Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (16)

Осма глава

Веднага щом Аркадио Карнабучи успя да се промъкне през гъстата тълпа опечалени и да захвърли костюма си на хорист, той се запъти към „Щастливото прасе“, където разочарован научи, че обектът на мечтите му в момента работи. Познаваше слабостите на месаря и това никак не му харесваше. При първа възможност Аркадио щеше да я помоли да напусне.

Фернанда Пондероза беше сама в магазина, защото Примо Касторини трябваше спешно да се погрижи за някаква работа. По-рано той бе получил по пощата една от собствените си свински глави с прикачена бележка, която гласеше: „Дон Дино ще бъде отмъстен.“ Разбира се, касапинът разбираше какви са опасностите, ако се изправиш срещу мафията, но нямаше да позволи да го заплашват. И отиде във фабриката за свинско на Пучило за откровен разговор по въпроса за надениците. Той беше невинен и всеки, който твърдеше обратното, щеше да си намери белята.

Веднага щом камбаните на преподобната камбанария известиха края на погребалната меса, Фернанда Пондероза видя в магазина да влиза мъжът, който й направи серенада в първата вечер след пристигането й. Разбра, че това е той. Веднага позна дланите му. Големи като лопати, неловки и абсолютно неподходящи за хилавото му тяло. Тя разглеждаше мъжа с присвити очи. По-добре да не почваше да пее сега, защото щеше да го изхвърли навън на улицата. Какво искаше?

— Синьор? — Тя добави стоманена нотка в гласа си, за да го обезкуражи.

Боже, тя беше великолепна, помисли Аркадио. Униформата й изчезна по мистериозен начин и сега носеше тясна червена рокля, която очертаваше извивките й и го докарваше до лудост.

Речта, която Аркадио Карнабучи постоянно репетираше наум, след като се събуди от съня си предната нощ, и в по-обща форма през последните двадесет години, моментално се изпари.

Сега на дневна светлина той можеше ясно да види нейното великолепие. Онази нощ на балкона в светлината на фенера успя да получи само бегло впечатление от нея, но сега бе поразен от изумителната й пищност. Даже зъбите й бяха великолепни. Масивни. Като тези на кон. Той сякаш получи физически удар, виждайки я в плът и кръв — въплъщение на пулсиращите му желания, — заобиколена от свински крачета и висящи шунки.

Почувства как се олюлява. Краката му омекнаха. Сякаш не можеха да издържат тежестта му. Внезапно му стана непоносимо горещо. Знаеше, че се изчервява като рак. Започна да се паникьосва. Как можеше да започне да излива сърцето си тук, в свинската стая на месарницата? Имаше толкова много неща, които трябваше да изрече. Той бе съкрушен от мащаба и силата на собствените си чувства. Тези чувства го изпълваха до пръсване.

Не трябваше ли да размисли и да започне да пее? Винаги беше по-изкусен в песните, отколкото в разговорите. Моментът се разтегляше като дъвка. И двамата съзнаваха засилващото се неудобство. Очите на Фернанда Пондероза изпращаха стрели и бодли. Защо той не проговаряше?

— Да? — подкани го тя отново.

Той размърда устни, но думите не можаха да намерят пътя си от объркания му мозък и навън през устата му. За да подпомогне процеса и да свърже необходимите синапси^[1], той отвори и затвори устата си няколко пъти като риба.

— Шунка — успя да изтърси накрая и ларинксът го засмъдя от усилието, което му струваше тази единствена дума.

Кризата бе преминала. Напрежението в атмосферата на месарницата малко се разреди, но недостатъчно, за да накара и двамата да се почувстват по-удобно.

— Коя? — дойде нейният рязък отговор.

Аркадио Карнабучи само успя да посочи с един от огромните си червеникави пръсти шунката, висяща точно над главата на Фернанда Пондероза. Ръката му, огромна и космата, трептеше във въздуха пред очите й. Това беше отвратително. Нямаше как отвращението й да бъде по-осезаемо или по-очевидно, но Аркадио Карнабучи бе сляп за това. Той си имаше своя сценарий и се придържаше към него. И в пълните й с отрова очи откриваше само любов. Неукрепнала любов, трябваше да признае, но тя все пак беше там. Трябваше да бъде там.

Фернанда Пондероза протегна ръка нагоре и свали долу шунката от куката й. Той я наблюдаваше очарован. Тя усещаше погледа му върху себе си. Той започна да се поти. Тя се изчерви. Той почервеня като домат. Тя му уви шунката в кафява амбалажна хартия и я бутна към него по тезгяха.

— Петдесет — каза му.

Той измъкна смачкана банкнота от един джоб и я протегна към нея. Тя я гледаше така, сякаш съдържаше някаква болест. Внимателно я издърпа от хватката му с върховете на палеца и показалеца си, пусна я от високо в чекмеджето на касата и с трясък го затвори. После започна да работи зад щанда, да подрежда буркани и туршии и да забърсва с парцал блестящите вече повърхности. Аркадио Карнабучи се опита да измисли всякакви възможни причини, за да остане, но това не му се удаде и накрая разбра нейния намек, взе си шунката, измърмори „приятен ден“ и напусна магазина.

Фернанда Пондероза не отговори, а използва шише с дезинфектант за тази част от тезгяха, която бе замърсена от допира на ръцете му.

Той прекара вътре двайсет и три минути и те размениха помежду си точно седем думи. Вън, на улицата, Аркадио Карнабучи беше готов да се унищожи.

Той неколкократно удари главата си в стената на пекарната „Бордино“ съвсем открито пред тълпите минувачи.

Поликарпо Пинто и Себастиано Монфрегола се спогледаха и поклатиха глави.

— Това може да причини на мъжа самотният живот — коментира мъдро Поликарпо.

— Той трябва да се ожени — съгласи се Себастиано.

— Но кой ще го вземе? — извика Лука Карлучио, сбръчканият обущар, който се наслаждаваше на спектатъла от прага си от другата страна на улицата.

— Чух, че е купувал чаршафи…

— Той е на ръба на лудостта, това е ясно.

Сузана Бордино побърза да излезе от пекарната, за да провери за всякакви възможни повреди на сградата, за която се закле, че скоро ще бъде нейна.

— Хей — излая тя към моя нещастен производител на маслини. — Върви си блъскай главата върху стената на някой друг. Такава твърда глава — и да я блъскаш по стените. Нищо чудно да предизвика земетресение.

Аркадио, изумен както от собствената си неадекватност, така и от ударите, които сам си бе нанесъл, тихо се измъкна към маслиновата си горичка и сподели горчивата си тайна със своите дървета. Той знаеше, че реалният разговор с нея не протече добре. Когато подготвяше хубавата си реч, пропусна да вземе предвид своята нервност. Сам саботира добре подготвените си планове. Как проклинаше саморазруши-телните си импулси.

Аз го наблюдавах иззад шумолящия жив плет в покрайнините на горичката и очите ми бяха замъглени от сълзи. Срам ме е да призная, че господарката ми трябваше да отиде на погребението пеша, но тази сутрин аз отново не бях в обора си.

Когато сълзите на Аркадио Карнабучи пресъхнаха и попиха в меката почва на маслиновата горичка, сълзи, които по-късно щяха да придадат допълнителна пикантност на знаменития му зехтин, и успокояващият въздух на древната горичка го утеши, той започна да събира като сврака сребърните частици надежда от купчината боклуци на отчаянието.

Въпреки тази втора несполука той знаеше, че тя му принадлежи и е единствено негова. Утре щеше да се наконти — вече без полумерки, — за да се върне в касапницата. Там щеше да обяви любовта си и да вземе своята награда.