Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (8)

Пета глава

Когато Фернанда Пондероза каза всичко, каквото беше запланувала, тя се изправи и протегна стройните си крака. Коленете я боляха. След като ги разтърка, бе обзета от чувството, че я наблюдават. Глупости, разсъдително заключи тя.

„Боиш се от призраци ли, Фернанда Пондероза?“, самоиронизира се тя.

Докато Фернанда Пондероза се връщаше към къщата на сестра си и Аркадио Карнабучи я следваше, аз, на свой ред, вървях след него. Не можех да устоя. Където беше той, там трябваше да съм и аз.

По някакъв начин Аркадио Карнабучи и неговите любовни плодове разстроиха деликатното равновесие на природата в района и аз бях една от първите жертви. Да, аз, Джезабел, мулето на районната здравна служба, се влюбих в този мъж. Въпреки че беше странен и незначителен в очите на хората, за мен той беше Бог.

Преди миналия вторник не му обръщах никакво внимание. Бях го виждала, разбира се, да се грижи за маслиновата си горичка, в полето и в града по време на моите дежурства, но никога не го бях забелязвала като мъж. Ала тази нощ бях сполетяна от трескави сънища, които ме лишиха от сили и подкосиха краката ми. Горящите му очи ми обещаваха страст, каквато никога не бях срещала сред себеподобните си. Докосването на ръката му по козината ми беше като изгарящо клеймо. Стана ми топло, чувствах се некомфортно, влажна и мека. Двамата бродехме из пролетната трева. Пиехме от един и същ кристален ручей, край чиито брегове той притисна малките си устни към меките падини на моите. По-късно, когато лежахме в неудобното легло в къщата му, той целуваше моите изящни издутини, гъдел, който изпращаше пулсации по четирите ми крака, които се сливаха в искри в отдавна заспалите пластове на моите сланини. Любихме се един друг през дългите, бавни часове на тази знойна нощ, а когато дойде утринта, аз бях негова и само негова.

Когато отворих очи, събудена грубо от Кончета Крочета, която носеше моя овес, бях изтощена и натежала и покрита с бялата пяна на потта, което я накара да измери температурата ми. Не можах да изям закуската си заради пеперудите, които пърхаха в стомаха ми, хиляди, малки, с много бледожълти крила.

От този миг бях обзета от страст, по-голяма от самата мен. Отново бях муленце. Започнах да усещам аромата на розите навсякъде, където отивах. Бях скоклива, лекомислена, развълнувана без конкретна причина; ставаше ми ту топло, ту студено, треперех, потях се, не можех да ям, не можех да спя. Живеех само за да го видя и многократно минавах покрай къщата му, което, изглежда, остана незабелязано за медицинската сестра, която обичайно бе погълната от мислите си, само за да го зърна, от което пулсът ми започваше да препуска бясно, а сърцето ми се разтуптяваше.

Дългите ми уши долавяха музика във вятъра, който шумолеше в пшеничното поле. Във въздишките на гълъбите. В шепота на нощта. Ала най-много харесвах пеенето на Аркадио Карнабучи, тъй като гласът му можеше да очарова листата на дърветата, скалите в планината, реката, която препускаше през нея.

Когато свършех работата си за деня и не очаквах нощно повикване, понякога в потайна доба през нощта излизах от обора си и отивах тихо до къщата на Аркадио Карнабучи, за да го наблюдавам през прозореца. Всъщност не надзъртах. Исках само да го видя. Не можех да понеса мисълта, че ще мине един ден, без да нахраня гладните си очи с него. После топлата светлина от свещта вътре разтопяваше сърцето ми и аз си представях как съм се сгушила удобно вътре при него, както в сънищата ми.

Ала извън моите сияйни фантазии наоколо бе студено. Знаех, че той не ме забелязва. Дори не мисли за мен. И това правеше моето отчаяние по-кисело от лимоните. А външно, така си беше, имах вида на муле, но вътрешно не би ли могъл той да си каже, че съм красива жена със стройни крака и лъскава кестенява коса? А и как би могъл Аркадио Карнабучи да забележи това, след като, ако ме погледнеше, щеше да види само прашна сива козина, вече опърпана и малко проядени от молци, петниста уста, дъх на овес, пожълтели зъби и широки ноздри на муле? Това бе моето нещастие. Моят кръст, който трябваше да нося. А сега, когато тази бляскава непозната дойде сред нас, истинска жена, какъв шанс бих могла да имам?

И така, нашата малка процесия следваше по стъпките Фернанда Пондероза чак до къщата на Касторини. Той вървеше в крачка с нея, десен, ляв и пак десен крак, и се опитваше да бъде колкото е възможно по-близо до нея. Аз правех същото, следвайки него.

Не след дълго пристигнахме. Вратата се отвори и къщата я погълна. Малко по-късно в една от горните стаи се появи светлина, в онази с балкона, която се процеждаше през процепите на капаците. Нощта бе ясна, имаше пълнолуние, добро предзнаменование за влюбените, а небето бе осеяно с хиляди малки звездици, ярки светове, отдалечени на милиони километри, някои от които по това време вече бяха прекратили съществуванието си. Стори ми се, че това е най-романтичната нощ, сътворена някога.

На светлината на луната и звездите Аркадио Карнабучи видя на двора стая, пълна с мебели. Стори му се странно мебелите да бъдат оставени отвън при наличието на онези крадци Нелино във Фолпоне, които щяха да отмъкнат всичко, което не беше заковано или пазено от зло куче.

Въпреки това той се възползва от шезлонга и погледна към прозореца, където беше неговата възлюбена. Изпълнен с щастие, си мислеше как розовият плюш беше докоснал нейното дупе, а сега докосваше неговото. После, под влияние на луната и звездите и пеенето на нощните птици, бухалите и прилепите и бръмбарите жътвари, полевките и тритоните Аркадио Карнабучи се сети какво трябва да направи. Можеше да попее. Да попее на Фернанда Пондероза и така да оповести любовта си към нея по най-добрия начин, на който бе способен.

Треперещ, той не можеше да повярва, че това му се случва. Знаеше, че тук, тази вечер, ще се твори история. Останалата част от живота му зависеше от песента, която щеше да се възпламени на устните му. Обектът на цял един живот трескави сънища беше тук, сега, и той искаше да се наслади на момента, последния горчиво-сладък момент на самота и раздиращо сърцето желание, което сега беше толкова близко до осъществяването, преди да освободят пълната сила на тяхната споделена и красива съдба. След като бе чакал толкова дълго, минута, може би две, това в много отношения беше задоволяване на собствените желания и страсти, но Аркадио Карнабучи реши, че не може да си го позволи.

С очи, които не се откъсваха от проблясващите звезди далече в нощното небе, той се приближи към фасадата на къщата и застана под балкона с прецизността на оперен певец на сцена. Бавно пое дълбоко дъх, после преднамерено облиза устните си и от тях се изляха най-чистите ноти, които се възнесоха до небесния свод и накараха хората по тези места да въздишат и плачат от непоносимата им красота. Сякаш целият свят изведнъж замлъкна и звукът бе подет от лекия бриз и отнесен на огромни разстояния.

Високо в планината отшелникът Недо се възбуди от съзерцанието на песента на Аркадио Карнабучи и с възторжено изражение на лицето наистина повярва, че е открил просветлението. Наблизо приятелите на Недо, кафявите мечки, излязоха от хралупите си и започнаха да танцуват на ритъма на музиката, която падаше от звездите. В подножието на хълмовете пастирите стояха в изумление сред стадата и новородените агънца и се питаха дали красивата песен не възвестява Второто пришествие и напразно търсеха на изток звезда, която да ги поведе. В кръг около стадата се прокрадваха вълци, на които им течаха лигите при вида на толкопа много нежни агънца, но те бяха така поразени от красотата на песента, че изоставиха всички мисли за ядене и също възвисиха гласовете си до небето.

Жителите на града отвориха прозорците си или отидоха до вратите си, завладени от звука. Дори хлебарят Луиджи Бордино, заряза оформянето на тестото, изтупа брашното от ръцете си и застана на вратата на пекарната си. Федра Брини престана да плете. Сперанца Пати затвори книгата, която четеше. Моята господарка се откъсна от фантазиите си за доктор Амилкаре Кроче.

Какво искаше да възвести ангелският глас, който изпълваше въздуха?

Вдовицата Мадалони предпочете да го разтълкува като реквием за съпруга й, който бе умрял при мистериозни обстоятелства в началото на седмицата.

— Очевидно този ангел се е загубил на земята — заключи Тереза Марта, чиято слепота бе компенсирана с най-добрия слух в района. — Не си ли личи по тъжната красота на песента? Трябва да му помогнем да намери своя хор.

Ала въпреки че бе организирано пространно търсене, самотен ангел не бе открит. Зашеметените граждани стояха на улиците с приведени глави, сякаш в безмълвна молитва, а падре Арканджело се щураше сред тях и мълвеше благословии, твърдо убеден, че са свидетели на чудо.

Истината е, че в целия район единственият човек, който не беше запленен и пометен от витаещата във въздуха мелодия, бе Примо Касторини: не бе чул и нота от нея. Както винаги, той се беше скрил в студената стая в „Щастливото прасе“ и работеше и през нощта върху подготовката на тайните си рецепти за салами. Той се трудеше толкова съсредоточено, че нищо не можеше да проникне в съзнанието му. Сетивата му бяха затворени и той влагаше всичко от себе си в саламите. Невероятно, но в миналото Примо Касторини не беше забелязал дори земетресенията, които разтърсиха района, докато покривът не падна край ушите му. Така че никаква песен, независимо колко вълшебна бе, не можеше да отклони вниманието му от влечугите от свинско, които съставляваха живота му.

Песента на Аркадио Карнабучи бе подета от жабите в езерото с водните лилии, от лебедите в далечното езеро, посребрено на лунната светлина, и от водопадите, които се изливаха на изобилни потоци в планините. Нагоре я понесоха лястовиците, които се издигаха сред нотите на мелодията, и от всяко най-смирено същество в местността, дори от полските мишки и от голите червеи. Бадемовите дървета изплакаха килим от дъхави цветове. Статуята на богинята Афродита, захвърлена небрежно в двора от Амброджио Буфалети, безмълвно ридаеше и в праха се сипеха мраморни сьлзи. Непосредствено зад двора, скрита зад оградата от лески, аз треперех. По дългите ми мигли бяха полепнали сълзи като кристални мъниста върху сметало. В тях бях вложила цената на безнадеждната си любов.

Най-сетне капаците се разтвориха и Фернанда Пондероза предпазливо се показа на балкона.

— Кой е там? — Вълшебството на нощта се разтвори в резониращия й шепот.

Аркадио Карнабучи пристъпи напред на светлината, която хвърляше нейният фенер, но и за секунда не престана да пее. Песента го владееше, той беше неин слуга, неин инструмент и нямаше друг избор, освен да се подчини на нейните команди.

Фернанда не изглеждаше точно както в неговите мечти. Беше малко по-възрастна от девицата, която очакваше. Още по-добре. Щеше да е добре, ако поне единият от двамата знаеше какво да правят. Въпреки че бе по-зряла, тя беше много по-красива, отколкото във въображението му. Очите на сърцето му я бяха видели малко несъвършена.

Пищното й тяло беше главозамайващо; колко приятно би било да потъне в нейната мекота, която бе като бита сметана, като матрак, пълен с гъши пух, на онова крехко място с ъгловата форма, което той предвкусваше. Несъмнено беше по-едра от него, но той обичаше едрите жени. Повече плът, към която да се притиснеш. Повече плът, която да те топли в зимната нощ.

Без да губи нито миг, той поглъщаше всяка подробност от външността й, все едно бе гъба. Очите й не бяха нефритено зелени; бяха по-скоро много тъмнокафяви, почти черни. Блестяха на светлината на лампата. Устните й бяха подпухнали като ужилени от пчела и подканящи. Косата й, въпреки налудничавите му сънища, които го караше да сънува, не беше в цвета на старо злато. Беше черна, гъста и буйна, разкошна, разсейваща. Колко си мечтаеше да си играе с нея. Щеше да му отнеме цял живот да я подрежда и да й пречи да влиза в очите й или да се полепва по устните й.

Пръстите, които държаха лампата, не бяха източени тънки пръчици; бяха закръглени, накичени с бижута, красиви. Молеше да напише книга само за тях. Поезията на тялото й щеше да изпълни хиляда тома. Разбира се, нищожното му въображение не беше в състояние да си представи всичко гова.

Докато тя стоеше там, на светлината на лампата и гледаше към него от балкона, въздухът, който ги заобикаляше, беше топъл и мек като кадифе, въпреки че бе едва краят на април, а песента изпълваше всяко свободно пространство във вселената с невероятната си красота. Това бе единственото, което Аркадио Карнабучи бе способен да направи, за да спре да плаче. Той, разбира се, можеше да плаче по-късно. Сега трябваше да пее. Сега да пее, а след това — е, после какво би имало значение? Затова той продължи да пее, желаеше я, умоляваше я да го обича на свой ред. Гласът му я любеше, в това нямаше съмнение. Възпроизвеждаше контрастиращи пасажи в ларгето^[1] и алегрето, въздигащо се кресчендо, последвано от най-нежното декресчендо, което сякаш увисваше във въздуха като перо, по време на което възхитените слушатели не се досещаха дори да дишат.

На балкона Фернанда Пондероза чакаше, леко трепереше, въпреки че не бе студено. Накрая тя пристъпи напред и разтвори плътните си устни. Дали нямаше да запее заедно с него?

— Синьор — рече тя тихо, въпреки че беше вбесена, — моля ви да спрете да пеете?

Ала Аркадио Карнабучи не беше в състояние да спре. Сякаш не бе чул думите й, тъй като собственият му глас изпълваше изцяло слуха му. Затова продължи да пее. И докато го правеше, той целуна върховете на огромните си пръсти, пръсти, които не съответстваха по размер на останалата част от хилавото му тяло, пръсти, които накараха Фернанда Пондероза да потръпне и дори втвърдиха сърцето й към него повече от всичко друго. Ала Аркадио Карнабучи не би могъл да знае, че пръстите му вече заковаха ковчега му в сърцето на Фернанда Пондероза, а той разперваше обидните символи, сякаш разпръскваше целувките си като листа от тъмночервена роза върху нея.

Тя му отговори, като се оттегли вътре. Сърцето на Аркадио Карнабучи подскочи в напрегнатите му гърди. Дали нямаше да слезе долу при него, да обгърне пръстите му със своите, които бяха обсипани с бижута, и да му признае любовта си към него? Прималя му, едва не припадна.

Вместо това тя се появи наново с кофа с вода и я изля върху Аркадио Карнабучи. Каква трагедия, че от всички хора наоколо тя единствено не се трогна от песента. Никога не бе разбирала музиката.

Внезапно настъпилата тишина падна като завеса след представление, което никой не искаше да свърши. Фернанда Пондероза се върна в стаята и затръшна капаците на прозорците. Вьпреки че Аркадио Карнабучи усети влага на главата си, бе временно заслепен от водата, която влезе в очите му, и осъзна, че дрехите му са се измокрили, той изобщо не съзнаваше какво е станало. Не такъв изход очакваше той. С течение на времето започна да го обзема безпокойство — че някак си я е обидил. Бавно, видимо снишил се наполовина от предишния си ръст, Аркадио Карнабучи измина крадешком краткото разстояние до дома си.

Аз го последвах под прикритието на сенките, а сърцето ми едва не се пръсна от непоносимата жестокост на света.