Теа Бекман
Кръстоносен поход по джинси (20)

20. В КЛОПКА!

Войската от професионални скитничета взе да се сблъсква с трудности. Лятото наближаваше края си, реколтата бе прибрана, селяните и рицарите защитаваха хамбарите си с мечове и вили. Овошките бяха обрани. Господарите на замъците излизаха на лов с огромни дружини и тежко на децата, ако ги хванеха да бракониерстват в горите или по хълмовете! А и подплашените от многобройните хайки животни не можеха да бъдат уловени толкова лесно. Детската войска отново изгладня.

Но, боже, през каква прекрасна страна минаваха. Полегати хълмове, покрити с цветя. Димящи стърнища и обагрени в бледожълто дървета, които блестяха на слънцето. Прозрачно сини езерца, където вече се събираха прелетните птици. Умбрия в късно лято — това беше раят. Долф не можеше да се насити да гледа, защото след всеки завой на прашния път се разкриваше нова панорама с невероятна красота. Той напълно бе забравил за празния си стомах.

 

Като скъпоценен камък искреше Тразименското езеро сред възвишенията. Децата бяха чували, че в него има много риба и не е трудно човек да го открие. И те стигнаха там след кратко объркване. Хиляда и петстотин деца, особено ако са изгладнели, все още представляват внушителна военна сила — така мислеше и графът на Тразимено.

Защото граф Лудовико Тразимено беше във война с град Перуджа и освен това трябваше да се справи с бунта на селяните си. Разгневен, задето е притиснат от две страни, владетелят бе изпратил един наказателен отряд да даде добър урок на непокорните крепостни. Димящи колиби, сринати хамбари, едно избито стадо трябваше да покажат на размирниците, че с господаря на Тразимено шега не бива! Но това не можа да смаже въстанието. Селяните съзнаваха, че с настъпването на зимата бяха загубени, ако не получеха помощ отвън. Затова се съюзиха с Перуджа. Жителите и управата на града не желаеха нищо така силно, както падането на Лудовико, тъй като владетелят на Тразимено им бе отнел правото да ловят риба в голямото езеро, а освен това вземаше мито от търговските кервани, които сновяха между Перуджа и Флоренция.

Няколко часа, преди нищо неподозиращите деца да стигнат брега на езерото, съгледвачите на Лудовико му сьобщиха, че голяма военна сила е напуснала Перуджа и се движи към замъка му. От друга страна приближаваха няколкостотин селяни, които нямаха какво да губят и щяха да се борят до последна капка кръв. Построен върху един нос в езерото и защитен от три страни с вода, замъкът на Тразимено бе силен. Но дали щеше да устои на две значителни бойни сили?

Децата му бяха добре дошли. Първите вести за тяхното приближаване почти хвърлиха Лудовико в паника. Още една войска? От три страни ли щяха да го нападнат? Но после му дойде наум, че би могъл да използва невинните деца. Той изпрати няколко войници и капелана си да ги пресрещнат.

Пратениците предадоха поканата на графа с мили думи. Лудовико предлагаше своето гостоприемство на детската войска. Малките можели да разположат бивака си около замъка на носа и да ловят риба, колкото си искат. Попитаха кои са предводителите им? За граф Лудовико щяло да бъде чест да ги приеме в замъка си и щял да се разпореди нищо да не им липсва.

Николас прие Посланието с изненада и радост. Дотогава не му се бе случвало някой могъщ владетел да го кани с такива церемонии. За него, пастирчето, тази покана беше нещо като посвещение в рицарско звание, той се почувства благородник. Изправи се тържествено, намести разкошния си колан и каза: — Предводителят съм аз. А това са моите военачалници.

При тези думи посочи Матилде в нейната хубава рокличка и Смутения Бертолд с пламнало лице. Момчето предпочиташе да остане в лагера, но не можеше да откаже. За него замъците и техните господари бяха смърт, не случайно бе избягал от къщи. Но да каже не… това той не бе правил никога в живота си. На всичко отгоре беше и водач. Пък макар и лош …

След като Леонардо напусна войската в Пиза, трябваше да изберат нов ръководител на ударните отряди. Долф? Не, той не искаше, Рудолф ван Амстелвен не беше побойник. Берто? Той бе най-високият и най-силният. Но не, и той не влизаше в сметката, тъй като не бе благородник. Фредо беше син на рицар, Леонардо — на богат търговец, а и беше учен, но един обикновен бивш крепостник като Берто никога не можеше да стане военачалник, така смятаха децата. И така Бертолд, единственото останало момче с благородническа кръв, получи поръчението да командва нагледвачите — доколкото беше останало нещо от тях… И естествено, той не бе в състояние да го прави. Беше плах, страхлив, при всяка заповед се изчервяваше като роза, позволяваше на разглезената Матилде да го тиранизира и в крайна сметка се стигна дотам, че Берто, неговият подчинен, организира заедно с Долф охраната на войската. Но по звание те си останаха помощници, а Николас и Бертолд — предводители.

 

Когато чу за поканата на феодала, Долф се замисли дали да не се присъедини към Николас и двете благородничета. Ала Петер го дръпна за ръката.

— Недей, Рудолф. По-добре остани при нас.

— Защо? Иска ми се да разгледам един умбрийски замък отвътре. Сигурно никога повече няма да имам тази възможност. Петер поклати глава.

— Владетелите никога не проявяват дружелюбие без умисъл — отсече той.

— Глупости — рече Долф — Графът е набожен човек и е вдъхновен от нашата свещена мисия. Петер изпръхтя.

— Един италианец? Хайде де…

— Тъкмо хората в тази страна са много набожни — не отстъпваше Долф — Самите те живеят в жалки колиби и мизерни къщурки, а какви църкви строят…!

— Те са хитри — упорстваше Петер. По инат той не отстъпваше на Рудолф ван Амстелвен — Много-много не ги е еня за кръстоносците, освен ако нямат някаква полза. Каква полза ще има този граф от нас ли? Я си задай този въпрос първо сам.

Долф нищо не разбираше. Той повика дом Тадеус на помощ.

— Петер твърди, че не вярва на гостоприемството на този владетел. Вие какво мислите, дом Тадеус?

— Не зная — призна си монахът — Аз едва говоря езика на тази страна, но днес видях неща, които ме безпокоят. Опустошени са цели имения. Опожарени села и плачещи жени … Изпотъпкани ниви, малко стада добитък и почти никакви хора. Като че ли в тази област бушува война. А това не ми се харесва.

— Точно така — прекъсна го Петер — Когато прекосяваш безлюдни и опустошени земи, трябва да си нащрек.

Долф кимна в знак на съгласие. Колкото и да беше жесток на моменти, Петер бе умно момче и Долф знаеше, че може да му вярва сляпо: Ако кажеше, че нещо не е наред, така и се оказваше. Затова Долф остана в бивака и заедно с Петер организира риболова. Берто претърси с дружината си бреговете за водни птици, а Фрида набързо уреди в единия край стан за лечене на изранени крака и други рани. Децата се заловиха с вещина за ежедневната си работа и всичко изглеждаше мирно и тихо. За пръв път от много дни насам щяха да се нахранят до насита. В това време под звуците на фанфари и ударите на барабани бе спуснат мостът пред нозете на Николас, Бертолд и Матилде. Предводителите бяха приети като крале. В рицарската зала им бе устроена празнична гощавка, докато навън, в светлината на залязващото слънце, веселите деца от народа палеха огньове, печаха риба и ядяха пресен хляб, опечен във фурната на замъка. Отново имаше почивка за тях!

Рано сутринта започна злощастието им. В края на гората, западно от вдадения навътре нос, се появиха селяните — доста повече от сто. Гневни, решителни и въоръжени до зъби с пики, вили, ножове, стрели. И тояги. Те излязоха от сянката на храстите и спряха — изглеждаше, че чакат нещо. Или може би искаха да останат извън бойния обсег на замъка, в началото на носа? Децата учудено разтъркаха очи и се разтичаха обезпокоени. Какво означаваше появяването на тази въоръжена орда? Дали селяните се бяха насочили срещу детската войска? Но от юг се появи нова заплаха. Оттам се зададоха немалко войници на кон — с мечове и копия, надянала ризници. Следваше ги пехота — с пики и лъкове. Тежки волски каруци теглеха обсадни машини. Не след дълго тази войска отряза носа откъм юг — и така децата попаднаха в клопка. Естествено, Лудовико бе видял всичко. Благородникът се изкачи със злорада усмивка на бойниците и огледа обсадата. Носът беше изолиран херметически, да се измъкнеш бе невъзможно, но враговете му сигурно си бяха помислили, че сънуват, виждайки замъка, който тъкмо са се канили да щурмуват, ограден от хиляда и петстотин добре въоръжени деца! Един невероятен буфер, какъвто нито селяните, нито перуджанци бяха очаквали да видят. Лудовико се смееше от сърце. Той разположи войни по бойниците, във вътрешния двор жените варяха казани с катран и вода. Тримата тържествено приети гости лежаха в подземията зад зарезени, здрави като желязо врати. Лудовико бе помислил за всичко. Между зъберите се появи един военачалник и се провикна надолу към уплашените деца:

— Кой ви е водач?

— Берто! — изпищяха някои.

— Рудолф! — креснаха други. Защото военачалникът говореше развален немски, а те веднага го бяха разбрали. Извикаха Долф, Берто и Франк и ги доведоха достатъчно близо, за да чуват.

— Вие ли сте водачите?

— Не — провиква се Долф нагоре — Това е Николас.

— Той и останалите двама засега са затворени. Ще ги задържим като заложници. Ще ся ги получите живи при условие, че първо прогоните обсадниците. Отначало Долф не повярва на ушите си. Няма Лудовико смяташе да използва децата като буфер? Какъв подлец! — мина му през ума. Той направи с ръце фуния около устата си и извика:

— Не ви разбирам! Огледа се безпомощно и повика Петер. Това беше вече прекалено! Не можеше да жертва децата, дори те да бяха готови да си проправят път със сила. Вярно, бяха войнствено настроени, но всичко щеше да свърши с кървава баня, а и кой можеше да гарантира, че тримата заложници са още живи?

Военачалникът между зъберите повтори посланието си. Чуха го не само Долф и приятелите му, но и стотици други. От тълпата се надигна рев:

— Взели са нашия Николас като заложник! Те не се тревожеха толкова за двете благородничета. Но Николас бе един от тях. Николас им беше скъп. Макар че се бе провалил в Генуа, те не искаха да се разделят с мисълта, че едно дете на крепостни беше достойно в Божиите очи да ръководи кръстоносен поход. Николас бе нещо повече от предводител, той беше символ на отритнатите по земята, които Бог ценеше наравно с кралете и благородниците.

— Трябва да обмислим предложението ви — провикна се Долф нагоре, след което се обърна. Петер, Франк, Берто и много други — те го бяха наобиколили и го гледаха с надежда. Как му липсваше сега Каролус, находчивият. И Леонардо, невъзмутимият!

— Какво да правим? — отчаяно попита той.

— Ще се бием — навъсено отвърна Петер — Но не срещу войската зад гърба ни. Трябва да нападнем замъка и да освободим Николас. Долф поклати глава. Нямаше никакво желание да заповядва на повече от хиляда деца да си разбият главите в дебелите стени на замъка.

— Да преговаряме с обсадниците — предложи Франк. Берто тревожно погледна през рамо.

— Вече се подреждат и оправят машините си. Всеки момент може да нападнат.

— Значи нямаме време за губене — реши Долф. Трябва ми прът и бяло знаме. Марике, Фрида, идвате с мен.

— Остани тук — уплашено извика Марике — Ще те убият.

— Ще убият всички ни, ако не се опитам да им попреча — логично отбеляза Долф. Тъй като един парламентьор не бива да бъде въоръжен, той пъхна ножа си във вълнената подплата на якето и го облече. Фрида взе бялото знаме. Разтворил празните си ръце, следван от Марике, Долф крачеше зад Фрида към струпаната войска в началото на носа. Той се страхуваше. Един от перуджанските вождове пришпори коня си, доближи се на половината път и изгледа Долф строго.

— От замъка ли идваш? — попита той на тоскански. Вест ли носиш от Лудовико? Знай тогава, че той трябва да се предаде безусловно. Да преговаряме не щем.

Долф не разбра и половината от казаното, въпреки уроците на Леонардо, в които Марике също бе проявила голямо усърдие. Затова и бе настоял тя да дойде. Но той схвана приблизително смисъла. Седмици наред се скиташе из Италия и всеки ден научаваше нови думи. Човек започва да разбира един чужд език доста бързо, виж, говоренето е друга работа. Той вдигна умолително ръце.

С мъжа заговори на развален тоскански, примесен с немски и латински думи:

— Намеренията ви към графа не ни засягат. Ние сме кръстоносци, само деца, и сме тръгнали към Ерусалим. Лудовико ни подмами в тази клопка. Сега иска да пробием обсадата ви. А ние не желаем. Не воюваме срещу християнски рицари.

Дали го беше разбрал предводителят? Дали бе поласкан от наименованието „християнски рицари“? — защото се виждаше, че не беше нещо повече от стотник. Той продължаваше да гледа децата мрачно и недружелюбно.

— Единственото, за което ще ви помоля — рече Долф примирено и почти умолително — е да пуснете децата свободно да се изтеглят.

— Ти кой си? — сряза го мъжът.

— Името ми е Рудолф Веха ван Амстелвен. Идвам от графство Холандия. Това е Марике, сестричето ми. А това е болничната сестра Фрида.

— Нямаш вид на син на благородник — презрително изръмжа стотникът.

Това означаваше: в износеното си яке и изтъркани панталони Долф изглеждаше като просяк.

— Аз съм беден поклонник, господарю, като всички тези деца.

Марике сключи ръце и вдигна големите си сиви очи към войника. Смелчагата я изгледа и на грубото му лице се изписа нежност. Може би самият той имаше дъщеричка на около единадесет години…

Мъжът явно се двоумеше. Той погледна над главите на тримата към децата в подножието на замъка, които чакаха, притиснати едно в друго, и се молеха мисията на Долф да завърши с успех. Но с тоягите, лъковете, копията и стрелите видът им не беше от най-миролюбивите.

— Откъде да знам, че не сте в съюз с Лудовико и че това не е хитрост, за да отвлечете вниманието ни и графът да може да се измъкне? — прогърмя гласът на стотника. Долф си пое дълбоко въздух.

 

— Пуснете ни на групи — помоли той — Не вярвам да сте тръгнали на война, за да се биете срещу деца. Вашият враг е граф Лудовико — но той е и наш враг. Подлъга ни със сладки приказки и престорено гостоприемство. Иска да ни използва като буфер. А ние не искаме. Ние сме мирни кръстоносци и поклонници. С политика не се занимаваме.

Този разговор му напомни първата среща с Леонардо, когато му беше толкова трудно да говори среднонидерландски. Той с мъка произнасяше усукания средновековен италиански, често си търсеше думите и се боеше да не би понякога да каже нещо, което не мисли. Можеше и да го изговори неточно… Но военачалникът явно го бе разбрал. Защото се изсмя подигравателно.

— Не вярвам в мирните помисли на тази детска войска. Каквото съм слушал досега не е било толкова мирно. Вие сте обикновени малки разбойници. А и да се биете умеете!

— Опасностите по пътя бяха големи, генералисимо — сериозно отвърна Долф. Званието генералисимо явно достави удоволствие на стотника.

Тогава от групата селяни, наредени край войската на Перуджа, се отдели един напет мъж и се приближи към парламентьорите.

— Моите хора искат да знаят кога ще нападаме съобщи той, докато оглеждаше недоверчиво трите деца.

От диалекта му Долф схвана още по-малко неща, но разбра думата „нападаме“, а и мъжът ръкомахаше към роптаещите селяни и към замъка, като гледаше въпросително стотника на коня.

— Чакайте! — смъмри го водачът — Като стане време, ще дам заповед.

— С преговори няма да се разберем — скептично каза селянинът — Искаме главата на Лудовико.

— И аз я искам и си затваряй устата. Да не би да смяташ да тръгнеш срещу деца, а?

— Бамбини? — Селянинът изсумтя презрително. Хубави деца! Като напаст от скакалци се спуснаха върху земите ни и каквото беше останало от Лудовико, тези малки диваци го окрадоха! Моите хора ги мразят не по-малко от тиранията на графа.

Долф разбра няколко думи — антипатията и омразата, думата „окрадоха“, и проумя, че нещата отново се обръщат против тях. Той бързо сключи ръце.

— Дайте ни възможност да се оттеглим, господарю. Умолявам ви. Бог ще ви възнагради.

— Мръсна сган е това! — извика вождът на селяните. Измет от север, дето ни я нахлузи на шията императорът. На драго сърце ще им намалим ръста с една глава.

Макар и да не разбра много неща, Долф не се и съмняваше, че мъжът бе настроен зле към детската войска. Той изпъчи гърди. Забрави смирението си на молещ и извика:

— Посегнете тогава върху невинния живот на едни деца! Но ще се удавите в кръвта им, да знаете! Да не говорим какъв позор ще падне върху войската, водила война срещу малки деца, които не могат да се бранят. Хайде, започвайте. Послушайте дявола. Убийте децата и монаха, който е с тях. Убийте ни, де. Цяла Умбрия ще потрепери от това позорно дело.

Марике бе затаила дъх от уплаха. Бялото знаме в ръцете на Фрида трепереше. Вождът на селяните понечи да се хвърли разярен напред, ала стотникът бързо обърна коня си между него и момчето.

— Как се осмеляваш, Рудолф ван Амстелвен! сряза го той.

Но като всички хора през средновековието, военачалникът изпитваше уважение към смелостта. Дори когато тази смелост граничеше с безсрамие.

— Закълни се! — кресна той на тресящото се момче. Закълни се във всичко свято за теб, че молбата да ви пуснем невредими не е военна хитрост.

Долф го разбра. Той извади медальона с образа на Дева Мария изпод дрехите си, целуна го и го вдигна.

— Мария, Божията майка, ми е свидетел, че казвам истината. С Лудовико нямаме нищо общо. Мразим го, както го мразите и вие. Бяхме подмамени в клопка и искаме да излезем от нея.

— Амин — твърдо каза Фрида.

— Амин — промълви Марике. Тя отново вдигна очи и каза едва чуто на развален тоскански: — Сега можем ли да минем? Моля ви…

Може би нейната грация нанесе решителния удар върху юначагата и умолителният поглед в красивите и очи смекчи сърцето му. А може би той наистина отстъпи пред позора, който щеше да легне върху родния му град, когато се разчуеше, че войската на Перуджа се е била срещу деца.

— Давам ви един час — отсече той — Ще заповядам на войниците си да ви пропускат на групи. Но помнете — едно погрешно движение, един хвърлен камък, и няма да гледаме нищо никого. Разбрано? Долф коленичи с благодарност.

— Вие сте благороден човек, генералисимо. Ще се молим на Бог да ви дари с победа. Може ли още една молба?

— Това не е ли достатъчно?

— Да, господарю. Но в замъка на графа имаме трима пленени. Николас, святото пастирче, и две деца с благородническа кръв. Ще пощадите ли живота им, когато завземете замъка? Войнът замря с отворена уста.

— Взели са заложници? Нечестивци… и вие ги изоставяте. Той се взря в момчето с лека следа от пренебрежение. Долф каза:

— Децата вярват, че вие ще освободите тримата невинни пленници, генералисимо.

— Да, да, стига толкова — Мъжът явно бе загубил в последната капка търпение — Хайде, тръгвайте. След един час нападаме.

Долф не чака повече. Той се поклони несръчно и хукна към стана заедно с Фрида и Марике. — Бързо, наредете се по двайсет. Скрийте оръжията под дрехите си. Оставете лъковете и стрелите. Трябва да изглеждаме невъоръжени и беззащитни. Войниците ще ни пропуснат. Хайде!

Долф с облекчение говореше отново на среднонидерландски. Дом Тадеус, Петер, Франк, Берто, Фрида, Труде, Марике, Карл, Марта и останалите нагледвачи и ловци веднага се заеха да събират децата и ги пускаха на групи към обсадниците. Наредените в бойни редици войници се отдръпваха да им сторят път. На Долф му идеше да изкрещи от облекчение. Пускаха ги! Хитрината на Лудовико отиде по дяволите!

 

Но хиляда и петстотин деца образуват дълга редица. А в замъка междувременно бяха разбрали, че детската войска отказва да се подчини на графа и се изтегля. Живата стена от млада плът, с която Лудовико бе оградил замъка си, се ронеше и сипеше навън. Перуджанци ги пропускаха.

 

Побеснял от гняв, графът даде своите заповеди. Дъжд от стрели се изсипа върху децата. От стените полетяха към тях клони с горящ катран. Те се разпищяха, забравиха за реда си и се втурнаха в паника към войниците и селяните, които се отдръпнаха още повече, за да им дадат възможност да минат. Скоро от бойния им ред нямаше и следа. В този момент бързо бе спуснат подвижният мост. Петдесетина ездачи изтрополиха по дървената му повърхност, за да използват настаналото объркване. Перуджанският военачалник съзря опасността и гласът му проехтя над местността. Войниците му сключиха редиците си със светкавична бързина и образуваха непробиваем блок. Близо петстотин деца, в чийто ариергард бяха Долф, Марике и Петер, останаха между двете войски и сигурно щяха да бъдат премазани при неизбежния сблъсък.

Начаса се спуснаха и селяните. При вида на господарските ездачи, които бяха опустошили дворовете и селата им само преди седмица, всички загубиха самообладание. Те се втурнаха напред с диви крясъци, като разблъскаха грубо децата, препречващи се в краката им. Долф се обърна и перде падна пред очите му. Първият ездач почти го бе настигнал. Забравяйки за всичко наоколо, момчето извади ножа си и улови летящия кон. Стоманеното острие се вряза дълбоко в гърдите на животното, което изцвили и се изправи на задните си крака. Предните сигурно щяха да смажат момчето, ако в този момент не го бе дръпнал един селянин, докато четирима други смъкваха ездача от седлото. Сблъсъкът между войниците на Лудовико, въстаналите селяни и перуджанци беше страшен. Върху носа настана пълен хаос, тъй като притиснатите деца, останали между биещите се, грабваха каквото им паднеше: парчета от строшени мечове, собствените си ножове, клони и сопи. Те се улавяха на гроздове за краката на ездачите и ги смъкваха от конете им. Пречеха на всички, но се биеха като лъвове. Бяха видели, че Рудолф ван Амстелвен пада и искаха да отмъстят за него.

А Долф не беше мъртъв, нито дори тежко ранен. Бяха го спасили селяните, които го мразеха. Той бе паднал и имаше голяма опасност да бъде премазан под конските копита. Но никой не го забеляза, когато успя да се изправи отново на крака под прикритието на един съборен кон. Той се огледа отчаяно. Къде ли бе Марике? Не я виждаше. С нож, капещ от кръв, в дясната ръка и с остър камък в лявата момчето си проби път към гората. Всички деца, отървали се невредими, се бяха събрали там, закриляни от дърветата. Мнозина вече дялкаха нови стрели и лъкове, сякаш очакваха всеки момент да им се наложи отново да се сражават за живота си. На самия нос битката продължаваше с нестихваща сила. Постепенно тя се преместваше по посока на замъка.

Бит, раздърпан, с множество кървящи ранички, Долф стигна до края на гората, където го пое Фрида. — Къде е Марике? — изпищя той. Никой не знаеше. Момчето се обърна. Откъм носа прииждаха, куцукайки, все повече деца. Те също си бяха пробили път с бой и това си им личеше. Но Марике не бе сред тях.

Хората на Лудовико не можеха да се справят с превишаващата ги сила на противника и бяха много затруднени от побеснелите деца, които се нахвърляха върху тях като разгневени пчели. Затова те се опитаха да стигнат подвижния мост, но успяха само седмина. Всички други бяха настигнати и повалени. След седемте портите бяха залостени и мостът вдигнат.

Лудовико още не се предаваше, но сигурно му бе ясно, че никога няма да удържи замъка с шепа мъже и нищо друго освен жени и деца срещу три войски. Той събра по бойниците всичко, което можеше да стои, да върви, да се бие и да стреля. Те се опитваха да отбият атаките с вряща вода, горящ катран, запалени стрели и големи камъни. Ожесточени деца преплуваха рова и се хванаха за веригите на моста. Отгоре ги обсипаха със смъртоносни стрели и камъни, ала селяните, забравяйки яда си към детската войска, им се притекоха на помощ и не след дълго дървеният мост падна с трясък. Перуджанци нададоха ликуващи викове и заблъскаха портите с тежки стеноломи. Най-сетне те поддадоха и тогава селяните, децата и войниците нахлуха във вътрешния двор, премахвайки всичко, което се осмелеше да им се опре.

Като видя, че всичко е загубено, Лудовико се опита да напусне крепостта откъм задната страна с лодка, но децата го забелязаха и двадесет малки рибари се хвърлиха в езерото, настигнаха бегълците и обърнаха лодката. С тежкото си въоръжение графът се удави. Десет деца също… Замъкът на граф Лудовико ди Тразимено бе паднал.

Селяните веднага започнаха да плячкосват, но военачалникът на Перуджа успя да предотврати опустошаването на целия замък. Този силен преден пост в езерото можеше да свърши добра работа на града му. Графът беше мъртъв, а повечето от войниците и крепостните му бяха загинали, защото за средновековните войни няколко мъртви повече или по-малко нямаха значение. В подземията на крепостта намериха пленниците — седем селяни и три деца. И десетимата убити. Очевидно в момента, когато Лудовико е разбрал, че детската войска се кани да напусне носа и военната му хитрина не е успяла.

Децата — или по-точно хиляда и двестате останали живи — междувременно бяха устроили нов стан в гората. Там се чувствуваха на по-безопасно място, отколкото на открития нос, станал съдбовен за тях. Засега те не можеха да продължат пътя си, имаха стотици ранени. Фрида и няколко десетки момчета и момичета не правеха нищо друго, освен да превързват, шинират и охлаждат подутини със студена вода. Повечето рани не бяха сериозни. Само някои, но Фрида най-безцеремонно нареди да откарат жертвите в завладяния замък, където те бяха приети веднага. Военачалникът на Перуджа бе възхитен от „мирните, невинни дечица“, които се бяха сражавали с такава стръв и допринесли за бързата и лесна победа.

В това време Долф не беше на себе си. Той обикаляше безпомощно и се хващаше за всеки срещнат.

— Къде е Марике? Къде е Петер?

При вестта за смъртта на Николас и другите две деца реагира едва ли не с безразличие. Пастирчето почти не бе обичал, както например Каролус, Марике или Петер. Но къде бяха те сега? Той се приближи да види купчината трупове на убитите от носа и сърцето му се свиваше от страх. Войниците копаеха гробове. Те погледнаха с любопитство дрипавото високо момче.

— Търсиш ли някого?

— Сестричето си…

Вече бяха направени три дълбоки рова. Един за мъртвите перуджанци, друг за загиналите деца и третият за убитите врагове. Умрелите бяха подредени в три редици и дом Тадеус ги обикаляше с молитви. Но Марике не беше сред тях, нито пък Петер.

Къде ли бяха те, какво им се бе случило? Дали не бяха паднали в езерото и умрели сред водните растения? Дали не бяха се озовали под копитата и обезобразени до неузнаваемост?

Той ги търси часове наред. Взе да помага на войниците да погребват мъртвите, като очакваше всеки момент със страх да открие сред загиналите приятеля или малката си любимка. Дом Тадеус забеляза, че е неспокоен, и хвана да го утешава с известните думи:

— Уповавай се на Бог, сине. Той бди над близките ни. „Как ли не“ — помисли си Долф с гняв. Карл също загина, и Марта, и Матис, рибарят, удави се, когато искаше да попречи на Лудовико да избяга през езерото. А всички тези деца вярваха искрено.

— Когато започна битката, аз мислех само за себе си промърмори той — Побягнах и се сражавах да спася кожата си. А Марике…

Долф се върна в стана едва късно вечерта. Насреща му притича Франк с превързана ръка, но иначе невредим.

— Петер иска да говори с теб, търси те навсякъде. Петер!

— Къде е той?

— При огъня, естествено, с Марике.

За най-голяма изненада на Франк, Долф седна на земята сред клоните и боровите игли и избухна в сълзи.