Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kruistocht in spijkerbroek, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от нидерландски
- Василка Ванчева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
СД „ЕМАС“, София, 1992
Превод: Василка Ванчева
Художник: Иван Гонгалов
с/о NIKA
История
- — Добавяне
11. ОТВЛИЧАНЕ НА ДЕЦА
Още със ставането настъпи някаква бъркотия. Вече беше ден, сив и мрачен. Изведнъж лагерът бе хвърлен в смут. Наоколо деца пищяха от страх, бягаха панически, призоваваха Николас, Рудолф, Леонардо, викаха за помощ. Долф скочи на крака и се мъчеше да разбере какво вижда. През стана яздеха рицари — десет, петнадесет. Те бяха облечени с ризници и тесни панталони и въоръжени с копия и мечове, носеха остри шлемове, а конете им бяха покрити с пръски пяна. Мъжете крещяха и бясно размахваха копията си. Децата се разбягаха на всички страни. Марике се притисна о Долф и хленчейки се вкопчи в него. Той се огледа. Къде беше Леонардо? След малко го видя, следван от десетина момчета с тояги. Но студентът не можеше да спре рицарите. Той вървеше подире им по посока на шатъра.
— Припълзи до някой гъсталак — извика Долф на момичето — Не се показвай никому. Това е нападение. Той се откъсна от нея и също се втурна към шатъра, където рицарите бяха спрели конете си. Отпред стояха Николас, тримата монаси, Леонардо с помощниците си и уплашените благородничета. Малкият Каролус бе опънал лъка си, макар че стрелата му още сочеше надолу. Очите му хвърляха мълнии. Николас, в снежнобяло, се бе изправил пред рицарите и се мъчеше с все сили да не загуби достойнството си. Ала коленете му трепереха. Монасите стояха рамо до рамо, гледаха мрачно нагоре към дивите рицари и мълчаха. Впрочем, говореше главатарят на войниците.
— Петдесет — чу го да казва Долф — Тридесет момчета, двадесет момичета.
— Бог ще ви накаже — предрече Николас с писклив глас. Долф си проправи път напред, докато стигна до пастирчето и викна:
— Какво става тук?
— Тоя си го бива, на всяка цена трябва да го вземем! — извика единият от рицарите. Мъжът доведе коня непосредствено до него и заопипва мускулите на мишниците му. Долф му блъсна ръката и отстъпи крачка назад.
— Какво има тук? За какво са дошли тия рицари? Леонардо отвърна с мрачен поглед:
— Това са хората на граф Ромхилд фон Шарниц. Той иска данък, за да минем през долината.
— Голям данък — сърдито потвърди дом Анселмус. — Ами платете му — сряза го Долф. Наоколо децата страхливо се приближаваха, но мнозина останаха на безопасно разстояние.
— С какво? — трезво попита Леонардо. Долф изгледа водача на рицарите и строго попита:
— Колко искате да ви платим? Той мислеше за останалия вол — вероятно щяха да могат да купят с него правото да минат. Рицарят се засмя, но смехът му не звучеше весело.
— Петдесет деца, петдесет от най-силните и най-големите деца. Той бе познал, че Долф е един от предводителите, макар да не носеше бяла дреха или кама с инкрустирани скъпоценни камъни.
— Петдесет. Думите заседнаха в гърлото на момчето. Това беше лудост. Наистина ли този човек смяташе, че монасите могат да дадат в робство петдесет деца?
— Това е напълно изключено — отсече той. Определете друга цена. Можем да ви дадем един голям вол, ще прибавим три овце. Николас бутна Долф настрана и извика пронизително:
— Замълчи, Рудолф ван Амстелвен, ти нямаш тук думата. Този кръстоносен поход е мой. Той се обърна към рицарите:
— Бог не ще прости това оскърбление на неговата детска рат. Ние сме тръгнали към Ерусалим, за да освободим светия град от сарацините. Бог не допуска да се изправят пречки по пътя ни. Рицарят пак се изсмя, подигравателно и коравосърдечно.
— Щом отказвате да ни дадете петдесет деца, сами ще си ги вземем. При това ще устроим такова клане, че да го запомните цял живот. А ти с твоята наконтена свита ще си първият мъртвец! Николас, силно уплашен, отстъпи неволно крачка назад, ала Каролус се провикна:
— Само се опитайте! — и вдигна лъка си. Долф бързо натисна ръката му надолу — той виждаше, че с тези ландскнехти шега не бива.
— Тези деца са свободни, дружиннико — кипна Долф. Не можете да ги поробвате. Това е в разрез с всички закони. Рицарите се изсмяха още по-силно и още по-подигравателно. В долината на Шарнйц важеше само един закон — волята на граф Ромхилд.
— Това е нашият закон — изрева водачът, като запрати дългото си копие към Долф. Оръжието без съмнение щеше да прониже момчето, ако дом Тадеус не го бе блъснал с все сила, така че той се олюля назад и острието на пиката мина на милиметър край него.
— Стойте! — провикна се Анселмус — Ще имате вашите петдесет деца. Но долу ръцете от тези тук — те са от благородническо потекло. Долф се опитваше да се надигне, ала дом Тадеус бе седнал отгоре му и едва го удържаше.
— Кротувай — изсъска той — Без теб не можем. Расото му покриваше момчето почти изцяло.
— Деца на благородници не ни трябват — чу Долф сърдития глас на водача — Граф Ромхилд не иска трудности. Той настоява за петдесет млади и силни работници. А ние трябва да ги изберем! Хайде, момчета, хващайте ги. Долф се възпротиви със задавен глас. Той вече не можеше да вижда нищо и почти се задушаваше. Но можеше да чува. Чу, че рицарите препуснаха в тръс, а децата отново се разпищяха. Чу гласа на Леонардо, който ги предупреждаваше и съветваше да се крият. Но къде можеха да се сврат седем хиляди деца на открито поле? След това вече нищо не помнеше, защото дом Тадеус го удари по главата, от което той изпадна в безсъзнание поне за тридесет секунди. Монахът бързо го завлече в шатъра и го скри под няколко кожи. После седна отгоре и взе да се моли за нещастните деца, които щяха да по палнат в ръцете на граф фон Шарниц, да се моли поне това момче да бъде пощадено…В лагера цареше пълна бъркотия. Децата почти не разбираха какво става. Рицарите галопираха на всички страни, ловяха момчета и момичета, които им се струваха подходящи. Децата бягаха пред тях с писъци. Щом ги хванеха, те се съпротивляваха с ръце и крака. Ударните отряди се бранеха, когато ги нападнеха рицарите, но голите им оръжия отскачаха от ризниците. Най-малко шест деца бяха стъпкани от конските копита. Мнозина потърсиха прикритие в съседните гори, но нерядко ги настигаха и измъкваха за косите. Така събраха петдесетина и ги завързаха един за друг с дебели въжета. Сред тях беше Петер. И Франк…След час всичко свърши. Рицарите се изтеглиха, отвличайки петдесет и двама млади пленници. Потърсиха и високото момче с широки рамене, което бе изчезнало така внезапно, но като не го видяха повече, се задоволиха с най-хубавите момичета и най-силните момчета. По зеленял от яд, с пламнала глава, Долф изпълзя от шатъра и видя как колоната се изгубва в далечината. Той заплака.
— Ти гледай, че успяхме теб да спасим — нахока го Анселмус.
— Щяхте да се радвате, ако ме бяха взели, и мен — отряза го Долф, но монахът поклати тъмната си глава.
— Не, Рудолф ван Амстелвен, още не ти е дошло времето. Теб те чака друга участ. Долф не се замисли над значението на тези загадъчни думи. Той побягна и се опита заедно с Леонардо да въдвори ред в обърнатия с краката нагоре лагер. Хилядите деца плачеха и целите се тресяха. Със сълзи в очите събираха разпиляното си имущество, своето мизерно имущество. Нарамваха вързопите с храна и се приготвяха да продължат кръстоносния поход. Ударният отряд погреба набързо мъртвите. Някакво дете, загубило по-големия си брат, приятеля или приятелката си, ревеше от мъка. Останалите само се страхуваха набегът да не се повтори и искаха да напуснат това ужасно място, колкото може по-бързо. Долф беше във вихъра си. Тичаше напред-назад като луд исе опитваше да прецени загубите. Къде беше Франк? А Марике…? О, небеса, Марике!
— Ти да не си полудял? — извика Леонардо и го хвана за ръката.
— Марике!
— Тя е на сигурно място. Мислиш ли, че ще оставя нашата Марике да попадне в ръцете на разбойници?
— Къде е тя? Момичето се появи разтреперано от един гъсталак. Хвърли се на врата на Долф и се разхлипа.
— Мислех, че са те взели и теб. Подбираха най-силните — хълцаше тя. Като видя, че е жива и здрава, Долф изгуби търпение да я слуша.
— Да, да, всичко е наред. Дом Тадеус пак ме спаси … Той се оглеждаше — Къде е Петер? Дотича Каролус, по бузите му се лееха сълзи.
— Рудолф, Рудолф, взеха Берто! Лека-полека взе да става ясно колко голямо бе нещастието. Нямаше го Берто, Франк и Петер също. И Вилхелм, Карл, Лудвиг, Фрида… и още десетки, с чиято загуба трудно можеха да се примирят. В замяна децата бяха убили един от рицарите. Долф гледаше сломен как сваляха снаряжението на мъртвия войник по заповед на Анселмус. Николас си го присвои начаса; ризницата му беше точно по мярка и с бялата дреха върху нея той все повече заприличваше на истински кръстоносец. Овчарчето подгони децата — двамата с Анселмус отново се разбързаха. И този път малцина се възпротивиха. Долф не се канеше да продължава похода. Той стоеше като закован край пепелта от огъня и се опитваше да възприеме загубата. Да, рицарите, опитни и свикнали на суров живот, бяха направили добър избор. Само с един поглед бяха успели да отделят най-ценните деца и да ги прибавят към плячката си. Долф разбираше, че загубата на тези петдесет деца означаваше за кръстоносния поход повече от петдесет гърла, които вече не трябваше да бъдат хранени. Пречупен бе гръбнакът на войската.
Приятелят му Петер… някога крепостен, след това седмици наред свободен човек, проявил смелост, проницателност и сила, към когото Долф бе започнал да изпитва дълбоко уважение. Сега той щеше отново да стане роб и да работи до припадане. Отново щеше да усеща ударите на камшика. Но вече нямаше да може да търпи. Петер бе опитал свободата и беше показал на какво е способен като свободно момче. Ами Берто! Поне три пъти бе спасявал живота на малкия безразсъден Каролус, белезите от борбата му с глигана още личаха. Берто чинеше повече от сто други глупави деца, взети заедно. Ами Фрида, това хубаво, мило дете, което познаваше толкова много лечебни билки — ами чевръстата Мария, която готвеше така добре…
— Трябва да ги освободим — автоматично каза Долф. Леонардо се изсмя подигравателно.
— Я си го избий от главата, Рудолф. Не ни остава нищо друго освен да продължим пътя си с надеждата, че граф Ромхилд вече ще ни остави на мяра.
— Трябва да ги освободим — повтори Долф като насън.
— Къде мислиш, че са ги завели? Леонардо махна с ръка към тесния край на долината.
— В замъка, естествено — там някъде. Върху някоя висока скала, както се строят замъци. Непревзимаем и непристъпен. Остави тази гордост, Рудолф. Не можеш да освободиш децата. Не бихме успели и е цяла войска от опитни войни. Граф Ромхилд си знае работата.
— Познаваш ли го?
— Не, но мога да си го представя. Той живее в тази голяма долина край тесните пътища за Инсбрук. Очевидно някой от съгледвачите му ни е забелязал вчера, като идваме, и е предупредил господаря си. Ромхилд ще да е някакъв рицар разбойник. Който не иска да си плати, за да мине, бива изтупван като брашнен чувал. Ах, Рудолф, след четири години Петер и Франк също ще са рицари в ризници и ще задържат мирните пътници, за да им изръсват парите за из път. За какво му са, мислиш, момчетата на граф Ромхилд, а?
— За да работят — прошепна Марике.
— Естествено и за това. Крепостници и ландскнехти, те никога не стигат на тези благородници. Силни и млади юначаги, без вяра и съвест, като Петер…
— Не — каза Долф — Петер никога няма да стане разбойник, не-му е в характера. Франк също.
— Но те нямат друг избор. Ако се противят, ще ги вразумят с нажежени железа. А ако и тогава пак не искат, Ромхилд ще ги направи с една глава по-ниски.
— Затова трябва да ги освободим, всичките — упорстваше Долф.
— А как? Може би със сила! Да не искаш да поведеш цялата детска войска срещу замъка на Ромхилд? Мислех, че си по-разумен, Рудолф.
— Аз ще тръгна — извика Каролус. Долф, направо полудял, едва понасяше иронията на Леонардо.
— И защо да не тръгнем с цялата войска срещу замъка? Нали децата се канят да избиват сарацините?
— Това е друго нещо. Те мислят, че още щом се появят, турците ще се разпищят и разбягат. Ромхилд няма да избяга от тях, ами ще нареди да изсипят отгоре им дъжд от стрели и кипящо олово.
— След време замъкът му ще трябва да отстъпи пред по-силния — горчиво отбеляза Долф.
— Сигурно… и ти си съгласен да пожертваш две хиляди деца, за да спасиш петдесет? Каролус слушаше и подскачаше от възбуда. — Аз ще тръгна — извика той отново.
— Не става дума дали ще тръгнем — спокойно рече Леонардо — Става дума дали това е възможно. А ти, Каролус, знаеш не по-зле от мен, че това е невъзможно. Долф изпъна рамене.
— Въпреки това трябва да ги освободим — Франк, Берто, Петер, Фрида, всички! В това време хилядите деца се нижеха покрай тях на юг. Начело вървеше Николас, съпровождан от Анселмус. Долф не ги забелязваше. Той бе забил поглед в земята и размишляваше. Затова не видя колко внимателно го наблюдава Леонардо.
— Марике — тихо каза студентът — Пак се почва. Някаква мисъл е влязла в главата на Рудолф ван Амстелвен и дяволът не може да му я избие. Ей, Рудолф, я се събуди!
— Трябва да ги освободим — държеше на своето момчето. И Рудолф има право — енергично се намеси Каролус. Берто и Фрида, и Петер също искат да видят Ерусалим. Обещали сме им го! Не може да останат тук, те са с нас.
— Но, деца, мислете с главите си — отчаяно извика Леонардо — Ако поведем цялата войска срещу замъка, седем хиляди деца няма да видят Ерусалим.
— Не седем хиляди — измърмори Долф. Седемнадесет.
— Какво?
— Седемнадесет. Число, което на нищо не се дели, едно просто число. Ромхилд и неговите хора все пак ще могат да преброят до седемнадесет, нали?
— Какво значи просто число?
— Тихо — каза Долф. Оставете ме на спокойствие, първо трябва да обмисля всичко. В моята епоха… в моята страна, искам да кажа, имаме такава поговорка: който не е силен, трябва да е хитър. Ние сме слаби — а аз мразя войната и кръвопролитието. Но имам един план. Един фантастичен и опасен план. Затова трябва да помисля още малко.
— Аз ще участвам — викна Каролус, без да се замисли.
— Как смяташ да ги измъкнеш от замъка, Рудолф?
— Още не зная точно как. Хайде да вървим. Веднага щом планът ми е готов, ще ти го разкажа. Те се затътриха в опашката на детската войска, която се нижеше тихо и бързо през долината. Вече не бе студено, макар че въздухът беше непрогледен. Долф вдигна поглед към небето и се помоли за слънце. Дъждът не влизаше в плана му. След няколко часа на хоризонта се появи замъкът на Ромхилд фон Шарниц. Както бе предрекъл Леонардо, това беше непревземаема крепост, построена върху отвесна скала, в която се влизаше единствено откъм задната страна, където скалата се свързваше с издигащите се стръмно нагоре гори. Децата хвърляха плахи погледи към твърдината и ускоряваха крачка, въпреки че се движеха от другата страна на широката долина.
— Не изглежда гостоприемен, а? — небрежно подхвърли Леонардо. Сигурно, ги бяха видели от кулите, безкрайната върволица от деца, широка много метри и дълга километри. Какво трябваше да направят, ако ненадейно се спуснеха с тропот десет, двадесет ездачи, за да откраднат още деца? Нищо не можеха да сторят… Колкото по-бързо отминеха, толкова по-добре. Много деца започнаха да подтичват от страх. Анселмус ликуваше. Долф разглеждаше крепостта отдалеч и му се искаше да има бинокъл. Как ли изглеждаше планът на една такава твърдина? Как ли можеше да се проникне в един романски замък, построен специално така, че да устои на няколкомесечна обсада и разположен така, че да не може да бъде щурмуван нито пък превзет със сила? Каролус! Той не можеше да не знае. Малкият крал сигурно познаваше всяко ъгълче от тези замъци. Долф начаса тръгна да търси малкия си приятел, който вървеше някъде в средата на колоната. Откри го, хванат за ръка с Хилде. Лъкът и колчанът на гърба му, изглеждаха смешно дребни. А той имаше тъжен вид, защото му липсваше приятелят Берто. Марике беше изтичала след Долф и сега ситнеше любопитно зад гърба му, като от време на време хвърляше по един поглед през рамо към крепостта от другата страна на долината.
— Каролус, трябва да говоря с теб.
— Измисли ли нещо? — радостно попита малкият крал. Той веднага пусна Хилде — Какво е то? Какво ще правим?
— Марике, я си поговорете с Хилде. С Каролус имаме да си кажем някои неща. Марике се нацупи.
— Ако ще има бой, искам и аз.
— Няма да се бием, лудетино — засмя се Долф — Ще направим заговор и ще го държим в пълна тайна.
— Заговор! — очите на Каролус блеснаха от възторг. Срещу графа ли?
— Тихо. Долф извади малкия крал от редицата и двамата седнаха в края на пътя. Докато децата минаваха край тях, той каза:
— Слушай, измислих как да изведем пленниците от замъка. Тази нощ — или по-добре утре рано сутринта.
— И как?
По-тихо… никой не трябва да разбере. С хитрост. Каролус кимна енергично.
— И аз ще участвам. Какво си наумил? Долф заразказва. Той говори близо половин час без прекъсване и направо запали Каролус.
— Ама как си го измислил? — извика той, когато Долф най-сетне млъкна — А аз сигурно трябва да набавя материалите?
— Точно така. Кажи какво трябва. Каролус започна да брои на пръсти.
— Седемнадесет рога, седемнадесет панделки за коса и полички от трева, птичи пера, масло и дървени въглища — и седемнадесет чифта обувки с косъма навън. Роговете ги имаме, най-често ги запазваме, за да ги издълбаем, от тях стават чудесни стакани.
— Кажи на момичетата да оплетат другите неща, но не им разправяй за какво са. Само им спомени, че пак си измислил нещо ново — рече Долф.
— Но защо трябва да сме точно седемнадесет? — попита Каролус. Долф се смути. Такова нещо човек можеше да обясни на Леонардо, но не и на малкия крал, за когото аритметическите прогресии бяха някакъв таен език.
— Това ще произведе най-голямо впечатление, ако предположим, че разбойниците ще си направят труд да ни преброят. Седемнадесет е магическо число.
— Дяволското число е тринадесет — каза Каролус.
— Да. Но с толкова малко хора е твърде опасно. Седемнадесет е също такова тайнствено число. Повярвай ми.
— А в замъка на Шарниц знаят ли това?
— Капланът им няма начин да не го знае.
— Добре. Докато говореше, на Долф пак му хрумна нещо. Той бръкна в джоба си и напипа скъпоценната кутийка с кибрит, който бе пазил като очите си през всичките тия седмици.
— Птичи тор — каза той полугласно.
— Какво?
— От оня, белия, изсъхнал птичи тор. Ще го намерите на всеки камък… Днес на обяд ще го събера. И сухи дървени въглища. Ти, Каролус, ще имаш грижата за останалата част от маскировката и ще подбереш петнадесет силни момчета, които не са много страхливи. Ще ги попиташ готови ли са да ни помогнат да изведем приятелите им от замъка. Те имат право да откажат, тъй като не е редно да премълчим, че в тази работа има риск за живота им. Но трябва да си мълчат, дори и да не се решат.
— Познавам поне трийсет, които ще се включат на драго сърце.
— Петнадесет стигат. С нас двамата стават седемнадесет. Нито един повече или по-малко.
— Прилича на карнавал — ухили се Каролус.
— Това не е шега, мило момче. Работата ще стане повече от сериозна и ние всичките може да загубим живота си.
— Да не мислиш, че съм страхливец — избухна Каролус.
— Естествено, че не. Ти си най-смелият малък крал, когото съм срещал. Но сега трябва да разбера устройството на замъка. Оттук се вижда, че по стръмната скала, върху която се намира, не можем да се покатерим. Как мислиш, какво има от задната страна на крепостта, където започва склонът?
— Пропаст — каза Каролус без колебание.
— С подвижен мост ли?
— Да, видях го; — Каролус имаше око на ловец — много по-набито, отколкото на Долф, освен това момчето знаеше какво да гледа по външната страна на замъка.
— Значи, единственият път е през подвижния мост отзад, прехвърлен през дълбока пропаст — замислено промърмори Долф — Това означава, че можем да нападнем едва когато спуснат моста. По кое време става това сутрин, как мислиш?
— Рано, малко след изгрев. Но ще има стражи. Сигурно двама.
— Добре. Какво идва след моста?
— Портата, естествено. Голяма тежка порта, която не можем да разбием.
— Няма да ни е нужно. Портата сама ще се отвори пред нас, можеш да бъдеш сигурен — обеща Долф с по-голяма самоувереност, отколкото изпитваше — Какво има след портата? Тунел ли?
— Не зная. Може да има сводест тунел накрая с втора порта или падаща желязна решетка. Но я вдигат, когато е отворена външната порта — и когато не подозират опасност.
— Затова трябва да внимаваме никой освен нас седемнадесетте да не разбере нещо за плана ни. Какво идва след портите?
— Вътрешният двор. Ама, Рудолф, ти никога ли не си виждал замък отвътре?
— Виждал съм, но там, откъдето съм аз, няма стометрови скали, за да си строят крепостите по тях. Там има само равнини и блата. Когато при нас издигат замък, заобикалят го с дебели стени, а наоколо изравят ров.
— На Ромхилд не му трябват допълнителни стени, скалата му е напълно достатъчна като преграда.
— Вътрешен двор, казваш — измърмори Долф — Доста голям, надявам се, заобиколен със сгради. Жилищната част срещу портата ли се намира? Каролус сложи ръка над очите и се взря в замъка в далечината.
— Да, преброих четиринадесет прозореца, които гледат към долината. Това трябва да е жилищната част. Отляво и отдясно са пристройките. И параклис, камбанарията се вижда добре. Ако застанеш с гръб към гората, отляво на входа за замъка се намират оборите и хранилищата, а отдясно — параклисът и оръжейниците…
— Къде, мислиш, са затворили приятелите ни?
— Естествено, че са ги заключили в пристройките, в пивоварницата, може би, или в някой празен обор. Със сигурност не са при конете. Рицарите-разбойници много държат на конете си и не пускат при тях пленници.
— Колко деца откраднаха тази сутрин?
— Никой не ги е броил, аз също не обърнах внимание. Николас ни напъха обратно в шатъра, но аз останах навън и стрелях по ездачите. Улучих едни в окото, той падна от коня и децата го пребиха. Тогава Анселмус ме дръпна вътре, страшно го беше яд на мен. Еверард казва, че са били повече от петдесет.
— Да, и аз си мислех така. Помоли Еверард тази нощ да дойде с нас.
— Непременно. Долф се огледа.
— За какво ли са му децата на Ромхилд? Нали цялата долина е негово владение. Дали е богат? Каролус вещо кимна с глава.
— Да. Щом живее тук и всички пътници плащат пътен данък, трябва да е натрупал някое и друго съкровище. Но земите му не раждат много и зиме той гладува.
— Откъде знаеш? Каролус посочи широката долина и заобикалящите я гигантски планини.
— Голяма част от земите са угари. А сутринта разгледа ли добре ездачите, Рудолф? Няколко бяха сипаничави.
— Какви бяха?
— В долината трябва да е върлувала неотдавна сипаница. Ей, какво се уплаши? Че то е толкова често… От бабаитите, дето нападнаха стана, май че шестима имаха белези. Долф се замисли. Но не разбра защо това бе така важно за Каролус.
— Какво общо има отвличането със сипаницата?
— Не виждаш ли? Полята не за засети, пътят се поддържа зле. Колибите оттатък изглеждат необитаеми. Всичко това е последствие от болестта. Може би граф Ромхилд е загубил половината от крепостните си. Има остра нужда от нови работници. — Аха…„Какво става, когато човек се зарази от едра шарка? помисли си Долф — Разболява се тежко, умира или оздравява. Оживелите остават с белези за цял живот, както някои от Ромхилдовите ландскнехти. Какво ли им се е привиждало на тези хора, когато ги е тресяло? Мъчения, страшилища, адът? Сигурно са изживели истински ужас!“
— Ще се погрижим виденията да възкръснат пред очите им — ядно се врече Долф — Тръпки ще ги побият от нас. На работа, Каролус. В това време се бяха изнизали и последните деца. Дом Тадеус, който вървеше почти най-накрая, мина край тях и ги изгледа учудено.
— Да не сте се наранили — попита той. Двете момчета скочиха на крака. Нищо няма. Малко бяхме поседнали да си починем и поприказваме — обясни Долф. На дом Тадеус му се стори подозрително, че двете най-енергични деца са седнали да почиват без време.
— Ама да не сте болни?
— Благословете ни, дом Тадеус — неочаквано рече Каролус — Ще ни е нужно. Монахът ги благослови, но преди да успее да ги попита каквото и да било, те избягаха напред. Той ги проследи с поглед, клатейки глава. „Тези двамата са намислили нещо. И няма да се учудя, ако е във връзка с таз сутрешното отвличане. Но защо не ми се доверяват?“ Той се натъжи, задето го пренебрегваха. За да увеличат колкото е възможно повече разстоянието между детската войска и застрашителния замък, предводителите бяха решили да не правят обедна почивка. Но към четири часа много деца започнаха да се оплакват, че са уморени. Някои вече не можеха да вървят и темпото спадна. Децата се влачеха едно друго. Надигнаха се гласове, които молеха за почивка и храна. Най-накрая трябваше да спрат и да подирят място за стана. Долф не се занимаваше с никого, ами тръгна да търси Каролус.
— Всичко ли намери?
— Да, и роговете, и поличките, и обувките. Увих ги в мантията си и ги скрих зад няколко храста, ей там.
— Добре. А какво става с момчетата?
— В пълна готовност са. Петнадесет, добре въоръжени и способни на всичко.
— Гледай да се измъкнете от стана незабелязано и ме чакай сред храстите. Аз имам още малко работа. Остават ни три часа слънчева светлина, но никой не трябва да ни види, че тръгваме. Знаят ли момчетата какво се иска от тях? Не са ли уморени?
— Да не са малки — кипна Каролус.
— Тогава доскоро. Долф тръгна да търси Леонардо, който хранеше магаренцето си.
— Чуй, приятелю. Довечера имам да свърша няколко неотложни неща. Оставям Марике в твоите ръце. Пази я добре и гледай да не тръгне след мен. А… ех… ако не се върна повече, ще се погрижиш ли за нея, Леонардо?
— Какво си намислил да правиш, Рудолф?
— Не мога да ти кажа. Обещай ми… Студентът се изсмя подигравателно.
— Да не те видим след някое време да се връщаш с петдесет откраднати деца? — тихичко попита той. Долф се изчерви.
— Шшт… откъде пък ти дойде това наум?
— О, бъди спокоен, нищо не зная. Разбирам, че искаш да държиш плана си в тайна — аз мога да мълча. Но те познавам, Рудолф. Щом ти влезе нещо в главата, то трябва да стане, пък ако ще и светът да се обърне. Долф въздъхна и плахо погледна приятеля си, които му кимна сърдечно с глава.
— Върви в мир, Рудолф, и прави това, което чувстваш, че трябва да правиш. Няма да ти предлагам да те придружа.
— Не — развълнувано промълви Долф — Нали все някой трябва да остане при децата и да ги пази…
— Тази нощ ще се моля за теб — сериозно обеща Леонардо, изведнъж без обичайната за него насмешка. Те се прегърнаха. Долф не посмя да се сбогува с Марике.
Той се измъкна от лагера, докато наоколо усилено готвеха. Носеше два вързопа. Единият с твърди питки, другият с нещата, които смяташе, че ще му трябват при нападението на замъка Шарниц. Като пристигна в горичката, Долф завари Каролус с петнадесет добре въоръжени и натоварени момчета. Той им каза тихо:
— Още тази вечер ни предстои дълъг път, време за почивка едва ли ще имаме. В никакъв случай не бива да ни видят, а пък след три часа се стъмва. Щом стигнем замъка, ще го заобиколим и ще се приближим изотзад, през гората. Там ще се скрием и ще изчакаме сутринта, като се приготвим за нападението. Момчета, начинанието е рисковано и който го е страх още може да се откаже. Ще подирим друг на негово място. Подробностите ще обсъдим по пътя. Готови ли сте на такъв риск?
— Готови сме — рече едно от момчетата — Най-добрите ни приятели са пленени в замъка — не можем да ги изоставим. Това беше Валтер, много способен ловец. Обади се и Матиас, един от рибарите.
— Готови сме на всичко, Рудолф, ако с това можем да спасим Петер.
Долф беше развълнуван. Колко предани бяха тези деца! Само преди няколко дни те се бяха опълчили в негова защита. Сега отново изразяваха готовност да го последват, през поля и гори, защото приятелите им бяха в опасност. Кой е казал, че в тринадесети век смелостта и рицарството се срещали само сред благородниците?
— Да тръгваме тогава. Те потеглиха мълчаливо към мястото, където на обяд Долф говори с Каролус. Наистина, никой от тях не изглеждаше уплашен. Те вървяха вече седмици наред, бяха устояли на лишения и спали под открито небе, преборили се бяха с диви животни и прегазили гърмящи реки, десетки пъти бяха рискували живота си. Калили ги бяха вятърът и дъждът, и студените нощи, жарещото слънце и ароматът на свободата. До един бяха станали вече мъже. Каролус ги бе подбрал с вещина. Малкият крал вървеше най-отпред, истински генерал, предвождащ войската си. В края на колоната беше Долф, който често се обръщаше назад, за да види дали не ги следят. За пръв път той бе изтръпнал от ужас преди няколко седмици, когато се спомена за прехода през Алпите. Оттогава смяташе, че това е невъзможно начинание. Нощем сънуваше глутници от вълци, мечки, пропасти, снежни върхове, каменни лавини и бедствия… Но не и това, което се случи тази сутрин — бруталното отвличане на деца и непреодолимата нужда да изведе приятелите си от един непревземаем замък.