Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (9)

Първа глава

Накрая, изтощена до крайност от възбуда и отчаяние, се отказах да чакам Аркадио Карнабучи пред къщата да излезе и да ме пожелае. Всичките му мисли бяха насочени към непознатата. Аз се намирах в безнадеждна ситуация. Той никога нямаше да ме забележи.

Повлякох бедните си малки копитца по пътя към града и шреминах през портата на дома на Кончета Крочета с повече нещастие в сърцето си, отколкото то бе в състояние да понесе. За моя изненада и смущение открих районната медицинска сестра да крачи изнервено напред-назад в двора с фенер в ръка.

— Къде беше? — попита ме тя и хвърли седлото на гърба ми. — Може би трябва да последвам съвета на Районната Здравна служба и да си взема мотопед. Белинда Фонди е започнала да ражда. Трябва да побързаме.

Въпреки изтощението ми позволих Кончета Крочета да ме яхне, стиснала чантата с медицинските си принадлежности, и поехме към дома на Фонди. С всяка стъпка чувствах, че оставям малки петна след себе си на пътя: пастет от разбитото ми сърце, който щеше да бъде безмилостно подритван от нечии други крака. Господарката ми продължаваше да ме упреква за късните ми похождения и изрази намерението си да ме върже в конюшнята с въже. Ала никакво въже нямаше да ме раздели от мъжа на живота ми.

Тъмното небе сякаш се огъваше под тежестта на набъбналата луна. Звездите проблясваха над нас, а високо в небесния свод още се носеше отслабващото ехо от песента на Аркадио Карнабучи.

Тъй като бяхме закъснели, по времето, когато стигнахме стопанството на Фонди, раждането бе много напреднало. Кончета Крочета едва изми ръцете си до лактите в легена, нахлузи колосаната бяла престилка и извади инструментите си, когато бебето, Серафино, дойде на бял свят. Докато Кончета Крочета го къпеше, тя отбеляза с професионален медицински интерес малките дефекти на плешките му, по един от двете страни. Брадавици. Или поне така изглеждаха.

— Няма за какво да се притеснявате — успокои тя разтревожените родители, — много бебета ги имат.

Белинда Фонди обаче не беше съвсем сигурна. Искаше бебето й да е съвършено и въпреки че се опитваше с всички сили да бъде радостна, й се искаше да заплаче.

— Заради песента е, нали? — попита тя Кончета Крочета тъжно. — Заради тази песен бебето не е наред.

— Не, скъпа — отвърна сестрата и я прегърна, — суеверни глупости. Това са брадавици, просто и ясно.

След като свърши работата си, Кончета Крочета напусна къщата и ме откри да гриза едва поникнали зелени ябълки край оградата на двора. Докато тя беше вътре, небето изсветля от черно до сиво. Огромната като буца масло луна се изгуби зад планините, а звездите угасваха една по една. Въздухът стана по-топъл и по-мек. Докато ме уговаряше да изоставя ранната си закуска, Кончета Крочета усети нещо леко върху кепето си. Същите дребни неща се приземиха и на моята невчесана сива козина, паднаха върху сякаш недокосвания с ръка син шевиот на пелерината на медицинската сестра, както и на лъснатите обувки на краката й. Те се носеха край лицето на Кончета Крочета и падаха на земята. Сестрата хвана едно от тях и го разгледа. Беше перо; миниатюрно сивосиньо перце, меко като пух.

Перата падаха едно след друго. Сипеха се от небето. Не след дълго цялата бях покрита от тях и заоглеждах гърба си с интерес. Имаше ги също по ресниците ми, в ушите и ноздрите ми и ме караха да кихам. Кончета Крочета също беше обсипана с тях. Бяха се задържали по униформата й. Кепето й беше затрупано. Виждаха се по косата, лицето и устните й. Земята наоколо сякаш бе покрита със сняг. Беше невероятно. Никой от нас не бе виждал подобно нещо.

В този момент и двете започнахме да се смеем. Въпреки че бяхме живели и работили заедно от двайсет години, от пьрвия ден, когато беше дошла по нашите места, Кончета Крочета никога не ме бе чувала да се смея. Беше толкова учудена и радостна, че заради това се разсмя още по-силно, а колкото повече се смееше, толкова повече се смеех и аз. Седяхме там, в скромния двор на семейство Фонди, обединени от странното явление и от момента на съвършена радост.

Перата се въртяха като танцуващи снежинки и през тях, отстранявайки онези, които бяха полепнали по клепачите й, Кончета Крочета видя да приближава доктор Амилкаре Кроче. Сърцето й подскочи.

— Невероятно! — викаше той още отдалече, играейки си с купчината пух в ръцете си. — Чел съм, разбира се, за това, дъжд от пера, но никога не съм го преживявал.

— Може би е свързано със странното пеене през нощта. Чухте ли го в Монтебуфо?

— Разбира се. Странна работа. Причини безпорядък. — Тъй като на практика живееше като отшелник, докторът бе изгубил способността да води изтънчен разговор и когато се въодушевеше и разпалеше, той се изразяваше с кратки, недодялани изречения, които отразяваха нетърпеливите му мисли. — Зверовете вървят в линия по билото на хълмовете; стопаните се мъчат да ги върнат; в полето по спешност се изнасят църковни меси. Суеверни глупости, разбира се. Трябва да има напълно рационално обяснение на това.

Гласът на доктор Кроче заглъхна; ябълковидните бузи на Кончета Крочета никога не бяха изглеждали така красиви, както в този момент, блестящи от радост, смях и здраве на настъпващата светлина. Амилкаре Кроче, с блясък в очите и пера по прошарената си коса, сякаш се бе превърнал в студента по медицина, който беше някога, както бе сниман на избеляла фотография, заемаща подобаващо място на бюрото му.

Престанах да се смея и следейки доктора с крайчеца на очите си, се отдалечих, а потропването от копитата ми бе заглушено от килима от пера. При проявата на моята деликатност докторът и сестрата внезапно се почувстваха неудобно и започнаха да се държат като срамежливи юноши.

— Всичко наред ли е? — Той кимна към къщата, търсейки спасение отвъд медицинските проблеми, след като те заплашваха да се превърнат в лични.

— Да — отвърна тя лаконично, като си даде сметка, че моментът с отлетял, а нишката — скъсана.

— Имате ли нещо против, ако погледна?

— Не.

— Довиждане тогава.

— Довиждане.

И той си тръгна. Пробиваше си път през пелената от пера, които вече започваха да се стопяват и да се превръщат в нищо. Кончета Крочета отвори чантата си и извади оттам шише, в което внимателно събра няколко от останалите перушинки за спомен. Докато яздехме обратно към града, изгря слънце и освен съдържанието на малкото шише и скъпите спомени на трима ни, от феномена дъжд от пера не бе останала и следа.

Беше трагично, но лекарят и сестрата никога не бяха успявали да разговарят, без и двете страни да се чувстват ужасни неловко. И въпреки че на теория те бяха работили заедно през последните двайсет години, след като и двамата бяха пристигнали тук съвсем случайно в един и същи ден, със свежи лица и прясно квалифицирани, реалността бе, че те не бяха нищо повече от кораби, разминаващи се в нощта.

Доктор Кроче живееше сам в Монтебуфо, на разстояние от двайсет километра от нашия град и въпреки че при нормално развитие на събитията това не би било значителна пречка за успешното изпълнение на задълженията му, доктор Кроче беше странен човек. Отказът му да се премести на някое по-удобно място беше съчетан с друг отказ, който имаше по-дълбоко въздействие върху личния и професионалния му живот.

Недоверието му към всеки друг начин на придвижване освен собствените му крака го накара да отхвърли услугите на кон, пони или муле или комбинацията им с талига, каруца, двуколка или файтон. Както и някакво друго впрегатно животно: той презираше биволите и воловете. Злополука в детството му беше причинила, освен счупената глава, доживотна фобия към велосипедите и мотопедите. Отхвърляше всички моторизирани превозни средства, независимо дали ставаше дума за автомобил, камион или трактор. Не харесваше шейните, както и лодките, не че теренът в нашия район позволяваше превозването с едното или другото. Хеликоптерът също бе изключен, тъй като не беше реално докторът да го одобри и дори да беше така, цената щеше да е твърде висока.

Накратко, лекарят беше ограничен да се придвижва пеш надлъж и шир по нашите места и в зависимост от разстоянията някое повикване можеше да му отнеме цял ден, докато се появи, където е необходим.

По тази причина гражданите започнаха да разчитат на обслужването на моята способна медицинска сестра Кончета Крочета, а доктор Кроче, който винаги пристигаше твърде късно за всеки случай, беше смятан за ексцентрик. Ако някога успееше да пристигне навреме, това беше неочаквано събитие.

Докато докторът винаги закъсняваше, ние бяхме винаги навреме. Никога не се налагаше сестрата да бъде викана, тя някак успяваше да се появи в момента, в който присъствието й бе наложително. Предвидливостта й я ръководеше като торпедо към пукването на набралия цирей, появата на обрив или болките на преждевременно раждане. С обичайното си чувство за хумор и умението й да утешава тя наместваше счупени крайници, обработваше рани от глиган, справяше се с отравяния от гъби, ухапвания от змия, аневризми, изгаряния, удавяния, инфаркти, припадъци, жълтеница и апоплексия.

След като свършеше работа, тя поемаше следващия случай, точно когато лекарят пристигаше в къщата на първия пациент, понякога останал без дъх, в зависимост от разстоянието, което бе изминал. За него оставаше само да провре глава през открехнатата врата, да се извини, че е пристигнал толкова късно, и през стиснати зъби да похвали работата на колегата си.

С годините, в интерес на истината, лекарят ставаше все по-бърз и от тичането по хълмовете придоби мускулесто, елегантно тяло на атлет. Понякога обаче мускулни разтежения го принуждаваха да остане вкъщи с вдигнат крак на възглавница, скърцайки със зъби, защото знаеше, че Кончета Крочета става още по-необходима на пациентите — а той — още по-малко.

Въпреки всичко беше широко известно, че лекарят и сестрата са силно влюбени един в друг.

Мъжката гордост на доктора бе наранена от това, че е изместен от медицинската сестра в привързаността и обслужването на пациентите, и въпреки че той не я обвиняваше за това, не можеше да обвини и себе си. Не можеше да премести къщата си. Не можеше да ползва транспорт. Това бяха фактите по случая и той не би могъл да прахосва енергията си за тези ефимерни светулки, наричани „каквото и да било“.

Докато кръстосваше тичешком безлюдните възвишения и залесените долини, пресичаше кристални потоци и трасираше обширни, плодородни равнини, мислите му неизменно бяха свързани с Кончета Крочета и в известен смисъл усещаше, че тича при нея, че тя е наградата, която го чака на финалната линия. А когато пристигаше и понякога, но но на всяка цена, беше имал късмета да види нея и всяка нейна черта, въпреки че му бяха познати, той бе поразен наново от нейната красота. Красотата й съзряваше с всяка изминала година, през която тя го чакаше, и всеки път се влюбваше в нея отново все едно от пръв поглед.

Ако сестрата останеше по-дълго от необходимото в дома на пациента; ако приемеше почерпка с чаша лимонада или бадемови бисквити в кухнята; ако, когато ме яздеше по шосетата и черните пътища в района, очите й оглеждаха хоризонта неспокойно в търсене на самотна фигура, която в повечето случаи така и не се появяваше; ако тя ме оставяше да вървя бавно, на зигзаг към дома, вместо да препускам — правеше ли я това глупава?

Тези малки неща, на които те бяха способни. Той можеше да бърза, тя — да сдържа темпото. Законът за златната среда или вероятностите определяше, че понякога, да, те ще се срещат. И тогава какви външно неосезаеми, но сеизмични трептения могат да ги осуетят. Ала въпреки този огромен полип на нежност, който съществуваше у всеки, те така и не успяха да прекрачат зеещата бездна, която разделяше професионалните им отношения от възможността те да се превърнат в лични. Този модел се повтаряше. Не съществуваше вероятност да се отклонят от вече установеното. Играеха една и съща партия шах от двайсет години и играта винаги приключваше в задънена улица. И тъй като всяка скъпоценна и така мечтана среща неизменно завършваше с неудовлетворение — скована, неловка, разочароваща, — преди още да се разделят, всеки от тях копнееше за следващата възможност да се срещнат и може би тогава всичко щеше да е различно.

Моментът, в който се изсипа дъждът от пера, беше решителен. Разговорът, който проведоха тогава, беше най-личният, откакто се познаваха, разговор, който сестрата щеше да съхрани в паметта си, както щеше да пази шишенцето си с пух. Кончета Крочета, една забележително разумна жена, преди години бе изоставила надеждата да бъдат нещо повече, отколкото бяха, един за друг. Твърде много от най-хубавите й години преминаха във въздишки по доктора. Обичаше го, но не очакваше нищо.