашли „кръвожадната кучка“. Предават и по телевизията.

— Знаехме, че играта ще загрубее — отвърна той. — И това е само началото. Да се залавяме за работа.

До процеса оставаха осем седмици.

 

 

Следващите осем седмици бяха изпълнени с трескава дейност. Дейвид и Сандра работеха по цял ден и до късно вечер преглеждаха стенограмите на процеси, подсъдимите в които страдаха от раздвоение на личността. Имаше десетки случаи. Ответниците бяха съдени за убийства, изнасилвания, грабежи, наркотрафик, палежи… Някои бяха осъдени, други — оправдани.

— Ще постигнем оправдателно решение за Ашли — повтаряше Дейвид.

 

 

Сандра събра имената на перспективните свидетели и им телефонира.

— Доктор Накамото, аз работя с Дейвид Сингър. Струва ми се, че сте свидетелствали в процеса на щата Орегон срещу Бюканън. Господин Сингър представлява Ашли Патерсън… О, значи сте чували? Да. Е, бихме искали да дойдете в Сан Хосе и да дадете показания в нейна полза…

— Доктор Буут, телефонирам от кабинета на Дейвид Сингър. Той е адвокат на Ашли Патерсън. Вие сте свидетелствали в случая „Дикърсън“. Интересуват ни вашите показания като специалист… Бихме искали да дойдете в Сан Хосе и да свидетелствате в полза на госпожица Патерсън. Нуждаем се от вашия опит…

— Доктор Джеймсън, тук е Сандра Сингър. Молим ви да дойдете, за да…

И така нататък от сутрин до полунощ. Накрая съставиха списък от дванайсет свидетели. Дейвид го погледна и каза:

— Внушителен е. Лекари, един декан… ректори на юридически университети. — Той погледна жена си и се усмихна. — Мисля, че сме в добра форма.

 

 

От време на време в кабинета влизаше Джеси Куилър, и питаше:

— Как я караш? Мога ли да помогна с нещо?

— Справям се.

Куилър се оглеждаше наоколо.

— Имаш ли всичко необходимо?

Дейвид се усмихваше.

— Всичко, включително и моя най-добър приятел.

 

 

В понеделник сутринта Дейвид получи материалите на прокурора. Докато ги четеше, оптимизмът го напусна.

Сандра загрижено го наблюдаваше.

— Какво има?

— Виж това. Той вика много прочути медици, за да свидетелстват срещу раздвоението на личността.

— Как ще реагираш? — попита тя.

— Ще признаем, че Ашли е била на местопрестъплението, когато са били извършени убийствата, но че те всъщност са дело на нейно алтер его — отвърна, като се чудеше дали ще успее да убеди в това съдебните заседатели.

 

 

Пет дни преди началото на процеса му позвъниха, за да му съобщят, че съдията Уилямс иска да се срещне с него.

Дейвид влезе в кабинета на Джеси Куилър.

— Джеси, какво можеш да ми кажеш за съдията Уилямс?

Приятелят му се облегна назад.

— Теса Уилямс… Някога бил ли си бойскаут, Дейвид?

— Да.

— Спомняш ли си девиза на бойскаутите? „Бъди готов“.

— Естествено.

— Когато влезеш в съдебната зала на Теса Уилямс, бъди готов. Тя е блестяща. Издигнала се е съвсем сама. Родителите й били арендатори в Мисисипи. Завършила колеж със стипендия и жителите на родния й град били толкова горди с нея, че събрали пари, за да следва право. Носи се слух, че отказала важна служба във Вашингтон, защото обичала работата си. Тя е жива легенда.

— Интересно — отбеляза Дейвид.

— Процесът в окръг Санта Клара ли ще бъде?

— Да.

— Тогава прокурор ще е старият ми приятел Мики Бренън.

— Разкажи ми за него.

— Той е енергичен и суров ирландец. Произхожда от род на преуспели хора. Баща му притежава голямо издателство, майка му е лекарка, сестра му е професор в колеж. Като студент е бил бейзболна звезда и е завършил с най-висок успех от курса си. — Наведе се напред. — Добър е, Дейвид. Внимавай. Коронният му номер е да разоръжава свидетелите и после да се хвърля в атака. Обича да забива ножа в гърба… Защо иска да те види съдия Уилямс?

— Нямам представа. Казаха ми само, че иска да обсъдим случая Патерсън.

Джеси Куилър се намръщи.

— Това не е обичайно. Кога е срещата?

— В сряда сутринта.

— Пази си гърба.

— Благодаря, Джеси. Ще запомня съвета ти.

 

 

Сградата на Върховния съд в окръг Санта Клара е бяла четириетажна постройка на Северна първа улица. Точно срещу входа има регистратура и униформен пазач, заграден с парапет детектор за метал и асансьор. В сградата има седем съдебни зали, всяка с различен съдия и персонал.

В десет часа в сряда сутринта Дейвид Сингър беше поканен в кабинета на съдия Теса Уилямс. В стаята при нея се намираше Мики Бренън. Прокурорът бе петдесетинагодишен, нисък, набит човек с лек ирландски акцент. Теса Уилямс беше около четирийсет и пет годишна, слаба, привлекателна афроамериканка, енергична и властна.

— Добро утро, господин Сингър. Аз съм съдия Уилямс. Това е господин Бренън.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Седнете, господин Сингър. Искам да поговоря с вас за случая Патерсън. Според съдебните материали вие сте пледирали за невинност поради невменяемост, нали така?

— Да, ваша милост.

— Повиках двама ви — каза тя, — защото смятам, че можем да си спестим много време и разходи на щата. Обикновено съм против сделките, но в този случай мисля, че е оправдано.

Дейвид слушаше озадачено.

Съдията се обърна към Бренън:

— Прочетох стенограмата на предварителното прослушване и не виждам причина за процес. Бих искала щатът да се откаже от иска за смъртно наказание и да приеме доживотна присъда без право на помилване.

— Почакайте малко — обади се Дейвид. — За това изобщо не може да става дума!

И двамата го погледнаха.

— Господин Сингър…

— Моята клиентка е невинна. Ашли Патерсън е била подложена на детектор на лъжата и това доказва…

— Това нищо не доказва и както ви е добре известно, резултатите от този тест не се приемат в съда. Заради целия този шум в пресата процесът ще е дълъг и сложен.

— Сигурен съм, че…

— Занимавам се с право много отдавна, господин Сингър. Чувала съм всякакви доводи. Самозащита, което е приемливо, убийство поради временна невменяемост, което е основателно, понижена способност… Но ще ви кажа в какво не вярвам, господин адвокат. Не вярвам в „не съм виновна, защото не аз съм извършила престъплението, а моето алтер его“. И ако използвам термин, който няма да откриете в юридическата литература, това е „глупост“. Вашата клиентка или е извършила престъпленията, или не ги е извършила. Ако пледирате за виновност, можем да си спестим много…

— Не, ваша милост, няма да го направя.

Съдия Уилямс втренчено го изгледа.

— Упорит сте. Много хора намират това качество за достойно за възхищение. — Наведе се напред. — Но не и аз.

— Ваша милост…

— Принуждавате ни да водим процес, който ще продължи поне три месеца, а може би и повече.

Бренън кимна.

— Съгласен съм.

— Съжалявам, че смятате…

— Господин Сингър, тук съм, за да ви направя услуга. Ако има процес, клиентката ви ще получи смъртна присъда.

— Почакайте! Решавате случая предварително без…

— Да го решавам предварително ли? Виждали ли сте доказателствата?

— Да, аз…

— За Бога, ДНК и отпечатъците на Ашли Патерсън са открити на всички местопрестъпления. Никога не съм виждала по-категорично доказана вина. Ако настоявате да продължим, процесът може да се превърне в истински цирк. Е, аз няма да го допусна. Не обичам циркове в моята съдебна зала. Предлагам да решим случая още сега. Ще ви попитам още веднъж: съгласен ли сте клиентката ви да бъде осъдена на доживотен затвор без право на помилване?

— Не — отвърна Дейвид.

Тя яростно го изгледа.

— Ясно. Ще се видим следващата седмица.

Беше си създал враг.