Нешка Робева, Маргарита Рангелова
Жажда за върхове (5)

* * *

Присъствувам на традиционния карнавал на националния отбор по художествена гимнастика. Тук вече доктор Николов е на предна позиция. Хумористични куплетчета за всеки. Страшно смешни. Всички си умират от смях. Мълчи само потърпевшият. Песничка из живота на отбора. Танците — от Нешка.

Лили Игнатова е натъпкала толкова много възглавници под фустите, че изглежда поне стокилограмова. Играе с такава лекота, че контрастът е наистина много забавен. Весело е на всички. Ангел Гурмев е в стихията си…

В съседната заличка е уредена богата кулинарна изложба. Всяка е донесла своя специалитет. Струва ми се, че само японските грандхотели могат да се състезават с нашите треньорки. Лишени от удоволствието да се въртят в кухнята всеки ден като другите жени, добре са се постарали за празника. На децата от отбора е наредено веднага след прерязването на лентата да унищожат експонатите, докато големите спазват паузата на приличието. Задача, изпълнена с огромно удоволствие.

Съжалявам много, че един толкова хубав спектакъл си остава при закрити врати. Колко ли хора, които обичат художествената гимнастика, биха искали да видят тази зала, огласяна всеки ден от Нешкиното „още, и още, и още“, сега, в този ден, завладяна от спонтанното „Още!“ на всички. Не могат да се наситят на празника си тези момичета и се вижда, че наистина са много необходими такива дни за пълно разтоварване.

Няма за какво да съжалявам. Екипът на Георги Дюлгеров е тук. Все някога много хора ще видят нещо от този чудесен празник. Но Дюлгеров е с по-амбициозни планове. Иска да направи игрален филм. Нещо като мюзикъл. Ние си нямаме такъв мюзикъл, какъвто ни се полага при такива гимнастички. Да не се използува това огромно богатство, е направо непростимо.

— Как така не се използува? Ами нали това са световните шампионки?

— Е, да, но ето Анелия се отказва, а колко още възможности има това момиче. И какво — ще трябва да си спомняме за „гимнастичката на бъдещето“, да чакаме тези спомени да избледнеят, когато можем да видим цялото богатство, което е натрупала, в един мюзикъл, където напрежението от състезанието и класирането е изчезнало и е останало само удоволствието от играта…

Дали Дюлгеров не се сеща, че стърже по раната? Не е възможно. Толкова интелигентен и деликатен човек не може да не знае какво казва и на кого го казва… Просто иска да приземи нещата. И освен това сигурно знае, че Нешка може да чуе такова нещо само от него, без да се разсърди.

Решавам да използувам влиянието на Дюлгеров. Отдавна говоря с Нешка за тържественото изпращане на Илиана Раева и тя все отлага. Все този отговор: „Точно сега ли намери, в най-големия зор.“ Трудно е да се намери време, което да не е „големият зор“, и затова отлагането взе да ми се вижда вече прекалено дълго.

След връщането от Япония бях писала за изпращането на Ямазаки. Защо пък ние да не изпратим Илиана. Да не би по-малко да е заслужила, та да не й направим и на нея един празник. Нешка само попита:

— Тези камъни в мойта градина ли са?

— В твойта, ами в чия друга.

И приключихме.

Сега може да се направи тържествено изпращане на Илиана и на Анелия заедно. Излишно е да чака Нешка Ани да се върне. От категорична — по-категорична. Какво да се залъгваме с отлагане.

Дюлгеров е напълно съгласен. Няма място за залъгване наистина. И Илиана, и Ани са вече актриси от неговия мюзикъл. Поне така се предвижда по бъдещия сценарий…

Веднъж приела и уточнила датата, Нешка се заема с подготовката на празника както с всичко, което и е присърце. Изпращането наистина беше един вълнуващ спектакъл, така че тези, които присъствуваха в този ден в зала „Септември“, да го запомнят. Най-много от всички — Илиана и Анелия.

Шестнайсет момичета играят лентата на Илиана по „Сиртаки“. От шестнайсетте момичета се иска да напомнят за темперамента, за артистичността на Раева.

Шестнайсет момичета играят топката на Анелия по „Лятно време“ на Гершуин. И тук става нещо интересно. Докато от онези шестнайсет с лентата се иска синхрон и повторение на композицията на Раева, тези с топката трябва да играят едновременно различни части от композицията на Раленкова. Всяка, това което най-много си е харесала. Един елемент, който да повтарят в тази минута и половина, докато трае композицията…

Дюлгеров е във възторг. Ами те вече правят мюзикъл. Това е фантастично! За колко кратко време какъв спектакъл! Нешка е изключителен постановчик. И тези момичета, вече съвсем готови за всяка гимнастика, за всеки танц. Виж само колко красиво е всичко.

Нешка благодари на своите момичета. Не им го е казвала досега, нека им го каже накрая. Колко горда е била с тях през всичките тези години за това, че никога не пожелаха да отидат при друга треньорка, въпреки че при нея им е било тежко.

Момичетата благодарят на всички, които са им помогнали през годините, прекарани в залата, и на тази, която ги е създала като гимнастички и извела до всички върхове, до които са можели да стигнат.

Илиана казва:

— Искам да и кажа нещо на Нешка, което не съм й казвала. Нека да знае, че в моето сърце има едно кътче само за нея. Никои никога няма да може да го заеме. То си е само за нея…

Тази Илиана все е крайна, категорична — „никой, никога…“ Колко им трябва на жените да ревнат…

Трийсет и две гимнастичкн обграждат Илиана и Ани и под звуците на музика на Петко Стайнов (музика, която в тази зала винаги са обичали) с ръченица ги изпращат до другите, мънинките, които чакат своите треньорки… Залата се нажежава до червено.

Изпращането става след международен турнир, така че чужденките дълго обсъждат този празник. Ясна Радославлевич казва: „И на кралици не устройват такива тържества.“

Каква заслуга имат кралиците по рождение. Тези сами си проправиха пътя нагоре…

Идва времето, в което вече ще видим и филмът на Георги Дюлгеров „За Нешка Робева и нейните момичета“. Тук са всички, които са правили филма — режисьори, оператори, композитори, звукооператори, монтажисти… Тук са и всички, които са вътре във филма. Тук е и художественият съвет. И Станка Шопова, помогнала да види бял свят една такава идея.

Всички участници са малко трескави, но най-трескав, разбира се, е Дюлгеров. Не можех да си представя, че този човек е толкова талантлив. Вярно — интелигентен, находчив, бърз ум, винаги зареден с идеи, необикновена фантазия… Не би трябвало да съм изненадана, а съм изненадана. Всичко надхвърля очакванията ми.

Толкова е истинска атмосферата в залата, толкова са точни момичетата, такава Нешка! По-вярно не може да бъде. Струва ми се, че нищо повече не бива да се прибави, нищо не може да се пропусне. Всичко е на мястото си, за да бъде картината пълна. Сега разбирам Нешка, когато казваше, че му завижда, че е могъл да си подбере такъв екип…

Толкова разкошни детайли е хванал Радослав Спасов, толкова тънка, чувствителна е неговата камера. Това означава все пак да дублираш Нешкиния работен ден. То не става с минал-заминал… Сега, когато всичко е готово, не мога да си представя друга музика освен тази, която е написал Божидар Петков.

Всъщност за всичко това се замислям много по-късно. Докато гледам филма, си плача. Втория път също. Третия малко се поуспокоих и само от време на време. Много ми е неудобно. Толкова годишна жена и да плаче. Вярно, и другите плачат, но защо пък и аз. Казвам й на Нешка: „Хайде, аз плача, защото ми е мъчно за тебе. Ти пък защо?“

— А ти защо си мислиш, че на мене не ми е мъчно за мене си?

Питам момичетата какво ново са видели във филма, какво не са знаели за себе си досега. За себе си — нищо ново, всичко си е точно така, но никога не са си представяли, че Нешка изглежда така на състезание.

Самата Нешка е потресена от тази гледка. Много вътре е бръкнала камерата. И тя не е подозирала, че може да изглежда така. Чувствува се неудобно, че всички ще я видят, зарича се, че няма да разреши повече никога да я снимат на състезание.

— Знаеш ли, когато Илиана казваше, че съм изглеждала жълта-зелена, ми се струваше, че на Илиана така й се е видяло. И малко се ядосвах, че не ме вижда такава, каквато съм — спокойна, овладяна, уверена. Не зная защо ми се струва, че така изглеждам, когато състезанието вече започне. Сега един мит, с който така дълго съм живяла, рухва.

Аз пък съм изненадана от нейната изненада. През всичките тези години тя изглежда все така по време на състезанията. Може би огромното й желание да бъде овладяна, уверена, спокойна й е създало усещането, че го е постигнала. Не знаех, че живее с такава представа за себе си. Ето че човек непрекъснато открива все нещо ново у другия. У себе си — също. Момичетата, погълнати от собственото си вълнение, са я виждали съвсем друга. Каква? Не, сега вече не могат да си спомнят каква. Този филм изтри всичките им досегашни представи.

Колегите на Дюлгеров — също трогнати от филма, изтъкват толкова много достойнства, че не може да не е щастлив.

Премиерата мина при бурни аплодисменти. Дойдоха артисти режисьори да поздравят създателите на филма. По-късно спечели и „Златния ритон“. Нешка пита какво означава това:

— Нещо като републикански шампион — казва Дюлгеров.

— Само?

Дюлгеров е огорчен. При награждаването някаква колежка го обвинила, че си избрал тема, която не може да бъде отречена. Разбира се, че ще получи „Ритона“. Как не! Филм за Нешка Робева и нейните момичета! Какво може да се състезава с едно такова заглавие.

Струва ми се, че на такава забележка изобщо не бива да се обръща внимание. И е злобна, и е дребнава. Кой й е пречел на нея да си избере такава тема. И после въпросът не е само в темата. Тя беше избирана и преди него.

Не знаех, че Дюлгеров е толкова уязвим. Отрови си празника.

Аз не можех да разбера друго. Бях в командировка в няколко града няколко месеца след пускането на филма по екраните. В Пловдив се оплакаха, че прожекциите били през деня, когато хората са на работа. Във Варна ми казаха, че докато чуят, че има такъв филм, и вече го нямало. В Толбухин питаха какво е станало с филма. Отдавна прочели рецензии. Да не би нещо да са го спрели…

На едно обсъждане със зрители в кино „Дружба“ на Дюлгеров му беше отправен и друг упрек, на който той погледна вече доста по-весело. Стана една историчка и каза, че не можела да му прости, че си пилее таланта, за да прави филм за гимнастичките. Салонът се забунтува. „Не — казва момичето — филмът и на мене ми харесва, и мене ме развълнува, и аз нямам нищо против гимнастичхкте — напротив, горда съм с победите. Но не мога да простя на Дюлгеров, че си пилее таланта. Аз очаквам от него плодовете на неговата фантазия, очаквам сценарии, в които ще се е вложил творецът, очаквам да обогати българското кино със свое мислене, със свое търсене. Документално кино могат да правят и по-малко талантливи режисьори…“

Скочиха да й кажат, че и документално, и игрално кино могат да правят посредствени режисьори, но то няма да бъде същото. Дюлгеров каза, че съвсем не смята, че си е загубил времето и попилял таланта си, като е влязъл в залата на гимнастичките. Имал огромно желание да покаже как изглежда този български феномен Нешка Робева, защото нашата нация има нужда да се гордее с делата на децата си, и единственото нещо, което в случая го интересува, е дали настина е успял да запознае нашата публика с тази жена, с тези момичета, които всички толкова много обичат.

Успял! — казваше салонът. Благодарят му. Нека да разкаже нещо повече. Нещо невлязло във филма.

Дюлгеров разказва как наскоро бил на един турнир с отбора по художествена гимнастика. Нешка направила много силна композиция по музика на Бела Барток за въжето на Бианка Панова, но публиката не харесала тази композиция и сега Нешка ще я сменя. Изглежда, не се е харесала музиката на Барток.

— На Нешка харесва ли й? — питат от залата.

— Разбира се, щом е създала композицията си точно по нея.

— Кажете й да не обръща внимание на публиката. Тя трябва да възпитава вкус у зрителите, не те да й диктуват. Кажете й, че всичко, което е направила досега, е великолепно. Щом на нея й харесва, няма какво да сменя…

Излизаме от салона и около всеки от нас се натрупват още хора, които искат нещо да питат, нещо да кажат. Едно момче чака да си отидат другите и много настойчиво повтаря: „Кажете й, че тези момичета не я заслужават. Кажете й, че ние всички я обичаме и подкрепяме и знаем, че всичко, което прави, е съвършено, но нека да не се ядосва. Те понякога нарочно я ядосват. Аз работя с бащата на едно момиче от нейната зала. Всичко зная…“

Не искам да зная с кой баща работи, кой какво разказва и кой какво знае. В крайна сметка всички всичко знаят. А тези момичета не могат да я заслужават или не заслужават. Тя ги е създала и до голяма степен те са това, което е градила от тях в продължение на години. Защото те наистина растат повече при нея, отколкото при бащите и майките си…

Тръгвам си от тази среща с особено настроение. Ето една съвсем друга публика. Всъщност защо друга? Спортната публика просто няма възможността да говори, да пита, да казва какво би простила и какво не. Тя аплодира и така изразява и чувства, я настроения. Тук имат думата и хората си казват. Също така екзалтирани, крайни, непримирими както в спортната зала. А какво ли би било, ако след състезанието се даде думата на зрителите и кажат какво мислят, какво искат и какво не искат? Не искам да съм на мястото на съдииките в този момент…

След няколко дни, когато Нешка се връща от един турнир, й разказвам за срещата и за поръчението на хората от тази дискусия да не слуша публиката, да не сменя музиката на Барток.

Да прави всичко, което тя смята за най-хубаво, и то ще си е хубаво.

— Да, но то не може да бъде хубаво, ако не слушам публиката. Тя не ме подкрепи в този случай не защото не й харесва Барток, а защото Бианка още не е узряла за тази музика. Избързала съм. Случват се такива неща. Съвсем не си мисля, че съм безпогрешна. И точно затова винаги слушам какво ще ми каже залата. Няма по-точен, по-верен съдия. Вярно, казвала съм, че трябва да се възпитава вкус у публиката и към друга музика, да не се водим по шлагера на деня или по това, което непременно ще е най-популярно в дадена страна, но винаги съм избирала това, което гимнастичката може да почувствува пълно, това, което отговаря на замисъла ми за композиция, и решавам, че всичко е както трябва едва когато и залата го приеме. Възторжено! Друго не признавам. Ако нещо не ми достига в аплодисментите още в началото, когато показвам композицията, трябва да потърся причините. Понякога то е от недостатъчната подготовка. Композицията не е „улегнала“. Тогава не се безпокоя. Но продължавам да слушам залата при втората, третата поява… Няма публика, която да не е дорасла за хубавото…