Независимо от това че им се вижда прекалено тежка подготовката, започвам да поставям и някои нови композиции за турнира за Световната купа, обявен след Ставангер. Трябва да имам своята изненада и в предстоящото, и в следващото състезание. И странното е, че точно срещу това, което утежнява съвсем явно тренировката, не протестират. Интересно им е. Как бързо им омръзва една композиция. Може би от многото работа по нея. Може би все пак от честата смяна. От навика да очакват винаги нещо ново, още по-силно, още по-завладяващо. Може би от тази вечна жажда за изява.

Ние навремето играехме години, години едно и също. И ние се радвахме на новото, но то беше толкова рядко, че вече не си спомням точно как е било. Сега си спомням как ме молеше Анелия да играе една композиция, подготвена за Белград, в Ставангер. Не се съгласих. После съжалявах и се заричах да показвам винаги най-най-новото. Но не можах да издържа на обещанието си.

И така, вече сме в Ставангер. Октомври 1982 година. Още първата ми среща с Виктор Клименко ме убеждава, че насреща си имам умен, силен противник. Доволна съм, че се държи добре, като колега, който може да съчувствува на усилията, знае какво ти е, не превръща спортната борба в излишна изкуствено раздухвана вражда. Нормално се разговаря с него — приятен и искрен човек. Бивш известен гимнастик. Разбира й гимнастиката, и състезателя, вече и треньора. Това, което не може да ме успокои е, че съветският отбор действително много е напреднал. Наистина много е направено в тази година между Мюнхен и Ставангер. Здрава мъжка ръка — спомням си сега предупреждението, въпреки че когато го чух, възроптах в себе си — да ви имам здравите мъжки ръце, само се перчите.

Още през тези няколко дни преди състезанието в тренировъчната зала видях, че борбата ще е люта. Видяха го и моите момичета. Такова нещо не може да убегне от погледа им. Никой нищо не казва. Не е време да си напомняме какво сме си говорили в тренировъчната зала и кой е бил прав, и кой не е бил. Кой казвал, че трябва много, кой мислел, че може с малко. Това вече са минали неща.

Дните преди състезанието в Ставангер са пренапрегнати. Вестниците отделят доста място за предстоящия двубой България — СССР. И отново снимки на Лили Игнатова. И на другите, но най-много на нея. Весела, засмяна. Ще погледнеш и ще речеш — ами да, точно това е утрешната победителка. Така казват и журналистите. Прогнозите гадаят тази ли, онази ли. И най-много шансове имала Игнатова. На други места — Игнатова или някоя от възпитаничките на Клименко? Коя? Ама че тук са световната шампионка Раленкова и европейската Раева, няма значение. Не мога да разбера кой от нашите журналисти подработва така колегите си, но и да го зная, нищо не мога да направя. Човекът си мисли, че помага. Нищо не може да й попречи повече от тази канонада преди състезанието. Така беше в Амстердам. Така беше в Мюнхен. Игнатова или някоя друга. И Игнатова започва да трепери повече, отколкото й е полезно.

Не мога и да изолирам Лили от вестниците. Все ще се намери кой да й донесе някой брой и тържествуващо да каже: „Ето виждаш ли, тебе посочват!“ Зная какво ми е било на мене — някога все втората, като дойде някоя да ми каже колко предчувствувала, че този път аз ще съм първа. Тогава много предчувствуваха. Сега журналистите обичат да правят прогнози, да пускат огромни снимки. И какво удоволствие е това прогнозата? Може би, за да могат после да кажат: „Ето, аз познах.“ Не го разбирам това удоволствие, но сигурно то си съществува и без моето одобрение, само че точно аз трябва да му сърбам попарата. Какво да направя за това момиче, на което предстартовата треска става съвсем непоносима и от тези усмихнати десетина Лилета, които се подават в десетина вестника?

На мен в тези дни ми предстои най-трудната задача. Как да мобилизирам трите си момичета? Как да им дам кураж. Как да ги убедя, че все още имат преднината за победа. Как да им го кажа, като виждам, че за нас такава преднина не стига. Трябва много ярко да се открояваме, трябва да сме действително с класа над другите, да сме категорични, безспорни, с отчайваща преднина, за да ни признаят предимство с една-две десети от точката.

Момичетата на Клименко са се стегнали, идват с нова програма. И ние сме с нова, но това от нас се очаква, така че никому не прави впечатление. Всички съдийки непрекъснато говорят все това — че съветските гнмнастички са съвсем нови. Даля Куткайте — такива качества, всеки треньор може да си пожелае да има такова момиче в отбора си. При това всички разказват за пословичната й работоспособност. Галина Белоглазова — разкошно момиче. Ирина Девина — стабилна, силна, мощна. Съдийките ахкат и охкат предварително по Даниела Бошанска. Колко смела, колко темпераментна. При това легендата за необикновената смелост на Бошанска идва от това, че почти при всяко изхвърляне на уреда се задава опасност да го изтърве и често успява да го хване. Моите момичета изхвърлят уредите и по-високо, и правят, докато летят нагоре и надолу обръчът, бухалките, цели серии от сложни елементи, но понеже не личи никакво усилие, не тичат да спасяват непрекъснато, на стари опитни съдийки им се струва, че това вече не е смелост. Не разбирам как някои от тези жени, които вече двайсетина години седят на съдийските маси, не могат да направят тази разлика, която дори публика, видяла за първи път художествена гимнастика, така бързо отчита, така бързо отделя майсторството и му дава своята гореща подкрепа.

Говори се вече и за Дойна Стъйкулеску от Румъния, за Марта Бобо от Испания, за Регина Вебер от ФРГ… Гледам ги и не мога да разбера за какво и чуждите, и нашите съдийки се прехласват по другите състезателки и за трите българки и дума не казват. Толкова ли им омръзнахме с победите си? И на нашите специалистки ли? По-късно щях да забележа, че това е част от удоволствието им—в дните преди състезанието да ми казват колко фантастична е тази и онази от този и онзи отбор. Сега го забелязах за първи път.

Започвам да усещам и аз предстартовата треска. От време на време през страха се прокрадва бойкото и дори малко заядливото — да, но все още никой няма толкова силна тройка като моята, а и скоро няма да има. Такива гимнастички не се създават за година. Само сега да издържат, после ще видим.

Това става през нощите, когато не мога да засля. През дните трябва да наблюдавам тренировките, да слушам, „ах“ и „ох“, да се ядосвам и да се старая да не ми личи. Когато хвалят някое момиче, търся и сама достойнствата му, допълвам събеседницата. Не искам да изглеждам влюбена само в своите.

В крайна сметка аз съм треньорка с набито око — виждам и достойнствата, и недостатъците на целия този елит, с който ми предстои да се състезавам. Не върви да изтъквам недостатъците, не е красиво, затова споменавам само за качествата. В тези дни почти никоя треньорка, съдийка, с която се срещам (а те сега като че ли по-охотно ме срещат и спират за разговор), не пропуска да ми каже: „Много са напреднали вашите съпернички.“

Само югославската съдиика Бранка Кутурович има куража да ми каже какво е положението. Да, вярно е, не са ви настигнали. Все още твоите момичета са по-добри. Но трябва да разбереш — вие побеждавахте много нахално. Какво е това — всички златни и всички сребърни медали в Амстердам и 14 от 16 възможни в Мюнхен. Не казвай, че сте си ги заслужили… Разбира се, че сте ги заслужили. Кой ще ви ги даде иначе. Но е много. Прекалено много. Обидно много за всички останали… Сега на всички им се иска да ви спрат и да поощрят всяка, която се е доближила до българките. Ще ти е трудно това състезание. Нешо, душо, умна си, ще го разбереш. Немой да се косиш.

Бранка ми го казва откровено и с болка за мене. Другите злорадствуват, предвкусват удоволствието от това да видят как ще изглеждат развенчаните кумири. Е, няма да стане. Всичко в мене се бунтува. Повтарям си за кой ли път — няма да стане… и този път няма да се дадем, а после вече ще видите…

Решавам, че трябва да си гледам тренировките и да избягвам всякакви срещи и с наши, и с чужди специалисти. Не искам да гледам и тренировките на другите. Видях ги. Сега цялото ми внимание трябва да бъде погълнато от моята тройка. Трябва да им дам самочувствие, въпреки че ме е яд, като си помисля какво можеха да бъдат сега, ако не бяха се успокоили толкова много от победата в Мюнхен. Не можех да се примиря и с това, че дадох основание на всички да говорят дори преди състезанието…

На нашите тренировки прииждат все повече хора. И журналисти, и треньори, и публика.

Анелия умее да се концентрира, да се мобилизира — все едно, че е сама в цялата вселена. До нея в тези дни може да стигне само моят глас, но аз съвсем рядко се обаждам. Няма нужда. Усеща напълно детайла. Когато нещо не стане както трябва, съсредоточава вниманието си върху него, повтаря колкото е нужно. Създава впечатлението, че не познава какво е страх и с това респектира съперничките сн.

Илиана Раева никак не крие, че забелязва публиката. Играе артистично, пълно, така че да й се възхитят и тези, които утре ще се състезават с нея. Усмихната, бодра, ведра — да ти е драго да я гледаш. И печели публиката още тук, на тренировките.

Лили е ту блестяща, ту вяла. Играе така, че в залата се чува едно „ааа“. Нещо трепва в мене в тези минути. Дали няма да стане този път наистина Лили шампионка? Ако може да изиграе така четирите уреда на състезанието… После нещо се наплашва, свива се, изджапва следващата композиция и усещам как страхът пропълзява по гърба ми. Ами ако точно така изиграе четирите композиции?

Два пъти сочена за фаворит номер едно, два пъти вицешампионка, сега ту събира всичко у себе си, за да отговори на тази трета настойчива прогноза, ту се срива, като вижда чудесното съперничество и партньорство на Анелия и Илиана. Как исках да го видя през цялата година в тренировъчната зала. Как си мечтаех точно за това. Сега на тренировките тези двете сякаш очертават големия двубой и Лили не може някак си да се вмести. Освен това наблюдава внимателно Даля Куткайте и с учудване вижда по-голяма част от своите елементи в нейните съчетания. Взела е и от Илиана, но от Лили повече. Прави ги разкошно и това е още по-обезпокоително. Отново в това напрегнато време голямата ми грижа е Лили…

Да, предстоеше наистина голяма битка. Този път на Анелия се падна да започне и завърши състезанието. Коварен и благодатен жребий. Може да те унищожи, може да ти даде големия шанс. И не зависи само от тебе, въпреки че за такъв жребий се искат изключително здрави нерви.

Какъв мощен старт. Е, узря Ани за голяма битка. Толкова съм щастлива от това начало. И веднага си казвам — как смееш да се радваш, когато ти предстоят още единайсет старта. Я се стягай и не се разсейвай. И все пак не мога да потисна напълно тази радост. Ето така искам да играят винаги. Все едно в началото, в средата или в края па състезанието. Идва ми да разцелувам Ани, но това пък съвсем не може. Нищо не бива да нарушава магията на концентрацията.

Най-сетне пристигат да ми кажат оценката — 9,8. Много висока за онова време. Питам: „Ани, искаш ли да знаеш колко?“ Тя бърза да се отдалечи в другия край на залата — да не би да не дочакам отговора й и да кажа. Едва когато е отишла достатъчно далече, кимва: „Не!“ Разбрах! Разбрах преди твоето „не“, Ани, и съжалявам, че те накарах да избягаш. Няколко минути объркване от това голямо изкушение. После поема дълбоко дъх, нормализира дишането, нормализира ритъма на тренировките. Повече никога не попитах: „Ани, искаш ли да знаеш оценката?“

На Ани й беше добре, когато може да запази тази изолация, която установихме в Мюнхен и винаги спазвахме след това. Затова не можех да търпя някой да се доближи до нея в състезателните дни. Обича да е сама и макар че наоколо гъмжи от хора, и макар че съветската група шумно ликува след всяко изпълнение на тяхна гимнастичка (идват, поздравяват, вдигат я на ръце, викат „молодец“), Ани успява да постигне максимална вътрешна изолация, дори когато шумните овации са само на две крачки от нея. Това може да изнерви Лили. Не Анелия. Не и Илиана.

Илиана не се изолира. Тя поглъща цялата атмосфера. Тази тренировъчна зала е наистина прекалено шумна. Шумна не само за Лили, а и за мене. И чудесна за Илиана. Тя обича така — някой много да се радва, а пък тя да играе по-хубаво. Умира си за такива предизвикателства. Вместо да я стреснат, като че ли обагрят още повече изпълненията й. По-вдъхновена става тренировката й. Цялата настръхва от предусещането за голямата битка. И каква сияйна усмивка при всяко нахлуване на възторжените почитатели, викащи „молодец“!

Не зная защо в тази зала допускаха толкова много хора. Обикновено в тренировъчните зали по време на състезанията е тихо. Всеки се занимава в своя ъгъл. Може би организаторите нямаха опит, а от техническата комисия никой не се сети да въдвори малко ред.

Оставих Илиана да плува в тези бурни води, търсех някакво тихо кътче да отделя Лили. Много трудно, но все пак успяваме за първия старт да намерим и подходяща обстановка, и подходящо настроение. Лили играе така, както предвиждат журналистите — като бъдещата шампионка. Започвам да си мисля, че съм родена под щастлива звезда. До срива на Лили. От много желание да не сгреши — сгреши. Така става обикновено. И ме е яд, и ми е жал. И нямам време ни за едното, ни за другото. Илиана ще завърши състезанието в днешния ден.

Засега трябва да забравя голямото удовлетворение, което ми донесе играта на Ани, възторга и разочарованието от Лили и да се съсредоточа изцяло в Илиана. Колкото и самоуверена да изглежда, Илиана има нужда точно в последния момент да усети, че й вярвам, че съм изцяло с нея, че за нищо друго не мисля, че тя, точно тя е центърът на вселената поне за мене. Илиана изисква някак си пълна всеотдайност, без да казва нищо, защото в такъв момент няма място за никакви приказки. При нея не можеш да „маркираш“. Трябва като Анелия да се изолирам от всичко, да пожелая с всичко, което има у мене, пълен триумф на Илиана. Толкова! Илиана с по-малко не се задоволява. Не знам как успявам да изгоня от съзнанието си и тренировъчната, и състезателната зала, и всички хора, и всички мисли и да остана само с една — играй, Илианче, така както само ти можеш! Толкова й трябва на Илиана, кимва щастлива и тръгва.

Изключителна битка между Анелия и Илиана. Застрашително хвърчат оценките на Куткайте. Гимнастичка с много данни, но още не е от класата на суперсилите в това състезание. Все пак наистина ярко се откроява от останалите. Съвсем естествено е нея да подкрепят. Застрашително напира и Девина. Лили не издържа.

Аз за себе си дълго не мога да реша коя от двете на това състезание е по-силна — Раленкова или Раева. По-късно, като разглеждам видеозаписа, виждам, че много по-прецизно, много по-чисто играе Ани. Но видеозаписът е документ за контестации, а в състезанието има нещо, което тази хитра машинка видеомагнетофонът не може да хване. Това е вдъхновението, с което играе Илиана. Това умение да наелектризира залата, този възторг, който идва към нея и тя го връща на зрителите. Като се прибави това, че Анелия също узрява за артистична игра, идва въпросът, коя ще застане на върха — шампионката от Амстердам или шампионката от Мюнхен? Първата вечер замръквам с яд за Лили, с надежда, че една от другите две ще успее. Коя? А Куткайте?…

Илиана приключи състезанието като убедителна водачка. Щастлива със силната си игра, с обичта на публиката, с това, че е първа, въпреки че има още силни гимнастички да играят. Почти е убедена, че е шампионка, но и не съвсем, разбира се. Ще трябва да изчака края на състезанието в невероятно вълнение. За нея сега най-важното е, че тя игра силно. Остава да се види какво ще направят Раленкова и Куткайте. Другите се простиха с амбицията за титлата. Тогава 9,9 се виждаше рядко, 10 — никак, така че Илиана имаше пълно право за своята надежда.

И ето че започна едно небивало съдийско наддаване. Даля Куткайте изпревари Илиана с пет стотни. Оставаше обръчът на Анелия. Трябваше й десетка, за да се изравни с Куткайте. Бях така огорчена, така отчаяна, че дори когато Ани игра за десет и получи десет, не можах да се зарадвам достатъчно.

И така — две шампионки: Раленкова и Куткайте. На пет стотни зад тях Раева, четвърта Девина, пета Игнатова… Това беше така несправедливо, че се чувствувах като отровена. Знаех, че моето лошо настроение ще се коментира горе-долу така: „Нешка е недоволна, че не е взела всичките медали.“ За нашия отбор единайсет, за съветския — седем. Такава беше равносметката на това състезание. И не тя ме безпокоеше. Напротив, смятам по-нормално медалите да се разпределят дори между повече страни. Да има истинска битка. Да има много силни съперници, и за всеки медал да трепериш, и всяка победа да е много изстрадана и затова още по-ценна, но ако всичко е заслужено получено. Могат да са и по-малко медалите. Не искам непременно 14 от 16, въпреки че нямам нищо против, хубаво е.

Това, което не мога да търпя, е такива съдийски обяснения: „Ами после се вдигна базата и така стана.“ Добре де, кой я вдигна тази база? Нали вие сте там не да вдигате и смъквате базата, а да раздавате абсолютната справедливост. Нали сте там, за да отделите класата на гимнастичките. Че какво е виновна Илиана Раева, че на вас ви се вдигала базата…

Тази тирада, разбира се, не я произнасям никъде. Няма такъв форум и никой не ми е дал думата, и никой не се интересува от мнението ми. Виждам насреща си Виктор Клименко, сияещ от щастие. Малко ли е такъв дебют. Дошъл-недошъл и вече има европейска шампионка. Трябва да го поздравя. Поздравявам го, и то съвсем искрено. Действително много е направил, щом за една година можа така да ме затрудни. Друг е въпросът, дали ме е настигнал. Оказва се, че това не е нужно сега. Трябваше само да направи промени, които да се видят. Видяха се. И се видя, че между Мюнхен и Ставангер не съм успяла да се движа с темповете, с които се движех между Амстердам и Мюнхен. И нека никой не си мисли, че се заблуждавам — съвсем точно го видях, защото едва ли някой по-внимателно е наблюдавал всички детайли на тази борба. После ще си стоя дълго пред видеозаписите и ще си ги пускам отново и отново, въпреки че вече зная всичко наизуст. Все откривам по някой нов детайл.

Независимо дали някога ще се открие форум, който да изслуша треньорите, все пак искам да използувам предоставената ми възможност, за да повторя нещо, което винаги ме е вълнувало — не на всекиго парче от баницата на едно спортно състезание. Уважавам тази благотворителност по Коледа и подобни празници. Мисля, че американците имаха някакъв такъв ден — Ден на благодарността. Хубаво, в този ден американците могат да си измислят каквито си искат благотворителност — и такива, които се приемат с ентусиазъм, и такива, които се подлагат на обществен присмех. Различно е и от това да се разпределят храна и жилища, та да се съобразим с нуждите. Ако става въпрос за нужда, всеки, дошъл на едно състезание, има нужда от победата, но тя точно трябва да идва според заслугите. Никога не ми се е случвало да получа нещо незаслужено, нещо така даром дошло, нещо неизстрадано, неизтрудено, недоказано… Не съм добра, не съм сговорчива на тази тема и това си е. Нямам нищо против да деля победа, ако такава е истината на терена. Но когато е само на съдийските маси, много ми тежи. За мене състезанието си има своите канони — точни, ясни, категорични. Дори в нашия спорт, в който няма метър и хронометър.

Все пак въпреки някои отклонения накрая като общ баланс има една справедливост, неясно откъде дошла при толкова много пристрастие. Справедливост по-скоро към отборите. За съжаление не към отделни състезатели, жертва на жребия и понякога дори на съдийски комбинации. Като казвам справедливост към отборите, имам предвид това впечатление за сила, за предимства, което се наслагва по време на състезанието и не може в крайна сметка да не си каже тежката дума.

* * *

Нешка замина за една седмица в Испания. Там работят три български треньорки. Обещала да им помогне и сега има една пролука точно преди Новата година. В този разказ за 1982 г. пропусна едно събитие, което тогава много я развълнува. Федерацията по художествена гимнастика чествуваше 30-годишнината от основаването на своя спорт. Голямо тържество в Народния дворец на културата „Людмила Живкова“. В доклада — около 40 минути, се изреждат заслугите на всички, които са участвували през тези трийсет години в създаването, развитието, победите на художествената гимнастика. На всички — деятелки, треньорки, състезателки, съдийки. На всички без Нешка Робева.

След това се прожектират кадри от фонда на Българската телевизия. Всичко, което имат от някога, кадри от Амстердам, от Мюнхен. Направено нещо като малко филмче за Жулиета Шишманова и другите треньорки по нейно време. За Мария Гигова, Румяна Стефанова и Красимира Филипова, за Кристина Гюрова, Светла Колчевска, Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова… За всички без Нешка Робева…

После продукция на сегашните гимнастички. Изпраща една след друга своите момичета Нешка на сцената, публиката ръкопляска. Защо не се споменава, че тези момичета са подготвени пак от нея? Започват да шушукат в залата, да питат какво се е случило, какво е направила Нешка, защо не я споменават. В България ли е? Да, в България, в същата зала, зад кулисите.

Тръгвам след края на „празника“ да търся Нешка. Поне двайсетина души ме спират да попитат: „Какво става? Защо не споменават Нешка, какво се е случило?“

— Нищо не се е случило. Какво може да се случи? Обикновена женска завист, зная ли аз вече как да го нарека.

Ни следа от Нешка. Изглежда е побързала да избяга. Няма я и у тях. Намирам я у дома. Бяла като платно.

— Можеш ли да ми обясниш защо толкова ме мразят? Знаех, но не знаех, че е толкова. Добре, мразят ме, ненавиждат ме, но то не е причина да ме няма никаква на такъв празник. Побързах да избягам от залата, преди да са излезли хората.

— Напразно. Всички те търсеха, искаха да те видят. Това, че не са те споменали, не е твоя вина, кой няма да го разбере. И наистина не ми е ясно как така ще бягаш от залата.

Капчица кръв не беше останала по лицето й.

Бях доволна, че замина за турнира в Прага. Състоя се и второ тържество, вече в по-тесен кръг. Специалистки, деятелки. И се разбра как около сто жени имат страхотни заслуги за този спорт.

Слушах ги и чаках поне тук да кажат няколко думи за старши треньорката на националния отбор. Нито дума.

Когато след турнира за купата на „Студентска трибуна“ съобщиха, че Робева получава приза „Жулиета Шишманова“, публиката й устрои наистина вълнуващ празник. Минаваше Нешка и след всяка нейна крачка ставаха, докато цялата зала се изправи на крака и дълго, дълго аплодираше треньорката. Връщаме се от това толкова тежко състезание в Ставангер и си мисля дали сега ще има хора на аерогарата. Ще има, разбира се, винаги има, но по-малко ли ще са, отколкото след Мюнхен? Как се приема нашето представяне сега? Чувам тези въпроси в самолета. Подвикват си една на друга съдийки, треньорки. Гимнастичките си мълчат. И те като мене сигурно си го мислят, но на нас никога не ни е било удобно да си зададем на глас този въпрос.

Аерогара София при завръщането от голямо състезание! Това е наистина най-хубавият ни час от годината. Само за Лили сега не е. Добре, че взе златен медал на лента на шампионата, иначе съвсем щеше да се смачка. Така се поокопити все пак. Илиана след Мюнхен се чувствуваше по-зле с второто си място, отколкото сега с тези пет стотни разлика, които я изпратиха на трето. Там сбърка, тук игра много силно и знае, че у нас да си играл силно, най-много се цени. Колко са ти вдигнали съдийките, публиката забравя, как си издържала — това е най-важното. Така, че Илиана чака спокойно пристигането. Ани? Нея човек не може да я разбере. Сигурно е щастлива с новата си победа. Не й личи.

Не, не бяха по-малко хората на аерогара София. Напротив, повече бяха. И защо ми се струва, че са по-възторжени дори и от завръщането от Мюнхен.

Е, сега вече няма нужда да обяснявам, че съперничките ни няма да проспиват времето между две големи състезания, няма нужда да обяснявам колко трудно ще ни бъде. Обявявам отново две седмици срок за размисъл. Всяка да си помисли ще може, или няма да може да издържи. Която не може, сега да се откаже, защото в последния момент не приемам — не мога и не искам. Знае се много добре какво точно значи „тежко“, затова добре да си помислят. Влагам много труд в подготовката на всяка. Наистина ще ме заболи много, ако се оттегли някоя от онези три, които точно сега станаха истински големи гимнастички, точно сега, когато стигнаха до майсторството. Но да го направи в последния момент, то вече ще бъде предателство към отбора, към себе си и към мене. Случвало се е някоя в последния месец да се ядоса и да каже: „Ами аз се отказвам.“ Тогава наистина ставам и груба, и неприятна, и не знам какво говоря и какво правя от яд. Как така! Че това време, което съм загубила за нея, съм могла да отделя за друго момиче, нека да е малко, но което няма да ми казва в последния момент, когато вече нямам избор — „Не мога, не искам.“

Затова след връщане от голямо състезание давам две седмици за размисъл. Време, достатъчно да се изтрезнее от радостта или болката, време, достатъчно да си припомниш кое най не си можел да понасяш, кое все пак те е задържало в залата.

Тренировките продължават, гледам видеозаписите от току-що миналото състезание, вече живея плътно с новите композиции, които преди това са се зараждали и все съм ги оттласквала за после, защото ми предстои голяма битка. Сега това „после“ вече е дошло и ме завладява мощно, всепоглъщащо.

Започва прослушването на музиката. Стойчо отначало слуша с интерес, после му омръзна, след това вече му става непоносимо, не знае къде да се скрие. Понякога търси убежище в стаята на Аглика. Предпочита да слуша „Копче за сън“, „Седемте козлета“ и всичко друго, само не тази музика, която аз слушам. Казва, че не може да разбере как издържам. Не може да приеме, че на мене ми е приятно, не ми се налага да издържам. Не може да види това, което аз виждам през музиката. Вярно, слушам понякога по двайсет пъти едно и също и неизвестно защо в един момент казвам — ами да, точно това ми трябва. Друг път от първото прослушване нещо ме грабва и направо го отделям. Натрупала съм десетки касети. Музиката се слуша през нощта, след работа, понякога до два, понякога до три-четири часа. Би трябвало на другия ден да съм пребита от умора. Не! Точно тогава съм най-бодра. Изглежда, уморяват повече от всичко грижите, неприятностите. Когато нещо ти носи радост, то ти дава и бодрост.

Момичетата са в чудесно бойко настроение. Разбира се, остават и трите. Диляна и Даниела също вървят чудесно. Обявявам, че вече минаваме на пълна двойна програма. Ще подготвяме по една композиция за Световната купа, втора — за световното първенство. Никакви протести. Напротив, приемат го с ентусиазъм. Страшно обичат новите постановки. Аз също. Така че в залата цари небивала хармония. Изглежда, права е поговорката — давам двама небити за един бит. Вярно, не сме победени, но приеха Ставангер едва ли не като поражение. Настроиха се страхотно бойко. Мисля, че така пълно щастлива бях, когато поех този отбор…

Слушам класическа музика, големи автори и по-малко известни. Слушам музика от мюзикъли, от филми, фолклорна, българска, руска, гръцка, испанска… Попадам на музика от филма „Горещ вятър“ и едва не подскачам от удоволствие. Точно това е за Ани. Нямам търпение да отида на другия ден в залата и да й пусна касетата. Филмът имаше голям успех у нас — представям си какво е било в Югославия. Турнирът за Световната купа е в Белград. Не, наистина страхотна находка. Ани слуша презрително и пита още по-презрително: „И мислите, че аз ще играя на тази кръчмарска музика?“ За няколко секунди онемявам от изненада и обида. — Ти ще играеш точно на тази кръчмарска музика… Спирам касетофона и продължавам тренировката, а съм така кипнала, че просто не виждам какво става пред очите ми. На няколко пъти трябва да се извиня на Даниела. Прощавай.

Сега си спомням онова интервю по телевизията. Когато аз съм предложила на Анелия една музика, а тя — друга. Приела съм и станало идеално. Вярно, Анелия си беше избрала една испанска музика, която и на мене много ми хареса, но как само деликатно я предложи тогава: „Другарко, можете ли да я чуете, на мене много ми хареса и си мислех…“ Разбира се! Никога не съм твърдяла, че непременно аз трябва да избера музиката. Готова съм винаги да приема да прослушам и друга, да видя дали е по-добра. Зная, че е много важно състезателката да обикне това, което съм избрала. И все пак досега никога не съм чувала този упрек поне от тях, че не аз съм им избрала най-доброто. Вярно, Лнли не искаше да играе отначало на „Богдано“. Предложих й да си избере друга. Лили каза, че е размислила и все повече се виждала точно с „Богдано“.

И все пак защо някога Анелия можеше така мило, така тактично да поиска една смяна. Откъде е сега този тон и този език: „И вие си мислите, че аз ще играя на тази кръчмарска музика?“

Ами да, онова беше преди Мюнхен. Казваше го два пъти резервата Ани. Сега говори два пъти шампионката Анелия. Ето, че се случи и това, което ми се струваше най-невъзможно — звездната болест не отмина Раленкова, за която можех да се закълна, че е над тези неща, че е толкова и горда, и зряла, и изстрадала мястото си в този отбор, че винаги ще знае как да се държи.

Реших, че ще играе точно на музиката от „Горещ вятър“. Не само защото състезанието е в Белград, а защото си позволи така грубо да се държи. И ще играе, и ще ми се извини. Нищо повече не си казахме. Просто отложих нейната постановка.

Минаха няколко дни и Ани сама дойде да поиска касетата.

— Може ли да я чуя още веднъж?

— Можеш да я чуеш колкото пъти искаш.

След още няколко дни каза, че много й харесва — просто не може да си обясни, защо се е държала така, моли да я извиня…

Все още не можеше да ми мине обидата. Може би така ме заболя, защото от нея най-малко съм очаквала. Защо наистина на някого прощаваш всякакви глупости, а от друг и едната дума може да те нарани така дълбоко?…

По-късно Анелия играеше наистина с голямо удоволствие, личеше си, че тази музика й допада, доведе белградската публика до небивала екзалтация, беше благодарна за този избор…

Югославската федерация ни уведоми, че няма пари и отлага турнира за Световната купа. Това утежни работата. Разчитахме, че ще изиграем белградската програма и ще заработим вече нормално само по една — тази за Страсбург.

При второто отлагане вече не знаех как да кажа на момичетата. Илиана реши да се откаже. Чувствувала се уморена, не можела да издържи. Аз също бях уморена и не можех да гледам вече колко уморена е Илиана, затова реших, че може би така е най-добре, докато не са се заразили и другите от тази тежка умора. Всъщност струваше ми се, че Илиана не може да се съвземе от този удар — трета, когато е играла силно. За второто място в Мюнхен си даваше съвсем ясна сметка за собствената вина. Но сега? Казах й, че ако работи като Анелия, няма да има кой да я победи, че в Ставангер е играла силно, но ако беше натрупала това, което исках да натрупа като качества, като трудност в композициите, като сила, щеше да бъде съвсем друго…

— С този жребий?

Колко безсилна съм пред този въпрос! Какво мога да й кажа. Какво щях да казвам на другите след нея. Илиана напусна тренировките, но никак не ми се искаше да напуска залата. Предложих й да дойде да работи с малки момичета, да помага и в подготовката на големите.

Много ми се иска някое от моите момичета да стане голяма треньорка. Затова с голямо нетърпение очаквах как ще тръгне Илиана към тази професия. Разбира се, Илиана е още малка, не мога да искам зрял подход, не мога да искам чудеса. Искам само да разбера с колко желание, с колко търпение ще тръгне. И още нещо — какво ще иска, какво няма да иска да вземе от мене. Любопитно е все пак.

Убеждавам се непрекъснато, че не бива да се сърдя на никоя, ако отхвърли моята система и потърси друга. Убеждавам се, че ще гледам с любопитство, не с яд на това. Само едно няма да приема. Някоя да каже, че плановете й са в главата, защото това ще означава, че не е научила съвсем нищичко от мене — нещо, с което не мога да се съглася. Освен това означава, че няма сериозно намерение да става истински треньор.

Тръгва с голям ентусиазъм. То е естествено. Освен всичко на Илиана й е интересно. Вече треньорка! Малко важна в първите дни, но после я грабва работата и забравя да е важна. Има фантазия, измисля интересни неща, нови елементи, умее да покаже, да обясни, да изиграе. Как не! Самата Илиана Раева! Гледам младата треньорка и все повече ме обзема носталгията по състезателката Илиана. От какво толкова се умори? Вярно, не й беше малко.

Европейското първенство в Мадрид. Така възторжена, така благодарна, че вече отива на голямо състезание. Ни следа от страх, Илиана бърза да се покаже на света. Публиката я прие горещо, съдийките — повече от студено. Нищо. Момичето не се отчайва. Пред него е всичко.

Никога Илиана не е тренирала както за Лондонското световно първенство. И какъв триумф въпреки четвъртото място. Един златен и един сребърен медал. И това не е толкова важно. Как само игра Илиана! Този протест на лондонската публика, който й поднесе златния медал, изглежда, ще си остане и за нея, и за мене между нещата, за които ще си спомняме с най-голяма благодарност.

В Амстердам като че съдбата беше прекалено щедра, та затова побърза да си вземе в Мюнхен и Ставангер. Напрежение за пет големи състезания, десетки турнири между тях, в които тръгваш все за първото място. Има от какво да е уморена и не й се сърдя, но ми е мъчно. Узрява все повече, все по-хубава става, още не й е времето да се отказва. Освен това в Белград ще отида с две вместо с три момичета. Поканата е поименна — за първите осемнайсет от световното първенство. Никак не ми се иска да съм с две вместо с три, но сега вече е късно…

Наблюдавам треньорката Раева и изведнъж кипвам:

— Ама ти къде гледаш? Защо я пускаш да продължава, защо не акцентува? Колко пъти не виждаш, че тя маркира точно там, където трябва да подчертае. Къде й е главата, къде й е ръката…

Илиана ме поглежда стреснато. И на ум не й е минавало, че нейната, а не моята си тренировка гледам точно когато тя се е отнесла нанякъде. И чувам това „Да, другарко“, от което ми идва и да се разплача, и да се разсмея едновременно.

Откъде можех да зная, че не само на мене, а и на самата Илиана й се иска да играе в Белград. Така бях повярвала, че се е вживяла в треньорското си ежедневие…

И ето че Стойчо ми записал някакво интервю по програма „Христо Ботев“… „Има ли нещо, което може да ви върне в залата като състезателка?“ „Можеше допреди два месеца. Само Нешка можеше, сега никой. Късно е…“

Вече зная, че не е късно. Вече зная, че ще наваксаме. Пак ще наваксаме с тази Илиана, която ми къса нервите, но пък е толкова хубава, че не мога да не я покажа в Белград. В Белград ли? Та дотогава остават само два месеца. Не е играла близо три. Невъзможно? Ами, ще видим…

Илиана е отново у дома. Гладуваме и двете. Трябва да отслабва само тя, не аз, но много добре зная, че започна ли и аз да гладувам, Илиана няма накъде да върви. Ще смъква килограмите и ще играе. Райчо Раев носи кокошка и преди да съм се скарала, бърза от вратата да предупреди: „Спокойно, нося я за Стойчо, че като ви гледа човек само как гладувате, може и той да отслабне. И отиде, съсипа се хубавият мъж.“ Райчо е донемайкъде щастлив, че момичето му отново ще играе. Страшно обича да е в залата и всички да му казват: „Ей, страшна е тая твойта дъщеря.“ Още повече обича да слуша непознати хора, които не знаят, че до тях е седнал бащата…

Не ми се разказва как се наваксват пропуснати три месеца за два. През това време поне десетина пъти тържествено се отказваме и на другия ден започваме, като че нищо не е било. През това време вече много хора негодуват, че съм приела да се върне Илиана и освен това, че се занимавам толкова много с нея. Предупреждават ме, че всичко е напразно. За да ме ядосат и накарат да кипна и да се откажа, все по-често подхвърлят: „Казват, че на колене си я молила да се върне.“ Това „казват“ трябва да ме накара да си помисля, че Илиана е измислила тази позорна сцена с коленете, да кипна и да я изгоня, но отговарям: „Вярно, паднах на колене, плаках и ридах и Илиана ме съжали и се върна.“ Гледат ме ужасени. Какво й става на Нешка? Нищо ли наистина не може да я накара да се откаже?

Защо им е да се откажа? Преди Ставангер, когато се върна, от федерацията се възпротивиха срещу това да я взема на индивидуална подготовка. Мотивът — ще ми попречи, няма да ми стигне времето, ще се преуморя (трогателни грижи). Най-интересното е, че и Илиана уговарят да не се съгласява в никакъв случай с тази индивидуална подготовка. Нея пък — с никакви аргументи. Просто така — да не се съгласява. Само че тя се съгласява.

Защо са против Илиана? Надяват се, че като се откаже тя, ще отвори място на Даниела. Отново се изправям пред този проблем. Откровено казано, и аз много бих искала ЦСКА да има гимнастичка и в тройката, и в ансамбъла, да се успокоят духовете. Но ще има тогава, когато тази гимнастичка е действително по-силна.

И все пак, ако се откажа сега от Илиана, Даниела не може да я замести. Във федерацията поне знаят, че така ще заминем с две, не с три гимнастички и това е много различно. Защо тогава?

Въпреки всичко твърдо съм решила, ако Илиана не успее да се подготви до турнира за Световната купа, да участвувам с две състезателки. Не бих рискувала да я показвам в слаба форма, защото, както върви сега, я виждам вече в Страсбург. Илиана успява да навакса пропуснатото. Още веднъж показва, че е голям боец не само на състезанието, но и в тренировъчната зала. И смъкна килограмите, и се подготви, и се яви.

Няколко дни преди да заминем за Белград — една продукция за публиката в зала „Емил Марков“. За втори път виждам Лили Игнатова да играе така четирите си уреда. Залата скандира: „Лили. Лили!“ Момичето на земята не стъпва. Казвам й: „Браво, Лили, ако така играеш и в Белград…“

Лили ме поглежда с големите си очи така, че не зная как да продължа тази глупава фраза. И аз ли ще седна като всички други да я тормозя с тези прогнози за победа. Казвам: „Ако така играеш в Белград, ще бъда много, много щастлива.“

Лили се усмихва — благодарна, доволна, щастлива сега от тази зала, която продължава да скандира „Лили, Лили!“

Най-сетне идва ред и на този толкова отлаган белградски турнир. Слава богу, тук вестниците нищо не пишат за нас предварително. Това е период, в който не ни обичат. Има си такива приливи и отливи на тази съседска любов и нелюбов. Нищо, имаме доста приятели, които непрекъснато ни канят на гости, засвидетелствуват ни и обич, и грижа, искат да смекчат колкото се може повече официалната студенина. Аз съм доволна, че ни няма в прогнозите. Малко по-спокойно е.

В залата за тренировки са направили паравани. Нещо като павилиони в огромна зала. Тренираме и момичетата от съветския отбор присядат да погледат. Не мога да разбера какво й стана на Анелия. Седем пъти играе бухалките без грешка, почти без пауза, няма време да й кажа да смени уреда, да спре, да разбера защо го прави, когато разбирам. Кубиляне бърза да си прибере момичето, но Даля Куткайте сякаш не може да се откъсне от тази гледка. Изплашена, възхитена, пребледняла, най-сетне отива зад паравана — Анелия хвърля бухалките и се стоварва останала без сили на пейката.

Охо! Моята кротка, тиха, мълчалива Ани. Моята чудесна Ани! Много ми се иска да го разцелувам този таралеж. Само се усмихвам. Усмихва се и кимва и Ани. Не ме е страх от този турнир. За първи път чак толкова не ме е страх…

Не зная какво пишат тука вестниците против България, но отначало публиката е доста студена. Само една българска групичка подхвърля самотно и зиморничаво „Хайде, наш’те!“ После се разразява такава буря, че ще ми бъде винаги приятно да си спомням белградската зала. Викат, и тропат, и скачат на крака да поздравят всяко от нашите момичета. Стопили са се ледовете, забравена е балканската, съседската вражда. Хората в залата се радват на красотата.

Дойде най-сетне големият ден на Лили Игнатова. Освободена вече от грижата за първо място, игра за удоволствието, че играе. Залата почувствува това и я подкрепи така, както зала „Емил Марков“. Блестяща! И което е най-хубавото — ведра, весела, щедра победителка. Имало е случаи да си казвам — щом Илиана, щом Анелия се променят след победата, какво ли ще стане пък с Лили. Исках да победи, за да се измъкне от това като обречено второ място. Знаех колко важно е да се преодолее този комплекс и мъничко се страхувах. Излиза, че не съм си познавала момичето. Толкова лъчезарна, естествена, искрена, когато е щастлива. Подариха й пръстена на кралица Мара от IV век (отливка, разбира се, но с толкова салтанати, ще речеш, че носят самата реликва). После, когато подариха пръстена на кралица Мара и на шестте ансамблистки от СССР, вече нямаше никакво съмнение — имат много отливки. Но когато го даваха на Лили, още не знаехме, че ще дават още шест. Югославянките под секрет ни казват, че това е много ценен подарък, а Лили тича веднага и ми го подарява. На другия ден подарява на Илиана златния си медал от обръча, защото Илиана заслужавала, пък не й го давали…

Когато победи Илиана в Амстердам, стъпваше горда. Наистина същинска кралица. Вече всяка крачка излъчваше власт и сила. Радвах й се и малко ме побиваха тръпки. Ох, как ще й смъкна царската тога и ще й облека отново одеждите на Пепеляшка! Ох, как ще тренира това момиче, на което така му хареса победата, славата!

Когато победи Анелия в Мюнхен, по-горда от самата Илиана, не даде да се разбере, че това изобщо означава нещо за нея.

Сега Лили е готова да подскача и всички се радват на нейната радост, всички я обичат, всички от всички страни й пожелават още дълго да побеждава… Лили е толкова по детски щастлива, че колкото пъти я погледна, се усмихвам, въпреки че положението на това състезание отново се оказа критично, Дълги спорове за финала на лентата на Анелия, искат да й намалят оценката, разправии, намаляват, но не толкова, колкото са искали. Изобщо объркана работа. Отново я изравняват с Даля Куткайте — този път на второ място. Този път шампионката е на недосегаема висота. Доволна съм. Нямаше да е такава радостта на Лили, ако бяха изтикали някоя до нея. А и нямаше никак да е справедливо. Толкова безспорна победителка беше. Илиана отново е с пет стотни зад Раленкова и Куткайте. Затова пък на шампионата игра така, че югославяните й устроиха една специална церемония. Когато напускаше залата, след всеки уред ставаха на крака, вдигаха високо ръце и ръкопляскаха в такт с всяка крачка на Илиана. Не бях го виждала никога никъде. Така все по-високо изправяше глава кралица Илиана, все по-силно играеше. И никой от нас още не знаеше, че това ще й бъде изпращането на тази голяма гимнастичка…

В Белград стана и един малък инцидент, за който все пак трябва да разкажа. Заварвам водача на нашата група да се кара на Анелия за грешките. Избухвам грозно, невъздържано. Казвам, че забранявам на всеки да се доближава до гимнастичките ми по време на състезание, питам кой му е разрешил и изобщо се държа невъзможно грубо. Не се помня от яд. После си мисля, че ако някой му е говорил, че съм конфликтна, опака, дръпната, сега се е убедил напълно. Моят ръководител ме гледа слисано. Успява студено, през зъби да попита:

— Ти наистина ли мислиш, че аз нямам право?

— Наистина. Имате право след два дни, като се приберем в София, да ме уволните. Тук — никакви права, що се отнася до гимнастичките по време на състезание. Само аз имам право. Никой друг.

Тръгвам си настръхнала, ядосана до немайкъде.

Когато свършва състезанието, се сещам, че това не може да ми се размине току-така. Този човек ми е прекият ръководител. Кой ще ме търпи да се държа така. И аз на негово място… После си казвам, че не съм права за грозното избухване, но по принцип съм права и ще трябва, ако се наложи, да обясня.

Права съм! По време на състезание никой, абсолютно никой не може да се меси. Оставяш треньор и състезател да се оправят и с предстартовите си трески, и с успокояването, и с мобилизацията, и с концентрацията. Изградили са си някакъв стереотип, който не бива да се нарушава. Проверили са в много състезания кога какво трябва да се направи. Нали затова са тези международни турнири, в които участвуваме. Там се изработват тактика, стратегия, линия на поведение. Там треньорът проверява кой от какво се влияе. Думата, жеста, дори мълчанието — кога, колко да бъде — треньорът го знае. И никакви странични хора с никакви съвети, с никакви забележки, с никакви добри пожелания дори не искам да ми се мяркат. Разбира се, той се обижда, като казвам странични хора. Нетактична съм. Нямам време да подбера думата. Не е страничен. Ръководител е. Има много права. Само това — не. Нека да не казвам „никакви странични“. Никакви други освен мене. Не защото се смятам за нещо изключително. Защото практиката е показала, че така трябва. Когато някой друг ми трябва, викам го. Преценявам, че ми трябва, и го моля да дойде. Така виках Елена Игнатова преди състезанието в Мюнхен…

Много крехко нещо е наистина състезателят преди старта. Навремето Диана Йоргова разказваше, че все се чудела, че дава по-добри резултати на състезанията в чужбина, отколкото в България. Обяснила си го, като се ядосвала на Валери Брумел, че с никого не говори, никого не поглежда, когато влиза да се храни. За да не го заговори някой, се вторачва в някаква книжка. Все чете. И докато му се ядосвала, се питала защо все пак го прави. Едва ли само от надменност. Ами да, съвсем естествено — не иска да се разсейва. После си спомнила как, когато е на стадион „Васил Левски“, поне десетина души ше минат и ще кажат: „Хайде, Дианче, успех…“, „Хайде, Дианче, стискам палци…“, „Хайде, Дианче — рекорд…“ И включваш и този, и онзи в състезанието и по някое време започваш да се притесняваш — колко хора ми пожелават успех, какво ли ще направя? И състезанието отишло… Затова в чужбина, където не я познават, се съсредоточава само в опитите си и резултатът естествено е по-добър.

Очаквах, че началникът ще ми се сърди, ще си имам разправии, ще трябва да обяснявам… Нищо такова. Ни дума вече по този въпрос.

Още в Белград реших, че ще се заема с подготовката на ансамбъл. Не ми харесаха нашите ансамблистки. Нищо ново не показаха. Все в един стил. Сменят музиката, а композицията на практика не се променя особено. Имам вече идея за един ансамбъл. Искам да изпробвам силите си. Разбира се, и на ум не ми идва, че мога да кажа — българският ансамбъл в Белград не ми хареса. Само казвам, че искам да подготвя една композиция, за да се явя на конкурс. Нищо лошо. Нали поддържаме конкурсното начало. При това Златка Пърлева ще има предимството, че ще застане срещу мене с опитни състезателки, а аз с почти деца. Не казвам и че искам да се противопоставя на някои „принципи“. Досега все се изтъкваше, че Златка прави чудеса от състезателки без качества и ги противопоставя срещу руските берьозки, изваяни, с отлична постановка на краката, с достатъчно часове по класика зад гърба си. И тя — какво да прави? — крие недостатъците на нашите момичета в бързина, трудност и риск. Само че ако руските берьозки наситят малко повече композицията си с трудност, и отиваме… Както стана и в Белград.

Исках не да крия недостатъци, а да показвам качества. Българските гимнастички трябваше да имат и достатъчно часове по класика зад гърба си (какво им пречи да ги имат!), и добра постановка на краката (също нищо не пречи), и да се явят български тополки срещу руски берьозки — стройни, красиви, изящни и с предимствата на българската школа — трудност, динамика и риск. Исках също да играят една с друга, да има ансамбъл, обща тема, която увлича всички, не всяка за себе си. Не са само престрояванията, които правят ансамбъла. Много работи исках, но не можех да ги кажа. Казвах само — искам да насрочите конкурс.

Такова искане имах и преди три години. Насрочиха конкурс. Аз срещу един колектив от ЦСКА и „Славия“. Вместо три пъти играха осем пъти двата ансамбъла, защото съперничките ни все грешаха, но в осемте изигравания стана съвсем ясно, че не могат да се сравняват двата ансамбъла. Казаха ми, че моята композиция е много хубава, но приемат композицията на другия колектив, защото музиката повече им харесва. Музиката беше на Красимир Тасков, моят ансамбъл играеше по музика на Гершуин. Нищо против Красимир Тасков. Той не беше виновен, че е написал толкова хубава музика.

Прибрах се и Стойчо, който не беше присъствувал, ми разказа какво е станало. Без подробностите, разбира се, но ме беше предупредил. Не бях послушала и сега можех да си ближа раните и да слушам колко съм глупава, и как никога няма да ми дойде умът. Защо си спомням сега за онзи случай? Не аз, Стойчо ми го припомня. И още — напомня ми, че ансамблите на Златка са били или на първо, или на второ място. Ако аз се класирам на второ, ще си спомнят нейните първи места, само първите, и ще ми го натякват цял живот. Все едно какво ще направят трите от индивидуалното, всички ще говорят за ансамбъла. Ами я си представи какво ще кажат, ако си след второ място, което не е изключено, защото искаш да тръгнеш само с дебютантки. И защо ти е този ансамбъл? Малко ли са ти грижите по индивидуалното? И сега си по четирннайсет часа в залата. Откъде ще намериш време и за ансамбъла?

Стойчо продължава да ми обяснява как сега всички ще съжаляват Златка и ще говорят за това, как на Нешка нищо не може да й стигне. И как от жажда за слава се е провалила. И как Златка, след като толкова много е дала, трябва да се оттегли заради амбициите на Нешка. Заради безкрайните амбиции на Нешка. И „Я се виж на какво си заприличала…“

Тук вече Стойчо прекалява. Не се казва на една жена „Я се виж на какво си заприличала“, колкото и амбициозна да е. Обяснявам му пак, че ансамбълът на Златка не ми хареса, че го виждам много по-силен и при това положение съм направо длъжна да го взема и да го покажа по-силен, най-силен, най-добрият ансамбъл, който някога се е играл. И в крайна сметка нищо не могат да кажат, защото предлагам конкурс, и пак могат да кажат, че музиката не им харесва. Между другото преди три години, когато музиката на Гершуин не можа да издържи конкуренцията на нашия пианист, все пак взеха всички ефектни елементи от нашата композиция, така че конкурсът пак беше полезен.

Разбира се, много ясно ми беше, че сега вече няма да се оставя да ме подиграват по този начин. Само намекнах за това и Стойчо е готов да ми се присмее. Бил чувал много мои закани. Добре, че бил той, за да може някой все пак да чуе. Колко пъти съм казвала, че не сме туристическо бюро и че ще искам предварително да зная кой отива като съдия, кой като водач и защо. И ще попитам защо пък веднъж мене не ме попитаха. Когато смятам, че някой турнир е особено важен и искам да имаме стабилен, опитен съдия, а ден преди заминаването разбирам, че ще идва някоя, за която никак не ми е ясно защо въобще е съдия и какъв съдия е и прочее. Та в такива случаи добре, че бил той, за да чуе все пак някой протеста ми…

Вярно е, утвърдило се е мнението, че съм конфликтна, избухлива. То си е така. Мога да избухна съвсем нетактично и грубо, както в Белград, но иначе доста търпя — хайде да не усложняваме и без това сложното положение, мир да е, много важно кой ще замине. Не това е най-важното. Така се успокоявам, като ми попремине ядът, затова Стойчо е прав, че той най-често е единствената публика на тези избухвания и закани. И все пак сега наистина нямам никакво намерение да отстъпвам. Искам българският ансамбъл да изглежда в Страсбург така, както сега го виждам.

Искам и оставам соло, както никога в нищо не съм била. Всички са против това. Всички без никакво изключение. И Маргарита…

Да, и аз. Откога чакам да взема думата, но не искам да прекъсна Нешка. Рядко може човек да я хване за такава дълга „серия“ от спомени. Искам да се върна малко назад.

В редакцията се получават писма от цялата страна. Момичета, момчета искат да кажа на Илиана да не се отказва. „Кажете й, че от нея по-хубава няма. Кажете й, че никой не може да ни развълнува като нея. Кажете й, че гимнастиката ще загуби най-хубавото, което е имала.“ Няма какво да й казвам. Нося й писмата в залата. Илиана жадно чете, но нищо не казва. Само пита:

— Нали мога да ги взема?

— Ами да, те са за тебе…

Пристига Борис Арнаудов, редактор от Радио София, точно когато ми носят пощата. Давам и на него да прочете днешните писма и Борето задава вечния си въпрос: „Можем ли с нещо да помогнем?“.

Има журналисти, които се интересуват преди всичко от това, какво впечатление ще направят, колко шум ще вдигнат около себе си. Борето все иска да помогне, ако може. Редактор е в „Хумор, сатира и забава“ на програма „Христо Ботев“. Решава да покани Илиана на едно интервю в Радиото. Другите въпроси й дава да види предварително, а този, последния — „Има ли нещо, което може да ви върне в залата като състезателка?“, задава накрая така, като че ли току-що му е хрумнало. Илиана поема дъх, точно както когато тръгва към поредното изпълнение. „Можеше допреди два месеца. Само Нешка можеше, сега никой. Късно е…“ Бях помолила Стойчо да запише интервюто.

И пак се появиха такива настоявания: „Защо не й кажеш на Нешка да не си губи времето с Илиана.“ Както преди две години — да не си губи времето с Анелия. Нешка си губи по същия начин времето и с Даниела и щом не я включва в тройката, значи, че още не е готова. Това поне би трябвало да е ясно. Никога не е настоявала за състезателка без перспективи. Струва ми се, че Нешка прави прекалено много компромиси в името на това мир да е, но те не оправят нещата. Само един компромис не може да направи — да остави някое талантливо момиче, което ще носи радост с играта си в залите по цял свят, защото на някои „специалкстки“ много им се иска не тази, а онази да е в отбора. Та Илиана Раева прокара пътя към победата на това поколение гимнастички и още е силна, и още кара залата да настръхва с всеки свой жест, А освен всичко за Белград наистина щяхме да заминем с две, а не с три, което е съвсем различно.

И както си заставах винаги на страната на Нешка срещу всичките и опонентки, изведнъж се озовах на тяхна страна. Бях против това да вземе ансамбъла. Не защото не вярвах, че ще направи най-хубавия ансамбъл, който някога са виждали залите. Бях абсолютно сигурна. Точно беше влязла в невероятен творчески период. Беше ме страх от интригите, от това, че няма да издържи. Беше ме страх със страха на Стойчо, че не станат ли Нешкините ансамблистки шампионки, всичко, което се е насъбнрало срещу нея, ще се излее, ще я залее. Ще издържат ли тези деца, нестъпвали още на голямо състезание? Едно да сбърка, да повлече другите и…

— Ще издържат — казваше Нешка. — Нали ще ги подготвя така, че да издържат. Освен това години не съм работила с гимнастички, на които толкова нм се работи. Искам да си припомня отдавна минали времена. Мисля, че точно това ми е най-нужно сега — да виждам ентусиазъм отсреща си. Ти не знаеш каква почивка са за мене тези часове с ансамбъла.

Бяхме си сменили местата. Обикновено тя е неспокойна, а аз успокоявам, старая се да дам кураж. Сега тя ме успокояваше.

— Ами Златка?

— Какво Златка? Предложих й конкурс, тя се оттегли. Има достатъчно талантливи деца в „Славия“. Поле за изява, стига да иска, голямо. Разбираш ли? Когато може българският отбор да бъде по-силен, не мога да мисля за нищо друго.

Толкова ли наистина си вярваше с този ансамбъл, или успокоявайки ме, се успокояваше? Истината е, че работеше с увлечение и в едно успя да ме убеди съвсем — че си почива, докато работи с ансамбъла. За нея отдавна вече не може да има друга почивка освен работата, която доставя удоволствие. Ако не е в залата, ако не е с момичетата, непрекъснато ще мисли за тях. В тези десетина години веднъж си взе три месеца отпуск, когато се роди Аглика, но и през това време „прескачаше“ до залата. Три седмици не беше на работа, защото беше на легло с бронхопневмония. После веднъж си взе три дни, защото наистина вече не можеше да се държи на краката си от умора. През първия ден глади, чисти, през втория притичваше час по час до телефона и на третия вече беше в залата. Стойчо твърди, че има такова заболяване. Заболяваш от работата си и не можеш нито да прекъснеш, нито да си починеш, нито да видиш близките си. Твърди, че било много опасно и почти неизлечимо, ако не се вземат сериозни мерки…

Спомням си веднъж я посрещаме на аерогарата след някакъв турнир. Стойчо беше защитил предишния ден блестящо дисертацията си, вълнуваше се: „Ще видиш, че Нешка е забравила. Ще видиш, че сега ще започне да разказва коя как е играла и въобще няма да си спомни, че за мене това е толкова важно.“ Навива се, изнервя се, говори срещу това всепоглъщащо треньорство. Първите думи на Нешка бяха: „Вчера през целия ден си мислех как ли се чувствуваш, как са приели дисертацията ти. Сигурно с много похвали, но ти си бил притеснен.“ Толкова щастлив отдавна не бях го виждала…

С ансамбъла някак се примирих. Какво ти примирих. Толкова много ми харесваше, че вече нямах търпение да го видя наистина на световно първенство, да чуя как залата ще гръмне. Но когато каза, че взема за помощник-треньорка на ансамбъла Деспа Кателиева, вече не знаех какво да мисля. То бива да забравяш минали неприятности, но това вече беше прекалено. Нали точно Деспа беше онази помощничка, която самата Нешка отстрани още докато работеше с първия ансамбъл. Нали точно тя казваше, че никога не иска да има нищо общо с такъв човек. Нали после Деспа й го връщаше като съдйика на всяко състезание. Толкова ли наистина не си спомня.

— Но нали някоя трябва да ми помогне. Нали трябва да се изработят детайлите. Нали виждаш, че е много и с индивидуалните, и с ансамбловото. И нали вече си съгласна, че заради тази композиция все пак трябваше да взема ансамбъла…

— Добре, де, съгласна съм, но защо точно Деспа?

— Защото има опит. Не е мързелива. Освен това надявам се, че ще бъде лоялна, щом й се дава възможност да работи с такъв ансамбъл. Кой няма да оцени, когато му се предостави такъв шанс? После осем години са много време — човек може да поумнее. — Толкова съм ядосана, че казвам:

— Не виждам ти самата да си поумняла много за това време.

И ако тогава Деспа й беше наложена, сега има възможност сама да избира. И какво избра! Казвам й:

— Послушай ме, ще съжаляваш после, ако не ме послушаш…

— Късно е, от утре Деспа е в залата.

Така прави винаги, когато знае, че ще срещне отпор. Съобщава новината, когато всичко вече е решено.

Отначало Деспа се държеше образцово. Работи. Никакви интриги. Самата лоялност. Ведра, приветлива, точна, дисциплинирана. Нешка не може да се нахвали. Не ми напомня колко съм била несправедлива, а тя — колко далновидна. Много е великодушна — само подчертава, че за осем години човек все пак може много да се измени. Само че старанието на Деспа не продължи много. Не може никой чак толкова да се промени, че да заприлича на съвсем друг. Не можеше и Деспа, а, изглежда, и не й се искаше.

Дълго време Нешка не смее да се обади. Все се надява, че нещата ще се оправят, преди да е проличало, че не върви.

Килограмовата война на Нешка създава доста напрежение в залата. Момичетата от ансамбъла още нямат тези проблеми, още са съвсем малки. Никой не се и опитва да ограничава храната им, но когато са заедно с големите, Деспа непременно ще ги подканя настойчиво да си похапнат: „Не искам да сте толкова слабички. Кой харесва слабите момичета. Хайде, Вики, нищо не ядеш. Хайде, Поли, не искам нищо да остане в чинията…“ Това противопоставяне дразни, но Нешка се мъчи да не го забелязва.

Не може да се прави, че не забелязва, когато Деспа се опитва нещо да съкрати, нещо да промени в композицията, работена с толкова любов.

— Защо го няма този елемент?

— Ами толкова е труден. Момичетата не могат да го изпълнят, а освен това и не е толкова необходим…

— Откога не могат да го изпълняват? И кой ти е казал, че можеш да махнеш това и онова, защото не е необходимо? Щом съм го поставила така, значи точно така е необходимо. Не искам друг път да чувам такива обяснения и няма да търпя да се променя композицията.

Деспа мълчи, но, разбира се, в такъв момент не може да понася Нешка. Значи не е треньор на ансамбъла, значи не може да го променя както си иска, значи Нешка може да нахлуе всеки момент и да отмени нейните промени. Значи!

Нешка изпраща нея точно в препълнената зала на Страсбург, когато заедно с ансамблите се появяват и треньорите да ги аплодират за големия триумф. Когато трябва да се получи наградата за шампионската титла на ансамбъла, записва името на Деспа като автор на композицията, като треньор на ансамбъла. Помощник-треньорката получава всички права, когато трябва да се получи нещо за ансамбъла, няма само едно право — да променя този ансамбъл. По този въпрос Нешка не търпи никакви компромиси — кой колкото иска да се сърди. Възстановява отстранените детайли, настоява за всяка мъничка подробност, защото точно мъничките подробности дават вкус и цвят. Иска да не се забравя, да не се прескача ни едно от указанията.

Това са кошмарни периоди, когато трябва да се възстановява пропуснатото, отново да се вмъкват детайли. Това, което Нешка изисква, е и по-сложно, и по-трудно, но момичетата не протестират. И те искат композицията им да бъде най-силната, най-завладяващата.

Малко преди Виена положението става непоносимо. Нешка не може да си познае композицията…

Някои си Фетис, впрочем тогава влиятелен професор, казва:

„Това ми бемол е, разбира се, едно фа. Не е възможно Бетховен да е допуснал такава груба грешка.“ И го променя. Цял бунт вдигат талантливи музиканти, за да възстановят хармонията, така както я вижда Бетховен. Защото това е все пак произведение на автора, не на редактора.

Става все по-ясно, че след Виена вече ще трябва да се разделят. Деспа прави сондажи.

— Не ви ли е казала Нешка, че е намислила да ме смени?

— Не ми е казала.

— Никой няма да й го прости. Ще излезе, че с никого не може да се разбере.

— Защо с никого. С кого другиго?

— Ами с всички.

— Как така, нали е напълнила залата с жени и се разбират.

— Да, но извън залата?

— Ще го понесе…

— И за какво мислите, че ме отстранява?

— Ти сигурно по-добре знаеш.

— Нямам представа. Нешка е труден човек, не може лесно да се разбира с хората. Сега, когато и аз напусна, вече ще докаже, че е съвсем невъзможна. Ще опълчи всички срещу себе си.

— Ни един повече от тези, които са си все опълчени. Остави я, ще се оправи все пак някак си. Не е толкова страшно. Докато побеждава, нищо й няма. След това и с тебе, и без тебе няма да и се размине. Ще си плати и за победите, и за славата.

— Да, но аз все пак не съм случаен човек в този спорт. И като състезателка, и като треньорка. Мисля, не сте забравили, че съм първата треньорка на Анелия Раленкова и на Бианка Панова…

— За пръв път чувам такова нещо…

По-късно се оказа, че и Анелия, и Бианка за пръв път чуват такова нещо. Беше излязло едно интервю с Деспа, в което тя повтаряше между многото свои заслуги и тези. Анелия помоли да се напише и да се знае, че никога не е казвала, никога не е знаела, че има друга първа треньорка освен Златка Бончева. Бианка Панова си спомни, че когато тя била още дете, нейната треньорка се разболяла за един месец и Деспа я замествала…

Деспа напусна отбора и за да я утешат от федерацията, започнаха да я изпращат непрекъснато в задгранични командировки на различни семинари. Другите, които работеха в залата, започнаха все по-често да отбелязват: „Че то било много изгодно да си скаран с Нешка. Да се стигне дотам, че да не може да те търпи и да те изгони.“ Казват го и на Нешка.

Точно така. Опитайте, ще намерите и съчувствие, и подкрепа.

Така приключи случаят Деспа…

Защо ще идва Райна? Без нея Кюстендилският център съвсем ще закъса. Не искам да кажа точно какво мисля. Не е толкова за Кюстендилския център грижата ми. При сегашното положение на нещата центровете са повече за селекция. Истинската работа за високо спортно майсторство се върши в залата на Нешка. Така че една опитна треньорка като Райна ще е по на мястото си точно тук, но ме е страх от други конфликти. Райна е свикнала да командува, да е първа, безспорна в Кюстендил. Нешка беше състезателка, когато тя вече беше утвърдена треньорка. Сега иска да дойде, но ще мине време, няма да може да преглътне да я ръководят, а ще се наложи. Нешка израсна много през тези години, много далече напред вижда гимнастиката…

— Това, че е по-добра от другите, да не би да я задължава да остане цял живот в Кюстендил. Щом иска да дойде да работи в националния отбор, ще дойде. Освен това ти знаеш — тя има оригинални идеи, понякога истински находки. Ще бъде по-интересно в залата.

Този път казва това, което и аз мисля, но и двете не казваме това, което и двете знаем — че с Райна в залата влиза истинска опасност от конфликти.

Нешка реши да направи помощник-треньорките лични треньорки на своите състезателки. Сега вече и двамата със Стойчо скочихме. Това бяха повече от излишни жестове. Лична треньорка на Раленкова — Афионлиева, на Игнатова — Филипова, на Георгиева — Бъчварова… Щяла да повиши заинтересоваността им към работата. По-скоро ги накара така да се вживяват в предимствата на „своите“ състезателки, че вместо да обединяват, започнаха да разединяват.

На едно републиканско първенство беше видяла децата на Ефросина Ангелова. Отиде след това в Търговище да види как работи и реши да я вземе при себе си.

— Зная какво ще ми кажеш: „А центърът на Търговище?“ Няма такъв център и няма условия да се създаде. Освен това Ангелова няма качества на организатор, но може да стане голям треньор и аз съм длъжна да помогна на всяка, която може. Има много качества.

— Не, нищо няма да ти кажа за Търговищкия център и предпочитам един голям треньор пред един селекционер. Селекционери ще се намерят.

Спомнях си Ефросина като състезателка. Сега бях много любопитна да видя дали Нешка действително е открила бъдещ голям треньор, или това е само надежда, породена от непрекъснатото й желание да се намери една, на която да остави отбора след време, когато умората наистина много натежи.

Не посрещнаха Ефросина добре в залата. Не външно, не видимо. Мърморят, подмятат, оплакват се, мрънкат. Била прекалено строга, Фанатнчка. Да видите само с дъщеря си какво прави. Понеже с другите не смее, изкарва си го на горкото дете. „Горкото дете“ много бързо започна да изпреварва другите. Участвува в състезанието за купата на Интервизията в Хавана в групата на малките и направи фурор. Новото откритие на художествената гимнастика — Стела Ангелова! А Ефросина реши, че още трябва да стегне „новото откритие“, докато не си е въобразило прекалено много. Строга, взискателна, неотстъпчива. Това не са недостатъци, които ще отблъснат Нешка. Но все пак тя реши, че трябва да провери по-дълбоко някои неща, въпреки че на проверка отборът минава по един ден всяка седмица. Играят пред големите гимнастички и пред Нешка, за да се види как е минала седмицата. И ето че за огромна изненада на Ефросина старши треньорката трябваше да се намеси, като препоръча по-лек режим. Повече почивка. Повече време да си учат уроците. По-лека програма изобщо.

— Отначало не можех да повярвам, че такова изискване може да постави точно Нешка. Разработи дори специална програма, прегледа плановете, коригира ги и все в тази насока — облекчаване. За пръв път не знаех какво да мисля. Цяла седмица не бях на себе сн, но знаех, че трябва да спазя точно всичките й изисквания. И знаете ли, за моя най-голяма изненада работата тръгна много по-добре. Излезе, че Нешка е абсолютно права. С малките не може като с големите. Трябва да се щадят, да се предпазват от умората, да се внимава да не им омръзне гимнастиката…

Мърмореха срещу Ефросина и по-големи, и току-що започващи треньорки. Но дойде ред всички да покажат децата си на една тържествена продукция в Народния дворец на културата „Людмила Живкова“ и се видя, че точно нейните деца са и с най-стилните, най-оригиналните съчетания, и че точно те са с най-прецнзно изработените детайли. И най-артистични. На непоносимо строгата Фроса.

— И какво са се вторачили в нея — казва Нешка. — Защо ги дразни толкова много? Защото повече работи ли? Толкова ли е непоносимо това да виждаш, че някой работи повече ог тебе?

Така една сутрин треньорките от средното звено осъмнаха с новината, че за тяхната работа ще отговаря Ефросина Ангелова.

Казвам й на Нешка:

— Това не е начин да ги накараш да я обичат повече.

— Не си правя илюзии, че могат да я обичат. Искам Фроса да стегне малко работата в зала „Емил Марков“, защото не мога да съм едновременно в двете зали и всъщност основната ми работа е на „Герена“. Да стегне дисциплината.

Когато някоя закъснее, когато някоя не дойде. Фроса поема и нейните гимнастички, така че само работата й се увеличи.

На един лагер във Варна старши треньорката извика Димитричка Маслева да й помогне и след това дълго не можеше да се нахвали.

— Знаеш ли как добре работи Димитричка. Знаеш ли колко добри треньорки имаме, само трябва да се открият. Все стоят в сянката на някоя, която нито е по-добра, нито по-работлива. Във Варна не можеха да се начудят, че точно Димитрнчка съм поканила да ми помогне, а когато казах, че искам да я взема в националния отбор, едва не подскочиха. Предложих й да вземе ансамбъла. Страхува се, че никога не е работила с ансамбъл. Мисля, че ще свикне и ще забрави всичките си страхове.

Нешка търси треньорки. Състезателките сами идват. Предлагат й ги колежките от цялата страна. Настояват, говорят за качествата на децата, искат да й ги покажат. Не може всички да вземе. И не бива. В тази зала трябва да дойдат действително най-талантливите. И тъкмо затова й трябват треньорки.

— Защо не оставиш Красимира Филипова в „Славия“? Да поработи самостоятелно, да се види какво може, пък тогава да дойде в националния отбор?

— Защото не иска да остане в „Славия“. Ще помага Краси, не се безпокой… Уредих да дойде и Лушка Бъчварова — много ми е необходима.

Тереза вече отдавна работи. Илиана Раева, Анелия Раленкова — коя още ще дойде в залата… Една зала, пълна с деца, с треньорки, с грижи. Понякога Нешка е направо щастлива от „находката“, друг път, пълна със съмнения, се брани от чуждите съмнения, опитва се да си докаже, че годините променят човека непременно към по-доброто. Толкова ли си вярва, че ще се справи и с подмолните течения, и с бойкотите? Струва ми се, че стигаме все до легендата за богатира. Но аз отидох много напред. Да се върнем на събитията след турнира за Световната купа. Лятото на 1983 година… Никой извън тази зала не иска да ме подкрепи в желанието ми да взема и ансамбъла, затова пък тук до мене — такъв ентусиазъм! Не мога да чуя вече никакви възражения. Гореща подкрепа точно там, където ми е най-нужно. Колко рядко се случва. И колко ободряващо действува.

Ами да, за какво съм събрала най-талантливите деца от страната? Нали трябва да се реализират. При това подготовката им дотук е водена така, че няма нужда да крием никакви недостатъци. Имаме достатъчно голям избор. Двайсетина кандидатки за тази шестица. Разкошни гимнастички. Ще се борят, ще се състезават, ще се конкурират. Всяка трябва да заслужи мястото си в българския ансамбъл. Все по-често си спомням времето, когато поех децата на „Левски—Спартак“. Как ме гледаха, с каква готовност изпълняваха всичко, как се страхувах да не се преуморят от тази ненаситна жажда за игра! Сега тези деца ми напомняха за едни други деца. Радвах им се и от време на време настръхвах. Какво ли ще стане, като пораснат? След няколко години само. Какво ли ще стане, като им натежи славата?

Какво съм се замислила колко ще им натежи славата. Тя нека да дойде… Не зная защо този непрекъснат страх за големите, за опитните, за миналите през тежки битки момичета се сменяше с някакъв непонятен оптимизъм, когато застанех до децата, които за пръв път щях да поведа на световно първенство. На какво разчитах? На изненадата от необичайната композиция? Да, но нали трябва да я изиграят. И това не ме тревожеше. Тренираха така, че си мислех — не могат да не я изиграят. Едва в последните дни преди Страсбург се сетих да се изплаша. През цялото време това беше работа с радост. Ансамбълът непрекъснато се променяше. Ставаше все по-хубав и това ми носеше удовлетворение, което прогонваше всички страхове…

Затова пък грижите ми при подготовката на индивидуалните състезателки непрекъснато нарастваха. При това този път те идваха повече отвън. Работата вървеше нормално. Композициите за Страсбург, подготвени още преди турнира за Световната купа и тренирани едновременно с белградските, улягаха все повече. Момичетата набираха и сигурност, и кураж, и настроение за новата битка.

Дойде ред и на републиканското първенство през 1983 година. Най-кошмарното републиканско първенство, което съм запомнила като треньорка. Вярно, и в началото имаше време, когато се лансираха състезателки, които не тренирам аз, но сега цялата битка срещу мен се водеше с моето много активно съдействие.

Какъв беше този невъзможен съдийски комплот! Мощно сдружение за унищожаването на две големи състезателки — това беше съдийството на републиканското първенство след белгоадския турнир! Бяха решили да направят Даниела Грънчарова републиканска шампионка и така да ме принудят да я включа в тройката. Като че ли това беше най-важното. Бяха казали на Даниела, че е достатъчно само да не сгреши и тя изхвърли от композициите си всичко, което е трудно и интересно. В тези композиции, които аз й бях поставила, които аз бях работила, за да мине в друг, по-висш етап на подготовката. За да свикне да играе трудна гимнастика от все по-високо и по-високо равнище. За да може да става все по-голяма и по-голяма гимнастичка. И как си разреши така да осакатява композициите си, без да ме попита! Нищо не може да ме огорчи повече. Даниела играеше една скучна програма, при това стегната, за да не сбърка. Едната лента изигра с настроение и пълно и се видя веднага, че е вече друга състезателка. Съдииките, без много да се чудят, вдигат високи оценки. Но ето че Даниела не можа да издържи на толериране, както някои не могат да издържат на ощетяване. И докато съдийките подкастрят Раленкова и Раева (Игнатова не посмяха — все пак победителка в първия турнир за Световната купа), нагоре се измъква Диляна Георгиева. Ощетяваха Илиана и Ани, спазваха някаква справедливост към Лили, вдигаха безобразно високо Даниела и изтърваха Диляна, за която не се сетиха. Игра си Диляна с огромно настроение, незасегната от тези тънки сметки, и за всеобща и своя изненада се видя изведнъж републиканска шампионка. На второ място Игнатова и Грънчарова, на четвърто Раева, на пето Раленкова… Когато ги награждаваха, много хора, които бяха освирквали във вчерашния ден оценките на съдийките (толкова отдавна не беше се свирило!), без да изчисляват коя къде е сега, не можеха да разберат какво е станало. Много хора питаха: „За какво ги декласираха Анелия и Илиана?“ Защото са големи гимнастички — ми се щеше да кажа на цялата зала, която посрещна ритуала на награждаването с ново освиркване.

На шампионата на уредите както и да играят Анелия и Илиана — безобразно ниски оценки. Трябваше Даниела да набере повече точки. Все едно ми е какво ще набере. Точно в тези дни Даниела губи шансовете си. Ако се чудех до вчера как да я изтласкам все по-нагоре, сега вече нямам никакво желание. Ще си окастря програмата, за да вземе тази титла, която все още не й се полага. Опитвам се да разбера положението на Даниела. Прекалено силен натиск — трябва да победиш. Е да, но то не става така.

А това, което не можах да простя на нашите съдийки, е подигравката, която си позволиха с две големи български гимнастнчки, на които би трябвало да бъдат благодарни. Вече беше ясно, че са решили да откажат Илиана. Сега се видя, че нямат нищо против да пожертвуват и Анелия, стига да е съвсем сигурно влизането на Даниела в тройката. Как да тръгна на световно първенство с гимнастичка, която атакува републиканската титла с второразредна програма, до гимкастички, които играят силно.

Още веднъж не признавах класирането. Повече от всякога. Тръгнах си от тази зала с болка, с обида и с твърдата решимост още утре, още при първата атака да кажа всичко, което мисля, и всичко, което ще направя.

И ето че на изхода се сблъсках с Райчо Раев и за втори път не можех нищо да му кажа. За втори път бях така безсилна.

Илиана беше съсипана. Много й дойде. Нищо вече не можеше да я върне. Беше ми мъчно, че точно Илиана, която направи толкова много, за да прокара път към победите на това поколение гимнастички, Илиана — ярката, силната, обичаната от публиката Илиана, трябва да се оттегли с толкова огорчение.

Онези, които се надяваха, че ще откажат и Анелия и ще ме поставят в безизходица, се бяха излъгали. У Ани имаше още много сили за борба. Точно сега тя влизаше в този свой период, в който изпреварва гимнастнчките от своето време и прекрачва в друго. Е, нямаше начин да обърне сериозно внимание на несериозните съдийски оценки. Анелия просто се престори, че не признава това пето място или по-точно, че няма никакво значение какво място са й отредили няколко жени, които не знаят какво точно искат. Влезе в залата и започна да работи, като че ли нищо не се е случило. Ни дума за това състезание.

Как бих искала Илиана да приеме нещата като Ани! Но не! Толкова са различни…

Диляна — окуражена, окрилена, отхвръква бързо нагоре, мъчи се да заглуши болката ми от отказването на Илиана. Гледам ги тези трите ден след ден. Отново имам силна тройка. Да са живи и здрави…

Някога си мислех да прехвърля Тереза Карнич в ЦСКА. Съвсем сериозно. Тогава, когато Тереза беше силна, а на всяко състезание системно, методично я ощетяваха, докато накрая все пак успяха да я накарат да се откаже, въпреки цялото й упорство. Като я гледах как се бори и колко несправедливи са към нея, и каква гимнастичка още може да стане, си казвах, че е най-добре да я пратя в друго дружество, за да я запазя. Пак аз ще си я готвя. Друго дружество да взима точките и да престанат да тормозят момичето. Не се реших, защото си представях как ще ми я противопоставят, как ще започне да побеждава и Лили, и Ани, дори и Илиана и Валя. А попадне ли в тройката, ще ме провалят на световни и европейски първенства.

Спомних си какво беше някога в нашия отбор, когато се разедини, когато искаха да накажат Жулиета за това, че си е позволила да отиде толкова много напред. Как само я наказваха! Жестоко. Спомням си кризата, която преживя в Хавана. Мислехме, че няма да оживее. Как тежко понасяше Жулиета непрекъснато да й показват колко е зависима все пак от съдийките. Как непрекъснато се лансира тази, която не е при нея.

Колко често съм й казвала на Лили да си избере друга треньорка. Аз ще й помагам. Как съм й благодарна, че не пожела да послуша съвета ми, казан в най-големи ядове. Представям си я Лили при някоя от колежките. Ще я съсипят от толериране, а останалите — от ощетяване.

Ето ги и сега. Аз, не друга, подготвям Даниела. Аз, не друга, избирам музиката, търся композицията, правя постановките, изработвам детайлите. Аз се чудя как да търся това, което е хубаво в гимнастичката Даниела. И ще ми я противопоставят. И смятат за достатъчно основание това, че е от друго дружество. И никак не се замислят, че на другия ден точно тя, грубо толерираната, трябва да тренира в една зала с грубо ощетяваните.

Е, сега вече мога да го кажа. Една от причините за българските победи в последните години е, че трите гимнастички са от един отбор, че трите тренират при мене. Няма какво да ми противопоставят нашите съдийки.

Идваха в Амстердам, идваха и в Мюнхен да питат какво да отговорят на колежките си коя е най-силна от българките. Загубвах всичките си запаси от търпение и добро възпитание: „Само да науча, че някоя от вас е споменала едно име…“ Не казвах какво ще направя, защото не знаех, но при този въпрос толкова настръхвах, че която се е осмелила да го зададе, излизаше заднешком от стаята. Когато идваше нова, гневът се подновяваше. Казвах — и трите, ако някоя те пита, ако не те пита — нищо не казваш. Няма да простя на никоя, която ще си позволи да отдели едно име от трите. И какво наистина ще направя, като няма да простя?

Научиха се да не питат коя от трите. И това, защото на трите аз съм треньорката. Една да не беше моя, нямаше какво да ме питат. Отиват и казват, че точно тя е фантастичната.

Загубих всякаква надежда, че Илиана ще се върне. Маргарита вярва, че като й кажа каква е страсбургската публика…

Към следващата част или към съдържанието

Нешка Робева, Маргарита Рангелова Жажда за върхове (2)

Метаданни

Данни

Жажда за върхове

Информация

История

Сваляне / Връзки

Нешка Робева, Маргарита Рангелова
Жажда за върхове (2)