Теа Бекман
Кръстоносен поход по джинси (15)

15. ЗАВЕТЪТ НА КАРОЛУС

Те минаха през град Кремона на По, вървяха още няколко дни през равнинни земи и накрая съзряха разклоненията на Апенините. Тогава сред войската едва не избухна бунт. Защото пред очите им отново се издигаше планина, която изглеждаше сурова, непроходима и негостоприемна. С велики усилия Анселмус успя да убеди децата, че това наистина са последните препятствия, които ще срещнат по пътя си към Генуа.

— Деца, повярвайте ми — викаше той на роптаещата тълпа — Зад тази планина е морето. Тя не е широка, можем да я прекосим за около пет дни. След пет дни ще стигнем Генуа, където морето ще се оттегли пред Николас. Кълна ви се във всички светии. Почти сме стигнали. Не губете кураж, мили деца, постоянството ви ще бъде възнаградено. Децата му вярваха само наполовина.

— Объркали сме пътя — крещяха те — Така никога няма да стигнем Ерусалим. Вървели сме в кръг и ето ни отново пред планините, които взеха толкова мъртви.

— Не — енергично извика Анселмус — Това не са Алпите. Тази планина се казва Апенини и представлява най-обикновени голи хълмове, далеч не така високи и студени като върховете на север. Аз ги познавам, тук съм роден, искам да кажа, тук съм живял дълги години. Попитайте Рудолф ван Амстелвен, ако вярвате повече на това момче. Той познава страната и разположението на градовете, вече е бил тук. Рудолф ван Амстелвен настоя да минем по този дълъг обиколен път. Нямате право да се сърдите на нас. Ако искате да се оплаквате от продължителния и опасен поход, направете го пред него. Децата се двоумяха. Не изпитваха особено желание да търсят отговорност от Рудолф ван Амстелвен. Йоханис взе думата:

— Успокойте се, деца, Рудолф беше прав, като ни накара да заобиколим. А и ние не бързаме. В тази страна лятото е дълго. Анселмус го удари, но Йоханис не можеше да бъде спрян.

— Планината не е така непроходима, както изглежда, деца. Но ако не искате да вървим нататък, можем да се върнем.

— Ти да не си полудял? — изсъска му Анселмус. Йоханис извика:

— Кой иска да се върне вкъщи? — и думите му прозвучаха, сякаш се надяваше, че седем хиляди деца ще креснат „аз“. Но те не го направиха. Да се върнат, слея като са толкова близо до Генуа? Да се върнат, след като за няколко дена щяха да стигнат морето и да видят едно голямо чудо?

Те се посъветваха помежду си и неколцина решиха да питат Рудолф дали е вярно това, което говори Анселмус. Само той можеше да каже дали препятствието е наистина последното преди морето. Но къде беше той?

Те се разбягаха в различни посоки, като търсеха и питаха. Най-сетне намериха Франк или по-точно Франк тичаше запъхтян насреща им.

— Бързо — извика той — Много е зле… — и побягна обратно.

Няколкостотин деца с оръжие в ръка го настигнаха. Да не би да бяха нападнали ариергарда?

Франк ги заведе при една сенчеста горичка на около половин миля назад. Децата спряха стъписани, когато видяха какво става.

На земята, върху красивата червена мантия лежеше Каролус и скимтеше от болка. Рудолф, Леонардо, Хилде и Берто седнаха до него отчаяни.

— Каролус е болен. Каролус е ранен — носеше се от уста на уста. Тази вест веднага превърна негодуванието в силна загриженост, тъй като Каролус бе не само техният бъдещ крал, но и любимец на всички.

Дом Тадеус си проби път напред и се наведе над бълнуващото момче.

— Какво му е?

Ужасни болки мъчеха малкия крал. Момчешкото му лице аленееше от високата температура. Леонардо опипа пулса му, който бе силно ускорен.

Долф беше отчаян. От какво ли страдаше детето? Той предполагаше, че е яло отровни плодове или развалена храна, но Каролус дойде за миг в съзнание и с мъка промълви, че от два дни не е хапвал нищо. Да продължат нататък не можеше вече да става и дума. Планината можеше да почака. Децата започнаха да ся устройват бивак и положиха Каролус в шатъра. Долф отпрати всички, които не му бяха нужни. Позволи само на Хилде и Леонардо да останат, и на дом Тадеус, разбира се. Малко след това извика Марике, защото Хилде явно не бе в състояние да направи нищо. Тя можеше да обработва хладнокръвно и най-страшните рани или да почиства мръсотиите от болните деца, но от страданията на годеника и не бе на себе си и само ревеше. Естествено, всички очакваха, че и този път Рудолф ван Амстелвен ще покаже чудодейното си лечителско изкуство и Каролус ще се вдигне. Ала Долф не знаеше какво да прави. Какво му имаше на детето? Обикновеното разстройство не бе съпроводено от такава висока температура. Той опипа плахо корема на малкия крал и локализира източника на болката. Тогава проумя ужасяващата истина. Каролус имаше възпаление на сляпото черво!

Във века на Долф никой не се тревожеше от това. Наистина, апендеситът бе често явление, ала в такива случаи пациентът влизаше в болница, оперираха го бързо и след по-малко от седмица отново бе на крака. Но сега? За операция и дума не можеше да става. Доколко ли бе напреднало възпалението? Дали малкият крал щеше да има късмет и този път? Не! През средновековието възпалението на сляпото черво бе смъртоносно. Долф не можеше да си представи, че тази участ ще сполети точно Каролус. Не искаше да го повярва, беше прекалено страшно. — Марике — прошепна той — Трябват ми кърпи, намокрени в леденостудена вода. Бързо. Станът се намираше недалеч от една рекичка — Требил. Марике се върна скоро с чисти кърпи и стомна с прясна вода. Долф започна да слага неизцедените парцали върху корема на Каролус, сменяше ги през пет минути, мокреше челото на болния, правеше всичко, което можеше, за да ограничи възпалението. Нареди да сварят хладен билков чай и се опита да говори с бълнуващия Каролус.

— Откога имаш болки, Каролус? — настойчиво го питаше той, молейки се да не е станало прекалено късно. Каролус не го чуваше, но Хилде каза.

— Откакто напуснахме Кремона, не искаше да яде и понякога го чувах да скимти. Казваше, че му е лошо от горещината…

Долф изтръпна. Четирийсет и осем часа бе вървял Каролус с остро възпаление на сляпото черво, измъчван от болки и висока температура — и нищо не бе споменал. Един крал беше длъжен да търпи на болки и несгоди. Едва преди малко повече от час бе рухнал и вече не бе възможно нищо да се направи. Лежането и студените компреси не можеха да го спасят. Вероятно Каролус нямаше да дочака утрото.

Долф закри лицето си с ръце и захлипа. Леонардо и Марике се спогледаха уплашени. В отчаянието му прочетоха присъдата. Устните на момичето затрепериха и то смени мокрите парцали, без да му казват. Разбираше, че е безнадеждно, ала продължаваше да върши каквото и бе наредено.

Всеки път, щом малкият крал дойдеше на себе очите му диреха дом, Тадеус, който правеше всичко възможно, за да успокои детето, и му обещаваше, че отиде на небето. В един момент Каролус промълви:

— Берто… главен ловец — И малко след това: Рудолф ван Амстелвен, моят приемник. Възлагам ти… — и отново взе да бълнува.

Долф бе пребледнял. Той разбираше, че и останалите трябва да са чули тези думи. Когато вдигна поглед, очите му срещнаха Николасовите, пастирчето стоеше при входа на шатъра. То не каза нищо, само гледаше Долф със завист.

— Цялата нощ будуваха край умиращия. И с настъпването на деня малкият крал на Ерусалим напусна своите поданици.

Долф наблюдаваше застинал как дом Тадеус затвори безжизнените очи, как скръсти вдървените ръчички върху малките гърди. Наблюдаваше, когато опънаха красивата мантия върху телцето. Видя как Марике прибра кърпите и съдовете с вода, а по личицето и се стичаха едри сълзи. Чуваше, че Хилде се моли и дом Йоханис плаче. Но в действителност нищо не виждаше и не чуваше. Той все още не можеше да повярва. Такова ужасно поражение не бе изживявал. Беше надвил скарлатината. Беше успял да задържи на разстояние гладната смърт в Алпите. Беше измъкнал отвлечените деца от замъка на Шарниц. Бяха съумели да отблъснат нападението на селяните в равнината на По. Наистина, при всяко начинание имаше жертви, но Долф възприемаше всички тези събития като победи над един безжалостен, свят. Този път той беше загубил. Не бе успял да спаси детето, което обичаше най-много. Дом Тадеус напусна шатъра с наведена глава. Навън имаше стотици деца, които също бяха будували цяла нощ, бдейки с молитви. Монахът им съобщи, че Бог е повикал Каролус при себе си и малкият крал ще бъде погребан вечерта. Той им каза и последното желание на момчето: Рудолф ван Амстелвен да стане негов приемник. Новината бързо се разпръсна сред стана. Тленните останки на Каролус, облечен в разкошните си дрехи, бяха изложени пред шатъра. Децата минаваха покрай мъртвия в дълги редици, за да си вземат последно сбогом. Те слагаха цветя при главата и краката му, прекръстваха се и хлипайки, отстъпваха място на нови редици, които също полагаха цветя. Процесията беше покъртителна и продължи почти цял ден. Никой не мислеше за ядене, къпане, лов или риболов. Беше умрял един крал в истинския смисъл на думата и те му засвидетелстваха своята любов, преданост и дълбока тъга. Долф беше съкрушен от мъка. Той напусна шатъра, усамоти се и скърбеше. Никой не смееше да го заговори. Малкият крал бе погребан при светлината на залязващото слънце. Ковчег нямаха. Увиха Каролус в червената му мантия. Зарит в цветя, децата с благородническа кръв го отнесоха до гроба в сянката на едно вековно дърво. Докато войската пееше някакъв химн, малкият труп бе спуснат в изкопа. На Долф, новия крал, се падаше правото да хвърли първата лопата пръст върху цветната маса. Това му струваше неописуеми усилия. След него лопатите заизсипваха с тъп звук червенокафявата земя върху мъртвеца. Върху могилата засадиха растения, които бяха изкопали заедно с корените в околността. Няколко деца издялаха под ръководството на Берто кръст от хубаво, здраво дърво. Леонардо му издълба една латинска сентенция с ножа на Долф. Дом Тадеус отслужи панахидата. Погребението беше достойно за крал. Тогава тъмнината се спусна над стана и скърбящите деца си легнаха. Мнозина още плачеха и се молеха. Хиляди от тях не можеха да се примирят с таза голяма драма. Те поглеждаха плахо към Рудолф ван Амстелвен, който упорито отказваше да заеме мястото си в шатъра на елита. Дори когато дом Тадеус му напомни последното желание на Каролус, той поклати глава.

— Крал или не, моето място е сред децата.

Не изпитваше особено желание да се прави на крал на седем хиляди деца.

— Нека те сами да изберат човека, когото биха желали за приемник на Каролус. Аз не съм подходящ.

Децата не проумяваха отказа на Долф да изпълни завещанието на малкия крал, а от избори разбираха още по-малко. За да успокои тревогите им, Долф най-сетне обеща:

— Ще ви стана крал, но по-късно. Засега ще си остана обикновен кръстоносец като всички вас. След време, щом освободим Ерусалим, можете да ми се закълнете във вярност. Не по-рано. И този отговор ги задоволи.

Смъртта на Каролус имаше такова дълбоко въздействие върху децата, че дисциплината сама се върна във войската. Дом Анселмус, който беше водил нещо като календар през целия поход, изчисли, че ще пристигнат! Генуа около средата на август. Това беше повече от три седмици по-късно, отколкото се бе надявал, но може би все още щеше да е навреме. Той отново пришпори децата да бързат. И този път те го послушаха, защото очакваха с нетърпение края на пътешествието, морето и чудото. Така, потеглиха като един към планината. В тази суха и неплодородна област живееха малко хора. Опитваха се да си набавят необходимата храна, като ловува ха риба или беряха горски плодове. Берто предвождаше ловците, в тази работа той не отстъпваше на Каролус, а освен това беше по-предпазлив. Хората, които живееха в планината, се препитаваха предимно от грабежи, налагане на мита или набези в съседната равнина. Но децата бяха оставени на спокойствие. Големият им брой, песните и неудържимият им ход стреснаха разбойниците, освен това под ръководството на Леонардо защитата бе организирана както никога досега. Той вървеше по петите (в буквалния смисъл на думата) на нагледвачите и създаваше впечатлението, че бърза да стигне до брега не по-малко от монаха Анселмус или от Николас.

Най-странно бе поведението на дом Йоханис. Той също отказа да живее повече в шатъра, изглеждаше съкрушен от мъка и се влачеше на опашката, като клатеше глава.

— Рудолф — прошепна монахът една вечер — внимавай преди Генуа. Но колкото и да го разпитваше момчето, Йоханис не искаше да издаде нищо повече. Явно се измъчваше силно не само заради смъртта на Каролус, той очевидно се страхуваше. От какво ли?