Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (28)

Четвърта глава

В кухнята на „Виа Алфиери“ номер трийсет и седем времето беше спряло, докато докторът и сестрата се стараеха да наваксат двайсетте години изстрадана страст, без да съзнават зловещия грохот на бурята, която се задаваше от небето.

Въздухът бе наелектризиран. Напрежението нарастваше. Бурята със сигурност щеше да се разрази и да донесе със себе си по-ниски температури и крайно необходимия дъжд. Гражданите вече си представяха как тичат навън голи в дъжда и му се наслаждават, как усещат великолепните ледени капки да се стичат по телата им, да танцуват, да се смеят, да пеят без всякакво смущение, а само да ликуват, че ужасната жега най-сетне е отминала.

Първо започнаха гръмотевиците. Пророческото ехо, което Примо Касторини чу, докато лежеше отпуснат във ваната. Поне прозвуча като гръмотевица. Въпреки че мнозина бяха убедени, че това е разцепването на земята под краката им. Силните гръмотевични трясъци накараха вълците да завият по планинските хълмове. Те проехтяха в долината, оградена от околните планини, и се понесоха над нея, като отключваха нови вълни гръмотевици, които се засилваха посред копия и оригинали; трясъците се сблъскваха един с друг и се сливаха. Последва страхотен грохот. Кравите по ливадите замучаха така ниско и зловещо, че онези, които ги чуха, усетиха тръпки по телата си.

Гръмотевиците продължаваха. Това трая толкова дълго, че гражданите на района започнаха да се страхуват, че ще бъде така во веки веков. Без буря. Без дъжд. И без край на жегата.

После по-късно, много по-късно, когато почти се бяхме отказали да се надяваме, една светкавица проряза небето и го отвори. То побеля и си остана бяло.

В ослепителната бяла светлина Примо Касторини излезе от „Щастливото прасе“ и се запъти към старата си фамилна къща. Там вече нищо нямаше да го спре. Отиваше при Фернанда Пондероза и щеше да я притежава. Вървеше с решителна крачка и тези, които го видяха, не се съмняваха къде отиваше и какво щеше да прави, когато стигне там.

Същата тази светкавица, която изпрати Примо Касторини навън за мисията му, бе отговорна за изумителни феномени. За събития, които никой никога не можеше да предвиди.

Тя събуди един спящ човек. Да, тя вдигна Фиделио Касторини, който беше в кома в една пещера високо в планините през последните девет месеца след смъртта на Силвана. Той отвори очи и се огледа наоколо в ослепителната белота. Съзнанието му беше вцепенено. Не знаеше къде се намира или защо. Нямаше спомен за катастрофата, принудила го да тръгне да скита немил-недраг. Земята беше твърда — това бе здрав камък. Той седна. Тялото му беше сковано. Къде се намираше? Не можеше да познае нищо. Но светлината му показа изхода от пещерата и той внимателно се изправи на крака и с клатушкане излезе навън в нощта. Там разбра къде се намира. Бе някъде на върха на най-високата планина и сред бялата светлина успя да види цялата огромна равнина под себе си, разпростряла се на много километри. Очите му се присвиха, когато фиксираха нещо в далечината. Неговия дом. Ще си отиде вкъщи.

Могъщата светкавица събуди и втори заспал човек. Моя Аркадио. Моята истинска любов. Очите ми се изпълват с радостни сълзи, когато помисля за това. Той беше жив и възстановен за мен. Да, краят на светкавицата стигна до Сполето, където влезе в болницата през прозореца зад леглото на моя любим. Свърза се с прашната машина, за която той беше завързан, и изстреля звезди като фойерверки. Електричеството премина по жиците, през сондите и влезе в неговото бедно, безполезно тяло. Вътре високият волтаж препускаше в неговите нерви и спои нещо в мозъка му, предизвиквайки връзка, която го върна обратно към живота с внезапно разтърсване. Струйка дим се издигна от върха на главата му и въздухът в болничната стая се изпълни с миризма на изгоряла гума.

Той веднага седна в леглото и откъсна сондите, закачени за главата и тялото му. Моментът, за който се беше молил толкова дълго, бе дошъл внезапно и без предупреждение. Ако сънуваше това, щеше да умре милион пъти мъчително. Докато другите пациенти трепереха от изумление и ломотеха, скрити под одеялата си, моят героичен Аркадио скочи от леглото и се затича по коридорите, решен да се отправи веднага към Фернанда Пондероза. Да, дори тогава, в този решителен момент, сърцето ми се къса да призная, че аз не присъствах в мислите му.

Облечен само в избелялата си пижама, той се появи на двора, грабна един мотопед, паркиран от нощната сестра Карлота Болета, запали мотора и отгърмя по посока на дома си. Никога преди не бе карал мотопед, но това нямаше значение. Сега можеше да прави всичко. Карлота Болета остана със зяпнала уста в болничния двор.

Бурята бучеше все по-силно с всяка крачка на Примо Касторини. Сякаш стъпките му бяха отговорни за нейното разразяване. Той беше предвидил един час на отиване, а пътят му отне десет минути. Вместо да вървят бавно, краката му ускоряваха хода си. Не можеше да ги спре. При тези обстоятелства пътят, който трябваше да отнеме десет минути, отне само пет. И в резултат той пристигна твърде рано. Но истината бе, че просто не можеше повече да чака. Всяко предположение, че е в състояние да прояви още търпение, бе просто смешно.

Почти тичешком той прекоси двора, където осемте костенурки лежаха в очакване на дъжда. Те разбираха, че той се задава, и първи щяха да усетят плющенето му върху черупките си. Щяха да почувстват как се стича в сухите улеи на набръчканите им шии, съживявайки протегнатите им глави и люспести крака.

Косата на касапина действаше като антена за всички електрони в атмосферата и сега изглеждаше по-жива отвсякога. Или може би това бяха бушуващите в него хормони. Каквато и да бе причината, косата му беше готова за предстоящата нощ. Готова бе и останалата част от тялото му. Сега изглеждаше по-едър от обикновено. Сякаш едновременно бе станал по-висок и по-широк. Копчетата на ризата му щяха да изхвърчат. Панталоните му се пукаха по шевовете. Тялото му вече се мъчеше да отхвърли дрехите, все едно бе змия, която сменя кожата си. Излязъл бе от депресията през изминалите седмици, която в известен смисъл го бе смалила. Сега беше величествен.

Огромната му фигура се открояваше на фона на светлината срещу вратата. Като някой великан човекоядец. Оскар и бебетата се разтрепериха върху скрина. Един молец изпърха около лампата, като хвърли чудовищна сянка върху тавана.

Той пристигна рано и Фернанда Пондероза не беше готова. Тя все още се намираше във ваната, където изстискваше водата от огромна морска гъба върху тялото си. Косата й бе хваната в кок на върха на главата и нежни кичури се бяха изплъзнали от него, потопени в разпенената вода, която плискаше по стените на ваната като прилив. Тя чу как вратата се отвори и се затвори. Остави го да влезе. Тръпка на напрежение прониза центъра на тялото й. Чуваше го как тропа из къщата като сляпа мечка, събаря мебели, търси я, души за нея. Тя също изгаряше от нетърпение, но продължи с ритуала на къпането, вдигаше подред всеки от краката си и прекарваше обгърнатата с пяна гъба по сребърната им кожа. Тежките му стъпки се чуваха по стълбите. Той идваше. Тя усети как водата навлезе в нея.

Мигащата светлина на свещ го насочи най-сетне към вратата на банята, открехната достатъчно, за да погледне вътре. Стоеше там и квадратните му рамене изпълваха рамката на вратата, несигурен, вторачен, и макар тя да се направи, че не го е забелязала, искаше той да я гледа.

Бавно, ритмично тя оставяше гъбата да се напоява добре с вода и после я вдигаше високо над себе си, а излишната вода проследяваше вените на предмишниците й. Водата се изливаше върху блестящата й плът: шията й, великолепните й гърди, които подскачаха нагоре-надолу, понякога под повърхността на водата, понякога — възбуждащо над нея. Единственият звук, който се чуваше, бе на вода, падаща във вода.

Докато гледаше, устата на Примо Касторини пресъхна. Той дори забрави, че трябва да диша. Чувстваше се като гъбата, която бе изстискана. Тялото, а не ръцете му, отвори вратата докрай. То не издържаше повече и постъпи мъдро. Миризмата му надделя над аромата на маслото за баня и кремовете: тлеещият мускус на феромони^[1], копнеж и похот. Той влезе и коленичи на пода до ваната. Наведе се, започна да вади кичурите коса от водата и да ги навива около кока на главата й. Водата намокри маншетите на ризата му, разля се над ръба на ваната и от плочките на пода попи в колената на панталоните му. Той беше мокър, но не го забелязваше. Кичурите коса се противяха на опитите му да ги улови и тихо паднаха отново във водата.

Дивите му очи я огледаха и ръцете му ги последваха. Мокрото й тяло бе най-чувственото въобразимо творение. Тя легна назад със затворени очи и позволи на най-чувствителните ръце в околността да я изследват напълно. За в бъдеще той не искаше да докосва нищо друго освен нея. Галеше я цялата под водата. Инстинктивно отгатваше местата, които я караха да прави гримаси. Дишането й се задълбочи и учести и той трябваше да полага сетни усилия, за да се сдържа.

Гръмотевиците разтърсваха къщата из основи. Светкавиците разцепваха небето и го оцветяваха в зелено, после в жълто и червено. Бурята беше точно над тях. Примо Касторини се изправи и в разноцветните светлини, които осветяваха стаята, очите им се срещнаха и погледите им се сключиха. Дали ревът, който се чу, беше от бурята, или дойде някъде издълбоко от тялото на Примо Касторини? Трудно бе да се каже.

Той разкъса мокрите си дрехи с една ръка. Те паднаха едновременно, все едно бяха от хартия. Ясно им бе, че е безсмислено да се съпротивляват. Риза, панталони, бельо и дори, удивително, чорапите и обувките. Без подскачане, дърпане, проклятия, извивания и неудобство. При разкрилата се гледка очите на Фернанда Пондероза се разшириха моментално. Това бе единственият път, когато тя издаде емоциите си. Усети как я вдигат от водата. Водата течеше от нея на вадички, които се изливаха на пода.

С артилерийски гръм огромни гневни капки дъжд с размерите на яйце експлодираха при съприкосновение с керемидите на покрива. Най-после заваля. Какъв дъжд беше това!

Примо Касторини изнесе Фернанда Пондероза от банята и я занесе в спалнята.