Теа Бекман
Кръстоносен поход по джинси (14)

14. БИТКАТА В РАВНИНАТА НА ПО

За децата Болцано означаваше отново почивка. Жителите му предложиха на болните и изтощените малчугани добър подслон. По-голямата част от войската, която стануваше извън града, можеше пак да си поеме дъх, наслаждавайки се на слънчевата светлина, меките нощи и изобилието от храна, най-вече плодове. Хилде стъкми набързо нещо като полева болница, където децата можеха да лекуват раните си, където изрязваха или изгаряха набралите, гноящи рани по краката, за да спрат инфекцията. Когато ги обработваха, Фрида и градският знахар не можеха да ги упоят. За повечето операции използваха ножа на Долф. Обеззаразяваха го на огъня и го вкарваха нажежен във възпаленото месо. Децата прехапваха устни, стисваха очи и не издаваха ни звук. Почистените рани заздравяваха бързо благодарение на Фридините лапи.

В околностите на този град вирееха растения, каквито нямаше в рожденото място на Фрида, но знахарят и предаде своите знания. Той имаше голям опит в билколечението. Фрида възприемаше бързо и жадно. Във века на Долф от нея би станал отличен лекар. А в този век вероятно щяха да я обявят за вещица, когато поостарееше.

Минаха няколко дни, докато болничният отряд се пребори с опасността от отравяне на кръвта, което можеше да засегне още стотици деца.

Анселмус сумтеше — Генуа бе още далеч. Но този път децата не се оставиха да бъдат пришпорвани. Толкова време вече вървяха към Обетованата земя, че малко забавяне нямаше да им се отрази. След като оставиха зад гърба си най-високата част от планината, те се бяха озовали в един нов свят — свят на слънцето, светлината и цветята, където хората се трудеха в мир. Малките се чувстваха прекрасно тук и смятаха, че им се полагат няколко дни почивка.

Впрочем децата нямаха и бегла представа за разстоянията. Те знаеха едно — зад тези планини е морето и то ще ги пусне да минат. Живееха ден за ден. За трудностите, пред които можеха да се изпречат, почти не се замисляха. Най-спокойно оставяха друг да взема решение вместо тях. Така бяха живели и родителите им — просто изпълнявайки заповеди. Докато вършиш каквото се иска от теб, си в безопасност. Да се замислят как живеят, това те не можеха да направят сами. Малки стадни животни, които никога нищо не бяха учили, за тях всъщност нямаше голяма разлика дали ще прекосяват високи планини, дали ще скитат по кални улици или ще трябва да вършат тежка работа на село. „Робски души“ — казваше си Долф. Но не всички бяха такива. Съвсем не. Сред стадните животинки сигурно имаше хиляда, които можеха да различат предимствата и очарованието на свободата и възприемаха този поход като откровение. Деца, които се бяха развили в достойни и изобретателни същества. Въпреки лишенията, опасностите и несгодите, те се наслаждаваха на кръстоносния поход. Лека-полека започнаха да мислят и да се грижат за другите, да чувстват нещо като отговорност за групата си. По-раншните просячета и предишните неграмотни се оглеждаха наоколо си и взеха по собствено желание да изучават растителния и животинския свят. Малките художници запълваха свободното си време, като издълбаваха дърворезби, плетяха кошници и панерчета, създаваха предмети за всекидневна употреба, каквито хронически липсваха в детската войска. Стъкмяваха примитивни станове, тъчаха парчета от растителни влакна и ушиваха нови ризи от тях. Бяха пълни с енергия и много щастливи. Изобретяваха нещо и го предаваха на останалите. Ставаха критични, самоуверени, решителността им нарастваше. Едва на следващия ден Долф узна защо жителите на Болцано им оказваха такава помощ. Леонардо му разказа:

— Носят се слухове, които са прекалено смешни, за да им повярва човек, но хората тук вярват. В града чух да разправят, че когато тръгвала от Кьолн, войската наброявалат трийсет хиляди деца. Трийсет хиляди! Кой ли им го е казал?

— Колко е това трийсет хиляди? — попита Марике.

— Не можеш да си представиш колко много е това, малката ми, толкова деца няма да намериш в целия град Кьолн. Но сега ми се изясниха нещата. Жителите на Болцано смятат, че сме загубили поне двайсет хиляди, докато дойдем. Те са убедени, че пътят, по който сме минали, е осеян с мъртви деца. Затова трябва нас, нещастните оживели, да ни поглезят.

— Кой ли е измислил тази история с трийсетте хиляди деца? — попита Долф.

— Дявол знае. Разказват го навсякъде и всички вярват. Скоро ще вземем и ние да повярваме.

— Никой не ги е броил — промърмори Долф.

— Не е. Но разликата между осем хиляди и трийсет хиляди се забелязва, без да броиш. А когато се сблъскахме с тях при Шпайер, не може да са били много повече от осем хиляди.

— И все пак загубата е голяма — тъжно отбеляза момчето.

— О, по-добре не можеше да бъде в никакъв случай — каза студентът — Седем от приблизително осем хиляди стигнаха до Ломбардия… А и не забравяйте, че Фредо ни напусна с не по-малко от осемстотин! Другите също не са загинали — поне не всички. Колко само оставихме в различни градове и села? Смятам, че сме си свършили работата твърде добре.

Долф, който си отправяше тежки упреци за всеки мъртъв, не можеше да мисли така, с леко сърце, за това.

— Нали все пак сме доста — загрижено попита Марике.

— Достатъчно ли сме, за да завладеем Ерусалим?

— Какво говориш, да завладеем! Още щом се появите пред стените им, сарацините ще се разпищят и ще търтят до бягат — присмя и се Леонардо.

— Ти не вярваш, значи — извика Марике, дълбоко възмутена.

— А ти? Все още ли вярваш? — изръмжа Долф.

Момичето провеси глава.

— Не зная — плахо промълви то — Понякога си мисля. Марике, която мислеше!

— И? — едновременно попитаха Долф и Леонардо. Понякога си мисля, че това съвсем не е вярно. Защо е толкова далеч морето? Когато тръгвахме, не знаехме, че е така. Сигурна съм, че и Николас не е знаел. И защо измряха толкова деца? Нали Бог щеше да ни закриля!

— Бог ви закриляше, Марике — побърза да каже Леонардо. Тя го погледна и изсумтя.

— Правехте го вие с Рудолф! Ама че еретичка!

— А сарацините… дали ще побягнат от нас? Нали се биха и с големите кръстоносци, и то много храбро. И нерядко побеждаваха. — Това дете има голям напредък, не мислиш ли, Рудолф? — засмя се Леонардо.

— Но ти си права, Марике, нещо някъде не е наред. Този разговор обнадежди Долф. Щом Марике бе започнала да се съмнява, това вече беше добър знак. Положително не беше единственото дете, взело да използва главата си. Как ли щяха да реагират те, когато се изправеха след няколко седмици пред морето при Генуа — и обещаното чудо не станеше?

Те продължиха пътя си покрай Изарко. Но тук природата беше по-различна. Не така сурова и заплашителна, цветята цъфтяха на воля, долините бяха по-широки. Минаваха покрай овощни градини, където зрееха ябълки. Старият римски път се виеше по протежение на реката, беше горещо и се вървеше трудно. Но планината ставаше все по-ниска и върховете сякаш бяха на по-голямо разстояние един от друг. Имаха прекрасни и опасни срещи с други пътници, с разбойнически банди, поклонници и планинци, с враждебно настроени селяни и недоверчиви граждани. Всеки ден им носеше приключения, трудности, болки, надежди и щастие. Минаваха през урви, живописни долини, през хълмове и отново през низини, докато стигнаха след малко повече от седмица до едно великолепно планинско езеро.

Те възторжено се спуснаха да се къпят, да ловят риба и да плуват. Децата бяха овладени от нещо като ваканционно настроение. Нямаше и десет дена, откак ги бяха мъчили мъгли и дъждове. Алпите оставаха зад тях, напред погледът им съзираше само хълмиста земя, плодородна и богата на дивеч.

Езерото им осигури риба и птици. Долф непрекъснато се дивеше на девствената природа около себе си, на бистрата вода, на безбройните диви цветя, на цялото великолепие и красота на тази рядко населена област. Той си спомняше езерото Гарда от предишните екскурзии с родителите си. В двадесетия век този район беше силно експлоатиран, покрит с хотели, къмпинги и магазини за сувенири. Такива неща не бе виждал никога през живота си — жерави, ибиси, лопатари. В няколко замъка бе забелязал щъркелови гнезда. В тръстиките край бреговете гнездяха диви лебеди. През деня повърхността на езерото направо се заливаше от птици, които дебнеха риба или си почиваха от далечни полети. Децата измисляха най-невероятни неща, за да ги хванат — мрежи, прътове с куки, стрели, завързани с дълго въже, остри копия. Към птиците те бяха безмилостни. Но бяха принудени, ако не искаха да умрат от глад. Особено Каролус беше във вихъра си. Съкровищата на майката природа бяха завъртели мозъка му на пълни обороти. Той запазваше дори рибените кости — от тях можеха да се направят гребени, четки или игли.

Започнаха да изпитват нужда да си покриват с нещо главите. Сега децата се интересуваха по-малко от дрехите, отколкото от шапки. Гърбовете им и без това се бяха изпекли вече като кафе, но тук слънцето жареше главите и вратовете им. За няколко дена всичките седем хиляди покриха главите си с всевъзможни неща — изплетени от слама или трева, често украсени с цветя. Скоро след това те стигнаха град Бреша, чиито жители уплашено затръшнаха портите и подканиха децата да напуснат земите им, колкото може по-бързо. Войската потегли без ропот, на юг, към Генуа…

— Къде е морето? Скоро ли ще стигнем морето? непрекъснато питаха те. Знаеха само, че морето е зад планините. А планините вече бяха прекосени. Но единственото, което виждаха пред себе си, беше една безкрайна равнина — равнината на река По.

— Остава ни да минем само през тази ниска земя. След това идват още малко хълмове и после е морето — обещаваше дом Анселмус. Децата го гледаха объркано.

— Още ли има? Още много ли? „Безкрайно много“ — с огорчение си мислеше Долф. Защо Анселмус ги мами, защо никога не е искрен? Но той си държеше езика зад зъбите. Колкото повече недоволстваха децата, толкова по-добре, така му се струваше. Те трябваше сами да разберат, че ги лъжат. Той не можеше да ги спре с приказки, нямаше да разберат какво иска да им каже.

Равнината на По вземаше нови жертви и негодуванието нарастваше. Сега децата умираха от слънчев удар и липса на вода, от ужилване на диви пчели или ухапване на змии. Още бяха много далеч от самата река По, която течеше от запад на изток, и водата беше рядкост. По-голямата част от земята не се обработваше. Това, което след време щеше да се превърне в житницата на Италия, сега не беше нещо повече от една суха равнина, тук-там украсена с по някое градче с ниви и овощни градини, които се открояваха като оазиси върху пустинния пейзаж. През зимата и пролетта равнината ставаше на блато, през лятото тя беше суха пустош, от която не можеше да се очаква много. Децата живееха предимно от лов на диви зайци и кози, а понякога и от печени щурци и мед. Населението на тази сполетяна от суша област не се отнасяше добронамерено към тях. Ломбардците имаха достатъчно причини да гледат с недоверие на една немскоезична войска. Колко пъти земите им бяха опустошавани, опожарявани или покорявани от германски императори? И всеки път, когато се бяха опитали да отхвърлят чуждото иго, малко след това бяха наказвани жестоко от нахлуващи войски и разгневен император, който не искаше да отстъпи нито част от властта си. Векове наред Ломбардия служеше за бойно поле на Европа и не бяха минали двайсет години, откак Фридрих Барбароса беше безчинствал тук. Споменът за ужасите бе още жив. Какво ли значеше настъплението на германските деца? Дали не бяха те авангардът на нови злощастни, на нови беди и наказателни експедиции?

— Ние сме мирни кръстоносци — казваше Николас. Хайде де! Кръстоносците не изглеждаха така: толкова почернели, занемарени, загрубели и непослушни.

Това не можеха да бъдат нормални деца. А пък свещени — още по-малко. Тази ли разпасана команда щеше да прогони сарацините с невинността си? Хубава невинност! Мръсна тълпа от диваци беше това. Те плячкосваха именията, можеха да се бият като опитни войни, бяха брутални като дяволи. Не знаеха ни страх, ни почит, ни трепет.

Момичетата не падаха по-долу от момчетата. Не жалеха нищо и никого, пред чуждата собственост не се спираха. Крадци и бракониери, които се бяха разпръснали из страната като скакалци и изгризваха всичко, що докопаха ръчичките им. Нахълтваха в къщи и плевни и искаха храна. Те не молеха, а изискваха, с оръжие в ръка.

Това беше истина. Децата, които бяха преодолели тежкия поход през планината, вече не се спираха пред нищо. Хладното отношение на Бреша беше предизвикало все пак, по един или друг начин, техния гняв. Те искаха храна! Те искаха вода! И щом не ги получеха, вземаха ги сами. Животът на открито, неотслабващата борба срещу глада и опасностите бяха направили децата неумолими и безогледни. Нужни ли им бяха нагледвачи, за да ги защитават? Ами, те самите можеха да нападат! Или ловни дружини да ги хранят? Вече нямаше дете без оръжие! Защо им бяха рибари в страна без вода? Рибарите също тръгнаха да ловуват или да крадат …

Потеглилите от Кьолн — смирени, кръстещи се, пеещи и молещи се — се бяха превърнали за два месеца в огромна тълпа от разбойници и бракониери, в самоуверени и безпощадни войни.

Съмненията и нарастващото недоволство свършваха останалото. Може би не вървяха към Ерусалим, може би Бог междувременно бе решил да не дава Свещения град на невинни деца… Но да ядат беше задължително! Анселмус не правеше нищо, за да се противопостави на липсата на дисциплина и моралния упадък. Йоханис си остана, какъвто беше — симпатичен човечец, обичащ децата, при когото те винаги можеха да се оплачат. Той, изглежда, възприемаше като шега начина, по който малките постъпваха със селяните. Николас не го беше грижа за нищо. Той се стремеше единствено към Ерусалим, за да изпълни свещеното си поръчение.

Как, това му беше безразлично. Долф, Леонардо и дом Тадеус вършеха каквото бе по силите им, за да обуздаят разбеснелите се деца, но те им се присмиваха. Не Бог се грижеше за прехраната им, с това се бяха заели междувременно те. Принудени бяха да го правят сами — и го правеха!

Но съпротивата сред населението нарастваше и вземаше опасни размери. Веднаж се стигна дори до истинско сражение между разгневени селяни и детската войска.

След еднодневен поход през горещата изсушена страна те стигнаха до една рекичка — Олио. Ожаднели, децата се спуснаха с викове във водата, разхладиха телата си, напиха се и си спечелиха по едно възпаление на червата. Макар че беше рано след обяд, те отказаха да продължат нататък. Започнаха да си устройват бивак в сянката на една горичка. Дом Анселмус можеше да беснее, колкото си иска; тук бяха на сянка, тук растяха дървета, тук имаше бистра и студена вода. Тук те искаха да прекарат остатъка от горещия ден и цялата нощ.

Долф се усмихваше в себе си и им помагаше да съберат съчки и суха трева за огньовете. Той се бе отклонил леко и изведнъж се изправи и заслуша. Стоеше близо до едно самотно дърво, катери се на него и вторачи поглед към хоризонта, където в трептящата светлина се очертаваше едва-едва камбанария. Неочаквано той ги видя да приближават, полускрити от високата, пожълтяла трева десетки, може би сто селяни, въоръжени с вили, тояги, ножове, железни пръти…

Силно изплашен, Долф се спусна от дървото и затича към стана:

— На оръжие! Най-малките в средата! Нападение! Той побягна към Франк.

— Ножът ми, трябва ми ножът! Свикай всички нагледвачи и ловци… Бързо! Цяла войска селяни са тръгнали да ни нападат.

Тревогата вдигна на крак целия лагер. Ударните отряди излязоха от гората, за да отблъснат атаката. Ревящите малчугани, изплашените момичета и куцукащите болни бяха изтикани в средата и хванати на работа — да пилят стрели. Големите момчета, както и много момичета се готвеха да продадат скъпо живота си. Те хващаха каквото намереха: секири, тъпи, полуръждиви ножове, сопи и горящи клони.

Селяните вече бяха пристигнали, тъй като бягаха в тръс, насочили кобилиците и вилите си напред, и се опитваха да изтикат детската войска в реката — вън от земите им. Но децата останаха по местата си и отвърнаха на атаката като замятаха пламтящи парчета дърво по посока на нападателите. С ръце и тояги отблъскваха твърдите юмруци и оръжия. Естествено, много от селяните успяха да пробият най-предната линия от огън и яростни деца. Но в това време се беше формирала втората отбранителна линия, която посрещна нападателите с дъжд от малки коварни стрели, с безпогрешно запратени камъни, с удари от сопи, със зъби и нокти. Те се хвърляха напред, улавяха страшните вили и млатила и ги изтръгваха от хватката на селяните. А в ръцете на едно дванайсетгодишно момче, бързо като невестулка и калено в многоседмични нечувани лишения, такова оръжие не беше за подценяване!

Ломбардците не очакваха такава лудост, решителност и устойчивост. Децата бяха далеч по-малко, бореха се един срещу десет. Най-малките също се настървиха, приближаваха се тичешком със запалени парчета дърво, които тикваха в лицето на нападателите, така че опърляха косите и веждите им и те побягваха с крясък.

Долф наблюдаваше с ужас какво става. Той видя на земята едно ранено дете, притича до него и го занесе в горичката. Не знаеше какво да прави. Беше готов да се бори за живота си, ако някой го нападнеше направо, но да командва битка не можеше. Петер профуча край него и му изтръгна ножа от ръцете. За какво му беше. Да пререже гърлото на хора като него самия?

— Върни го — извика Долф. Но някогашният крепостник вече бе изчезнал между дърветата. На Долф му стана някак си неловко да се движи невъоръжен и вдигна един камък. В същия момент застина. Беше застанал в края на гората и видя, че сухото поле гори. Селяните бягаха от огъня. Първите сухи като прахан дървета също бяха обхванати от пламъци. Целият стан бе в опасност. Долф побягна обратно.

— Бягайте към отсрещната страна, всички към отсрещния бряг! — извика той, като грабна един ранен и го затътри към брега. От гората се изляха хиляди деца и се вляха в реката, за да прегазят от другата страна. Някои рискуваха живота си, за да отвържат шатъра на Николас от колчетата и да го вземат. Долф обикаляше безпомощно и търсеше други ранени, които трябваше да бъдат измъкнати от пламтящата гора, но огънят се приближаваше толкова бързо, че накрая момчето прескачаше горящи снопове трева, за да успее да стигне водата. За минути бойното поле се превърна в огнено море. От селяните не бе останала и следа.

Колко ли деца бяха загинали, удавени, изгорени? Нямаше кой да каже. Тези, които бяха дали живота си при сблъсъка, не можеха да бъдат закопани. Пламъците ги обвиваха, осигурявайки им с пукот погребение. От горичката не остана нищо освен някой и друг димящ дънер. Децата си устроиха нов бивак от безопасната страна на реката. Тогава Долф откри Марике, Леонардо, Петер, Франк… и Каролус с опърлени места по хубавите дрехи. Той видя Николас и тримата монаси, и Фрида, и Хилде — и въздъхна с облекчение. Значи все пак бяха успели да се измъкнат всичките. Леонардо удвои стражата за нощните часове, но селяните не се върнаха. Явно не бяха толкова глупави.

На следната сутрин Долф се промъкна с още няколко деца в опожарената част и обходи изпепеленото бойно поле. Те изкопаха дълбока яма за мъртвите, които бяха неузнаваеми. Долф преброи двайсет и шест трупа на очевидно по-големи деца. И трийсет и две малки телца. Честно казано, това му се стори добре. В суматохата, когато огънят се прехвърли към стана и децата наскачаха в реката, той се бе уплашил, че ще има много повече жертви. И все пак загубата беше голяма, защото се виждаше, че изгорелите деца са били от най-смелите и най-силните.

Когато се върнаха на безопасния бряг, където войската се готвеше да продължи похода и тъкмо вдигаше шатъра, Долф се сблъска с Каролус. Малкият крал плачеше.

— Еверард е изчезнал. Никъде не мога да го намеря.

Долф прегърна хлипащото момченце. Задави го силна мъка. И гняв заради безсмислената смърт на един храбър юноша, на един верен приятел, на един голям ловец.

Те продължиха пътя си, здравата подредени, но не опитомени. Тътреха се през обширната, гореща равнина, навъсени и ожесточени. Наблюдавани от уплашени селяни и боязливи жени, връхлетявани от ята мухи в стършели, ловящи всичко, което се движи и обещава храна. Близо седем хиляди разюздани, мръсни скитници, поели към Обетованата земя.