Нешка Робева, Маргарита Рангелова
Жажда за върхове (6)

* * *

Спирам се на Димитричка Маслева за треньор на ансамбъла и съм особено доволна. Работлива, толерантна, има виждане. Чудесна треньорка. Всеотдайна и с опит. Всичко, което й трябва на нашата зала. Дойде в София с по-голямото момче, по-мъничкото остави на мъжа си и свекървата. Разбирам — не е малка жертвата, но дума не е казала. Вярно е, възразяват ми, че няма треньорка в България, на която да предложа и да не дойде. Може и така да е. Аз съм доволна, че дойде Димитричка. Точно тя ми трябваше. Работата с ансамбъла върви леко, добре. Почти не се налага да се намесвам. Няма „това премахнахме, защото е много трудно и невъзможно да се изпълни… онова изменихме, защото така е по-удобно… друго забравихме, ама то е дреболия, защо да се вдига шум“. Димитричка работи по тази композиция с увлечение, дава блясък на всеки детайл. Едновременно с това се подготвя ансамбълът на малките. Отначало с него работят Диана Табакова и Камелия Игнатова, после Камелия отива да помага на Димитричка.

Защо са ми два ансамбъла? Единият за Валядолид, другият за Флоренция… Да, но всички, които идват да видят двата ансамбъла, казват, че повече им харесва композицията на малките. Променям композицията на големите. Викам пак тези, които искам да чуя — а сега? Отново композицията на по-малките. Правя нови промени, докато най-сетне чуя: „Е, сега вече е друго нещо.“ Ето и затова ми трябват две композиции. Струва ми се, че имам нужда да се състезавам вече сама със себе си. Ако я нямаше другата композиция, всички щяха да ми кажат още от самото начало: „Добре.“ А сега, когато има сравнимост, ми се наложи доста да преработвам. Нищо. Накрая всичко е наред. Работят момичетата. Все по-хубава става композицията им, все по-уверена играта.

И ето че в последната фаза на подготовката в ансамбъла настъпва някаква криза, каквато изобщо не съм очаквала. Виктория Димитрова, вече опитна състезателка, започва да прави грешка все на едно и също място. Не мога да разбера какво й става. Кризата се задълбочава от това, че Красимира Божилова става съвсем нервна и преди всяко изиграване на композицията повтаря: „Ето, сега Вики ще сбърка.“ И Вики обърква.

Забранявам на Красимира да притеснява Вики. Най-добре е изобщо да не й говори по време на тренировката. И резултатът от моята забрана е този, че на другия ден Краси казва на Мария Минчева: „Мария, сега ще видим как Вики ще сбърка. Ще полудея с тези нейни грешки. Ще вземе да го направи във Валядолид и не зная какво ще я направя там.“ Започват и Вики прави грешка на същото място.

Димитричка е съвсем отчаяна. Аз съм пощуряла от яд — ще ми се прави на хитра Краси! Като съм забранила — забранила съм. Поемам тренировката на ансамбъла и обявявам, че сега, ще гледам само Красимира Божилова и за всяка нейна грешка ще наказвам целия отбор. Краси прави толкова грешки, че отборът не може да диша от наказания. На другия ден отново влизам в залата и казвам: „Наблюдавам грешките на Красимира Божилова! За всяка нейна грешка наказвам целия отбор!…“ Така, докато Краси дойде да каже: „Ясно ми е, другарко. Всичко ми е ясно. Моля ви, не наказвайте отбора.“ Мисля, че наистина всичко е ясно. Няма нужда повече да гледам грешките на Краси. Ще вземе да й стане навик. Междувременно Вики се е съвзела. Ни следа от кризата. Играе разкошно, зряло, умно. Така както се полага на световна и европейска шампионка.

И тъкмо всичко тръгва както трябва, една и съща грешка започва да повтаря Лили Филипова. Чудесната Лили, която, като се засмее, грейна залата. Само че сега момичето не може да се засмее. Подплашено донемайкъде, забоксува неспасяемо. Няма време да се лекува нейният страх. Влиза резервата Лидия Бочева и се вижда, че това момиче, което през годината се извъртя на всички постове — тая замести, онази замести, сега е неоценима за ансамбъла тъкмо защото е набирала опитност без страх… Отивам да взема интервю от героя на социалистическия труд Анелия Раленкова. Не мога да се съвзема от радост и гордост. Още една героиня в този спорт! И преди да съм задала въпросите, на които ми се струва, че зная отговорите, самата аз чувам един въпрос, който ме зашеметява.

— Другарко, не ви ли се струва, че всички нас гимнастиката ни ограби?

— Как така ограби? Какво ви ограби?

— Ами какво зная аз за живописта, за философията. Толкова години играя гимнастика, а не мога да обясня както трябва какво е това, а един философ веднага може да каже. Колко съм прочела аз и колко моите връстници? Знаете ли, че има момичета и момчета на моята възраст, пред които ми е неудобно. Толкова много знаят…

Минава ми такава мисъл, че Ани иска да се прави на интересна. Поза ли е наистина това? И на мене ли точно ще трябва да ми разиграва този театър? Колко е нещастна, че не знае толкова много неща за живописта! Гледам я много внимателно, въпреки че се старая да изглежда, че не й обръщам особено внимание. Не е никаква поза. Момичето наистина страда.

Спомням си, че наскоро заварих у Нешкини Стоян Раленков доста разтревожен.

— Нешке, прибирай си шампионките. Каква е тази почивка? Докога ще се размотават? Ако не искат да тренират, да ти помагат. Не са свикнали да бездействуват и не зная накъде ще избие тая работа. Около тях се върти много народ. И защо пък едно не ми хареса.

Нешка се смее на страховете на Стоян.

— На тебе пък кога ли нещо ще ти хареса. Въртят се млади хора, искат да се запознаят с шампионките. Ани е умна, ще отсее. Какво лошо има в това?

— Лошото е, че са едни фукльовци. Ама на тебе не ти ли трябват помощнички? Защо ги държиш толкова време вън от залата?

— Трябват ми, разбира се, но ги чакам да дойдат. Казват, че трябва да вземат изпити. Искат да завършат шофьорските курсове, искат да учат чужди езици.

— Вятър. Само до тебе са добре. Иначе от сутрин до вечер ония фукльовци им надуват главите с глупости…

Сега си спомням за Стоян. И за „фукльовците“. Представям сн как „раздуват“. Имах един познат, който четеше на две-три години по една книга (и откъде ги изравяше тези заглавия) и тръгва да пита всички чели ли са я. И като кажат „не“, поглежда с презрение: „Ти пък какво ли четеш.“ Казва го с такова самочувствие, че се засрамваш. Въпреки че знаеш, че той пък почти не чете. А на Ани някой й е обяснил какво е гимнастика и тя се е засрамила, че не може да го каже така. Говорили са за живопис и тя се е почувствувала неудобно. Ами утре ще дойде някой атомен физик и съвсем ще я сбърка.

Значи така, за да омаловажат разликите, я убеждават, че победите й нищо не струват. Че обичта на залите нищо не струва. Че нищо не е това, че на двайсет години вече е герой на социалистическия труд, че има обичта на целия народ.

Не ги познавам тези „фукльовци“. Сега си мисля за този режисьор, който щеше да направи филм с интервюта — как гимнастиката ограбва детството им, а сам беше написал крайно некадърен сценарий. Неговото пък детство кой е ограбил, че е така неподготвен за работата, която иска да върши. Казвам й:

— Ани, защо не потърсиш съученичките си от вашия клас? Защо не видиш с кого какво е станало, кой докъде е стигнал? Виж тези, които не са се занимавали с гимнастика какво са постигнали. Виж какво не можеш да наваксаш. Колкото до това, което си прочела, струва ми се, че е много повече от повечето от връстниците ти. Това, което си видяла — кой може да се сравни с тебе? Това, което си преживяла като самоусъвършенствуване и признание на залата, никой никога не може да ти даде. Да четеш, да знаеш повече за картините, ако искаш за философията, ще можеш. Целият живот е пред тебе.

— Вярно. И аз това често си мисля, но като срещна някой, който много знае, и се стъписвам.

— А ти не се стъписвай. Защо не провериш и в другите области как е, не само в тази, в която много знае. В наше време никой не може всичко да знае. Освен това, ако искаш много да знаеш, ако си осъзнала тази необходимост, двайсетте ти години са чудесни за започване и задълбочаване във всяка област. Сега не можеш да започнеш само това, което вече си преживяла…

Не зная успях ли поне малко да успокоя момичето, което беше стигнало до най-високия връх в своя спорт, до съвършенството. Не зная колко силни ще се окажат тези около нея, които се опитват да убият радостта от голямото постижение, от голямото признание. Не зная успокоих ли Ани, но аз си тръгвам от залата, разтревожена за нея.

Много ми е мила точно тази отричана, отхвърляна, ощетявана Анелия, която с нечовешка упоритост успя да се наложи, да победи и тези, които не вярваха в нея, и другите, които прекалено много се страхуваха от силата й и все искаха да подрежат крилете й. Как сега разни „фукльовци“ успяват да я пречупят, да я огорчат? Не, не съм ги виждала — Стоян ги е видял. Но ако са интелигентни, деликатни хора, така ли ще демонстрират, това, което знаят в повече, та да я накарат да страда?

Наблюдавах съчетанията на четирите момиченца, които Анелия беше започнала да тренира. Мисля, че има данни за голям треньор, ако се съди по постановките, но то никак не е достатъчно. Трябва и воля, и упоритост, и неотстъпчивост, когато ще се изработват детайлите от тези постановки. Но кой, ако не Ани, знае как се върви нагоре? Трябва години, години да издържиш. Коя друга е била по-издръжлива?

Вървях по обратния път от залата, убеждавах се и много не си вярвах. Нямах много вяра, че Ани ще остане в залата.

Пожела да следва философия.

Спомних си как навремето Жулиета не разреши на Нешка да следва право, да става следовател. Когато я попитах — защо, не вярва ли, че може да стане голям следовател, Жулиета казваше: „Всичко може да стане. И където и да отиде, все голяма ще е, но може да бъде голяма треньорка и това е най-важното. Не искам да си отива. Нали някой трябва да продължи това, което съм започнала…“

Какво ще помогне, ако разкажа всичко това на Ани! Нищо. Ще трябва сама да се върне, за да стане голяма треньорка. Нешка много вярваше на Жулиета. Сега точно Ани в нищо не вярва. Вече и в себе си…

Нека следва философия. Ще преосмисли, ще прецени, ще направи разликите. Ще порасне и ще разбере къде й е силата…