Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ardour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

Печат: Инвестпрес АД, София

184 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне

Пета глава

На другата сутрин Помилио Мадалони, най-възрастният от момчетата на Мадалони и естествен наследник на широко разпрострялата се бизнес империя на баща си, нахлу в „Щастливото Прасе“ и подхвърли един брой на „Ил кориере“ върху тезгяха по посока на Примо Касторини.

— Свършено е с теб, Касторини — измърмори той, без видимо да помръдва горната си устна, върху която цъфтеше нещо, което той се опитваше да представи като мустаци.

Заглавието сякаш изкрещя на касапина: „Шунка оставя местен мъж полумъртъв.“ Следваха зловещи подробности. Имаше снимки на Аркадио Карнабучи в болничното му легло със седем тръби в бедния му подут нос; отзад се виждах само аз как надничам през прозореца. Не смятам, че съм излязла добре на снимката.

Имаше и фотография, на която би трябвало да е заснета прословутата шунка, със сензационното заглавие „Шунки «Касторини»: връзката с мистериозното медицинско състояние“, но Примо Касторини веднага видя, че това е някаква шунка самозванка. Той можеше да познае навсякъде някоя от собствените си шунки. По-вероятно беше майка първескиня да обърка бебето си, отколкото Примо Касторини да не познае някоя от своите шунки. Но въпреки това той трябваше да признае, че шунката притежава прилична прилика с някоя от неговите собствени, което можеше да бъде достатъчно за непросветените.

Под статията цялата останала страница бе заета с цветна реклама на фабриката за свинско на Пучило, на която се виждаха усмихнати прасета с лозунга „Домакини, можете ли да си позволите да рискувате? Купувайте сигурна шунка: елате при Пучило.“

Фернанда Пондероза, която се бе приближила да погледне вестника, накара младежа в прекалено широк костюм на тънко райе да почувства внезапен прилив на хормони, какъвто не бе изпитвал от пубертета си. Устата му зина и макар бързо да я затвори отново и да се престори на светски мъж, той не успя да скрие похотта си нито от Фернанда Пондероза, нито от Примо Касторини.

Той излетя от магазина като спукан балон, зачервен, объркан и пламнал от младежкото си поруменяване. Примо Касторини поглаждаше големия си нож под тезгяха. Щеше да му покаже на това учениче. Така да поглъща с очи неговата жена. В гнева си той заби ножа върху обидната статия в касапския блок отдолу, където той остана зловещо да трепти.

Помилио Мадалони остави след себе си следа от неприятни чувства, сърбяща жега, ярост, насмешка, неловки пространства и влага, която увисна във въздуха до новото позвъняване на камбанката, обявило пристигането на синьор Алберто Кокоца от Хигиенно-епидемиологичната инспекция, който желаеше да вземе една от шунките за изследване.

— Това е абсурд — заяви Примо Касторини, кипнал от гняв. — Не мога да бъда отговорен за това, което правят хората с моите шунки, след като напуснат магазина. Не нося никаква отговорност. Това е конспирация. Те се опитват да ликвидират бизнеса ми. За това се касае.

— Хигиенно-епидемиологичната инспекция е длъжна да пази здравето на гражданите, синьор Касторини. Аз само си върша работата.

Примо Касторини усети, че започва да губи контрол. Имаше чувството, че участва в някакъв продължителен, подобен на самия живот кошмар. Физически той се беше стопил, защото напрежението от последните седмици му се бе отразило зле. Представляваше кълбо от опънати нерви. Всичко се изплъзваше през пръстите му. Очите му отчаяно потърсиха някакъв смисъл в очите на Фернанда Пондероза, но не успяха да открият там нищо. Тя беше непроницаема. Той хвърли мрежата си там като рибар в открито море, но не улови нищо.

Въобрази ли си какво се случи после, или Фернанда Пондероза наистина го докосна? Докато гледаше в очите й като удавник, очаквайки спасение от нея, тя наистина ли се приближи до него, карайки пространството между тях да се свие и заблести? След това ароматът й го обгърна в прегръдка и се просмука в него. Тя се наведе към него и с върховете на пръстите си докосна неговите; които бяха разперени върху тезгяха. Той потрепна при този контакт. Докосването й го изгаряше и той неволно шумно си пое въздух. Пръстите й се придвижиха нагоре до голите му предмишници, изпълнени със здрави мускули и покрити с гъсти косми като гора. Тогава той се олюля сякаш в агония. След като беше толкова стегнат и напрегнат в продължение на дълго време, сега щеше да колабира. Дишаше благодарение на волята си и бързо отметна глава назад. Едва се сдържаше.

Щеше му се да убие човека, който накара кравешкия хлопатар да зазвъни отново и да прекрати този безкраен момент. Това беше Луиджи Бордино, който носеше роза от хляб като подарък за Фернанда Пондероза и искаше първата си партида наденици за деня. Той не обърна внимание на бележката, попаднала под вратата на дома му и под вратите на всички останали къщи в града, която го съветваше да прехвърли клиентелата си към магазина на Пучило. Беше готов да умре за Фернанда Пондероза. Каква чест щеше да бъде това. Надменният пекар стана още по-важен при мисълта за опасния живот, който водеше.

Примо Касторини тлееше като невидим огън. Трябваше да убие скоро Луиджи Бордино или щеше да се побърка. Но зад Луиджи имаше и други безразсъдни мъже, желаещи да купят нещо от нея, да изпитат радостта да бъдат обслужени от нея или тя лично да им премери надениците. Да плесне свинските им пържоли в тавичката на кантара със звука на целувка. Ако пръстите й бяха докосвали мозъците, големите грапави езици, свинските сърца, с толкова по-голямо удоволствие щяха да им се насладят те. Някои от тях се тревожеха от заплахите, но не можеха да си наложат да стоят далеч от нея.

Макар мястото да гъмжеше от клиенти въпреки пакостната вестникарска статия, нито една шунка не бе продадена през целия ден.

Примо Касторини искаше да затвори магазина и да изгони клиентите, да ги изхвърли вън на улицата. Той мрачно точеше острието на ножа си, докато Фернанда Пондероза обслужваше клиентите. Тя наистина ли го погали? Кожата му все още гореше, но върху нея нямаше следи от допира й. Не можеше да повярва, че това наистина се е случило. Сигурно си го е въобразил. Нищо във външния й вид не издаваше по никакъв начин този момент на интимност между тях. Абсолютно нищо. Тя беше изправена, надменна както винаги и сега дори не го поглеждаше. Той полудяваше. Усещаше как разумът го напуска като пясък в пясъчен часовник.

Разбира се, всички говореха за Аркадио Карнабучи. Фернанда Пондероза чу с облекчение новината, че са го откарали в болницата, макар да не показа това пред никого. Примо Касторини продължаваше да я наблюдава внимателно. Сега целият бе отдаден на това да я гледа; това бе единственият смисъл в живота му, но той не долови никакво чувство от нейна страна към производителя на маслини. Нямаше от какво да се страхува.

Общественото мнение в града беше разделено. Някои чуха с удволствие и облекчение новината, че перверзният Аркадио Карнабучи е отстранен от общността. И естествено, Сузана Бордино беше тарторът на тази група, която включваше монахините от женския метох, сестрите Гоби с окосмени лица, и Артуро Басиано, продавача на лотарийни билети, който бе наследил злоба срещу клана Карнабучи, датираща отпреди повече от петстотин години.

Но други промениха мнението си за моя беден любим и сега го смятаха за жертва на отровено свинско, вместо за автор на собственото си нещастие.

Враговете на Примо Касторини се радваха, че шунките му попаднаха под подозрение и дори вдовицата Филипучи, която преди бе застъпник на касапина, сега лаеше и искаше неговата кръв.

Вдовицата стигна дотам, че се присъедини към експедицията посетители на моя любим в болницата в Сполето — такова дълго пътуване, че от него щяха да се откажат всички освен най-добросърдечните. Старият Недо, отшелникът, беше наел специално за целта микробус и наистина бе трудно всички да се поберат вътре. Сперанца Пати седна зад волана, понеже Недо отдавна бе загубил шофьорската си книжка. До нея седеше Федра Брини, която бе заета с плетене на шапка за пациента. На Амелберга Фидоти, каквато бе малка и слаба, бе позволено да седне в скута на Федра, но тя непрекъснато се въртеше насам-натам. Отзад се настаниха седмината крадливи Нелинос с кучето си Фаусто. Те първи се намъкнаха вътре и отказаха да помръднат от местата си. Към тях се присъедини Поликарпо Пинто с два от плъховете си, вдовицата и трима представители на градския съвет, които трябваше да се задоволят с пространството зад последната седалка.

По пътя Недо забавляваше пътниците с видението, което бе получил относно Аркадио Карнабучи. Той беше видял любимия ми да язди златния символ на „Щастливото прасе“ насред пламтящо небе. Докато яздел, Аркадио пеел мистични песни, песни стари като земята, ако не и по-древни, и откъдето минавал, мънички облачета плачели с капки зехтин. Слушателите бяха изумени. Те се съгласиха, че видението е цяло чудо, но никой не можеше да го проумее. Молеха се на Недо да разтълкува значението му, но в критичния момент, когато отвори уста да заговори, мъдрецът бе обзет от едно от характерните си мълчания, което продължи до края на пътуването.

Сперанца Пати, ужасена от капризите на педала на газта, поддържаше скорост, близка до обикновен човешки ход, и изминаха няколко часа, преди микробусът да стигне болницата. Накрая, когато сама видя многобройните тръби и маркучи, закачени за тялото на моя възлюблен, библиотекарката почувства как я понася огромна вълна състрадание и осъзна, че го е съдила несправедливо. Когато никой не гледаше, тя мушна в джоба си единствената реликва, която успя да открие: очилата му. Каза си, че той сега не се нуждае от тях. От този момент нататък аз я смятах за своя съперница и просто не мога да ви опиша какво безпокойство ми причини тя.

Всички посетители зяпаха надолу към Аркадио Карнабучи, оплаквайки ужасната му съдба. Той можеше да чува всичко, което казваха, но, разбира се, не можеше да им отговори. Беше сломен човек. Жестоката борба през последните четиридесет и осем часа го бе изтощила и му беше разкрила ужасната истина на неговото тежко положение.

Как се молеше той Недо да извърши някое от своите чудеса, но, разбира се, светецът не можеше да го чуе.

Победен, духът на Аркадио Карнабучи се оттегли в едно малко ъгълче на мозъка му, където се смъкна надолу с гръб до стената и миниатюрните му ръчички покриха лицето му в жест на отчаяние. Накрая посетителите бяха принудени да напуснат отделението и отпътуваха за вкъщи отново със скоростта на охлюв. В града се връщаше една тъжна група и докато сутринта бяха пели песни за по-бързо минаване на времето, по обратния път всички бяха еднакво мрачни.

Междувременно в „Щастливото прасе“ Примо Касторини най-после успя да затвори магазина зад гърба на клиентите, които плащаха, и да спусне щорите пред тези, които бяха твърде уплашени или твърде бедни, за да си купят нещо, а само чакаха да се възползват от възможността да зърнат Фернанда Пондероза през дебелото стъкло на витрината.

Очите му все още не се откъсваха от нея, но тя се отнасяше към него с обичайното си презрение. Както винаги, когато той затваряше магазина, тя не каза нищо, а мълчаливо го остави. След като я погледа как си тръгва, Примо се вбеси. Тогава разбра, че си е представил всичко това. Собственото съзнание му погаждаше номера. Ако нещо не се случеше скоро, той щеше да се присъедини към Аркадио Карнабучи в болницата. И накрая тя щеше да съсипе всички, той го знаеше. За хиляден път този ден огледа острието на големия нож и когато изтръпна от мислите си, се насили да го махне от очите си.

През седмиците след нейното пристигане Фернанда Пондероза продължи едностранните си разговори със своята сестра, като се опитваше отново да възстанови, от парчета и остатъци, връзката, която имаха в живота. Но след онзи първи път Силвана никога не се появи отново.

Тази вечер обаче докато Фернанда Пондероза размишляваше за един дългоух младеж, за когото те се бяха борили като млади момичета, но чието име не можеше да си спомни, тя ясно чу гласа на Силвана, който я викаше сърдито от мазето:

— Даже мъртва не мога да се спася от теб. Защо не направиш на всички ни услуга и не изчезнеш някъде другаде? Тук вече си причинила достатъчно неприятности.

— Трябва ли да бъдеш толкова злобна? — сопна й се Фернанда Пондероза, чието търпение я напускаше. Тя зачака, но отговор не дойде. Вбесяваше я това, че Силвана никога нищо не обсъждаше.

Тогава Фернанда Пондероза разбра, че всичките й усилия са били напразни. Мъртва, Силвана беше толкова неразумна, колкото и когато бе жива. Щом не искаше да се сдобрят, Фернанда Пондероза не можеше да го направи сама. Това беше тъжно, но може би се налагаше да приеме, че в края на краищата няма да има щастлив край. И така, неизбежно, Фернанда Пондероза започна да обмисля да напусне това място. Тя винаги си тръгваше, когато можеше да го направи — лесно и без да поглежда назад.

Въпреки ужасното бреме на моята скръб знаех, че няма да мога да остана безкрайно дълго пред болницата, за да чакам завръщането на Аркадио Карнабучи към живота. Сърцето ми се късаше при мисълта да го оставя там съвсем сам, но трябваше да се върна към задълженията си. Знаех, че въпреки общата ни дълга история заедно Кончета Крочета се нуждае от транспорт, за да върши работата си, и ако я изоставя, тя няма да има друг избор, освен да ме смени.

С натежало сърце напуснах мястото си под прозореца и малкото място с торф, към което толкова се бях привързала напоследък, и след една последна целувка върху стъклото, потеглих с чувство за целеустременост. Очаквах да ме прониже болка от движението, но когато излязох на открития път, мускулите ми се отпуснаха и успях да препусна в тръс по-енергично и както не го бях правила отдавна.

Копитата ми бяха оздравели и сега изглеждаха толкова еластични и силни, колкото и в дните на младостта ми. Чувствах се добре и увеличих скоростта си до лек галоп, а после — до пълен. Любовта сякаш ми бе дала криле. Оттогава насетне бях в състояние да галопирам напред-назад между обора си и болницата като истинска атлетка.

Колкото повече тичах, толкова повече исках да го правя. Сега разбирах какво подтикваше доктор Кроче напред. И аз бягах, бягах и бягах, чувствах вятъра в козината си, как реве край ушите ми и как свири в дългите ми зъби. Може би тичах както за моя възлюблен, така и за себе си, защото докато той беше затворен вътре в тялото си, аз можех да му дам свобода с моя бяг.