Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (7)

Четвърта глава

И така, Фернанда Пондероза се приближаваше към мъжа, който я очакваше.

Откакто се беше събудил сутринта от поредната трескава нощ на безумни сънища, Аркадио Карнабучи беше обзет от вълнение, което бе по-огромно от самия него. Притискаше го като голямо, пълно виме. Инстинктивно разбираше каква е причината: Фернанда бе на път към него.

Изобщо не разбра как изкара деня. Втурна се в маслиновата си горичка и се опита да се зарови в работа, но беше прекалено неспокоен и не след дълго древните дървета го изхвърлиха, тъй като бяха ангажирани с доста по-сериозната работа да отглеждат маслини.

Оттам той бързо се прибра в къщата си и затанцува от стая в стая, като се опитваше да подреди нещата, но всъщност предизвикваше все по-голям хаос. Забавляваше го идеята да оправи леглото с възхитителните чаршафи, но дори той си даваше сметка, че ще е преждевременно. Във всеки случай къщата не беше от значение. Би било глупаво точно на този ден да се притеснява за реда в нея.

С усмивка, размазана на лицето му като мармалад, той изтича навън и прегърна с разтворени ръце синьо-моравото небе. Толкова щастлив беше, че започна да плаче. Радостта от предвкусването бе практически неистова.

В течение на деня приповдигнатото му настроение премина в нетърпение. С охлаждането на въздуха сумракът се готвеше да падне над равнината от другата страна на планините, а Аркадио Карнабучи взе брадвата си и започна да сече дърва за огрев, за да изразходва излишната си енергия. Сечеше, сечеше с енергичността на човек два пъти по-голям като телосложение от него. Когато разцепеше дебел ствол на дърво, той го отсичаше с такава сила, че от него като дим се издигаше малко облаче прах. Толкова бе погьлнат от сечта, че не забеляза камиона за извозване на строителни отпадъци, който пъплеше в равнината зад къщата му, и навлезе в парцела на съседа си.

В този момент Амброджио Буфалети бе изчерпал и последните остатъци от търпението си. Току-що бе решил да спре внезапно и да свали Фернанда Пондероза и багажа й някъде на пътя и да отпътува към къщи. Това пътуване бе продължило прекалено дълго. Жената изглеждаше съвсем добре, но в поведението й нямаше и капка дружелюбност. Нямаше шанс да получи нищо по линия на благодарността. Докато ботушите му търсеха спирачката, Фернанда Пондероза забеляза къща. Изведнъж разбра, че това е тя, крайната цел на пътуването, и извика: „Спрете!“, а Амброджио Буфалети изпълни желанието й безпрекословно.

От инерцията на внезапното спиране товарът на камиона политна напред, после точно толкова бързо — назад. Костенурките се озоваха на купчина в своята кошница, малките им крака се размахваха във въздуха. Маймуната се удари в предното стъкло и на главата й се появи голяма издутина. Отзад в камиона вещите на Фернанда Пондероза се струпаха една върху друга и образуваха мебелна каша. От удара часовникът започна да пее само една мелодия, използвана обикновено на пиршества и религиозни празници. Самият камион потрепери и от него се изрониха последните останали външни части: ауспухът, номерата и фаровете. Той бе осъществил последното си препускане и то се оказа смъртоносно. От устата на синьор Буфалети се посипаха непристойни слова.

Без любезности той започна да разтоварва вещите в двора зад къщата, където камионът бе смогнал да спре, и след като го направи, злобно отпътува, преди Фернанда Пондероза да е успяла да размисли и да го помоли да продължат и да спрат другаде.

Докато двигателят на камиона, кашляйки, отнасяше машината напред, Фернанда Пондероза напразно се опитваше да влезе в къщата. Построена от местния розово-жълт пясъчен камък, тя се бе свлякла, сякаш преди стотици години е расла в земята и е станала част от нея. Дори покривът от кирпичени вълнообразни керемиди беше изкривен и пасваше на формата на къщата като износена шапка. Отпред парапетите на балкона бяха увиснали от старост. Капаците на прозорците, чиято тъмнозелена боя се лющеше, бяха затворени като уморени клепачи. Всички врати бяха заключени.

Мракът започваше да оцветява небето в сиво и пролетният въздух бързо губеше топлината си. Леко потръпване премина през Фернанда Пондероза. Не се чуваше и звук, като се изключи френетичното звънене на големия часовник и далечните удари на нечия брадва, която сечеше дърва. Тя си сложи пелерината и отново обиколи, за да провери вратите и да се опита да погледне през процепите на капаците. Защо интуицията й я бе довела тук? Какво беше това място? Каква беше връзката му с нея?

Неочаквано се чу пронизителен вик, който разсече тишината и накара самотния гълъб на покрива да излети подплашен. От нищото изникна жена с вид на дивачка, изтърва двете кофи, които носеше, и изсипа млякото върху налъмите си, след което падна безчувствена на земята. Просна се на земята като застреляна. Мъртва ли беше?

Фернанда Пондероза се огледа за снайперисти — нямаше никой — и се впусна през двора към мястото, където бе паднала жената. Не, не беше мъртва, още дишаше. Когато отвори очи, стана ясно, че е кривогледа, като всяко от очите й гледаше на различна страна.

— Света майко Божия! — извика жената. — Неумрялата. Силвана, какво искаш от мен?

— Силвана? — зяпна Фернанда Пондероза. — Силвана е тук? Къде е? — Изведнъж тя разбра защо е била доведена тук. Заради Силвана, своята близначка, която не беше виждала през последните осемнайсет години.

— В гробището, че къде другаде.

Тогава, след като си спомни и забеляза объркания поглед на Фернанда Пондероза, жената добави:

— Мъртва е.

— Мъртва!

— Да, мъртва! Положихме я в гробището, където лежи повече от шест месеца. Помислих си, че тя стои тук, в двора. Косата ми настръхна. Никога не е казвала, че има близначка.

— Силвана е мьртва! — Гласът на Фернанда Пондероза заглъхна и лицето й се сгърчи от болката.

— Мъртва е — тъжно отговори Мария Календа, — порази я гръм. Изгоря като факла. Най-лошата буря в историята на района. Опитахме се да изпратим телеграма, но не успяхме да открием роднините й. Фиделио вероятно също е мъртъв. Той изчезна, изгуби ума си, затри се от лицето на земята. Търсиха го навсякъде. Изяден бил от вълци, така се говори. Поминъкът им ще рухне. Трябва да работя всичко, да правя сирене, да гледам прасета, седемнайсет опрасени свине майки, кози, крави, овце. Не знам какво да правя. Примо се опитва да върши работата на тримата в магазина. Наденици. Не може да изпълнява поръчките. Шунка. Навсякъде е пълно с шпиони. Неприятности със семейство Мадалони. Свинефермата на Лучило ще ни разори. Зловещи събития. Поминъкът ще се загуби. Ние ще го съсипем.

Фернанда Пондероза се вцепени. Сестра й бе мъртва. Едва дишаше. Въпреки че не се бяха срещали толкова много години, тя винаги бе смятала, че един ден ще изгладят различията си. В нея зейна шахта тъга. Силвана бе отнесла враждата помежду им в гроба.

Щом се почувства на себе си, Фернанда Пондероза тръгна към гробището в търсене на някакво помирение. Беше време нещата да се поправят. Остави багажа си в двора, където се оформи стая без стени или таван, която подканваше минувача да се изтегне на дивана, да почете книга, да си сипе питие от хладилника.

Въпреки че мястото й бе непознато, тя знаеше къде да отиде, без да пита. Заобикалящите хълмове и планини не я учудваха. Сякаш бе дошла отново на посещение в местността, след като бе отсъствала много години.

Докато вървеше в сумрака, тялото й натежа. Как бе възможно предчувствието за смъртта на Силвана да й убегне толкова дълго? Тя, която се гордееше с шестото си чувство. Размисли се върху събитията от последните шест месеца. Припомни си сънищата, разрови мислите си. Имаше ли и най-малък намек за това изобщо? Претърсваше умореното си съзнание, но то бе празно. Не можеше да даде обяснение.

Без съзнателно решение от нейна страна краката й я отклониха от пътя и тя влезе през портите на гробището. Инстинктът я отведе до гробницата, малка сграда от розов мрамор. Вътре образът на собствения й лик я гледаше от кръгла рамка, черно-бяла снимка, която тя не помнеше да си беше правила. До нея черни букви изписваха името на сестра й по мъж, СИЛВАНА КАСТОРИНИ, и датите, които бележеха началото и края на живота й. Тя потрепери. Почувства се сякаш е посетила собствения си гроб.

Фернанда Пондероза коленичи на студения мрамор и заговори на сестра си думите, които би искала да можеше да й каже приживе; думите, които Аркадио Карнабучи, скрит зад гробницата на фамилия Бота — най-близката, зад която можеше да се скрие, без да бъде видян, — напразно се мъчеше да чуе. Въпреки че беше твърде далече, за да чуе съдържанието на пламенната й реч, като протягаше врат и напрягаше слух, той мислеше, че може да открои ритъма на плътния й глас, който се издигаше и спускаше като вълшебен фонтан. Как го вълнуваше, като бучка лед, поставена на врата му. Той се наслаждаваше на кадифения й глас, на близостта си до нея и на спокойствието в гробището. Щеше да бъде щастлив да стои така до края на живота си.

Въпреки че Аркадио Карнабучи бе пропуснал появата на товарния камион, той не след дълго получи знак за пристигането на Фернанда Пондероза. Слуховете се разпространяват бързо в малкия град и удивителната новина, че близначката на Силвана Касторини бе дошла да помогне на семейството в криза, бързо се разпространи из лозята.

От описанието й Аркадио Карнабучи разбра, дори преди да я е видял, че красивата непозната е неговата собствена истинска любов. Неговата Фернанда. Тя бе дошла най-сетне. Той никога не се бе съмнявал в това, дори не и когато ситуацията му изглеждаше безнадеждна и той знаеше, че всички му се подиграват. И това му показваше, че чувствата, които бе таил осемнайсет години към нейната сестра, Силвана, бяха разбираема грешка. Временно, преди тя да се омъжи за Фиделио Касторини, и в интерес на истината за кратък период след това, той бе почувствал, че Силвана е дошла по техните места заради него и единствено заради него. Ала сега той виждаше, че просто е объркал едната близначка с другата. Неговата близначка най-сетне бе дошла. Бе извън себе си от страст и възбуда. Хвърли брадвата си, изхвърча от двора и веднага я откри да върви по пътя към гробището. Последва я там, без да има куража да се приближи до нея по пътя.

Въпреки че всъщност беше тъмно, той я разгледа. Не можа да види кой знае какво, но хареса звука от стъпалата й по асфалта. Искаше да легне на пътя и да целува местата, по които бе стъпвала, но нямаше време. Тя се движеше бързо и той с мъка я настигаше, но поддържаше достатъчна дистанция, за да не я изплаши. Въпреки че искаше да й се представи незабавно, беше благодарен на възможността да се запознае с нея тайно.

Докато бързаше по пътя, проследявайки я, той се наслаждаваше на мисълта, че вдишва същия въздух, който тя току-що бе издишала. Беше циркулирал в съвършените й дробове, беше преминал през възхитителните й устни или ноздри и после влизаше в него. Колко прекрасно. Той дишаше дълбоко, за да се възползва максимално от тази връзка помежду им, въпреки че това можеше да предизвика пристьп на астмата, която тровеше живота му.