Теа Бекман
Кръстоносен поход по джинси (16)

16. НАЙ-СЕТНЕ МОРЕТО!

Утре ще видим Генуа! Утре ще стигнем морето! Тези думи се носеха от уста на уста и децата вървяха все по-бързо. Най-отпред беше Николас, не по-малко нетърпелив, облечен в своите снежнобели дрехи, които вече не бяха така бели, както в началото. Върху тях той носеше обшит със скъпоценни камъни колан, от който висеше скъпа кама, втъкната в обкована със сребро ножница. Коланът на Каролус. Долф бе останал с впечатлението, че малкият крал е погребан с всичките му скъпоценности.

Но Николас явно не бе устоял на изкушението и си беше присвоил това оръжие. Според Долф тази постъпка на пастирчето беше твърде детинска и той изобщо не я взе присърце. Николас можеше да си придава важен вид, колкото си ще — той си оставаше слаба личност и никога нямаше да успее да стане истински водач. И с драгоценни камъни да го заринеха, и със злато да го обсипеха — той беше и щеше да бъде марионетката на Анселмус, без собствена воля, без истинско достойнство.

Но Долф не беше разбрал, че за средновековния човек външността означаваше всичко, и давайки на Николас възможността да се окичи с кралските почетни знаци, той самият бе загубил част от влиянието си.

 

Генуа, утре ще влезем в Генуа! Тези думи наелектризирваха децата. Те си мислеха, че от плажа на Генуа ще видят Ерусалим от другата страна на морето. И ето че почти бяха пристигнали. Морето само трябваше да се разтвори и те щяха да се втурнат е радостни възгласи към Белия град. Уха, тогава да видиш как ще се разбягат дяволските сарацини! Малкият Тис бе отворил най-голяма уста от всички, чувстваше се силен като мечка и разправяше наляво и надясно, че той, сам, щял да се заеме поне с десет от тия дяволи.

Изведнъж бойкият ход на детската войска бе спрян. Вдясно от спускащия се надолу път се издигаше застрашителна каменна кула, обхождана от стрелци. Пътят бе препречен от едно отсечено дърво, охранявано от конници и войници с алебарди. Бяха стигнали до предния пост на града. Генуа беше отворена откъм морето, но планинският и гръб, който гъмжеше от разбойници и нехранимайковци, се пазеше добре. В онези времена Генуа бе най-силният, най-богатият и най-добре защитеният град на Средиземно море и човек не можеше да го наближи незабелязан. Нетърпеливата детска войска напираше. Леонардо ги укротяваше с мъка. Заедно с Долф той си проби път напред, където дом Анселмус и Николас преговаряха с дружинниците. За свое най-голямо учудване Долф откри, че монахът говори перфектно тоскански.

Макар от няколко седмици усърдно да учеше, по свое настояване, майчиния език на Леонардо, момчето не разбра много от това, което говореха. Студентът се натрапи като преводач.

— Градът вече знае, че приближаваме. Дожът не иска децата да влизат вътре. Ще ни осигурят свободен достъп до морето, но по друг път, така че да излезем на брега югоизточно от града.

На децата това им беше почти безразлично, стига само да стигнеха морето. Анселмус обаче се ядоса и взе да ги разправя едни от хиляда и една нощ.

— Генуа ще съжалява за това.

И той наговори още куп неща, заплаши ги с Божието наказание, увещаваше ги като търговски пътник, който се опитва да продаде някаква нежелана стока, но войниците бяха неумолими. Никой нямало да попречи на децата да стигнат морето, щом искали. Но не през града. Генуа не желаеше да ги приеме.

Дом Йоханис, който бе дошъл междувременно, се държеше много странно. Той прегърна дружинника, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Бог ще те благослови за това, добри човече. Всеки ден ще се моля за теб. Анселмус срита колегата си, но и това не можа да го спре.

— Градът не ни трябва — извика той — Ще отидем до брега и това ни стига.

Долф не можеше да си обясни неговия възторг. Николас също гледаше и недоумяваше. Какво му ставаше на дебелия монах?

В края на краищата кордонът около града означаваше, че отново трябва да заобикалят. Дадоха им няколко войници да ги съпровождат и да им показват пътя. И тогава, в най-голямата горещина, те видяха отгоре… морето! Вдясно, между хълмовете, разположена всред обширна долина с многобройни планински разклонения, блестеше на слънцето Генуа. Така, гледана отгоре, тя приличаше на скъпоценен камък, който някакъв великан е изкопал от скалите и след това е изпуснал, той се е търколил по склона и се е спрял между планината и морето. Безбройните кули светеха на слънчевите лъчи като фасетки на диамант. Между тях проблясваха покривите на морето от къщи, а над всичко се издигаше върхът на катедралата, чиято половина беше в скелета.

Долф, застанал сред хилядите деца на хълма, гледаше с удивление мощните бастиони и валове, и подстъпи към пристанището, и кейови стени. Той гледаше надолу към най-богатия и най-силния търговски град на Европейския континент, който през 1212 година беше по-могъщ от бързо разрастващата се Венеция и прастарата Пиза. Един град на контрастите: разкошни църкви редом с мръсни колиби, дворци с мизерни квартали, складове с бунища. Един град, пълен със скитащи кучета, бездомни котки, великолепни впрягове, скъпоценни камъни и мръсотия. По улиците му човек можеше да срещне представители на всички народности на света: датчани и араби, славяни и гърци, ирландци, българи и сирийци, злополучни кръстоносци, неуспели купци, баснословно богати търговци и жалки просяци. Красиви жени, сакати деца, духовници, учени и отрепки, джебчии и миряни, мошеници и благородници. Един град, изпълнен с тайни, интриги и убийства, но и хранилище на шедьоври от всички части на тогавашния свят. Един приказно богат град, където бедността процъфтяваше. Един силен град, в който пропадаха хора от собствената си слабост. Един горд град, където ежедневно биваха унижавани човеци. Където мраморните стълби на катедралата бяха осеяни с вонящи просяци, където плъхове и бълхи скачаха из палатите, където въшките бяха повече от хората и където щеше да се реши съдбата на седем хиляди невинни деца. А оттатък града беше морето. Блестящо и необятно, ослепително в ярката обедна светлина, така че човек го заболяваха очите. Едно море, чийто отсрещен бряг се криеше далеч зад хоризонта, по което плаваха риболовни кораби и гребни лодки и се поклащаха салове с въдичари, над което кръжаха, спускаха се и отново се издигаха чайки. Средиземно море. Във века на Долф — място с непреодолима притегателна сила за летовниците от север. В този век — враг. Децата бяха замлъкнали. Почти не поглеждаха величествения град в долината, те гледаха към морето, към великолепното, синьо и неумолимо море. Никой от тях не беше виждал дотогава море и едва можеха да си го представят. Действителността ги беше изумила. Те гледаха с отворена уста неописуемата водна маса. След малко щяха да се спуснат към плажа. Николас щеше да разтвори ръце и водите щяха да се отдръпнат… Но сега, когато морето беше пред тях и бяха видели как се е простряло до края на света, ги обзе смътен страх. Как можеше да се дръпне настрани толкова вода?

Много деца от по-малките си мислеха, че градът там в ниското трябва да е Ерусалим. Колко време вече бяха на път, по-голям от това светът не можеше да бъде. Те надаваха възторжени викове, напираха и искаха вече да слизат, за да видят как ще се разбягат сарацините. По-големите деца едва ги удържаха. Но и те вече губеха търпение. Искаха час по-скоро да станат свидетели на голямото чудо, което им беше обещано. Искаха да видят как безкрайната водна маса ще се разцепи пред пастирчето. Ликувайки и крещейки от възторг, те изведнъж потеглиха, всички заедно, и се втурнаха надолу по хълма към плажа.

Децата се разляха на вълни по скалите, пръснаха се по хълмистия бряг и вдигнаха стана си на едно парче равна земя под сянката на чадърестите борове. Мнозина се опитаха да стигнат до града, но бяха спрени и върнати от войници. По всичко личеше, че Генуа не иска и да чуе за детската войска. Но това не обезсърчи най-малките. Те гледаха с копнеж към хоризонта — ах, колко е далеч! — зад който трябваше да се намира Бялата мечта на тяхната детска фантазия. Жадно поглъщаха с очи рибарските кораби, които кръстосваха край брега. И отправяха умоляващ поглед към Николас, към Леонардо, към Рудолф. Вече нямаха какво да ядат.

— Утре — каза Анселмус високо — Николас ще сътвори чудото. Опънете шатъра му, деца. Първо той ще пости и ще се моли един ден.

Те се съгласиха, въпреки нетърпението си. Чудо току-така не ставаше, човек трябваше да се подготви. Шатърът бе опънат в сянката на няколко бора и Николас мълчаливо се усамоти. Не пускаха никого повече в тази светиня, дори децата с благородническа кръв. Когато видя това, Долф почти изпита съчувствие към пастирчето. То вярваше толкова твърдо в чудото. Вярата може планини да премести, но не и Средиземно море. Вярата може да утеши човека в беда, но не и да отмени природните закони. Николас бе обречен да се провали. Долф знаеше това и му беше мъчно, въодушевлението на децата му навяваше и малко страх. Какво щеше да се случи на следващия ден, когато чудото не станеше?

 

Дом Йоханис обикаляше стана като кокошка, която не може да си снесе яйцето. Беше толкова нервен, че и Долф го забеляза. И плачеше. Плачеше неудържимо, галеше децата по косите, притискаше момчета и момичета до сърцето си и все викаше:

— Бог ще се смили над вас, миличките ми — докато най-накрая Долф се убеди, че човекът си е загубил ума.

Напразно Анселмус призоваваше към спокойствие изнервения монах.

— Я се поуспокой, брате. Децата ще си помислят, че над главите им е надвиснало нещо лошо.

— А нима не е… поде разтреперан Йоханис, но Анселмус го накара да млъкне.

— Тихо. Дай работа на децата. Аз трябва да отида до града. Още има достатъчно време.

— He, не — извика Йоханис и изведнъж падна на колене, направо върху каменистата земя. Той вдигна умолително ръце към Анселмус — Не го прави, Анселмус, заклевам те, не го прави! Нищо неподозиращ, Долф минаваше наблизо, без да го видят, и спря учуден. Анселмус нетърпеливо бутна с крак другия монах, така че дебелият Йоханис едва не падна.

— Стани, глупако. Да не си забравил какво възнаграждение ни чака? — И той изведнъж млъкна уплашен, защото съзря Долф — Ти какво дириш тук? Омитай се! Не е твоя работа какво имат да си говорят двама свети мъже. По-добре се погрижи децата да получат нещо за ядене. Долф не каза нищо, обърна се и се отдалечи. Но мозъкът му работеше със светкавична бързина. Изведнъж му стана ясно, че можеше да разкрие тайната на Анселмус, ако успееше да намери подходящ начин да заговори дом Йоханис. Какво не искаше той вече…

Какво ли не искаше той? От какво се опитваше да възпре Анселмус? Защо беше толкова раздразнителен и състрадателен към децата? Йоханис знаеше какво щеше да върши мрачният монах в Генуа и го умоляваше да не го прави… Какво да не прави? „Погрижи се децата да получат нещо за ядене…“ Да, това беше задачата на Долф и думите на Анселмус автоматически го бяха върнали към работата му. Скоро той видя, че спокойно можеше да остави това на децата. Рибарската дружина — стотици момчета и момичета вече беше тръгнала, въоръжена с мрежи и копия, към водата. Температурата и ги изненада: тя беше хладка! След леденостудените потоци и реки, от които седмици наред бяха вадили храната си, това море ги посрещаше с топлина. Те взеха да пият, но веднага изплюха с отвращение солената вода. Как можеха в такава топла и солена вода да живеят риби? А живееха. Цели стада дори. Риби, каквито дотогава не бяха виждали, и големи, и малки заедно. Децата се закатериха по скалите на брега и запретърсваха топлия залив. Те хванаха раци, крабове, полипи и всъщност не знаеха какво да ги правят. Долф им обясни как да изчистят и сварят улова си. Той ги убеди, че дребните сардини, прозрачните скариди и малките сепии са много вкусни, ако се приготвят, както трябва. Децата се нахвърлиха с въодушевление върху улова си, макар често да ги побиваха тръпки от щипките, от лигавите морски животни, от смукалата и странните очи. „Тази вечер солена рибена чорба — весело си помисли Долф. Най-сетне нещо по-пикантно!“

Много от малките рибарчета бяха ухапани. Раците в крабовете забиваха щипките си в голите крака и ръце. Болничната дружина едва им насмогваше. Но от практиката човек се учи бързо, а децата се учат още по-бързо. Те станаха по-предпазливи и скоро откриха как се хващат черупчестите животни и кои дупки в скалите предлагат по-голяма възможност за плячка. Петер се радваше.

Ловците също бяха наизлезли. Те претърсваха гористите хълмове около Генуа. Тези гори наистина не бяха така богати на дивеч като северните и бракониерството беше забранено, както навсякъде, но гладът караше децата да забравят всякакви опасности. Вода също намериха, това ще рече сладка вода. На половин миля от стана разследваните откриха едно поточе, което течеше към соленото море.

Генуезците не се занимаваха с детската войска. Те не пускаха малките в града, а какво ще правят по-нататък си беше тяхна работа, срещу плячкаджиите и бракониерите не се предприемаше почти нищо. Ако станеха прекалено нагли, изскачаха няколко войници, кръстосваха копията си и им препречваха пътя. Тогава децата се измъкваха, за да си опитат късмета малко по-нататък на юг. Долф не разбираше нищо. Генуезците не бяха вражески настроени, това беше ясно. Но пък и помощ децата не можеха да очакват от жителите на града. Те вероятно не бяха разбрали добре за какво бе дошла войската. Какво ли диреха тук? „И на мен не ми е по-ясно — каза си Долф наум. — Защо точно Генуа… тя е встрани от маршрута.“

Изведнъж той си спомни за странната възбуда на дом Йоханис и тръгна да търси монаха. Анселмус не се виждаше никъде, значи все пак бе отишъл в града. Николас се молеше сам в шатъра и отказваше всякаква храна. Дом Тадеус бе запретнал расото си и помагаше при риболова. Но къде беше Йоханис?

Най-сетне Долф го откри, малко настрани от бивака, в сянката на един храсталак. Той отново бе коленичил и имаше отчаян вид. Долф седна до него и го разтърси за ръката.

— Дом Йоханис…

— Остави ме на мира — глухо отвърна монахът. Той дръпна качулката на расото си върху главата и скри лице в ръцете си.

— Дом Йоханис, да не сте болен?

— Страх ме е…

— От какво?

— От морето…

На Долф му се стори, че сега разбира неспокойствието на Йоханис. Ако утре Николас понечеше да покори морето и не успееше, можеше да се случи нещо страшно. И предводителите на кръстоносния поход трябваше да признаят, че са измамили децата.

— И мен ме е страх, дом Йоханис — сериозно каза Долф — И аз като вас съм скептик. Не вярвам в чудото! Монахът вдигна глава и удивено погледна момчето.

— Не е това — измърмори той.

— Значи вярвате, че чудото ще стане? Йоханис поклати глава.

— Корабите — прошепна той едва чуто — Не ми излиза от главата какво се е случило с децата, които се качили на корабите в Марсилия. Долф вече не разбираше Нищо.

— Кои деца?

— Франкските деца… преди няколко седмици. Долф отново бе изправен пред загадка.

— Качили се на корабите — промълви монахът — след като морето отказало да пресъхне пред краката им. Пет кораба имало, трите потънали в бурята. Останалите два… Казват, че оцелели и на туниския бряг децата … — Той замълча, сломен от мъка.

— Дом Йоханис, нищо не разбирам. За какви деца говориш и как са стигнали те до корабите?

— Корабите ги чакали в пристанището на Марсилия.

— Да, но… кой тогава е организирал всичко това и…?

Изведнъж Долф си спомни, че Леонардо разправяше за някакъв друг кръстоносен поход във Франция. Също като този и започнал приблизително по това време…

— Дом Йоханис, не можете ли да говорите малко по-ясно? Какво се е случило с тези деца и как са отишли точно в Марсилия?

— Планът бил такъв. Двама мъже и едно овчарче ги завели дотам. Децата знаели само, че отиват към Обетованата земя. Стефан, овчарчето, щяло да пресуши морето, така че пеш… Ала с морето, естествено, не станало нищо и тогава децата се разочаровали дълбоко и се отчаяли. Но там имало пет кораба, които чакали от една седмица. Предводителите им казали, че тези кораби ще ги закарат до Обетованата земя.

— Добре, но какво търсят тогава в Тунис?

— Не разбираш ли, Рудолф? Корабите са поели направо към Северна Африка, към пазарите за роби. Такъв е бил замисълът от самото начало.

— Какво!

Долф трябваше първо да проумее всичко това. Лека-полека размерите на безобразието започнаха да му се изясняват.

— Значи… децата са били предназначени за… Но това е нечувано! Дом Йоханис, да не искате да кажете, че и тези германски деца… Че в пристанището на Генуа чакат кораби, които трябва да ни закарат в Африка, където ще ни продадат в робство? Това ли имате пред вид? Монахът кимна и плахо се огледа.

— Значи затова… затова вървяхме към Генуа… Милостиви Боже, това е…Дом Йоханис въздъхна дълбоко.

— … и три кораба потънали, всички вътре се издавили — тъжно мърмореше той — Трябва да е станало точно в дните, когато и на нас ни беше толкова трудно, при онова лошо време в планините.

— Ами… ами… нашите деца? Дом Йоханис замълча засрамено и наведе глава.

— Да не би да искате да кажете — прошепна Долф ужасен — че и нас ни чакат кораби, тук, в Генуа, за да ни откарат в Африка, докато децата си мислят, че отиват в Палестина? Мъжът кимна.

— И вие… вие ще допуснете това?

— Не! — извика монахът — Не мога, не мога повече! Как ли не молих Анселмус… но не иска и да ме слуша, иска да продължи, не иска да изпусне чувалите със сребро.

— Значи работата е предварително уговорена — кипна Долф — През всичките седмици ми беше ясно, че тази красива приказка е лъжа, че зад нея се крие нещо, нещо тайно и долно… Дом Йоханис, откога го знаете?

Мъжът не отговори.

— Знаели ли сте го, през цялото време… още от Кьолн? — недоверчиво попита Долф.

Тишина.

— Вие… вие сам сте…?

— Не. Не аз… дори не Анселмус. Но ние изпълнихме този план.

— Кой го измисли? На кого му дойде тази нечувана идея да събере хиляди деца и да ги примами с разни врели-некипели да отидат до някое пристанище, за да ги натовари там на кораби като роби? Кой?

Йоханис сви рамене.

— Може би Анселмус? Мълчание.

— Е, хайде, дом Йоханис, кажете нещо. Какво ще става по-нататък? — Не зная — жално промълви монахът — Закъснели сме. Дано даде Господ да сме закъснели и корабите да са отплавали.

— Закъснели ли?

— Трябваше да сме тук някъде към средата на горещника^[1]. А вече отдавна е влязъл сърненът^[2].

— Да… и аз така мисля. Средата на август… Аха, значи затова Анселмус все бързаше! Затова ни пришпорваше и се ядосваше при всеки престой!

Йоханис кимна.

Долф все още трудно проумяваше нещата. Струваше му се просто невероятно, че е възможно възрастни хора да стигнат до мисълта да продадат в робство в северноафриканските страни хиляди нищо неподозиращи деца.

— Ерусалим не се намира в Северна Африка — бавно каза той.

— Зная, и Анселмус го знае — знаеш го и ти. Но децата не подозират нищо.

— И защо? — отчаяно попита Долф.

— Обещаха ни много пари. В Генуа щели да ни дадат по един динар на дете, ако е здраво и силно.

— Не е зле — неволно каза Долф, който междувременно се беше запознал със стойността на сребърниците през тринадесети век — Седем хиляди динара… това е цяло състояние! Йоханис кимна и потрепери.

— Вече не ги искам — промълви той — Не мога… Всички тези деца, те са така безобидни, не знаят нищо, искат да отидат в Ерусалим… Толкова ги обикнах, Рудолф.

Долф кимна с глава. Но ужасът му нарастваше. Марике на пазара за роби в Тунис. Красивата, решителна Хилде. Русата Фрида с нейните познания за билките, силните Берто, Петер, Франк, Карл… Немислимо беше!

— Това не бива да става, дом Йоханис! Монахът се преви на две.

— Не ме наричай дом, не заслужавам тази титла.

— Не сте ли истински монах?

— Не. Вече не… Ах, Рудолф, някога бях добър човек, някога исках да стана свят мъж. Но не го заслужих. Изгониха ме от манастира като недостоен… И тогава животът ми стана труден. Нямах бъдеще, нямах професия, станах скитник и трябваше да се препитавам с кражби и грабежи. В Генуа срещнах Анселмус, и той беше загазил като мен. Но бе по-обигран, а и по-безскрупулен. Познаваше много хора с лоша слава — капитани на пиратски кораби, контрабандисти… Знаеше един мъж на име Болио, който ни попита дали искаме да му помогнем. Кой е измислил плана за набирането на деца от северните страни, това не зная. Но Болио ни разказа за двама преоблечени монаси, които отишли във Франция, за да съберат бездомни и скитащи деца и да ги докарат в Марсилия. Запита ни дали искаме да направим същото в германските земи. И ни обеща царска отплата. Цената на силните руси деца била висока в Тунис. Арабите много ги купували. Долф потрепери от погнуса и се опита да се овладее.

Изпитваше огромно желание да хване Йоханис за гушата и… Успокои се с голямо усилие.

— И вие се съгласихте?

— Какво ми оставаше да сторя? Нямах избор… А и не виждах нещо кой знае колко лошо в това.

— Смятахте, че е нормално да мамиш деца и да ги пращаш в робство? — слиса се Долф.

Йоханис отново сведе глава.

— Арабите се славят като образовани господари, робите им не живеят зле, ако са покорни. И какви деца трябваше да подберем? Сираци и безпризорни, избягали крепостничета, непослушни мързеливци, които и без това живееха от кражби и просия, които никога нямаше да остареят, тъй като бяха обречени да свършат на гилотината или да умрат в нищета на следващата зима… Да съберем тези деца и да ги продадем ни се струваше почти благодеяние, защото щяха да ги закарат в топли страни, сред един цивилизован и богат народ, щяха да живеят по-добре от когато и да било…

— … но като роби! — избухна Долф.

— Да.

— А на всичко отгоре и като роби на езичници! Йоханис кимна засрамен.

— Но защо трябваше тези деца да са от север?

— Руси и бели… такива харесват езичниците. Освен това тук, на юг… Ломбардските и тосканските рицари никога не са изпитвали голямо желание за кръстоносни походи. Италианците нямат нищо против да печелят от кръстоносци, но не и да участват в походите им. На север стана почти традиция да се ходи до Божи гроб, там все още е жив стремежът да се освободи Ерусалим. Особено сред обикновения народ. Височайшите особи вече нямат особено желание, но децата спокойно можеха да бъдат вдъхновени. Двамата с Анселмус сме ломбардци, говорим перфектно немски и… та така тръгнахме за Германия да видим колко деца ще успеем да подмамим. Там явно имаше ужасно много, много повече, отколкото бяхме очаквали. Прекалено много дори за шестте кораба, които щяха да ни чакат в Генуа в средата на горещника.

— Предполагали сте, че най-малко половината ще отпадне по пътя, ще измре или ще се върне?

Йоханис мълчеше.

— Колко подло — прошепна Долф — Злоупотребили сте с тяхната доверчивост, с набожността им… Разказвали сте им красивата приказка за Белия град, а през цялото време, през цялото време сте знаели, че… Как сте могли да направите такова нещо, Йоханис? Не ви ли е срам? Тези сръчни, храбри деца, които се бориха с трудностите толкова смело, които… които вече знаят какво значи свобода, точно тях сте смятали да продадете, като роби!

— Не мога — измърмори монахът съкрушен. Прекалено много ги обичам. О, Рудолф, не разбирате ли? Нали ги познавам! Нали видях как се защитаваха срещу дивите зверове, срещу разбойниците, срещу климата … как си помагаха един друг и се окуражаваха, и… Помогни ми, Рудолф. Те не трябва да станат роби, това не са същества без достойнство, а до едно великолепни хора, които трябва да бъдат спасени.

— Да, тук съм напълно съгласен с вас. Но как?

Долф потъна в размисъл. Той виждаше, че разкаянието на Йоханис е искрено. Трябваше само да се радва, че монахът не бе могъл да издържи докрай на тази гигантска измама. Ала гневът му от дяволския план беше твърде силен.

— Трябва да ги възпрем — прошепна Йоханис, който бе събрал малко смелост, облекчен, че е разкрил мъката на сърцето си — Трябва да не позволим да ги прилъжат на корабите.

— А те още ли са тук? Наистина ли са чакали през цялото това време? — попита Долф потресен.

— Не зная. Днес на обяд Анселмус тръгна за града да види дали ще може да намери Болио. Моля се да сме закъснели. Но не съм сигурен…Долф се сети нещо.

— Николас — извика той. — Знае ли Николас защо водите децата към Ерусалим?

— Не. Той вярва в кръстоносния поход.

— Как успяхте да му завъртите главата, та да си въобрази, че е светец, пред когото морето ще се отдръпне?

— О, това не беше толкова трудно. Още щом свърши зимата, двамата с Анселмус превалихме планината в поехме на север. Огледахме се за някое яко овчарче — и го обсипахме с чудеса. Изчакахме вечерта, запалихме един дървен кръст и иззад върха на един хълм, естествено така, че Николас да не вижда нас, а само горящия кръст. Но ние го виждахме добре… Той падна на колене и вдигна ръце към небето. След това бързо спуснахме кръста, угасихме го, а Анселмус закри с ръце устата си и се провикна с глас, идещ сякаш от дълбоко: „Бог те зове, сине“, защото тогава още не знаехме името му. И така, фокус-бокус, му направихме още куп магии. Късно през нощта, когато момчето спеше а то спеше навън, защото си нямаше дом — пропълзяхме до него и Анселмус взе да му внушава всичко това.

— Зашепна му, че чувал ангелски гласове, които го призовавали да тръгне към Обетованата земя с цяла войска от деца — все неща от тоя род. Овчарчето се пробуди леко, но слушаше; изтръпнало от почуда и ужас.

— И ако щеш вярвай, ако щеш недей, но то не се усъмни нито за миг, че е призвано. Най-сетне бяхме намерили момчето, което ни трябваше.

— Най-сетне ли?

— Да. Този номер бяхме изпробвали вече два пъти преди това. Първият хлапак се разкрещя и побягна, но падна в някакво мочурище и се удави. Вторият също търти да бяга — право при пастора на селото, за да му разкаже какво е видял и сънувал. Така и с него нищо не стана. Николас повярва веднага, че той е избраникът. Момчето явно е високомерно по характер.

— Безспорно — кимна Долф — И какво стана по-нататък?

— След като три нощи наред обработвахме Николас с невидими гласове и фокуси с огън и забелязахме, че той взе да нехае за стадото, тъй като се чувстваше като избраник на небето, ние отидохме при него открито, посред бял ден, и в монашеските си одежди, разбира се. Коленичихме, изказахме му почитта си и му разправихме как ни се е явило откровението, че той е избран да заведе войска от невинни деца в Обетованата земя. И че ние трябва да му помогнем.

— И той ви повярва веднага?

— Да. Тримата напуснахме областта и се отправихме към Кьолн. По пътя не спирахме да проповядваме и набързо спечелихме последователи. Така пристигнахме в Кьолн с няколкостотин деца и там Николас направо се развихри. Дни наред проповядваше на големия площад пред новата катедрала и притокът на деца нарастваше непрекъснато. Две седмици преди Петдесетница напуснахме града, а от обширните околности не спираха да прииждат деца. В Кьолн Анселмус и Николас бяха поканени от архиепископа. Аз не присъствах на този разговор и още не мога да разбера как са успели двамата да убедят духовника в свещената си мисия. Анселмус е хитър… Но в резултат получихме една волска каруца, впряг бели волове и шатър, а архиепископът дори изпрати племенницата си Хилде и нейния малък покровител Каролус. Те станаха причина, когато тръгвахме към нас да се присъединят и други деца от благородническо потекло. Според Анселмус това беше малко опасно. Никой нямаше, да го е грижа, че не е чул нищо повече за безпризорните и сираците, но ако някога се разбереше, че деца на аристократи са били продадени в робство, това можеше да ни създаде не малко проблеми.

— Боеше се от отмъщението на бащите ли?

— Всъщност да. Но за щастие не дойдоха много такива дена, а към тези, които имахме, се отнасяхме по съвсем различен начин.

— Да, вече видях — горчиво отбеляза Долф.

— Затова се зарадвах, че Фредо ни изостави още преди планината. Впрочем, войската беше станала прекалено голяма — такъв огромен наплив не бяхме очаквали. Едва напредвахме. А как щяхме да изхраним и опазим всички тези малчугани? Нямаше да е възможно и да ги настаним на шестте кораба, които щяха да ни чакат в Генуа. Но Анселмус каза: „Колкото повече, толкова по-добре. По пътя ще измрат хиляди. Само най-силните ще преживеят похода, а те носят най-много сребро.“ Долф потръпна от този цинизъм. Той процеди през зъби: Какъв изверг.

— … и тогава се появи ти — продължи разказа си Йоханис — Ти и Леонардо и това промени всичко. Първо си помислихме, че също си дете на рицар, беше толкова самоуверен. Упрекна ни, че не се грижим добре за децата, и това беше вярно. Още тогава аз се засрамих и цялото това начинание започна да ми опротивява. Ти сякаш падна от небето и ни научи как да организираме по-добре похода, така че да не умират вече толкова деца. И въпреки това ти нямах никакво доверие…

— Какво искате да кажете?

— Ти полагаше толкова усилия за здравето на децата, сякаш знаеше какво смятаме да правим с тях и единствената ти цел беше да ги закараме колкото е възможно по-силни и по-здрави в Генуа. Затова си мислех: „Анселмус и Рудолф играят една и съща Игра.“

— За търговец на роби ли ме мислехте? — избухна Долф.

— Понякога… не зная. Постоянно се съмнявах. А когато питах Анселмус, той ми отговаряше уклончиво. Но забелязах също, че те мрази и само иска да те използва като Николас.

Долф се опитваше да следи странните криволичения на мисълта на монаха. Това не му се удаваше.

— Мислех си — тихо каза Йоханис — че дяволът те е изпратил. Защото целият този план да се продават деца в Африка трябва да е бил замислен и от дявола. А ти помагаше на Анселмус, помагаше на децата да останат живи… Всяка почивка бе добре дошла за мен, колкото повече време вървяхме към Генуа, толкова по-голяма ставаше възможността децата да се изплъзнат от съдбата си и тогава открих, че и ти не бързаш. Това ме накара отново да се съмнявам. Когато ни сполетя скарлатината, си помислих: „Ето знак от небето. Бог не иска да стигнем до Генуа.“ А какво направи ти? Прогони болестта. Вече нищо не разбирах.

— Много по-рано трябваше да ми се доверите, Йоханис.

— Да, и аз виждам сега. Но не можех. Страх ме беше от Анселмус. Щеше да ме блъсне в някоя пропаст, ако забележеше, че падам духом и не искам да изпратя децата в робство. А на теб не можех да се доверя изцяло … През целия път се надявах на някакво чудо, на нещо, което би ни накарало да се върнем. Посрещах с радост всяка беда, която ни сполетеше. Но децата никога не понечиха да се връщат, никога не изгубиха смелост. Те искаха да видят морето, искаха да преживеят чудото, което им бе обещал Николас. Ах, Рудолф, какво да правим все пак?

— Да спрем децата. Да попречим на Анселмус да се свърже с капитаните на пиратските кораби.

На колене го молих…

— Анселмус не е човек, когото можеш да молиш. Единственият начин да попречиш на такъв подлец да изпълни плановете си е да го убиеш — навъсено каза Долф.

— Прав си, Рудолф. Анселмус е безпощаден.

— Крайно време е и ние да станем такива — горчиво отбеляза момчето.

— Какво смяташ да правиш? Ако се опиташ да обясниш на децата каква участ ги очаква, няма да ти повярват. А пък ако Анселмус забележи, че си разкрил намеренията му, смятай, че те е убил.

— И вас заедно с мен — потвърди Долф. Мъжът потрепери — Но вече е твърде късно — промълви неочаквано момчето — Анселмус е тръгнал за града…

— Знаеш ли — въздъхна Йоханис — Той очакваше с радост мига, в който ще те види как се качваш на някой кораб. Мисълта, че след няколко седмици ще те предлагат за продан на някой пазар за роби в Тунис, го изпълваше с дяволско веселие.

Долф отвори уста и пак я затвори. Той кипеше от гняв. Но Йоханис беше прав. Без да подозира нищо, подтикван от своята загриженост за Марике и хилядите други, момчето спокойно щеше да тръгне с останалите!

— По дяволите — изръмжа той — Скъпо ще ми плати за това този долен тип.

— Само така, Рудолф. Ти си толкова силен и умен — и не те е страх.

— А вас? Все още ли? Йоханис засрамено отвърна глава.

— Да — тихо каза той — Страх ме е, грешен съм. Не ми се мре, поне засега, ще бъда прокълнат…

— Йоханис, защо сега изведнъж ми се доверихте?

— Не е изведнъж… полека-лека. Виждах как те мрази Анселмус. Как искаше да те унищожи по време на народния съд. Тогава разбрах, че не си му съдружник, а най-големият противник.

— Не можахте ли тогава да ми разкажете каква е работата и какво крои Анселмус?

— Не смеех. А си и мислех, надявах се… Бог няма да допусне това. Никога няма да позволи да стигнем до Генуа. Но…

— Но стигнахме! Мъжът мълчеше нещастен.

— Ах, защо не ми разказахте всичко много по-рано! Тогава можеше и Каролус да е още жив — каза Долф и внезапно взе да плаче.

— Да — тихо се завайка Йоханис — Бог не позволи Каролус да стане роб. Прибра си го… И тогава разбрах, разбрах колко съм бил лош, какъв голям грях съм си сложил на душата и че трябва да направя нещо… нещо, каквото и да е, за да спра Анселмус, даже и да ми струва живота. Но все още не смеех, страх ме беше… Рудолф, аз съм страхливец. Зная, че съм лош, че трябва да се намеся, а не мога, не смея. Ти, ти си смел. Поеми моя дълг, аз съм прекалено слаб. Спри децата, за нищо на света не ги пускай на корабите. Това ще бъде краят им. Рудолф…

— Разбира се, че ще ги спра! — извика Долф.

— Какво ще направиш? Момчето нямаше и бегла представа за това. Да разкаже всичко на децата. Да, това звучеше съвсем просто, но дали щяха да му повярват? Мечтата за Белия град се беше врязла дълбоко в съзнанието им. Той се опита да размисли, но бушуващият хаос в мислите му не се уталожваше. Разкритието беше прекалено разтърсващо и той не можеше да вникне в него изведнъж. Ала нямаше време за губене, защото Анселмус беше в Генуа и уговаряше извозването на децата с пъклените си съзаклятници …

Но как може човек да уговори натоварването на хиляди деца, които очакват друго чудо? Които утре ще излязат извън себе си, тъй като обещаното чудо няма да стане и морето няма да се разтвори?

— Утре… — измърмори той — Йоханис, какво смята да прави утре Анселмус? Ще присъства ли, когато Николас се опитва да помръдне морето?

— Когато чудото не се извърши и децата се взират във водната повърхност дълбоко разочаровани и си мислят, че никога няма да отидат в Ерусалим, тогава Анселмус е решил да се появи и да каже: „Бог все пак се е погрижил да стане чудо, мили деца, той ни е изпратил кораби.“

— Точно така. И е сигурен, че децата няма да се поколебаят нито миг и ще се втурнат към корабите с радостни възгласи?

— Горе-долу…

Долф изпъшка. Върви, че спирай седем хиляди възторжени малчугани и то сам-самичък!

Но той не беше все пак сам! Йоханис можеше да му помогне. А и много повече помощници му трябваха, всичките му приятели!

— Йоханис, мога ли да разчитам на вас? Ще успеете ли да преодолеете страха си от Анселмус и да ми помогнете да спрем децата. Дори само за да си спасите душата?

— Рудолф, аз… да!

— Тогава поговорете първо с дом Тадеус. Разкажете му всичко, чувате ли, всичко! Той е добър човек, а е и умен. И дори не подозира за този пъклен заговор. Има голямо влияние върху децата, може би ще знае средство да ги спрем.

Йоханис трепереше. За свое най-голямо учудване Долф видя, че той се страхуваше повече от кроткия дом Тадеус, отколкото от неумолимия Рудолф ван Амстелвен.

— Не се двоумете, Йоханис — каза момчето и скочи.

— Нямаме време за губене. Трябва да действаме незабавно.

— Дом Тадеус ще ме прокълне — промълви мъжът, уплашен до смърт.

— Той ще ви прости с цялото си широко сърце — увери го Долф. И помъкна със себе си разкаялия се грешник.

Намериха Тадеус в единия край на стана, при Хилде и болните. Долф остави двамата мъже насаме и тръгна да търси Леонардо. Взе да се свечерява. Лагерните огньове лумнаха. Почти не ловяха риба и повечето деца си бяха „у дома“. Долф свари приятелите си да вечерят. Ядяха солена рибена чорба.

Долф награби бързо шепа варени скариди и махна с ръка на студента.

— Побързай, трябва да говоря с теб.

Момчето разказа почти на един дъх каквото бе чуло току-що от Йоханис. Леонардо слушаше мълчаливо, без да го прекъсне нито веднъж.

— Трябва да направим нещо — отчаяно заключи той.

— Как да обясним на децата, че са измамени?

Леонардо се замисли. Той беше възмутен, поразен, но не загуби самообладание.

— Какво смяташ да правиш? — спокойно попита студентът.

— Да попреча на децата да се качат на корабите.

— Това е добре.

— Но как? — плахо попита Долф.

— Много просто. Не си ли се сетил, че никой кораб не може да напусне пристанището на Генуа, ако дожът забрани?

— До… дожът ли?

— Да, херцогът на Генуа. Мъж с голяма власт, това мога да ти кажа — потвърди Леонардо — Слушай сега: ти ще останеш тук, защото утре ще става горещо и трябва да подготвиш моите нагледвачи. Аз ще отида в града и ще взема Хилде фон Марбург.

— Какво ще правиш в града? И защо Хилде?

— Рудолф, я си поразмърдай мозъка. Аз съм Леонардо да Пиза, синът на богатия търговец Фибоначи. Баща ми има партньори в Генуа. Ще взема от тях препоръчителни писма, ще издействам да вляза в двореца на дожа и ще осведомя херцога за всичко. Той няма да се развълнува от съдбата на някакви си там германски скитничета, но не би позволил християнски чеда с благородническа кръв да бъдат продавани в робство на неверниците. Затова ще взема със себе си Хилде, за да му докажа, че детската войска не е само паплач.

— Мислиш ли, че ще успееш да се добереш до херцога?

— Трябва да успея, с каквито и да е средства. А има и още един начин. Епископът на Генуа трябва незабавно да бъде информиран. Всички тези деца са християни; той не ще допусне те да бъдат продадени на езичници. Дом Тадеус знае ли вече за това?

— Заведох Йоханис при него и той ще му разкаже.

— Хубаво. Тогава най-разумно е аз да отида с Хилде при дожа, а дом Тадеус да осведоми епископа.

— Не е ли вече много късно да се ходи до града? Няма да ви пуснат.

— Мен никой не може да ме спре — спокойно заяви Леонардо. Долф взе с благодарност ръката му. — Какво щях да правя без теб, приятелю? — каза той развълнуван.

— Да, и аз това се питам — отвърна делово студентът. След това забърза с широки крачки към огъня и се наведе над Марике.

— Аз трябва да ви напусна за няколко дни, миличката ми. Грижи се добре за Рудолф. А ако не се видим вече, ще си спомняш ли от време на време за мен?

— Какво ще правиш, Леонардо? — учудено попита момичето.

— Ще ви спасявам, мило дете.

Той я целуна, бързо отвърза магаренцето си и изчезна в нощта. Марике дотърча при Долф.

— Какво се е случило? Защо си тръгва Леонардо? Не си ли отива все пак в Болоня?

— Още не, детето ми. Скоро ще се върне — утеши я Долф.

Но той съвсем не беше обхванат от такова спокойствие. Дали херцогът щеше да изслуша Леонардо? Дали дом Тадеус щеше да успее да се добере до епископа? А какво щяха да направят генуезците, когато откриеха, че на врата им са увиснали седем хиляди малки неудачници?

Долф се огледа. В лагера беше мирно и тихо. Децата ядяха, смееха се, споделяха очакванията си. На следващия ден щеше да стане голямото чудо, на следващия ден щяха да се спуснат по дъното на пресушеното море към Ерусалим. Генуезците имаше да се пулят! Какво нечувано нещо щеше да се случи!

А пред Долф стоеше задачата да се погрижи тези неща да не станат. Огромното им разочарование да не бъде използвано за пъклените планове на Анселмус…Той трябваше да ги подготви — но как?

— Ти не ядеш ли? — загрижено попита Марике. Долф взе още един залък и въздъхна.

Повече от месец беше на път — вече шест седмици и сега изведнъж успехът бе въпрос на часове! Как да подхване децата, как да им каже?

— Не можеш ли да ми обясниш какво става? — настоя Марике.

Долф я погледна, после погледна Петер, Франк, Берто, Карл, спомни си за Фрида в болничния лагер, за всички малки, храбри водачи и изведнъж намери решението!

— Да — каза той спокойно — Хайде да се посъветваме.