Теа Бекман
Кръстоносен поход по джинси (22)

22. ПОСЛАНИЕ ОТ БЪДЕЩЕТО

Бриндизи се намираше на два дена път югоизточно от Бари; детската войска измина разстоянието за пет дни. Тя се състоеше най-много от хиляда момчета и момичета.

Бриндизи не беше нещо повече от пиратско гнездо. В римско време градът е бил оживено морско пристанище, което още съществуваше. Но конкуренцията на Бари го задушаваше. Макар че влизаха и излизаха все още много кораби, търговците бяха зле заплатени. Тук се разтоварваха крадени стоки, тук тайно процъфтяваха търговията с роби и контрабандата. Естествено, не всички жители бяха мошеници. Извън града растяха обширни маслинови гори. Те представляваха истински извор на богатство, тъй като Бриндизи бе прочут с хубавия си зехтин, който се изнасяше през пристанището му. Търговията с контрабандни стоки, пиратството и превозването на поклонници и кръстоносци до Палестина бяха донесли на населението големи приходи, затова все още не личеше много, че в действителност градът запада. Растеж обаче вече нямаше. В Бриндизи беше седалището на епископ Адрианус.

Този духовник, един от най-набожните и добросъвестни хора, служили някога на църквата, беше чул за приближаването на детската войска. Когато малките се появиха пред града, близо хиляда занемарени дрипльовци, сърцето го заболя. Той си помисли колко безкрайно дълго бяха вървели, вървели, вървели… Какви ли страшни лишения бяха изтърпели, за да дойдат дотук? Трийсет хиляди потеглили — хиляда стигнали Бриндизи.

— Това беше нечувано! Защото мълвата за трийсетте хиляди, понесла се от Болцано, бе намерила добра почва в цяла Италия. И никога нямаше да бъде опровергана. След време тази пресилена цифра щеше да се появи отново в учебниците по история. Обзет от състрадание, епископът се обърна към населението с молба да бъдат добри с бедните деца. Жителите отказаха да приемат малките дивачета в къщите си. Те напомниха на духовника, че войската се ползваше с лоша слава. Той ги помоли да не обвиняват децата, било им е трудно. Все пак трябваше да са нащрек със западналите човечета. Хората проявиха готовност да изпратят в стана им храна и дрехи, но нищо повече.

 

Децата не се впечатлиха особено, че не ги пускат в града. Това им се бе случвало толкова често. Дали ще стануват край Бриндизи или някъде другаде, каква беше разликата? Щом като имаше какво да ядат. Но равнодушието им скоро бе отнесено от поройни дъждове. Най-сетне есента ги бе настигнала. Тя настъпи рано след сухото и горещо лято. И донесе дъжд. Всеки ден дъжд… Обширните маслинови гори се простираха тъжни и прогизнали. Слънцето, седмици наред техен верен спътник, се криеше зад набъбналите облаци. Вятърът шибаше вълните по брега и бе почти невъзможно да се лови риба. Децата вървяха по пясъка и трепереха, събираха изхвърлените миди и раци, играеха си с изхвърлени черупки или строяха пясъчни замъци, но изведнъж се изливаше нов порой и ги прогонваше към хълмовете и несигурното прикритие на дърветата.

Влагата изцеждаше силите им. Без покрив, почти без огън, вечер те се скупчваха едно в друго и на сутринта намираха отново десетина умиращи. Епископ Адрианус отиде да ги види, запозна се с неволята им и предложи по-сухо убежище — в развалините на едно старо абатство на около половин час път пеша от градските порти. Можеха да се настанят там, докато се оправи времето.

Двете деца, заболели от настинка, бронхит или туберкулоза, бяха приети в манастирите около града. Над осемстотин заеха полуразрушеното абатство и започнаха да си създават някакъв уют. Докато не валеше, децата излизаха да събират дърва. Издялаха груби маси и пейки. Дадоха им слама, за да си направят постели. Заживяха като цигани, защото засега не можеше да става дума за тръгване.

Те имаха чувството, че са стигнали края на света. Какво имаше след Бриндизи? Нищо. Бедна, неплодородна земя, почти ненаселена. Старият римски път свършваше дотук. На юг, към най-отдалечената точка на големия полуостров, водеха само кални пътеки. Ако от Бриндизи не успееха да тръгнат за Обетованата земя, нямаше откъде другаде. Но епископ Адрианус бе поклатил глава с думите:

— В никакъв случай не се хващайте за обещанията на капитаните, мили деца. Повечето са морски разбойници. На тази сган по-добре да не се доверявате. Естествено, много деца не се вслушаха в съвета му и се заловиха на работа по корабите. За тях никой нищо повече не чу. Други си потърсиха място в града. Но какво можеха да направят седемстотинте, които останаха в абатството? Нищо.

Походът бе свършил. Бриндизи явно се оказа последната спирка.

 

Най-сетне дъждът спря и изгря слънце. Стотици деца се втурнаха начаса към вътрешния двор на абатството да изсушат дрехите си и отново да се стоплят, както трябва. Долф и Леонардо седнаха на една каменна пейка, обрасла с мъх, точно срещу разрушения параклис.

— Намерих нещо странно — неочаквано каза студентът.

— Така ли?

Долф беше разсеян. Блъскаше си главата над бъдещето. Не вярваше някога да напуснат Бриндизи. А да останат беше също невъзможно.

— Виж — рече Леонардо и извади малка кутийка от бял метал от джоба си — Знаеш ли какво е това?

Долф погледна предмета и очите му щяха да изскочат от орбитите.

— Това… това е — заекна той — това е алуминий!

— Как го каза?

— Алуминий, един много лек метал. Откъде я имаш?

— Нали ти казах, намерих я.

— Къде?

— В Бари, пред стълбите на базиликата. Беше ей така на земята. Стори ми се странно нещо и го взех. После го забравих. Как рече, че се казва този метал?

— Алуминий. Може ли да го видя?

Сърцето на Долф биеше до пръсване. Дали са познавали през тринадесети век леките метали? Не беше сигурен. Във всеки случай Леонардо не го знаеше.

Момчето пипна кутийката предпазливо, сякаш да не се опари, и я огледа. Капачето беше затворено здраво. Той го отвори с ножа си.

— Да не я счупиш — уплаши се Леонардо.

— Вътре има нещо.

— Наистина ли, някакво послание! — извика студентът удивен — Я какъв тънък пергамент!

— Това е хартия — промълви Долф, бял като платно.

— Нищо не разбирам. Това букви ли са? Не мога да ги прочета. А ти?

Долф не отговори. Той беше толкова възбуден, че пред очите му се спусна пелена и не можеше да разчете напечатаните букви. Но едно му беше ясно: това бе послание от бъдещето. Най-сетне той прочете:

„Скъпи Долф, щом намериш това, напиши нещо на същото листче, пъхни го в кутийката и я върни точно на същото място, откъдето си я взел. Не променяй отбелязания цифров код. Двадесет и четири часа, след това кутийката ще бъде телепортирана обратно. Искаме да знаем къде си.

Д-р Симиак“

Под текста бяха написани цял ред цифри и символи. Обратната страна на писъмцето беше празна и там можеше да напише нещо…!

— Да не си болен? — загрижено попита Леонардо.

— Да… не… къде намери тази кутийка? — Долф откри, че цялото му тяло се тресе.

— В Бари, след като посетихме саркофага с реликвите от свети Николас — По навик студентът се прекръсти. — Беше на улицата, точно пред входа. — Но това беше… преди повече от седмица — промълви Долф съкрушен.

— Да.

Значи, когато доктор Симиак се е опитал да телепортира кутийката, тя не е била вече там. Долф провеси нос, обзет от противоречиви чувства. Съжаление, разочарование, страх — но и малко облекчение. Беше прекалено късно, отново беше прекалено късно.

Но откъде ли знаеше доктор Симиак, че точно този ден Долф е в Бари?

Зави му се свят и той се облегна на стената със затворени очи.

— Какво пише там? — Леонардо го разтърси за ръката.

— Рудолф, събуди се, де. Какво значи всичко това?

— Ох, не питай толкова много — сряза го момчето със сълзи в очите — Аз… — скочи той и се втурна към абатството. Искаше да бъде сам.

Свит в най-отдалечения ъгъл на огромната спалня, Долф се опитваше да мисли. Едно беше ясно: те го следяха. Доктор Симиак правеше опити да го намери в хаоса на миналото. И ето че почти бе успял. Момчето трепереше като от треска. „Защо не намерих това нещо, преди да стане прекалено късно, защо точно Леонардо, който не знае какво означава то? Ами ако го бях открил — объркан мислеше той, дали щях да се зарадвам?“

Колкото и да е странно? Долф не знаеше това. Искаше ли да се върне вкъщи, при родителите си? Да, естествено. И все пак…

Искаше ли той да се завърне? В Амстелвен, в съвременността, в училище?

Долф се огледа. През пробития покрив се процеждаха слънчеви лъчи и осветяваха мизерната обстановка. По мръсния под бяха разпръснати постели от слама и суха трева. Тук-там се търкаляха жалки предмети на децата. В единия ъгъл спяха две малки, които се възстановяваха след поредния пристъп на маларията. Отвън долитаха гласове на играещи и работещи деца. Лека-полека всички бяха разбрали, че Бриндизи е последната им спирка. Не можеха да се махнат оттук, нямаше накъде да продължават, а да се връщат и дума не можеше да става, зимата чукаше на вратата. Затова те чакаха. Не знаеха какво, но чакаха. Между порутени стени, под течащ покрив. Живеейки от подаяния или случаен улов. Седемстотин неудачници, оставени на произвола на съдбата. И всичките седемстотин му бяха скъпи. Можеше ли да ги изостави при първия удобен случай? Долф не знаеше. Все още чувстваше, че носи отговорност за тях. Къде щяха да се дянат тези малки скитници и несретници? Марике, Франк, Петер, Берто — имаха ли те бъдеще? Той късаше нервно парченца от писъмцето на доктор Симиак.

— Не опазих Марике чак до Бриндизи, за да я оставя на произвола на съдбата — мърмореше нещастно.

Долф не разбра как така се сети изведнъж за Каролус и защо този случай все още му причиняваше такава болка. Но той знаеше, че малкият крал на Ерусалим никога нямаше да изостави своите поданици, ако ще да му предложат всички съкровища на света.

— Ах, Каролус, помогни ми — отчаяно промълви момчето — Не зная какво да сторя, ако пак се появи такава кутийка.

Защото беше убеден, че доктор Симиак няма да спре при първия опит.

Долф прочете още веднъж посланието. Предупреждението да не променя никоя цифра го накара да се замисли. Вероятно двамата учени бяха изпратили и други кутийки на различни места и затова числото беше толкова важно… „Ако това е истина — мислеше си той объркан — тогава те знаят, че съм тръгнал с децата на кръстоносен поход и се опитват да се свържат с мен по пътя. Защото не могат да ме видят. И хвърлят наслуки кутийки с надеждата да намеря някоя. Но… но откъде знаят, че съм станал кръстоносец? Момчето — сети се изведнъж Долф — Селянчето, което бе телепортирано в двадесети век вместо мен! Естествено, че са го накарали да проговори. То трябва да им е разказало за децата, поели към Ерусалим, защото беше едно от тях. Дали са разбрали тогава, че не ми е оставало нищо друго освен да се присъединя към тях? Но какво ли пък се знае в двадесети век за нашето безумно начинание? За пътя, по който сме минали и местата, където сме отседнали? В училище не съм и чул за такова нещо.“

Във всеки случай кутийката беше доказателство, че трансмитерът на материя е поправен и работи добре. Долф се опитваше да мисли логично. „Леонардо е взел кутийката пред входа на църквата «Санкт Николас». Допускам, че тази базилика е запазена и до моя век. Баща ми може да е казал на двамата учени, че си падам по старинни църкви. Това значи ли, че са засипани всички църковни площади на Европа с кутийки с надеждата да ме, намерят по този начин?

Ще полудея — изпъшка той — Явно вкъщи все пак знаят нещичко за детския кръстоносен поход. Може би са включили някой професор по история или са обърнали наопаки всички библиотеки… иначе не биха изпратили кутийка до Бари. Дали ще опитат и с Бриндизи?“

Марике влезе и се запъти към него. Коленичи угрижена.

— Леонардо казва, че си болен — тихо каза тя и сложи ръка на челото му — Да, гориш.

Долф пъхна набързо писъмцето и кутийката в джоба на панталона си.

— Не съм болен.

— Има новини — възбудено заразправя Марике — Дом Тадеус е получил послание от Адрианус. Епископът пита дали водачите на детския кръстоносен поход могат да отидат на аудиенция при него утре сутринта. Рудолф, страхувам се, че хората от Бриндизи искат да се отърват от нас.

— Няма да се изненадам, ако е така — обезсърчено промърмори Долф.

— Къде ще отидем тогава? Можем ли да вървим по-нататък?

— Не зная.

 

— Видя ли, и Леонардо е неспокоен? Мисля, че и той не знае и иска да се връща вкъщи.

Долф изпъшка. … но нали няма да ни изостави просто така — бъбреше Марике — От устата му го чух. Кара Франк, Петер и Берто да останат при него, като слуги, така ще може да ги прати на училище.

— Би било хубаво.

— Да. Ами ти защо се свря тук. Навън пак е топло. Изведнъж Долф притегли Марике към себе си и се втренчи в ивиците слънчева светлина, в които се виеше прах. Мила, малка Марике, какво ще стане с теб? Не мога да те взема в моя век…

— Защо плачеш, Рудолф?

— Не плача.

Това не беше вярно. Отново такива трудности, такива неразрешими проблеми!

Още същата вечер Долф взе решение. Когато всички деца се събраха за вечеря, той извади находката на Леонардо и им я показа.

— Мили деца, разгледайте това нещо. Ако някой от вас намери през следващите дни такава кутийка, независимо къде, ще я вземете ли и ще отбележите ли по някакъв начин мястото, където сте я открили? И веднага ми я донесете…

Децата не го разбраха напълно и поискаха да видят отблизо чудодейната кутийка. Тя тръгна от ръка на ръка и всички се дивяха, че е толкова лека.

— Какво е това? Какво ще правиш с нея? Защо да отбелязваме мястото?

Той бе засипан от въпроси, а не можеше да им отговори.

— Някаква магия ли е?

— Не, не е. Загубил я е човек от моята страна, това е всичко.

— Загубил ли? — остро попита Леонардо. Будният младеж нямаше намерение да слуша всевъзможни глупости. Че кой губи такова нещо? Та това е скъпа вещ?

— Кутийките са ценни само за онези, които знаят значението им — отвърна Долф — А ти си прав, Леонардо, всъщност те не са загубени, но са знак, че баща ми ме търси. Той не знае къде съм и пуска тези кутийки, тъй като ги познавам единствено аз. Надява се така да ме намери. Разбираш ли?

— Твоят баща ли?

— О, деца, помогнете ми — изстена Долф. — Аз ви помагах месеци наред, затова ви моля: който намери такава кутийка, веднага да ми я донесе и да ми разкаже къде е била. Запомнете точно мястото! Страшно е важно за мен.

Децата нямаха никаква причина да не вярват на Рудолф ван Амстелвен и се съгласиха. Само Леонардо гледаше недоверчиво. Очевидно ръсенето на тайнствени кутийки му се струваше странно като начин за издирване. И така си беше. Освен ако не разполагаш единствено с трансмитер на материя и трябва да пробваш наслуки да установиш контакт седемстотин и шестдесет години назад…

На сутринта дом Тадеус, Долф, Леонардо, Франк и Берто отидоха в града на аудиенция при епископа. Петер се запъти с голяма група деца към брега да лови риба.

Франк и Берто останаха да чакат пред вратата на епископския дворец — невзрачна каменна постройка. Вътре пуснаха само духовника, студента и Долф. Прелатът ги прие в кабинета в присъствието на секретаря си, няколко търговци и моряци.

След като гостите засвидетелстваха почитта си, целунаха пръстена и отговориха на няколко въпроса, както беше прието, епископът мина към същността на нещата. Той говореше на латински и Леонардо и дом Тадеус го разбираха прекрасно, но не и Долф. Студентът си предложи услугите като преводач.

— Ясно е като бял ден, че отседналите в руините деца не могат да продължат нататък — каза епископът. Пътищата свършват в Бриндизи. Никой нормален човек няма да повярва, че е възможно седемстотин души да прекосят морето, за да освободят Ерусалим. Следователно друго не им остава освен да се върнат вкъщи. „Стана тя — помисли си Долф с безпокойство — Искат да се отърват от нас. Но къде да се денем?“ Дом Тадеус взе думата.

— Монсиньор, думите ви свидетелстват за мъдрост и прозорливост. Но проблемът е, че тези деца нямат дом, в който да се върнат. Това са сираци и безпризорни.

— Известно ми е — тихо отвърна епископът — Освен това обратният път няма да е лек, идва зима. Проходите ще бъдат затрупани със сняг, преди да стигнете планините на север. Но в Бриндизи не можете да останете. Направихме каквото можахме, ала да храним седемстотин деца цяла зима не е по силите ни. Да ги приемем в града също е невъзможно, вече сме пренаселени. Бриндизи не се разраства, Бари ще ни задуши.

Леонардо кимна с глава. Иначе присмехулното му лице сега беше сериозно. Дом Тадеус скръсти отчаяно ръце.

— Но — продължи прелатът — аз трябва да помогна на децата, това е моят християнски дълг — Той посочи търговците и моряците, които мълчаха — Намерих няколко богати търговци и надеждни капитани, които са готови да превозят малките до Република Венеция. По море. А по време на пътуването децата трябва да помагат с нещо. Ще бъдат разпределени на осем кораба, които ще превозват и стоки. Във Венеция могат да презимуват. Ще дам на водачите писма до епископа и до градската управа. В тях ще ги помоля да приемат децата, да ги настанят в града и ако е необходимо, напролет да им помогнат да се върнат невредими в родината си. Ако някои искат да останат във Венеция, сигурно и това ще може да се уреди. Зная, че имате сръчни момичета и момчета, които могат да работят здраво, макар да са се поразпуснали през дългия поход…

Той спря да си поеме дъх. Леонардо преведе набързо най-важното на Долф.

— Друго решение не виждам — приключи епископът. Дом Тадеус коленичи и му целуна ръка.

— Монсиньор, благодаря ви — рече той — Бог ще ви възнагради за добрината.

— Станете, дом Тадеус, не на мен, а на Всевишния трябва да благодарите, който ми подшушна разрешението на един толкова труден проблем. След три дни корабите тръгват. Подгответе децата. Подробностите по пътуването можете да обсъдите с тези хора. Сбогом и Господ да ви благослови.

С това разговорът свърши. Долф беше на небето от радост. Щяха да се погрижат за останалите деца и той беше свободен да се върне в двадесети век, ако…

Франк и Берто, които чакаха търпеливо, бяха осведомени за добрата вест. — Но аз няма да дойда във Венеция — побърза да заяви Леонардо — Ще замина в Палермо, в двора на крал Фридрих.

 

След това те отидоха заедно с търговците и капитаните на пристанището да огледат корабите. На Долф му се сториха много малки, но дом Тадеус бе възхитен. В неговите очи съдовете явно бяха годни за плаване. Уточниха кога ще бъдат натоварени децата и забързахакъм абатството, за да разкажат всичко на малките.

Долф не знаеше какво да прави. Да се сбогува с Леонардо и да тръгне за Венеция? Да остане тук и да чака с надеждата, че в Бриндизи ще пристигне кутийка от доктор Симиак? Леонардо го забеляза, че е объркан.

— Намусил си се, сякаш Венеция не те привлича. Тогава ела с мен…

— Не зная — изпъшка Долф — Баща ми ме търси. Ако тръгна оттук, никога вече няма да ме намери.

— Искаш ли да те намерят? — рязко попита студентът.

— Да, сега да. — Ами тогава си остани да чакаш баща си.

— Да… ами Марике?

— Какво Марике?

— Ако ме намери, баща ми ще ме прибере вкъщи. И няма да мога да взема Марике. Това е най-огромното ми желание, ала не мога.

— А и не трябва — тихо рече Леонардо — Марике ще остане с мен.

— Наистина ли? О, приятелю…Но Долф бе слисан. Студентът извърна лице и каза:

— Огледал ли си я добре, Рудолф? Тя е най-милото момиче на света. Ще я взема в Пиза и ще я заведа при родителите си да и дадат образование. А с Франк и Петер ще отида в Палермо и ако мога да служа на краля, ще повикам Марике при себе си и ще се оженя за нея. — Ами ако тя не иска?

— Естествено, че ще иска — само че не докато си край нея.

Долф не вярваше на ушите си. За миг го обхвана бясна ревност, но след това си даде сметка, че това бе най-доброто, което можеше да се случи на момичето. То щеше да се превърне в прекрасна женичка: красива, умна и грижлива. Марике беше привързана към Леонардо почти колкото към Долф.

— Тя е още толкова малка… — прошепна той.

— На около единадесет. След три години ще е достатъчно голяма за женене. Долф знаеше, че в тази епоха беше нормално момичетата да се омъжват на тринадесет-четиринадесет години, особено в по-висшите кръгове.

— Родителите ти дали ще се съгласни? Марике е бедна като църковна мишка.

Леонардо се засмя тихо.

— Тя има златно сърце, за мен тази зестра е достатъчна.

Долф отново кимна с глава. Нещо вътре в него го заболя. След няколко дни щеше да се сбогува с всички. Той въздъхна и си тръгна. Насреща му се зададе Франк.

— Рудолф.

— Не сега — мрачно измърмори Долф — Не ми се разговаря.

— Но…Долф продължи да върви. Стигнаха до абатството и той се канеше да потърси Марике. Франк го хвана за ръката.

— Нали каза вчера, че било много важно.

— Кое?

— Кутийката. Долф занемя.

— Кутийката ли? — пронизително попита той. Малкият кожар извади един предмет от лек метал.

— Нали това имаше пред вид?

Долф я сграбчи с такава сила, че Франк се уплаши.

— Откъде я имаш?

— Намерих я сутринта.

— Къде? Помниш ли още?

— В града. Появи се изведнъж в краката ми, докато ви чакахме пред двореца.

— Колко беше часът?

— Не зная точно. Когато бяхте при епископа. „Значи около десет“ — помисли Долф и трескаво отвори кутийката. Вътре имаше писъмце, точно като посланието, което бе намерил Леонардо в Бари. Само цифрите най-отдолу не бяха съвсем същите.

— Естествено, трябваше да ти я покажа веднага заизвинява се Франк — но като излязохте с добрата новина и забравих.

— Няма значение. Мислиш ли, че можеш да намериш точно от кое място си я взел? — Разбира се — Да тръгваме тогава.

— Какво ще правиш?

— Ще се върнем в града. Трябва да видя къде е била.

След половин час те отново бяха на площада пред катедралата на Бриндизи. Франк посочи тясната уличка, която започваше пред тях и минаваше край входа на епископския дворец.

— Двамата с Берто се бяхме облегнали тук на стената. И изведнъж нещо заблестя точно пред краката ми. Взех го и…

— Много е важно да зная точно мястото. Сигурен ли си, че е било тук, а не един метър по-нататък — настойчиво попита Долф.

Той погледна със съмнение неравния калдъръм. Видя само кал, прах и мръсотия. И никакъв знак.

— Аз бях застанал тук — обясни Франк — да, защото издатъкът в стената ме подпираше между плешките. А краката ми бяха така… да, и изведнъж до левия ми крак се появи това нещо, ето тук. Точно така, върху червения камък беше.

Той бръкна с пръсти в праха. Долф клекна до него, поразрови калта и кимна с глава.

— Трябва да отбележим точно мястото, за да мога да го позная утре сутринта.

Той се огледа безпомощно. Вратичката на канцеларията при епископския дворец го наведе на една идея.

— Сложи си ръката на мястото, Франк. И ме почакай. Ей сега се връщам.

 

Долф блъсна вратичката и влезе в канцеларията. Попита за секретаря. След дълги разправии го пуснаха при него.

— Синьоре — рече момчето на своя развален език, идвам с една молба. Може ли да използвам пособията ви за писане? Трябва да изпратя писмо на баща си.

— Можеш ли да пишеш? — учуди се секретарят и огледа дрипите на Долф.

Той му побутна по писалището си паче перо и мастилничка. Слисан видя как парцаливото момче извади от джоба си нещо бяло, натопи перото и внимателно взе да рисува някакви странни знаци.

— Бихте ли ми казали коя дата сме… хм… ще бъде вдругиден?

— Вдругиден ли? Свети Матеус, естествено! — Ах, да…

Всъщност това не говореше нищо на Долф, но вкъщи щяха да го открият. И така върху гърба на писъмцето от доктор Симиак той написа: „Аз съм в Бриндизи. Запазете координатите от обратната страна. Един ден, след като прочетете това, ще съм там. Тук денят се нарича свети Матеус, не зная коя дата е. Приберете ме. Долф.“

С това той свърши, защото перото доста пръскаше. А и хартията беше много по-тънка от пергамента, върху който пишеха през средновековието с гъстото си мастило. След това трябваше дълго да духа, докато изсъхнат буквите.

— Писмото за епископа ли е? — заинтересува се секретарят. А това що за пергамент е? Толкова тънък и мек… — Наричаме го хартия — измъкна се Долф — Синьоре, може ли да взема за малко мастилничката?

— Да я вземеш ли?

Красивата мастилничка беше от алабастър и Долф не се учуди, когато мъжът го погледна недоверчиво. Той скръсти ръце умолително.

— Само за малко. Просто ми трябва мастило, веднага ще ви я върна.

— За какво ти е мастилото?

— Трябва да нарисувам един кръст. Навън.

— На улицата ли?

— Елате да видите. Нищо лошо няма да правя. В моята родина това е свещенодействие.

— Хайде тогава.

Със секретаря, алабастровата мастилничка и сърце, пълно с надежда, Долф излезе отново навън и се запъти към Франк.

— Виж — рече той.

После почисти мястото върху неравния калдъръм, ей така с ръце, взе мастилничката, наклони я внимателно и изсипа неизтриваемото мастило върху камъка, където Франк бе видял кутийката. Направи знака във формата на кръст, тъй като знаеше, че хората от средновековието имаха респект от него. След това се изправи и върна мастилничката на слисания монах.

— В твоята страна на улицата ли извършвате богослужение? — попита той. Долф не можеше да му обясни странните си действия. Затова просто се засмя дружелюбно, благодари на секретаря и той най-сетне се върна в канцеларията си. Долф остана при Франк.

— Ще почакаме, докато изсъхне добре.

— И какво означава всичко това — измърмори приятелят му — Толкова чудновати неща вършиш.

Долф мълчеше, втренчил поглед в черния кръст. Утре сутринта щеше да остави там кутийката с посланието. Щеше да изчака, докато тя бъде телепортирана. А вдругиден сам щеше да застане върху този кръст и тогава… може би…

Той стоеше и пазеше знака. След четвърт нас го пробва дали е изсъхнал добре. Потърка го със суха ръка, после с малко слюнка, изтри върху него кожените си ботуши.

— Така, наред е. Можем да се връщаме в абатството. Много ти благодаря, Франк. Нямаш си представа каква услуга ми направи днес.

— Ти да не си магьосник, Рудолф?

— Не, разбира се, но искам да се върна вкъщи. Хората, които ме търсят, ще видят този кръст и ще разберат къде съм, ясно ли е?

— Да — рече Франк — Кръстоносният ни поход свърши.

— Но беше страхотно приключение, не мислиш ли? попита Долф — Често имахме трудности, ала винаги беше интересно. Ужасно се радвам, че можах да преживея такова нещо.

— … и да оживееш — вметна Франк.

— Най-вече! — Долф топло прегърна приятеля си през раменете — Франк, където и да отида, няма да те забравя. На теб и на Петер мога винаги да разчитам. Вярно ли е, че оставате при Леонардо?

— Не — отвърна момчето — Заедно с Берто ще отидем във Венеция. Както дом Тадеус. Ще останем до края.

Долф кимна. Беше се научил да се отнася с дълбоко уважение към непоколебимата вярност на добрите хора от средновековието.

В абатството цареше голямо оживление. Възбудени от перспективата да отидат в града на мечтите си Венеция, децата вече се бяха заели да събират мизерното си имущество и да го опаковат. Долф не откри никъде Леонардо и Марике. Казаха му, че отишли до града да търсят кораб, който да ги откара в Пиза след няколко дни.

Рано на другата сутрин Долф вече стоеше на ъгъла пред резиденцията на епископа в Бриндизи. Той сложи алуминиевата кутийка върху кръста и седна до нея, без да мърда, да не би на някого да му хрумне да я ритне или вдигне. Секретарят мина край него, обърна се учуден и вдигна рамене. Долф чакаше и от време на време поглеждаше часовника си. Точно в десет без петнайсет кутийката изчезна.

Момчето продължаваше да гледа тихо празния черен кръст и сърцето му ту биеше до пръсване, ту спираше за миг. Кутийката я нямаше. Трансмитерът я бе телелпортирал безпогрешно. Значи работеше! В този момент доктор Симиак чете посланието му, надава ликуващ вик, изтичва до телефона… — Долф е жив! Намерихме го и след двайсет и четири часа ще го върнем обратно! Кневелтур, заредете трансмитера, до пълен капацитет! Или нещо подобно…

Отново заваля. Мътни води потекоха по вадата, заляха кръста и всичко, което достигнеха. Долф не намираше сили да остане и да си тръгне. Утре… утре ще види родителите си. Утре…

Той клечеше, мокър до кости, на дъжда и плачеше, заровил глава между коленете си.

— Рудолф ван Амстелвен, какво има? — попита топъл глас. Една ръка погали утешително рамото му. Дом Тадеус, естествено, връщаше се от пристанището, където правеше последните приготовления за пътуването на децата. Долф се съвзе.

— Ще си ходя вкъщи — прошепна той — Баща ми най-сетне ме намери — Хвана монаха за ръцете — Можете ли да си представите? Пак ще видя майка си!

— Значи няма да дойдеш във Венеция?

— Вече не е необходимо, мога да си вървя. А вие? С тях ли ще останете?

— Няма да оставя децата, докато не пристигнат живи и здрави и последното от тях не намери своето място.

— И все пак, какви прекрасни хора има в тоя век — извика Долф.

— Не те разбирам, сине.

— Искам да кажа — подвоумя се момчето — почти съжалявам, задето трябва да оставя всичко това, като знам, че ще бъде завинаги — Той посочи къщите около себе си, построени нагъсто и почти всички от дърво, площада пред църквата, тесните улички, които се вливаха в него. Целият този свят. Всичко ще се промени, това имам пред вид. И за това съжалявам. Винаги съм си мислил, че това време е хубаво, защото можеш да срещнеш рицари в брони на бял кон и красиви девици, и трубадури, и… Мислех си, че ще видя как строят прекрасни църкви и ще се наслаждавам на шествия на гилдиите. А се получи съвсем друго. Почти не разгледах вътрешността на някой замък, не присъствах на нито един турнир, а въоръжени рицари гледах да не срещна. Но видях страната и селяните, и просяците, и обърканите деца. Запознах се с народа, а не с височайшите особи, за които пише в книгите. И с хората — понякога те бяха жестоки и глупави, понякога така добри… Научих толкова много неща, дом Тадеус, и от вас.

— От мен ли? Какво по-точно?

— На добрина се научих. На любов към ближния. На вярност.

— Това е дълг на всеки християнин, сине.

— Не дългът ви водеше, а любовта. „… и тази любов е била забравена в следващите векове — довърши момчето наум — Не, не напълно. Хората от двадесети век са изградили цяла система от социални закони, които не позволяват вече да измират болните, бедните и инвалидите, както е сега… Но какво направихме с любовта? С простата любов на дом Тадеус? Забравихме я и я заменихме със сложни формулировки.“

Тази нощ Долф почти не спа. В главата му бушуваха хаотични мисли. Тъкмо се унесеше и го нападаха кошмари. Явяваше му се граф Шарниц, който искаше петдесет роби. Или пък злото лице на графа на Тразимено, който заповядваше да го обезглавят. Или го връхлетяваше дружина конници и щом вдигнеше нож да ги отблъсне, се озоваваше в краката на животните. От страх да не заспи ставаше все по-неспокоен. Едва се развидели и той стана. В сумрака видя Марике на сламената постеля. Вечерта си бе взел сбогом с нея, беше много вълнуващо. Забеляза, че личицето и беше мокро от сълзи. Ах, Марике… Видя Леонардо, свит като змиорка. Видя Франк и Петер, които още спяха, а малко по-нататък малкия Тис…

Долф се изправи внимателно. Взе якето си, което му бе служило за възглавница, и грижливо зави с него Франк. След това предпазливо целуна Марике по челото. Тя не се събуди. Дълго гледа Леонардо и се вслушва развълнуван в хъркането на дом Тадеус.

— Сбогом — промълви той и излезе на пръсти от голямата зала, която им служеше за спалня. Изведнъж го прониза хладината на ранното утро. Четиримата малки стражи пред портите не спяха. Когато го познаха, Рудолф сложи пръст върху устните си.

— Никому не казвайте, че сте ме видели. Сбогом, момчета. И добър път към Венеция. И той пое за Бриндизи сам-самичък.