Теа Бекман
Кръстоносен поход по джинси (18)

18. ВЪЗМЕЗДИЕТО

Новият ден настъпи слънчев като предния. Слънцето изгря над хълмовете зад града, обсипа водната повърхност със златните си лъчи, заигра над пробуждащата се Генуа и целуна спящите деца, които доволно се протегнаха, изведнъж се сетиха, че този ден щеше да бъде велик, ден на чудото с морето. Те наскачаха с радостни възгласи. Само неколцина тръгнаха за риба. Особено малките шареха неспокойно напред-назад и се надпреварваха да питат:

— Не е ли станало още обяд? — после поглеждаха с нетърпение към неподвижния шатър. Какво ли правеше Николас? Молеше ли се, спеше ли… те не знаеха. Пет момчета със сопи охраняваха входа и не пускаха никого вътре. Пастирчето щеше да се покаже чак по обяд. А дотогава трябваше да имат търпение. Стоте деца, които Долф бе посветил в тайната предната вечер, се бяха заели със задачата си предпазливо да сеят съмнение и да подготвят изпълнените с надежда малчугани, че ги чака голямо разочарование. Те, естествено, не вярваха. Всеки от нагледвачите отделяше по една групичка и започваше едва чуто да разказва. Децата бяха обработвани така едно след друго, но единственото, което постигнаха момчетата, беше изумление. Разкритието за измамата се струваше на малките толкова невероятно, че те побягваха с рев и идваха да се оплачат на Рудолф от големите, които ги тормозели. Но Долф не можеше да ги утеши. Той ги препращаше към Йоханис, който седеше навъсен край входа на болничния лагер и изживяваше тревожните въпроси на хлапаците като едно непрекъснато мъчение. Но и той като Долф не можеше да ги успокои.

— Почакайте малко, деца. Всичко ще стане, както е пожелал Бог — мърмореше той натъжен. Ах, как бяха вярвали в голямото чудо, с какво нетърпение го бяха чакали. А сега над стана витаеше съмнението, сега се бяха появили деца, които твърдяха, че всичко било измама и морето нямало да се отдръпне. Това беше немислимо. Получи се съвсем обратното на замислената подготовка за голямото разочарование. Напрежението се усилваше. Хм, сега щяха да видят те, всички тия неверници! Щяха да видят как ще пресъхне морето и да разберат, че са послушали уловките на дявола!

Долф не полагаше почти никакви усилия и само отблъскваше децата, които се вкопчваха за него. Той съжаляваше всички, които продължаваха да се надяват и да вярват. Липсваше му дом Тадеус с неговото спокойствие и благост. Липсваше му Леонардо и язвителният му хумор. Веднаж дори се улови, че е тръгнал да търси Хилде, тъй като болничният лагер беше неуютен и жалък без нейното лъчезарно присъствие.

С напредването на деня напрежението приближаваше своята връхна точка. Нагледвачите обикаляха плажа добре въоръжени и хвърляха строги погледи наоколо си, така че децата, които вече се бяха събрали, плахо отвръщаха очи. Някои си въобразяваха, че чуват как небето бучи. Всъщност някъде навътре в страната бушуваше силна буря, но въздухът над брега си оставаше ясно-син и не падаше капка дъжд. Долф погледна часовника си. Единайсет и половина. Той отдавна не беше убеден, че механизмът върви без грешка. Често чуваше звън на камбани, а според циферблата времето им далеч не бе дошло. Но през средновековието то се измерваше по примитивен начин и се изчисляваше от монаси, които не разполагаха с чувствителни инструменти. Часовникът на Долф винаги се движеше около точното време. Не че това бе много важно, но в моменти като този, когато напрежението се усилваше с всяка минута, той чувстваше липсата на точността от двайсети век, на която човек можеше да се осланя и със завързани очи.

Долф взе със себе си Марике на плажа и двамата се качиха на една скала, която стърчеше над другите и откриваше добър изглед пред очите им. Той не изпитваше особено желание да стои сред децата, когато Николас щеше да направи своя напразен опит да помести морето. С времето се бе научил да се оттегля настрана, когато се появеше нужда от изкупителна жертва.

Анселмус не се виждаше никъде; явно беше още в града. Долф не знаеше дали да се радва или не. Щом пристигнеше, той веднага щеше да забележи, че пъкленият му план е разкрит. Но ако не дойдеше, как щеше тогава момчето да докаже, че той е подлец? Да се бориш с невидим враг не е лесно. Междувременно децата на плажа ставаха все повече и повече. Слънцето им бе казало, че наближава пладне. Всеки момент камбаните в Генуа можеше да звънят за обяд, всеки момент белият шатър можеше да се отвори и да се появи Николас. Неволно децата бяха оставили широка пътека от шатъра до брега. Те се тълпяха около разпенения прибой и по цялата ширина на плажа. Стотици се бяха разположили по високите хълмове, откъдето не се чуваше нищо, но се виждаше всичко. Бивакът под дърветата бе почти празен. Само Фрида кръстосваше още между болните и ранените и ги утешаваше.

— Ако не можете да ходите, ще ви занесем на ръце до Ерусалим — обещаваше им тя с треперещ глас, знаейки, че мечтата за Белия град си беше само мечта, прикритие за едно събиране на роби, взело нечувани размери. Долф наблюдаваше хилядите деца, които очакваха, притиснати едно в друго, часа на истината. Той видя каменните лица на ударния отряд и се възхити на спокойствието им. Видя и възторга на най-малките, нагазили до глезените в солената вода. Гласът на ентусиазирания Тис заглушаваше останалите:

— Сарацините ще избягат от нас, леле, как ще избягат само! Той още вярваше. Той още вярваше каквото му кажат. Стига само то да звучеше достатъчно примамливо.

— Ето ги — обади се изведнъж Марике. Долф погледна накъдето сочеше пръстът и и на известно разстояние видя Анселмус в неговото тъмно расо. Придружаваха го трима брадати мъже, които стояха до него на склона малко встрани от напуснатия бивак. Сърцето на Долф заби силно. Значи мошеникът бе дошъл! Явно и не подозираше, че планът му е издаден. Тримата мъже, които водеше, бяха сигурно моряци, капитани на пиратски кораби, чиито екипажи чакаха в пристанището стотици руси роби … Колко ли деца можеха да се поберат на един такъв средновековен кораб? Долф нямаше никаква представа. Но присъствието на тримата търговци на роби не му се нравеше.

Дали Леонардо не бе успял да се добере до херцога или до кмета? Дали дом Тадеус не беше съумял да убеди епископа? Какво ли се бе случило с приятелите му?

Все въпроси, на които само времето можеше да даде отговор. Колко ли беше часът? Часовникът на Долф показваше дванайсет и десет. Нетърпението на децата се усилваше. Няколко от най-малките бяха блъснати, паднаха по корем във водата и захленчиха. Двама от нагледвачите ги измъкнаха грубо и ги изправиха отново на крака. Хилядите детски гласове бръмчаха, сякаш цели рояци разгневени пчели кръжаха над плажа. Изведнъж в далечината отекна камбанен звън. Децата също го чуха и над тях се възцари дълбока тишина. Никой не помръдваше, никой не се блъскаше и не викаше. Всички глави бяха обърнати в една посока: към шатъра под дърветата върху склона.

Вратата на шатъра се отметна встрани и на входа се появи Николас. Той изглеждаше великолепно. Носеше трофейната ризница, а върху нея бялата си риза, придържана от колана на Каролус. Дългата му руса коса, грижливо сресана, лъщеше на слънчевата светлина.

— Архангел Гавриил — чу Долф гласа на Марике. И пастирчето наистина имаше такъв вид.

Николас изглеждаше отслабнал за изминалото денонощие. С бледо, изопнато лице и поглед, вперен право напред, той тръгна към плажа през шпалира от деца. Петте момчета, които бяха охранявали шатъра, вървяха мълчаливо след него. Зад тях децата отново се събираха, все още сред мъртва тишина. Това беше тишина на очакването, но и на съмнението, както усещаше Долф.

Той бе така завладян от мига, че забрави да внимава за Анселмус и пиратите. Гледаше как Николас крачеше към морето, без да поглежда ни наляво, ни надясно. Със скръстени ръце, с наведена глава. Беше станало толкова тихо, че Долф чуваше плисъка на вълните в скалата му. В това време камбанният звън секна. Когато стигна водата, Николас не забави ход. Той направи още няколко крачки напред, бос, докато навлезе до колене в плиткия прибой и почувствува допира от подгъва на бялата си риза в прасците. Тогава спря.

„Какво ли му е сега?“ — помисли си Долф. Живото му въображение работеше на пълни обороти и неволно се опита да се постави на мястото на овчарчето. Струваше му се, че той самият стои там, сам срещу морето.

…Николас вдигна ръце.

— Грамадно море, аз повелявам да се отдръпнеш пред Божиите деца. Тишина. Седем хиляди деца не смееха дъх да си поемат. Простите думи и дълбоката вяра, която излъчваше поведението на Николас, ги бяха омагьосали. Наистина беше вълнуващо човек да гледа това момче, застанало там долу, и да слуша звъна на неговия глас над вълните.

Но морето си остана каквото беше: необозримо, с ярки слънчеви отблясъци и полюшващи се лодки. Море, пълно с риба, раци и тайни.

— Боже, аз те моля, направи така, че морето да се отдръпне пред свещените деца, които идват да освободят Ерусалим. Дълбока тишина. Тих плисък от вълни в скалите, ромол от вода по камъчетата и водораслите. Едва чуто свистене от дълбоко поемащи си дъх деца.

Нищо. Морето не помръдваше, морето си стоеше на мястото — голямо, обширно и блестящо. „И аз чаках така през безкрайните минути върху камъка край Шпайер — неочаквано се сети Долф — И тогава нищо не се случи. Борех се със страха си, с това, което стана пред очите ми и което не исках да повярвам.

— Как беше телепортирано друго момче. Дали и Николас изживява сега същото? Убийствения страх, бавно нарастващата сигурност, че това, което желаеш с цялото си сърце и душа, няма да стане?“

Пастирчето все още стоеше в края на морето с очи, вперени във водната повърхност. Неподвижно, с вдигнати ръце. Ризницата, добре лъсната, искреше. Над водата полъхна вятър и изду бялата риза на Николас. Този лек бриз изведнъж съживи надеждата в хиляди съмняващи се детски сърца. Сега щеше да стане!

Николас вдигна ръце още по-високо. Върховете на пръстите му сякаш искаха да докоснат опънатото синьонебе.

— Отдръпни се, диво море! Отдръпни се пред божиите деца! Пусни ни да минем! Бог иска така!

Синьо, дълбоко, необятно и почти неподвижно се простираше морето чак до хоризонта. Слънцето искреше в едва забележимите вълни. Един солиден кораб влизаше в пристанището на Генуа. Морски птици прелитаха ниско, спускаха се за някоя риба и с крясък се стрелваха към небето…

С един скок Николас се обърна с лице към децата и се развика:

— Молете се… молете се, де!

Няколко деца направиха опит да коленичат, макар че почти нямаше място. Но повечето останаха прави и отказаха дори да скръстят ръце или да вдигнат очи към небето. Твърди, мълчаливи и неподвижни, те гледаха Николас.

— Молете се — отчаяно викаше той. „Започва да разбира, че е безнадеждно“ — помисли си Долф със съжаление.

Момчето отново се обърна към морето и заповяда на водите да се отдръпнат, да сторят път на детския кръстоносен поход. Той крещеше, гласът му мина във фалцет. Нави ризата си и направи още две крачки напред, като вдигаше високо крака, сякаш се канеше да тръгне по водата. Скоро вълните му стигнаха до кръста. Тогава той настъпи с босия си крак един морски таралеж …

Тези отвратителни зверчета се гушеха между камъните по целия бряг и щом човек стъпеше отгоре им, острите бодли се счупваха и оставаха забити в ходилото. Предния ден Фрида беше изчовъркала с една тънка рибя кост десетки такива трънчета от изранените крачета. Затова повечето деца влизаха да се къпят с обувките, те бяха същевременно и добро защитно средство срещу щипките на раците.

Но Николас бе влязъл бос и ето че това море, което той искаше да закълне, му даваше своя злостен отговор:

— Не…Той се олюля и закуца обратно към брега. Децата го посрещнаха мълчаливо, със сърдити погледи. Николас погледна в мрачните им личица, видя заплахата и с един скок се обърна пак към морето. Той беше отчаян. Кракът го болеше, морето нямаше намерение да се отдръпне. Сега в очите на всички момчето, все още красиво като архангел Гавриил, беше това, което си беше: преоблечен крепостник, фалшив и без достойнство.

Той отново разтвори ръце, издигна глас. Генерал, който иска да прогони врага, врач-баяч, който пъди злите духове към царството на тъмнината. Едно нещастно излъгано момче, което си е помислило, че може да стане светец и да отмени природните закони…

Но морето го отхвърляше. Морето се плискаше неумолимо в краката му. Морето му се присмиваше.

Тогава децата избухнаха. Рудолф ван Амстелвен беше прав, чудото не стана. Те бяха измамени и бяха изминали хиляди мили пеш, заплашвани от смъртни опасности, измъчвани от студ, жега, глад и беди — напразно! Те забравяха, че и Николас бе измамен също като тях.

Гневът им диреше отдушник. Те се нахвърлиха с крясъци върху овчарчето, за да го разкъсат на парчета.

Нагледвачите се намесиха незабавно и взеха да дърпат децата.

— Ще го убият! — писна Марике, ала Долф вече бе скочил, той се спусна от скалата и се хвърли сред тълпата. С всички сили затласка разярените деца настрани, като удряше, блъскаше, дърпаше и биеше. Ударният отряд правеше всичко възможно, за да освободи Николас. Момчетата размахваха тояги, изблъскваха децата, проправяха си с ожесточен бой път към средата на кълбото. Трофейната ризница спаси живота на Николас.

Той лежеше по гръб върху каменистия плаж. С разкъсани дрехи, с кървящи ранички по главата. Децата, стъписани от фурията, която се бе спуснала сред тях, взеха да отстъпват все по-назад, колкото повече нагледвачи напираха и ограждаха Николас в защитен кръг. Долф бе коленичил край пастирчето, когато ненадейно видя до себе си Марике, която взе главата му и я положи в скута си. Сълзи се стичаха по бузите и. Вдигна поглед и изкрещя на децата:

— Засрамете се!

Поръси с шепа солена вода кървящото му лице. От щипещата болка Николас отвори очи.

— Бог ме изостави… — промълви той с безмерна тъга.

— Бог няма да ни изостави — прогърмя един дебел глас. Ето, че се появи и Анселмус, а зад него — трима мъже с противен вид. Децата замръзнаха — Бог не помръдна морето, мили деца — продължи лъжемонахът благо, ала достатъчно силно, за да бъде чут от почти всички — Но той не ви е забравил и ви изпраща своята флотилия, за да ви преведе през водата до Обетованата земя…Долф скочи.

— Лъжеш! — изкрещя той. Децата зашумяха.

— Рудолф ван Амстелвен, аз ти заявявам, че не си достоен кракът ти да стъпи дори на корабите, които ни е изпратил Бог със своята милост…

— Кораби за роби искаш да кажеш — кресна му Долф в стъписаното лице — И хич не си мисли, че някой изобщо ще стъпи там! Рудолф ван Амстелвен няма да бъде предложен за продан по туниските пазари за роби. Нито пък което и да е от тези деца!

Анселмус бе пребледнял като платно. Той се обърна и викна нещо на тоскански към тримата мъжаги, които незабавно побягнаха. Марике изписка. Долф видя, че проблясва нож, и мигновено се метна връз краката на Анселмус, който не очакваше такова нещо, загуби равновесие и се стовари по корем върху момчето. Гласът на Петер заглуши останалите:

— Унищожете ги, тези подлеци!

След това настана хаос. Долф повали Анселмус и стотици деца се нахвърлиха върху него. През тялото на момчето минаваха забързани крачета. Плажът заприлича на разлюляно море. Крясъци, писъци и звук от силни удари изпълваха въздуха. Пронизителен вик на човек в смъртна опасност. Долф се опита да се изправи, но отново бе блъснат и се намери в хладката вода на пет сантиметра дълбочина. Бъркотията продължаваше. Най-сетне той успя да се вдигне на крака. Погледна и не повярва на очите си.

Повечето деца тичаха обратно към стана, няколко момчета бяха вдигнали Николас и го носеха към шатъра. Марике дърпаше Долф за ръката и му викаше нещо, но той не я разбра. Защото на опразващия се плаж недалеч от него съзря мятащо се кълбо от тела. От грамадата на борещите се се надигаха викове от страх, които ставаха все по-слаби, докато накрая замряха напълно. В далечината той видя тримата моряци, които се катереха с отчаяни усилия по склона, следвани от стотици ревящи деца…

 

Изведнъж кълбото на плажа се разпадна. Долф видя как от него се появи Петер с кръв по ръцете. И Берто, който се завтече към морето и се опита да охлади подутото си око с шепи вода. Видя как децата взеха да се отдръпват, мърморейки, с раздрани дрехи, след което закуцаха към стана. По телата на някои не беше останало почти нищо, плажът бе осеян с разкъсани дрипи. Какво ли, за бога, бяха правили?

Тогава му стана ясно. Сред купчина разпрани парцали лежеше това, което бе останало от Анселмус. Лицето му беше неузнаваемо, крайниците бяха странно разкривени, сякаш нито една кост не си бе на мястото, скалпът бе изтръгнат от черепа. Долф бързо се отвърна, стомахът му се сви и той повърна върху чакъла, докато по бузите му се стичаха сълзи. Бе мразил Анселмус, но краят му го изпълваше с погнуса.

Смъртноблед, той се запъти обратно към лагера, като едва се държеше на крака. Едно от благородничетата му махна с ръка и посочи шатъра. Вътре завари Фрида, която промиваше и превързваше раните на Николас.

— Как е? — попита Долф.

— Не е зле — отвърна Фрида — Само драскотини. Какво всъщност е станало на плажа? Защо са искали да убият Николас? Никому зло не е сторил.

Нейната проста логика трогна момчето. То си спомни с отвращение за разкъсаното тяло на Анселмус.

— Да, Николас не е сторил — каза той с мъка — Грижи се добре за него, Фрида — После забърза навън и събра няколко нагледвачи — Анселмус трябва незабавно да бъде погребан. Не можем да го оставим така на плажа.

Долф избягваше погледа на Петер. Но никога досега не бе разбирал с по-голяма яснота, че веднъж взривена, детската войска можеше да бъде много опасна. Той тайно се надяваше, че пиратите са успели да се отскубнат от малките си преследвачи.

Станът вреше и кипеше. На Долф също му беше черно пред очите и се чувстваше нещастен до смърт. За да уталожи възбудата на децата, той взе да дава заповеди напосоки. Рибарите трябваше да отиват за риба. Извика Берто и му каза:

Не е останало нищо за ядене. Събери си хората и тръгвайте на лов.

— Нареди на Франк да хване кожарите си на работа. Изпрати цели групи момчета и момичета да донесат прясна вода, на други каза да изтъркат казаните, да изплетат постели от сушена морска трева — само и само да имат какво да правят. Те се подчиниха, но продължиха да роптаят.

 

Какво беше останало от набожната детска войска, която бе тръгнала от Кьолн преди повече от два месеца с песни, молитви и надежди? Седемте хиляди оцелели от похода представляваха повече от когато и да било войска, ала набожността и невинността си явно бяха загубили завинаги. Долф си помисли с тревога: „Все по-трудно ще става човек да ги удържа. След като мечтата за Белия град се разби на ужасни парчета, те са изправени пред нищото. Далеч от дома, без средства за съществуване, на тях не им остава друго освен да крадат, да се бият, да премахват всички пречки по пътя си. Дали това ще са планини, равнини или хора, те ще минат през тях, в буквалния смисъл на думата.“ Ако зависеше от него, веднага щеше да свика на съвет няколкостотин малки водачи и техните помощници, за да решат заедно какво да правят по-нататък. Да се върнат в Германия? Наново през равнината на По, през Алпите? Но този път беше изключено да се съвещават без Николас. А той лежеше ранен в шатъра. Освен това пастирчето нямаше да смее известно време да се покаже. Шатърът, местопребиваване на водачи и благородници, беше един вид свободна зона, където никой нямаше да се осмели да ги безпокои. Но ако излезеше навън… Затова гласът на Долф екна над стана: — Петер, излови рибата от морето! Берто, да донесеш месо! Марта, тръгвай за плодове и корени! Карл трябва ни прясна вода, да напълниш няколко десетки бъчви!

И децата се разпръснаха — мърморещи, недоволни, разочаровани и ожесточени.

След час в стана се втурна триумфално една група. Децата размахваха възбудено някакъв трофей: голям крив нож, взет от единствения капитан, който бяха успели да хванат. Долф не попита какво е станало с него: прекрасно се досещаше. Анселмус бе погребан набързо без церемонии. Фрида и Марике превързваха драскотини и изранени крачета.

Вечерта премина сравнително спокойно. Децата сготвиха и се нахраниха, след което си легнаха рано, изтощени от вълнения. По изключение Долф прекара нощта в шатъра заедно с Марике и благородническите деца. Николас лежеше върху постелята си от суха морска трева и не отронваше нито дума. Йоханис не се показваше, той беше останал при Фрида в болничния лагер, където явно се чувстваше на най-безопасно място.