Гледаме с Илиана един концерт на София Ротару по телевизията. „Бедата не е в това, че ти не ме обичаш, бедата е в това, че аз не мога да те разлюбя.“ Публиката ръкопляска много. После певицата пее друго: „Напразно се стараеш, напразно се измъчваш, напразно чудеса от подвизи правиш, обичам друг“, и залата е десет пъти по-възторжена.

— Ясно ли ви е, другарко, какво обича публиката. Не страдащата, а побеждаващата жена. Побеждаващия човек…

— Ясно ми е, малка другарко. Точно това ми е ясно, още преди ти да се родиш. За мое огромно съжаление нищо не може да се промени. Не мога да те накарам да се откажеш да мислиш за първото място, колкото и да ти обяснявам, че онази зала в Страсбург е зала точно за тебе. Била съм там. Игра Стоян Делчев и видях как могат да оценят красивото онези хора, но ти искаш да ти обещая само едно: не възторга на публиката — него ти обещавам, имаш го. Ти искаш друго. Шампионската титла…

— Познаваш ли Наско Сираков? Някакъв футболист… — пита ме Нешка.

— Не някакъв, а една от големите надежди на българския футбол.

— Така си и знаех. Значи го познаваш. Що за човек е?

— Познавам го, защото чета вестници и от време на време гледам футболни мачове. Но от разстоянието, от което ги гледам, не мога да разбера какъв човек е. Малко сприхав, разправя се със съдиите. Показват му от време на време жълти картони. До червени, доколкото ми е известно, досега не се е стигнало.

— Оказва се, че много ти е известно. А известно ли ти е, че се хвалел, че ще се ожени за Илиана, а тя твърди, че изобщо не го познава. Но, разбира се, и тя чула за тази женитба, та се събудило любопитството й, отишла на мач, видяла го. Казва същото. И на жълтия картон попаднала и вече успя да се ядоса. Видяла, че е и много хубаво момче, разбира се. Най-хубавият футболист…

Пристига и Илиана с този въпрос:

— Познавате ли Наско Сираков?

— Още ли твърди, че ще се ожени за тебе и не се е появил? Сватбата вече наближава, а женихът никакъв го няма.

— Вас човек с нищо не може да ви изненада. И можете ли да ми обясните що за човек е това. Страхотна скица. Ще разправя на цяла София, че ще се ожени за мене, и не е направил никакъв опит да се запознае дори.

— Толкова си любопитна, че се чудя как не си отишла да се представиш.

— Другарко, толкова не ме познавате! Мога да бъда страхотно търпелива…

Беше ми ясно, че тактиката на Наско вече е успяла. Оставаше отблизо да е толкова привлекателен, колкото отдалеч.

Никак не се изненадахме, когато наскоро ни поканиха на годеж, а след това и на една чудесна, щастлива сватба. После дойде и една чудесна малка Славея и Илиана се оттегли от залата, вече забравила огорчението. Нешка не го забрави.

Отивам в Будапеща за Световното първенство по спортна гимнастика и директорът на блестящо организирания пресцентър Петер Силай ме посреща още от входа с добра новина:

— Сега ли пристигаш? Жалко! Преди два часа завърши пресконференцията с президента на МОК. Самаранч. Каза, че идва от България, че е видял вашия ансамбъл. Великолепно! Направил му огромно впечатление и господин Самаранч ни увери, че лично той ще настоява ансамблите да влязат в олимпийската програма. Още веднъж вашата Нешка Робева свърши голяма работа.

— Откъде знаеш, че авторката на ансамбъла е Нешка?

— Не си ли забелязала, че винаги всичко зная. Както и това, че сега тук за тържественото откриване сте изпратили не Нешкиния, а стария ансамбъл. Разбирам ви и все пак много съжалявам, че няма да видя още сега това, което вече е видял господин Самаранч. Ще трябва да изчакам Световното първенство в Страсбург…

Срещам и Андре Беекман, директор на Амстердамското европейско първенство по художествена гимнастика, който тогава ни предупреждаваше, че е приготвил само Български химн, да не го изложим, като пропуснем някой златен медал. Оттогава Беекман следи с голям интерес проявите на нашия отбор. Вече научил, че Нешка е поела ансамбъла, иска да му кажа всички подробности.

— На каква музика?

— Музиката е специално написана от един наш композитор. Борис Карадимчев се казва…

— Да, разбира се. Робева ще иска непременно и специална написана музика и ще обясни точно какво й трябва. Все пак какво представлява, каква е темата?

— Пролетно надиграване…

— Мисля, че нещо си представям, но сигурно ще излезе съвсем друго. А какво предвиждате — коя ще бъде шампионката в Страсбург? Според мене Лили Игнатова…

Казвам колко се ядосва Нешка на тази вечна прогноза, която й обърква момичето, и колко се ядосва, че Лили не може да свикне с тези прогнози и да не им обръща внимание…

— И сигурно най-много се ядосва, че Лили все пак не става шампионка. Нешка обича най-много Лили, нали? Мене ако питате, няма по-голяма гимнастичка от Раленкова, но нея могат да разберат малцина. Много напред е отишла. Друга гимнастика играе. Изключителна. Но залата в Страсбург ще предпочете жизнерадостното дете на България Лили. Мисля, че познавам тази публика.

— Но ние имаме още една гимнастичка — Диляна Георгиева.

— Да, новото чудо на Робева. Невероятно темпо. Такова нещо не съм виждал. Диляна, разбира се, също може да стане шампионка, но нали знаете — още няма име, а съдийките…

— Не съм съгласна. Съдийките в художествената гимнастика не могат да понасят точно имената. Не сте ли забелязвали, че това е привилегия само в спортната гимнастика?

— Не зная, мисля, че в Страсбург ще предпочетат Лили.

— А съветските гимнастички? Виждали ли сте ги скоро?

— Преди три месеца, но за такъв срок не може да се направят чудеса. Вярно, съдийките са против вас и правилникът вече е остарял. Раленкова играе за единайсет, но повече от десет не може да получи. Десетки получават и други и това не е справедливо. Трябва нещо да отделя класата на гимнастичките. И все пак колкото и да се поощряват едни и да се ощетяват други, класата си е класа и в крайна сметка си казва думата. А можете ли да ми кажете защо Робева обича всичките си състезателки, а Анелия — не.

— Така ли? Това е съвсем ново за мен. Защо мислите така?

— Ами наблюдавам я вече от години. Ще погали това, ще прегърне онова, ще, целуне трето, на Анелия само ще кимне отдалеч, най-много да я докосне по рамото — нещо като лек тласък преди старта… Най-галените са Илиана и Лили. Не, какво говоря, май Диляна, тя все се гуши в треньорката…

Обяснявам му, че Анелия обича да е сама преди старта, да се съсредоточава, да се концентрира. Илиана има нужда да знае, че я обичат и й се радват, че й се надяват и изобщо че освен нея няма нищо на тази земя в този момент. Лили се страхува и й трябва тази топлинка, тази ласка, за да се отпусне. Диляна, както Илиана, трябва да е много обичаната в този момент…

— Не, не мога да се съглася, че Анелия не изпитва тази нужда. Наблюдавах я с колко обич и молба за обич поднесе цветята си на Нешка след един турнир. Какъв копнеж треньорката да я приеме като другите…

— И тогава Нешка я целуна, нали? Когато състезанието вече беше свършило.

— Защото е победила ли?

— Защото е играла хубаво, силно. Не преди състезанието, защото Анелия тогава действително има нужда да е сама.

Не мисля, че го убедих. Забравих да прибавя най-силния аргумент. Как така „нелюбимата“ Анелия е станала най-голямата гимнастичка. Нали точно Нешка трябва да я подготви така, че да играе друга гимнастика, както после щяха да отбележат всички — гимнастика на бъдещето. Можеш ли толкова много да правиш за някого, когото не обичаш? Е, разбира се, за всички най-силни аргументи човек се сеща все по-късно, когато събеседника му го няма. Но сега събеседникът ми казва нещо, за което с благодарност ще си спомня в Страсбург:

— Не се страхувайте от съдийките. В Страсбург публиката няма да им позволи да прекаляват. Французите са горещ народ и вашите гимнастички не могат да не им харесат. Особено Игнатова.

Връщам се в София и разказвам на Нешка за разговора ми с Андре Беекман.

— Значи пак прогнози за Игнатова. И как да скрия вестниците и как да скрия самата Игнатова от всички, които ще й разказват какво са прочели или какво някой друг е прочел. Значи не обичам Раленкова. Това пък откъде го е измислил. Много си фантазирате вие, журналистите. И този поглед с мъка и болка, и молба за обич. Никак не мога да си спомня у Анелия такъв поглед. И никога не съм се замисляла как изглеждаме отстрани преди състезанието. Ето каква гледка сме били. С някои се обичаме, с другите не. Как искам да му повярвам на Андре, че българка ще е шампионка! Досега все е познавал. Дано и този път…

Позна и този път. Имаше време, когато ни се струваше, че всичко е загубено в това състезание. Само една вечер замръкнахме с трето и четвърто място и ми стана ясно какво ме очаква, когато ще загубя истински. Водеха Белоглазова и Куткайте. Никой да не ме пита как. Анелия изпусна лентата и като че ли наказаха всички. Знаех си, че трябва една грешка на една от трите, за да ми пометат тройката. Откога го чакат.

Чуждите журналисти и треньорки идват и ми казват, че утре моите момичета непременно ще победят, защото са толкова силни, че съперннчките им няма да могат да издържат. Потискащо силни. Изключителни. Невероятни. Това се сипе от всички страни като окуражение. Идва Андре Беекман и казва: „Не може утре да не победите. Твоите момичета играят такава гимнастика! Видя ли как ги посреща вече публиката…“ Идва Ливия Меделонски — треньорката на ФРГ, Мария Чижкова — треньорката на чехословашкия отбор, Лида Новакова — журналистка от Полша. Някои казват, че утре непременно ще победим, други, че все едно на кого съдийките ще дадат титли и медали, българките отново показват изключителна гимнастика, все още никой не може да се сравнява с тях. Идва накрая дори съветският телевизионен коментатор Валентин Скарлятин: „Нешке, приготвяй се. Утре ще пием българска ракия. Толкова са ти силни гимнастичките, че не виждам никаква надежда…“

Не ми се прибира в хотела при нашите. Така ме пометоха преди малко. Така ме отрекоха набързо. Казвали ми, че хората ще дойдат тук с по-леки композиции, но с чисти изпълнения. Казвали ми, че нашите момичета дъх не могат да си поемат от риск и трудност и много естествено е това, че Анелия е изпуснала лентата. Казвали ми, но дебелата ми глава не може нищо да приеме. Нищо, което тя самата не е измислила. Точно така грубо — дебелата ми глава.

Казвали ми и за музиката на ансамбъла. Съветските гимнастички играят по музика на „Кармен“ и, разбира се, французите, които не могат да не обичат Бизе, и не могат да не ръкопляскат, още щом чуят първите тактове… Казвали ми, предупреждавали ме, съветвали ме и нищо не съм приемала от толкова мъдри съвети. Всичко това не го казват лично на мене. Викат на две крачки. Събрала се е голяма група и все по-голяма става. Спорят, обвиняват. Някой се опитва нещо да ме защити, но протестите задушават единствения ми защитник. Във викането не разбирам кой е. Бързам да се измъкна. Не зная кой ме е видял, кой не, искам по-бързо да изляза. И срещам Силвестър Милчев от вестник „Работническо дело“: „Нешке, горе главата! Не може винаги да си пръв. Важното е, че момичетата играят силно…“

Така му бях благодарна на този човек в тази вечер. Не толкова за това, което казваше, колкото за добротата, за съчувствието, за човешкото отношение.

Смазана съм. Не от това, че една вечер замръквам, без да са начело моите момичета. Не от това, че Анелия изпусна лентата. Не от твърдата решимост на съдийките най-сетне-да пробият българския бастион. Сутринта един вестник питаше ще може ли някой да го пробие. Казвам си — може, всичко може! Но как може тези жени, които от толкова години наблюдават големи и малки състезания, как може да не са видели, че силата на българския отбор е точно в риска, в трудността, в големите композиции. Че ние ако не превъзхождаме рязко, категорично, ще ни пометат, та нищо няма да се види.

Нали все искат всяка година да се организира екскурзия, да им се дават командировки, да отидат на голямо състезание, защото са специалкстки и трябва да се учат. И какво научиха от толкова много учене?

Осъмвам с триста закани. Най-страшната от всички — ще видите днес как ще играят българките!

Играят фантастично. Прав беше Андре, като казваше първата вечер: „Нешке, не може утре да нямаш шампионка. Никой не може да издържи на твоята тройка. Страшни са! Над съперничество, над съдийство!“

Винаги с особена благодарност ще си спомням за страсбургската публика. Как бързо, как точно се ориентира, как умее да отличи това, което е действително за отличаване. До какви непознати, невиждани размери стига възторгът. Слушах залата и това беше най-хубавата музика, която някога съм чувала — този грохот от аплодисменти за моите чудесни момичета.

Анелия игра като … Анелия. Няма никакво друго сравнение. Никоя не може да играе като нея. Това беше Анелия, каквато я виждах след една година. Това беше зала, която явно може да изтръгва нещо от неподозирани глъбини. За оценка 9,9 публиката вдигна такъв скандал! Ще помислиш, че ще се срутят стените на зала „Ренюс“. Десет минути никой не може да потуши развилнялата се буря. Напразно спикерът повтаря непрекъснато, че така пречат на френската гимнастичка, на която предстои да играе след Раленкова. Накрая започна да повтаря: „Франция, Франция“, докато прикове вниманието. Заслушаха се хората да чуят какво й е на Франция и разбраха едва тогава, че ще играе състезателка от Франция. На съдииките им стана ясно, че в тази зала трябва да се внимава.

Лили, която във вчерашния ден ми беше скъсала нервите с безупречната си прецизна, точна, страхлива игра повече, отколкото Ани с изпускането, сега ме караше да забравям за всички ядове, които ми е създавала. Ето го жизнерадостното дете на България. Наистина подлуди тази чудесна зала. След протеста за онова 9,9 на Ани и на моите момичета започнаха да вдигат десетки. Само че няма ли да се окаже малко късно? Преди това за обръча на Лили вдигнаха 9,8. Видеозаписът не можа да покаже никаква грешка. Защо бяха смъкнали тези две десети? Някоя от съдинките видяла, че обръчът вибрира, но понеже бил чак до тавана, в този момент видеозаписът не могъл да го хване. Толкова е излишно да се пита защо, че се учудвам на упорството си…

На Даля Куткайте нервите не издържаха. На Галина Белоглазова й предстоеше да играе бухалки, последния уред. Трябваше да го изиграе без грешка и да бъде шампионка. Спъна се и изтърва бухалките в последната секунда. Буквално на самия финал, когато оставаше само да се поклони на публиката и да поеме короната.

Сега вече всичко щяха да решат бухалките на Диляна. Не мога дъх да си поема от напрежение. Казвам й: Диляяче, нямаш никакви шансове. Играй ги тези бухалки така, че зала „Ренюс“ да ги види в целия им блясък. Хайде, дете, покажи какво можеш. Диляна се усмихна щастлива още преди победата. Все и казвам — внимавай, Диляна, не забравяй мярката, внимавай да не изскочиш от килима. Сега и казвах точно това, което иска да чуе Диляна — играй, както ти можеш да играеш. Игра. През цялото време се страхувах само от едно — да не изскочи наистина извън килима. При всяко доближаване до края си казвах това вечно „внимавай“, което сега за щастие не можеше да чуе. Музиката се чуваше само някъде в началото. Диляна играеше под такта на аплодисментите. Ах, как обича точно този съпровод Диляна!

В краткия път от подиума до мене вече е научила, че е шампионка. Абсолютна световна шампионка и идва да се гушне безкрайно щастлива и да прошепне няколко думи — най-голямата награда за треньора: „Благодаря за вснчко. И затова, че ми казахте, че нямам никакви шансове. Ако знаех, че от бухалките зависи титлата, щях да се стегна и може би да сгреша.“

Ако ме питат как трябва да се държи треньорът на самото състезание, как да окуражи състезателите, как да се оползотвори максимално изработеното в тренировъчната зала, как да се даде повече, не по-малко, защото това, че се играе пред публика, стимулира едни, потиска други, това, че се играе на голямо състезание е също психологически фактор с две остриета … няма да мога да кажа. Не защото не искам, а защото действително не мога. Аз съм си създала един подход, проверен в много турнири, различен към всяка. Какво трябва да кажеш в последната минута, за да събереш всичко, което има в твоята състезателка? Може би въпрос на интуиция. Нямаш време да премисляш, да правиш анализ, да избираш предварително подготвени думи. Те идват някакси в момента.

Какво не трябва да прави треньорът по време на състезанието, зная. То беше желязно правило на моята треньорка, стана и мое. Състезателите не бива да се товарят с мисълта за класиране, оценки, съдии. Треньорът трябва да се подготвя да посрещне спокойно и грешката. Това е нормално човешко поведение. Никой не е машина, за да искаш да бъде безотказно точен. Моята грижа да не се допускат грешки е в тренировъчната зала. Ако там всичко е подготвено както трябва, грешката вече ще бъде някаква случайност и трябва да се приеме, без да се драматизира.

Абсолютна световна шампионка — Диляна Георгиева. Световни вицешампионки — Раленкова, Игнатова, Белоглазова. Никак не е лошо. За момент забравям всички ядове и страхове. Как изглеждаше безнадеждно всичко и как хубаво завърши. Питам се за кой ли път — може ли човек да е толкова щастлив, и се сепвам. Как така завърши? Завършил е многобоят на индивидуалните състезателки. Ами шампионатът на уредите? Ами ансамбълът?

Изпуснаха две от момичетата във втория ден обръчите и се надигна тази вълна, която не можеше да не се надигне. Не ме интересуваше кой какво говори. Момичетата трябваше да се стабилизират, за да им се напомни, че са много добре подготвени, няма от какво да се страхуват и главно да не нищят сега грешката. Тръгвам към тренировъчната зала и чувам двама български журналисти да си говорят доста високо, така че всички да ги чуят:

— Видяхме чудесно българско изпускане на обръчи.

— Ами говорих й аз, че тази музика не може да се наложи…

За какво ли единият се радва на чудесното българско изпускане, какво общо има грешката с музиката… Чудя се тези двамата за какво ли пък злорадствуват. Сигурно ме мразят, въпреки че не мога да измисля никаква приемлива причина. Но, от друга страна, могат ли да мразят шестте момичета? Изключено! Това са деца, които не са успели да влязат в конфликт с никого. Съвсем сигурна съм, че двамата журналисти дори не ги познават… Абе, какво съм се загрижила за такива глупости. Злорадствуват, защото им се злорадствува и имат повод.

Това, от което бях най-доволна и обнадеждена, е, че децата не се караха. Успокояваха се. Пожалиха двете, които сбъркаха. Спомних си как в Лондон след една такава грешка цяла нощ се караха, прехвърляха си вините треньорки и състезателки. И, разбира се, третото ни място съвсем не беше изненадващо. Това, че тези момичета си бяха създали добър колектив, ме караше да вярвам, че ще издържат в най-трудното, в последния ден, когато се решава победата.

Издържаха. Играха така вдъхновено, така ярко, подчертаваха с толкова настроение всеки детайл, че се видя цялата красота на композицията, цялата красота на шест момичета, които нямаше какво да крият. Можех вече наистина да си отдъхна. Въпреки силата на трите големи никой наистина нямаше да ми прости провала на ансамбъла. А за мене вече и второто място щеше да се смята за провал.

Шампионатът на индивидуалните състезателки беше ново тържество на българската школа. Отново 14 медала. Отново три пъти по три български знамена на пилоните. Само че сега бях тръгнала с девет гимнастички и деветте станаха световни шампионки, защото и двете вицешампионки от многобоя взеха златни медали на уредите. Наистина точно такава победа не бях имала и толкова щастлива не бях се чувствувала.

Стойчо беше тръгнал с колата за Страсбург и аз реших да се върна с него, не със самолета. Добре, че останах, защото на другия ден установихме, че колата е разбита и ограбена и бяха необходими няколко дни, докато се оправи. Трудно е сам човек след такава радост да се оправя в чужда страна. На връщане в Белград отседнахме за една нощ в една колежка — Вера Радославлевич. Тя ме посрещна с тържествена торта, направена по тържествения случай. Обадила се Маргарита и казала, че съм герой. Отначало не обърнах внимание на цялата тържественост на Вера.

— Ама ти не разбираш ли какво ти казвам? Ами да, за Маргарита съм си все герой…

Казвам го и изведнъж се сепвам. Ама за какво ще се обажда Маргарита чак в Белград. Да не би… Не смея да си го помисля…

— На социалистическия труд? — пита Стойчо.

— Точно така, някъде съм го записала…

Отпразнувахме веднага, разбира се. Стойчо все има някакви бутилки за всеки случай. Ето ти го и случая. Радвам се и бързам да се прибера, за да видя истина ли е. А си мислех, че мене никакви награди не могат да ме развълнуват…

Отивам към залата с малко страх. Сега, след такава победа, как ли ще се разфукат, как няма да им се тренира, колко ли ще ме успокояват, че нас вече никой не може да ни настигне. Нищо подобно. Щастливи, мобилизирани, готови за нови подвизи. Изглежда си спомнят онази кошмарна вечер, когато замръкнахме с трето и четвърто място. Изглежда малките настръхват, като си спомнят какво беше след грешката.

Предстоеше подготовка за Олимпийските игри в Лос Анжелос. Първите за художествената гимнастика. Започна едно наистина ужасно време, когато непрекъснато ни се напомня, че игрите, разбира се, не са като световно първенство, че нищо няма да струват досегашните ни победи, ако се провалим точно на първата си олимпиада, че трябва съвсем сериозно да се отнесем и т.н. Имаше дни, в които съжалявах, че сме станали олимпийски спорт. Това, когато много ми натежи напрежението. Иначе се радвах, разбира се. Кой би искал повече една олимпиада…

Бяха определили от миналата година и комисари. Когато пристигна представителят на ЦК на ДКМС, вече изтръпнах. Представях си го, както започна да идва всеки ден, че изведнъж ще реши да изпълнява комисарските си задачи и ще започне да ни агитира всеки ден колко страшно е на олимпийските игри, и как трябва да преустройваме работата си, и как по-сериозно да погледнем. Настръхвах и чаках деня на конфликта, защото твърдо бях решила, че ако и той започне да ме поучава непрекъснато, няма да издържа. За голяма моя радост Ангел Гурмев, който в началото идваше, наблюдаваше тренировките и мълчеше, постепенно се отпусна, сприятели се с момичетата, разведрявате атмосферата с някоя шега. Започна да носи най-новите, най-хубавите книги, да осигурява билети за театрални постановки, от време на време пристига с някой артист. Внесе празниците в нашата зала. Рожден ден на някое момиче, за което, залисани в работата си, не се сещахме. Отначало се питахме за коя ли е днес, щом видим Ангел с букет, после започна да ни предупреждава няколко дни по-рано, та да си бъде празникът празник. Пристигаме ли, заминаваме ли, на какъвто и да е турнир — Ангел е на аерогарата. Срещи с щангистите, срещи с алпинистите, срещи с артистите от Младежкия и Народния театър, с работници от заводи… Как успява да ги организира така, че да се връщаме с благодарност към тези вечери, към тези разговори.

Поехме и шефството над един дом за изоставени деца в Бояна. Носехме им подаръци, децата много ни се радваха. А когато си тръгвахме, плачеха и ние се чувствувахме виновни с чужда вина. Имаше едно много хубаво и много тъжно момченце. Много ми се искаше да го взема. Стойчо пита: „А защо точно хубавото момченце, защо не вземеш някое грозничко, защо не вземеш всички…“ Няколко дни у дома остана едно момче, на което трябваше да се осигури специална медицинска консултация. Стойчо протестираше, че ако остане по-дълго ще му дожалее и няма да може да го върне. И ако не мисля да превръщам дома ни в частна детска градина, трябва по-бързо да се справя с медицинския проблем и да отведа момчето в детския дом. Истината е, че аз нямах време да се грижа достатъчно дори за дъщеря ни, така че не беше справедливо да му стоварвам нови грижи. И той си има работа и в крайна сметка не може да се помогне на всички деца, но всяко посещение в Бояна ме разстройваше. Момичетата също се връщаха в залата като попарени, а когато директорката се обаждаше отново, нямах сили да й откажа.

Нашият неуморим комсомолски комисар проявява безкрайна изобретателност, когато трябва да зарадва, да развесели момичетата. Устройва и карнавали, които са наистина весели празници. Понякога съвсем тактично намеква: „Виждате ми се всички много уморени. Какво ще кажете за една екскурзия до Витоша“, или „Какво ще кажеш, да организирам ли един ден бригада в кюстендилските черешови градини…“, или „Обадиха се от Димитровград. Решили са да си построят младежки дом. Искат първите средства за него да съберат от една продукция на националния отбор.“ На Димитровград аз никога не мога да откажа. Там публиката ни посреща така хубаво… От време на време в нашата зала пристига и Станка Шопова, тогава първи секретар на ЦК на ДКМС. И тя пита дали имаме нужда с нещо да ни се помогне. И не ни затормозява с това, колко много очаква цялата общественост и колко ще бъде жалко, ако не издържим. Не, държи се съвсем естествено, разведрява това напрежение и неизменно завършва с: „Ако ви трябва нещо, ако имате някакъв проблем, в който можем да ви помогнем…“ Нямаме. Доволни сме, че усещаме непрекъсто тази грижа. Достатъчно ни помагат и с това, че ни изпратиха Ангел, защото се оказа, че действително ни е бил нужен такъв човек. По-ведро стана с него в нашата зала. И за да не ни липсва никога, когато е в отпуска, когато е в командировка, идва едно друго момче — Румен Ангелов. Понякога го виждаме на аерогарата, понякога в залата и знаем, че Ангел не иска да ни остави без внимание. И тогава, когато го няма, трябва да ни посрещне добрата усмивка на Румен…

Имате ли нужда от нещо? Може ли някой да ни помогне — пита винаги другарката Шопова. Нямаме. Можем да си помогнем само ние. Програмата, която подготвяме за, олимпийските игри, трябва да е наистина супер. И е. Работим с огромно увлечение. Гледам каква чудесна тройка имам, гледам как до големите ден след ден израства мъничката, крехката като трепетлика Бианка. Усещам сърцето си да пее и от време на време да се свива от една съвсем нова болка. Защо регламентът на игрите предвижда две, а не три момичета? Коя от тези три толкова големи гимнастичкн ще трябва да се лиши от големия си шанс? Защото нали и трите са получили шампионска подготовка, и трите са доказали, че могат да бъдат на първо място, а всичко ще се реши най-вероятно от състезанието в последния момент. Досега нервите и на трите издържаха, но трябваше да се борят с момичета от други отбори. Никога помежду си. Няма ли да ми осакати атмосферата в отбора тази борба? Какво ли си мислят сега, когато са се втурнали в тази подготовка за първите си олимпийски игри? А не са ли толкова мобилизирани точно защото всяка усеща вече, че трябва да защити мястото си и това ще бъде „адски“ трудно, както са свикнали да се изразяват. Точно „адски“… Не зная добро ли е, не е ли, че три толкова силни ще трябва да се преборят за две места. Сърцето ми се свива, като си помисля, че трябва да замина с две и едната да е резерва. Една от тези три — резерва! Как ще го понесе. Аз отсега не мога да го понеса.

Бяха попитали на пресконференцията в Страсбург новата абсолютна световна шампионка:

— Дава ли ви сега титлата някакво предимство при определянето на олимпийския отбор?

— Никакво. След няколко дни влизам в залата с всички и нямам ни права, ни предимства. Само това, което си завоювам във времето до игрите. Ще е нужна много работа. Другите кандидатки имат много качества и също никакви предимства…

Умно, точно отговори Диляна. Никой няма никакви предимства. Аз също.

Една френска журналистка — Кристиян Вайбел, беше написала след шампионата на Световното първенство в Страсбург: „…Световната шампионка от Мюнхен Анелия Раленкова, втора предишната вечер, просто омая всички със своята смелост, грациозност, чар. Публиката бе в краката й. Журито в тон с публиката. Десет за съчетание с обръч, 10 за топката, 10 за лентата и «само» 9,9 (му се иска на човек да напише) за съчетанието с бухалки. Това струпване на постижения беше едно признание за непокътнатия талант на една световна шампионка, която ще гони своя реванш по време на Олимпийските игри в Лос Анжелос, ако пожелае Нешка Робева. Защото изборът на двете в рамките на българския отбор ще бъде страшен — в духа на Корней: дългът преди всичко.“

Ето че Кристиян Вайбел се беше сетила и ме пожали в деня на най-голямата ми победа. Нищо по-точно от написаното — изборът на двете в рамките на българския отбор ще бъде страшен. Само че нищо не зависи от това, какво ще пожелае Нешка Робева. Единственото, което мога да искам, е да играят трите. Ако продължаваше да се състезава Илиана, сигурно щях да искам да са четири…

Какво искам аз, няма никакво значение — не мога да променя олимпийския регламент. В крайна сметка кои ще бъдат тези две, си е техен проблем. Моят е по-прост, по-ясен — как да ги подготвя и трите така, че да е трудно да се каже кои две. И още — нещо — да се заема по-сериозно с Бианка Панова. Това, че ми предстои олимпийска подготовка, съвсем не означава, че трябва да се занемарява едно безспорно ярко дарование.

Как да подготвя трите така, че да е „страшен“ изборът в рамките на българския отбор? Какво още, след като се смяташе, че сме стигнали невъзможния вече таван на натоварване?

Като състезателка никак не обичах кросовете. И никак не бях убедена, че са ни нужни. Мислех си, че се изморяваме без никаква нужда. Но не смеех да го кажа. Тогава почти всички треньори с амбиции приемаха кроса като нещо абсолютно задължително. Смятаха, че дава сила, че е изключително полезно това бягане на открито. Увеличаваха километрите и така вярваха, че увеличават и издръжливостта. И сигурно има нещо вярно в това, но защо никак не можех да се примиря с кроса и никога не можех да повярвам, че ми е полезен. Когато отидох при Изан Абаджиев да ме посъветва какво да правя с този крос, в който толкова се съмнявах, но не смеех да го премахна така изведнъж, когато все още почти всички треньори го смятат за задължителен, Абаджиев ми разказа една любопитна подробност от своя опит. Бягал в сняг до колене, после бягал на един крак, на другия. Километри. Очаквал, че ще стане много силен, че резултатите ще отхвръкнат. Та нали още никой не бил правил точно такъв крос. Вместо да отхвръкват нагоре, резултатите започнали да спадат застрашително. Утешавал се — нищо, ефектът сигурно ще дойде по-късно и упорствувал. После разбрал, че никакви добри резултати не могат да се постигнат по този път. Ако бил бегач, може би, но като щангист — безнадеждна работа. Оттогава се научил да търси силата в специфичната работа с щангата. Сигурно и аз ще намеря качествата, които търся, точно в спецификата на художествената гимнастика. Трябва само да се мисли и да се търси…

Благодарна съм му на Абаджиев. И мислех, и търсех, и намирах, и бях щастлива с всяка своя истина — изтрудена, изстрадана.

Наскоро Маргарита беше правила едно интервю с големия треньор и той беше казал, че в неговата зала и в залата на Нешка Робева факторът увеличаване на физическото натоварване е вече на изчерпване. Трябва да се търсят психологическите фактори. Точно тази мисъл ме занимава вече от доста време. Трябва отново да се мисли и търси. Всъщност треньорската професия е точно това — непрекъснато мислене и търсене, но то се налага в някаква свръхдоза в такива повратни моменти. В това е трудността, но и удовлетворението.

Бедата ме връхлетя така изневиделица, че забравих всичките си предишни страхове. Преди световното първенство Анелия беше получила някаква малка, но болезнена мускулна херния. Извикахме специалист, би й някаква инжекция и забравихме и за травмата, и за болката. Сега Ани тренираше, не чувствуваше никаква болка, но на това място, на бедрото, мускулът започна да хлътва. Стана като малка дупка. И ето че нашият лекар започна да изказва отначало мъгливо, а после все по-ясно опасенията си, че може би инжекцията е била бита в нерва, че може би това е началото на някаква дълбока атрофия, че може би Анелия ще се парализира.

Бяхме на лагер в Кюстендил. Не можех да разбера как при такива опасения лекарят си стои най-спокойно в Кюстендил. Как може толкова страшни „може би“ да му се въртят в главата и да не предприеме нищо! Вдигнах тревога, исках да се постави диагноза, да се търси незабавно лечение. И ето че лекарят, който беше поставил инжекцията, замина с Ани за Франция. Френският специалист не бил виждал такава травма-Нямал представа какво може да бъде. От нашето дружество заведоха Ани в ГДР. Там имало някакъв специалист, който правел чудеса. Немският специалист бил виждал за втори път такова чудо. Първият случай, който му бил известен — на един шахматист. Не бил много сигурен какво може да е, но бил готов да направи операция. Представителят на дружеството не се решил да я остави на операция, преди да ме попита. Какво мога аз да зная? Едното светило не било виждало такъв случай, другото виждало за втори път и е готово да прави операция. На шахматиста правил ли е? — питам. Не попитали. Все едно, вижда ми се съвсем ненадеждно това, че някой е готов да прави операция, дори когато не е наясно какъв е случаят.

Започва натиск от много страни да се реша на тази операция. Идват при мене треньори и състезатели, които имат основания да са благодарни на този професор. Самата Анелия, вече доста наплашена, се моли да я оперират. Не я боли. Тренира. Непрекъснато й повтарям да не натоварва крака и непрекъснато мисля за страшната опасност. Няма ли български специалисти, не можем ли да получим тук консултация? Може би някой от нашите професори ще знае какво е. Питаме, разпитваме и стигаме до професор Андреев от ИСУЛ. Той преглежда момичето, казва, че няма нищо страшно и се заема с лечението. Няма нужда от операция. Само поморийска луга, масажи, физиотерапия…

Само преди два дни вървях и си повтарях — само да оздравее Ани, нищо друго не искам, нищо друго не ме интересува. Все ми е едно какво ще стане на всички състезания, които идват. Само да оздравее… Каква полза от всички победи, ако ми осакатее момичето. Нищо, нищичко, ама съвсем нищичко не искам — само да е здрава. Сега, когато видях колко спокоен е професорът, колко уверен, че това е дреболия, не се сдържах да не попитам:

— Ще може ли пак да тренира, да се състезава?

Професорът се усмихна разбиращо:

— Всичко ще може. И да тренира, и да се състезава, и да бяга, и ръченица да играе. Само не искам да се намесват други лечители. Ако ми се доверите изцяло, гарантирам ви пълно оздравяване.

Доверих му се. Ани също. Трябваше да имаме търпение, както ни съветваше професорът, но нямахме. Чаках с нетърпение всеки ден какво ще ми каже, докато един ден каза щастлива, че се връща усетливостта на това място. Започна бавно, но видимо да се възстановява мускулът. Започна бързо, бурно да се възстановява надеждата.

И ето че още незарадвали се както трябва — нова беда. Дискова херния. Болки в кръста, които получава, когато не е загряла добре и започне тренировката. Колко пъти съм казвала, че не искам изпотени да излизат навън, да лягат на пода. Колко пъти съм казвала, че веднага трябва да сменят запотената със суха дреха. Колко пъти съм казвала… Какво ли не съм казвала…

Колкото бях изплашена за Ани, толкова сега съм ядосана. Не мога да гледам от яд. Как може една толкова голяма гимнастичка да бъде толкова небрежна.

И понеже, изглежда, няма по-вярно от това правило, че една беда никога не идва сама, се разболява и Диляна. Някак си по симпатия. Къде е Кристиян Вайбел да ме види колко ми е страшно, че не мога да избера от три големи гимнастички две. Сега ми е останала една. Заглушавам болката с много работа. С Лили, с Бианка, с другите малки, с новата ансамблова композиция. И което е най-интересно, точно когато съм в най-затруднено, в невъзможо положение, Лили забравя за фасоните си. Става такова добро дете, че безкрайно много го обичам, всичко забравям, всичко прощавам. Никога, никога не съм имала такава гимнастичка. Талантлива, добра, усмихната. Какво е това, жал ли някаква изпитва към мене в този момент, такт ли, или разбира, че положението е толкова сериозно, че трябва да се стягаме. Все едно какво е, важното е че Лили в такива моменти е чудесна и ми дава сила да не рухна от отчаяние.

Във всички зали на олимпийските отбори има един календар. С големи цифри се отбелязва колко дни остават. А аз със свито сърце си отбелязвам, че застрашително намаляват и се питам как ли ще наваксам, когато една от двете се върне, и със скрита надежда си добавям: А защо не и двете? И защо не по-скоро? …

Искам да се върна към някои моменти от този период, които Нешка забрави, а ми се струват съществени…

Отивам преди Страсбург в залата и казвам на Нешка, че токущо съм изпратила страница в печатницата със заглавие „Раленкова, Игнатова и седем дебютантки“.

— Само че, ако искаш да ти е вярно заглавието, трябва да го смениш. Най-точно ще бъде Раленкова и осем дебютантки…

Чак сега забелязвам, че Лили не е в залата.

— Какво е станало?

— Изгоних Игнатова.

— И какво от това? Изгонила си я и утре ще си я върнеш. Затова ли да си сменям заглавието? Нали е здрава Лили? Нали нищо й няма?

— На нея нищо й няма, но на мене ми има. Омръзна ми и повече не мога. Този път вече е съвсем сериозно. Реших, че трябва да го направя и заради самата Лили. Изведнъж се върнах към всичките й непоносими предстартови трески и се ужасих. Ти представяш ли си да започне всичко това преди олимпиадата? Ами така тя си отпада автоматически, защото тогава ще трябва да се избират две. Нека сега разбере, че няма прошка, че работата е съвсем сериозна. Нека се стегне и преди олимпиадата да бъде равностойна с другите. Тогава няма как да я спасявам с обяснението, че си е такава ревла в последния месец, а пък на самото състезание — да видите какво момиче. Както виждаш, откакто сме станали олимпийски спорт, от комисии и посещения не можеш да се разминеш и всички те гледат под лупа. Така че, ако искам да запазя Лили за олимпиадата, ако искам да я запазя като гимнастичка, този път трябва да съм съвсем твърда. Не мога да ти кажа колко ми олекна, като го реших. Ами то иначе е безкрайно ходене по мъките. Само че нямам никакво намерение да й казвам, че го правя за нейно добро. Сърдита съм и толкова.

Не съм много убедена, но и не съм много сигурна, че този път ще върне Лили, така че бързам към печатницата да си направя корекциите.

На другия ден отново отивам в залата.

— Смени ли си заглавието?

— Смених го.

— Представяш ли си как ще се стресне Лили, като го прочете. Веднага ще разбере, че няма шега. Досега никога не си публикувала такива неща. Елена Игнатова сега вече окончателно ще те намрази. Няма значение. Нека веднъж завинаги Лили разбере, че няма да си играем на идими-дойдими. „Сладката грешка на Нешка!“ Хайде де! Ще си прави с мене каквото си иска и ще я търпя. Дума да не става. Представяш ли си как ще се стресне, като прочете…

Не й казвам, че няма да има от какво толкова да се стряска. Излиза „Старт“ и самата Нешка е изненадана: „Ама ти какво си написала?“ „Раленкова и седем или осем дебютантки“ — такова едно никакво е заглавието, а вътре обяснявам, че Лили или ще играе, или няма да играе в Страсбург, но по-вероятно е да играе, ако…

— Не, прощавай. Този път прогнозата ти никак няма да излезе вярна. Няма да играе. Толкова…

Бре, огън жена. Откога не съм я виждала толкова категорична. След няколко дни заварвам Лили, грейнала от радост. Тренира, като че не идва световно първенство, а току-що е отминало и тя е шампионката. Нешка — също щастлива.

— Не можах да издържа. Презираш ли ме?

— Глупости. Обичам те…

Тренировката продължава. Остават четири дни до заминаването. Как може да презира човек толкова щастлива жена, която тръгва на световно първенство с девет чудесни момичета.

В Страсбург (ноември 1983) заварвам тази психологическа „война“, която се води негласно в тренировъчната зала преди състезанието, в разгара си. От съветския отбор четири тренират равностойно. Предварителната заявка за състава е Куткайте, Белоглазова, Девина и в последния момент сменят Девина със Зарипова. От две години съветските вестници пишат за изключителната Зарипова. Не бяхме я виждали, но ако се съди по това, което прочитаме от време на време, такова нещо в гимнастиката не е виждано. Втриса ни направо от тази новина, но никой нищо не коментира. Само Ани казва:

— Вярно ли, че не Девина, а Зарипова ще играе?

— Вярно.

— Много хубаво, тъкмо ще я видим най-сетне.

Венера Зарипова. Какви страхотни качества имаше това момиче. Прави бяха съветските спортни журналисти да й залагат големи надежди. Нямаше само едно, но много важно качество — психика. Просто не беше готова за такова голямо състезание.

Сто пъти благославям Нешка, че не е толкова твърда, колкото понякога й се иска, че си върна Лили, че сега имаме толкова силна тройка. Не искам да си представя какво щеше да бъде без Лили. Не искам да си представям какво щеше да бъде без Диляна. Не искам, не мога да си представя какво щеше да бъде без Анелия на това състезание.

Струва ми се, че никога няма да забравя точно тази вечер, когато замръкнахме без временни водачки в състезанието. Нешка беше чула само някаква групичка, в която предупреждавали, съветвали, а сега обвиняваха. Не, не беше само това. Някои се възмущаваха от съдийките, някои плачеха, някои твърдяха, че няма да го преживеят. Все женски приказки.

Какво толкова се беше случило? В какво ни убеждаваха досегашните победи? Че вечно все ние ще сме на върха?

Интересно, че много от тези жени обвиняваха Нешка и нито една състезателка. В какво се беше провинила треньорката? В много трудни композиции и в това, че никого не слуша, и в това, че музиката на ансамбъла не им харесва. Тази музика е била приета от един доста разширен състав още в началото на годината. Досега никой нищо не казва и изведнъж преди самото състезание и вече по време на състезанието се оказа, че Нешка е направила фатална грешка. Един разбунен кошер. Всеки нещо бръмчи. Добре е, че Нешка бързо си прибра момичетата да не гледат, да не слушат, да не попадат в този водовъртеж от „спорове“, които продължават до сутринта в хотелите.

По време на състезанието Стоян Раленков стои зад гърба ми, Илиана Раева — до мене. Илиана казва, че чак сега разбира колко по-страшно е да гледаш, отколкото да играеш. През цялото време наистина трепери, радва се на всяко силно изпълнение, скача и вика от възторг, когато някоя от нашите е приключила и публиката бурно я аплодира. Окуражава и дава тихичко съвети през цялото време: „Дръж…“, „Чудесно…“, „Точно така…“, „Браво, Ани, страхотна си…“, „Дръж, ой, че високо…“, „Браво…“ Не млъква, но е тиха, никому не пречи. Когато Анелия изпуска лентата, Илиана тихичко простенва, а Стоян изревава страшно. И с това утежнява още повече тази грешка. Към нас се обръщат стотици очи. Не знаех, че така мога да съскам:

— Стояне, млъквай или излизай, защото не зная какво ще направя.

Не зная какво е разбрал Стоян, но кротко казва:

— Добре, права си! — После на почивката: — Права си е Нешка, като не иска ни бащи, ни майки по състезанията. Не е за родители тази работа. То и пред телевизора да седиш, не е лесно, но това тук е ужасно. Щях да получа инфаркт…

Виолета Георгиева обикаля около хотела с надежда, че по някое време ще попадне на Диляна. Още с пристигането се озовала в тренировъчната зала, момичето се захлупило на майчиното рамо и се разплакало. Нешка само с един поглед прогонила Виолета и сега не смее да се мерне.

По коридорите на нашия хотел кръжат, жужат възбудени треньорки, съдийки, деятелки. Нешка е затворила своите момичета и се надява, че все пак ще успее да ги изолира от тази шумотевица. Една стотна от тази атмосфера на тревога и възбуда да е проникнала в автобуса, през стените, през вратата — им стига. Унищожителна доза.

Как успяват да се наспят в такава вечер, да се мобилизират на следващата сутрин, да се концентрират следобеда — те си знаят. Може би успяват, защото знаят и това, че са силна тройка и никой в крайна сметка не може да им се опре. Може би защото знаят, че имат изключителните си композиции. Може би, защото знаят как е отработен всеки детайл до Нешкиното „Добре!“

Отново една българска дебютантка стана абсолютна световна шампионка. И с играта си заслужи напълно титлата. Отново Лили Игнатова стана световна вицешампионка, страхлива в първия ден, чудесна в другите два. Игра така, че всички, които предпочитат Лили, да кажат: „По-шампионка от нея не може да има, ама на…“

Това, което беше съвършено ново на страсбургското първенство, беше Анелия. Изключителна. Действително гимнастичката на бъдещето. Пластична, грациозна, динамична, артистична. Съвършена. Страсбургската публика не можеше да не стигне до такава дълбочина. Не, това беше залата, най-надарена да види красотата. Поне досега.

Неизказано горда съм се чувствувала с всяка победа, щастлива, че светът вижда какви дъщери е родила тази наша малка земя. Но в тези дни Анелия ме накара да изпитам нещо, което бях изпитала преди четири години на Лондонското световно първенство, когато игра Илиана Раева. То беше съвършено нова гимнастика — това, което показваше Илиана. Сега дойде ред на Ани да отбележи така мощно, така властно нов етап в развитието на този спорт…

Вечерта на пресконференцията изживяхме отново гордостта, че сме българи. Нешка Робева отговаряше така бързо, живо, понякога и иронично, съвършено точно и дипломатично, че журналистите поглеждаха със съжаление към колегата, опитал се да я провокира. После отново ръкопляскаха. Силвестър Милчев казваше след това: „Чувствувам се така, както днес в залата — горд и благодарен. Тази жена е изключителна.“ Впрочем това дойдоха да ми кажат и други колеги. Лида Новакова от Полша казваше: „Сега и да се оттегли вашата треньорка, вече е дала очертанията на художествената гимнастика за следващите десет години. Та тя обогати треньорките от цял свят с ново мислене. А как говори само! Как може да каже всичко и нищо излишно, и толкова точно, и с толкова чувство за хумор. Фантастична!“ Андре Беекман от Холандия повтаряше: „Знаех си аз — такава треньорка не може да не победи. И откъде само намира сили и да създава, и да отстоява създаденото. Изключителен творец.“ Великолепна, изключителна, феноменална… Всеки от излизащите от залата за пресконференция търси едната дума, с която да определи нашата наистина феноменална треньорка.

Когато в Мюнхен победи дебютантката Раленкова, питаха: „Действително ли от всяко момиче, което тренира при нея, може да създаде шампионка? Как може три момичета от една улица да са толкова красиви, изящни, силни?“ Сега питаха: „Неизчерпаеми ли са възможностите на българската гимнастика, неизчерпаеми ли са възможностите на българската треньорка?“ Та това беше четвъртата шампионка от отбора на Робева! Фантастично наистина. Жулиета Шишманова беше подготвила една световна шампионка, която после под ръководството на Златка Пърлева и Лили Мирчева беше защитила още два пъти титлата си. Този български рекорд остава още непокътнат. Албина Дерюгина беше извела дъщеря си два пъти до световния връх. Сега Нешка Робева показваше четвърта изключителна гимнастичка. Шампионка, но до нея две вицешампионки на света, които по нищо не й отстъпват. Напротив, от новата победителка се очаква да ги застига по зрелост, по дълбочина на изпълнението.

Една моя приятелка — Росица, която разбира и обича художествената гимнастика повече от много специалистки, ме обвинява, че не виждам величието на Нешка.

— Страхът, болката, съмнението — това всеки го изпитва. Много е човешко, много е земно. Не ни дава представа за мащабите. Ти я виждаш много отблизо. А защо, когато пишеш за Жулиета, тя е избистрена, мощна фигура. Защото вече я няма и ти си спомняш повече тези неща — как е заключвала съдийките, как е категорична и неотстъпваща, как върви през една зала и от всички краища на тази зала се вижда, че минава Жулиета. Царствена, величествена! Не минава ли поне след победата, поне за мъничко така царствено и величествено и Нешка?

— Не минава. И на мене много ми се иска да минава, но не минава. Когато тръгнат към нея с кинокамерите, с фотоапаратите, мъничко се поизправя. Съвсем мъничко. Иначе си ходи много нормално — по-скоро свита, отколкото наперена. Не, никаква величествена гледка.

— Някъде все пак трябва да съществува това величие. Не може да ни носи толкова радост и гордост, без да го има. Защо поне не кажеш като Георги Дюлгеров, че е българският феномен.

— Защото го каза Дюлгеров. Защото той се сети, а не аз. Защото той я видя някак изведнъж, когато беше станала вече българският феномен. Аз си я зная отдавна. За мене си е съвсем земна. Обикновена и необикновена, но ти наистина ме караш да се замисля в какво е все пак това величие. Ще го потърся. И ето сега, когато се връщам към тази пресконференция, се сещам за една от неговите черти. То е може би и в това, че, тя дръзва да надскочи най-дръзката в този спорт — своята треньорка. Жулиета казваше: „На Мария й прилича короната“ и правеше всичко възможно тя да я има. На другите две отреди ролята на помощнички. Нешка каза: „На всяка, която подготвям, трябва да й отива короната. За всяко състезание — шампионска подготовка на трите. На състезанието да доказват правата си.“ Каза го още в самото начало и го отстоява непрекъснато.

— Да — казва Роси, но не е достатъчно…

— Не е, когато стигна до друг величествен момент, ще го отбележа…

Дойде ред и на ансамбъла да защити своята треньорка от развихрилата се буря. Вече го бяха отрекли: „Няма да издържат. Играят в края на състезанието. Ако другите сгрешат — да, но ако са силни, трудно…“ Играха другите и никой не иска да греши. Публиката устрои бурни овации на отбора на КНДР. Протестира за оценката, повишиха я. Корейските момичета минаха и направиха един тур за овации. Залата повторно горещо ги приветствува. Ако нашият отбор си беше позволил такава обиколка, сигурно щяха да го декласират. Нашите момичета все не смеят да се покажат няколко пъти, когато дълго ги аплодират, от страх за това декласиране. След корейките излиза и съветският отбор. Играят, чисто, прецизно. Няма никаква грешка.

И ето след високите оценки на съперничките, след безпогрешната игра, в края на самото състезание трябва да излязат тези малки момичета, най-младият отбор, всичките дебютантки. Под звуците на „Тих бял Дунав“ всеки българин се поизправя. Тези дъщери на народ, свикнал да се бори, излизат така уверени, така дръзки, така красиво побеждаващи, че зала „Ренюс“ дълго не може да се успокои. Илиана Илиева, Цветомира Филипова, Мариела Спасова, Паулина Кръстева, Виктория Димитрова, Светла Чобанова — това са новите световни шампионки.

Сега вече на Нешка Робева й прощават всичко — и това, че взе ансамбъла, и това, че е направила невъзможно трудни композиции, и това, че е избрала тази музика, която наистина се хареса на французите. Сега тези, които преди два дни я обвиняваха, са готови да я носят на ръце за огромната радост, за огромната гордост. Но тя не се интересува вече ни от упреците, ни от признанието им. Мисли само за едно — колко ли са щастливи от победата в България онези, които са треперели пред телевизорите. Миньорите от Димитровград, работниците от „Петър Ченгелов“, от Локомотивното депо, от Враца, Бургас, Пловдив, Шумен, от всяко българско село.

За мене едно от най-големите удоволствия след това първенство е да си чета какво са написали журналистите от Франция.

Някои от колегите, които за пръв път се срещат с художествената гимнастика, бяха така възторжени, че бяха готови да й дадат преднина и пред футбола. Ето какво пише Беноа Хаймерман в „Матен“: „… Далеч от битките, които претендират да бъдат изключителни, далеч от мачовете, за които се вдига шум до небесата, а приключват най-често с безплодни усилия, разцъфва едно ново цвете, което, без да претендира за нищо, е толкова красиво, колкото и силно. Художествената гимнастика сигурно ще направи своя невероятен бум още на първата си олимпиада. Жителите на Страсбург, които за първи път се срещат с този спорт, вече са страстни поклонници на тази нова, непозната, но така силно завладяваща красота…“

Ден преди състезанието френските вестници се интересуваха ще може ли някоя от 99-те състезателки дошли в Страсбург за XI си световно първенство, да пробие българския бастион. След това заглавията бяха: „Великолепни българки, великолепна гимнастика“, „Фантастични българки“, „Феноменалната гимнастика на българките“, „От начало до край — триумф на българките“, „Българките разказаха своя урок по гимнастика на света“, „Четири дни феерия и грация“, „Пълен триумф на българките“, „Диляна Георгиева — шампионка, Анелия Раленкова — с най-много медали“, „Българският химн стана лайтмотивът на зала «Ренюс»“, „Когато българките са на върха на дъгата“, „Когато българките се коронясват в Страсбург“, „Огньовете на тази вечер са запалени от българския отбор“. Това са част от заглавията. Приятно е да ги види човек. Още по-приятно е написаното под тези заглавия: „Каскади от аплодисменти за Диляна Георгиева — новата кралица на гимнастиката…“, „Салюти от браво за Лили Игнатова…“, „Публиката бе в краката на Анелия Раленкова…“, „Раленкова като древногръцка жрица омайваше…“, „Българският отбор показа нещо грандиозно и възвишено. Най-малката подробност беше отлично шлифована. Техническото съвършенство на всяка гимнастичка, изискаността на композициите, синхронът, прецизен до краен предел, накараха зрителите, очаровани и възхитени, да ги побият тръпки от възторг“, „Шестте момичета на Нешка Робева като че нямаха ни обръчи, ни въженца в ръцете си, а по-скоро продължение на техните тела, на техните души, които даваха живот и на уредите…“

А ето и най-краткият репортаж от това световно първенство:

„Тя застава неподвижно край уреда, концентрира се. Първата нота. Гнмнастичката се събужда, скача, хвърля, върти се, събира се, хваща, лети, електризира, излъчва, експлодира. Последната нота. Аплодисменти. Триумф. Усмивка и поклон за публиката, която вика от възторг на фона на знамето в бяло, зелено и червено. Таблото е в очакване. Светват цифрите. Три по десет. България — това е съвършенството в този свят.“

Едни твърдят, че това, разбира се, е написано за Лили. Ами да, за коя друга. Как за коя — обаждат се почитателките на Диляна. За шампионката, разбира се. Онези, които предпочитат Анелия, смятат, че е излишно да се спори. Щом става дума за съвършенство, ясно е, че е за Ани. Виндлинг не е споменал име. Така е видял българката в Страсбург. Разбира се, това, което показаха нашите момичета, в никакъв случай не може да се изчерпи с тези десетина думи — електризира, експлодира… Той е търсил най-силното, но то трудно може да се опише. На мене особено много ми хареса това: „България — това е съвършенството на този свят.“

И ето че след възторженото посрещане на аерогара София — първият студен душ. Първата продукция в НДК „Людмила Живкова“. Играят световните шампионки, а публиката ръкопляска от учтивост. Непрекъснато сравнявам със Страсбург и непрекъснато си повтарям — добре, че световното първенство е било във Франция, а не в България, защото тази студена, заспала зала може да убие всяко желание за игра. Излиза една, втора, трета, ансамбъл. Излизат малки и големи гимнастички и чакам тази зала да се събуди. Не. Започвам все повече да се безпокоя. Защо така? Ами да, това са хора с покани, с връзки, много жени са дошли да покажат тоалетите си, да покажат, че са тук.

Излиза Анелия Раленкова и залата гръмва от истински, не служебни аплодисменти. Излиза Анелия и усещам, че настръхвам цялата така, както в Страсбург. Чак когато е приключила да играе и аплодисментите не стихват, се сещам, че тази публика си е съвсем права. Докато я наблюдавах и се ядосвах, че е студена, сама не си давах сметка, че аз също не съм развълнувана от играта на шампионките. Уморени, излезли вече от форма, притеснени, само чакат да свърши…

А Ани е слушала тази обидно студена зала, набирала е и стръв, и хъс, и излезе да покаже по какво точно пощуря зала „Ренюс“. След продукцията Нешка казваше: „Добре, че Ани игра. Беше ми така криво. Зная, че са уморени, но нашата публика толкова искаше да ги види и сигурно щеше да се чуди какво им става на тези французи, та са така възторжени. Така много ми се иска винаги да играят силно…“ Отново си припомня Нешка за тази обиколка, която направиха в Италия преди световното първенство. Темпераментна, гореща публика, навсякъде им се радва. Италианските вестници, които отдавна вече добра дума не са писали за българите, а все раздухват някакви страхотии за тероризма в България, една необуздана кампания против Сергей Антонов, изведнъж сменят рязко курса. Появяват се заглавия за невероятните, за фантастичните българки, за невижданата красота на един нов спорт, който ще покори света. Един италиански журналист пише, че докато светът се надпреварва да измисли техника, която в крайна сметка ще унищожи Земята, една българска треньорка е довела вечния човешки стремеж към красотата до някакви непознати граници на съвършенството. Появяват се снимки на българските момичета, интервюта с Нешка. Въобще цялата преса е в съзвучие с възторжената публика. Работниците в една голяма стъкларска фабрика ликуват, чувствуват се така щастливи от посещението на тези приказни момичета, които снощи са гледали в залата. „И ние сме майстори в своята работа. Казвайте коя какво иска да й направим от стъкло и ще го има.“

И наистина показват майсторството си. Всяко хрумване на гостенките е изпълнено.

И ето че на следващата вечер в Рим публиката ръкопляска така от учтивост, както сега в Народния дворец на културата. Отначало треньорката се притеснява, че тук просто не искат да ги приемат, после вижда — не е студена публиката. Играят без грешка, но и без душа нейните момичета.

Едва дочаква да свърши продукцията и прави страхотен скандал. Как така няма да играят! Какво означава това влачене по терена.

— Ами не е световно първенство. Няма какво толкова да се стараем. Не можем ли и ние понякога да играем просто така, без напрежение. Не можем ли да приемем това турне като една малка почивка след толкова труд.

— Как така почивка! Как така „просто така“? Един човек да има в залата, трябва да го уважите, а тук вестниците пишат, хората препълнили залата, човек не може да се обърне, а вие решавате, че точно сега ще си почивате. Ами нали са дошли да видят световните шампионки! Нали са дошли да видят тази необикновена красота, не спящи красавици…

Мълчат, недоволни са. То Нешка кога ли ще бъде доволна. И кога ли ще каже, че нещо не е толкова важно. Това дори не е и обикновен турнир, а тя пак иска да играят силно. Все иска. Не казват всичко това, но от настроението им личи как ще започнат да се оплакват, когато се приберат в стаите си. И ето че на другия ден преди продукцията българският консул пристига. Казва, че идвал направо от затвора, че Сергей Антонов го помолил да им каже колко им е благодарен, че за пръв път от много време италианските вестници не ни ругаят, не твърдят, че сме убийци и главорези. Колко им е благодарен, че с тази красота вълнуват не само хората в залата, но дори такива журналисти, които никак не се интересуват от истината. Откакто е в затвора, това са най-хубавите му дни…

Момичетата нищо не казват. Бързат да се приберат в стаите си, да не види консулът, че са разплакани. Вечерта играят невероятно силно. Нешка казва: „Не можах да повярвам, че Анелия има толкова много резерви още сега. Повече не си говорихме за разликата между продукции, турнири и световно първенство. Мисля, че в онази вечер, им стана ясно, че трябва винаги да играят в настроение.“

Върнаха се в залата Анелия Раленкова и Диляна Георгиева и за съжаление това, което беше казал Иван Абаджиев и беше напълно в сила в онзи период — че в неговата и в моята зала факторът физическо натоварване е на изчерпване и трябва да се търсят нови психологически дразнители, сега изглеждаше като мечта в миналото. Две големи гимнастички трябваше да прохождат отново. Възстановяване на формата след дълго отсъствие от залата — това е кошмарен термин, който само треньорите могат да разберат. Трябва да се смиря като покаял се грешник, трябва да забравя лудата радост от това, че Анелия Раленкова игра в Страсбург така, както си я представях след година, да забравя ликуването от победата на още една дебютантка, за която само преди няколко месеца треперех — ще я приемат ли, или ще я отрекат съдийките. Приеха я, стана абсолютна световна шампионка. Аз и още няколко други жени в тази зала видяхме колко има да работи още Диляна, за да стигне до Лили, колко дълъг път да измине, за да се доближи до Ани. Никога, никъде, в никакви интервюта не казвах това. Но го знаех. То ми стигаше. То ме караше да разработвам още там, още в Страсбург богата програма за новата шампионка.

Още при Илиана забелязах това нежелание на шампионката да поеме нов път. Върти се все около това, което си знае, около това, което най-лесно й се удава. Илиана малко хитруваше — по-леко и по-ефектно и повече моменти, в които публиката ще каже „Ах!“ Може би подсъзнателно идва това „Харесали са ме точно такава, защо да се променям? Ще се обогати малко с нови елементи новата програма. Нешка ще намери грабваща музика, ще измисли силна композиция…“

Напразно обяснявам, че публиката и съдийките чакат вече от тях непременно изненада. Бях обезпокоена, че точно Илиана, която направи революция в този спорт, като променяше представите и за бухалки, и за въже, и изобщо за това, че всеки уред си има своя строга специфика, от която не може да се излезе, след победата си като че ли реши, че тя самата си има свря строга специфика. Не исках никоя да изглежда сьщата, каквато е била вчера. Не е работата само в новата композиция. Търсех непрекъснато новото в тези момичета, които растат, обогатяват възможностите си, усъвършенствуват непрекъснато техниката си и затова наистина могат да бъдат различни, така че няколко пъти за Анелия да ми казват, че я виждат за първи път. И ми вярват, и ме следват с огромно желание до голямата си победа, а после започват да отстъпват назад към познатото, провереното, изпитаното. Това е един от трудните моменти — преодоляването на инерцията.

Наблюдавам Диляна. Толкова жадна доскоро за новото, сега започва да се върти около вече правеното, улегналото. Анелия издържа най-дълго, затова отиде и най-напред, но и тя вече започва да повтаря. Искам да си измислят елементи. Показват ми току-що намереното. Казвам — много ми е познато, искам да видя нещо, което не съм виждала. Ядосват се, но не смеят да ми кажат: „Това е съвсем ново.“

Мълчаливо, упорито се води тази битка с шампионските навици. Е, не съвсем мълчаливо. От време на време виждам да плаче Анелия. Това, което някога изглеждаше съвсем невъзможно. Не като Лили, така че да я чуе целият квартал. Тихо, в някой ъгъл. Още по-обвиняващо. Изглеждам безсърдечна и незнаеща какво искам. И кой знае още как изглеждам… Не искам да се задълбочавам. Искам да са нови, изненадващи, искам още в тренировъчните дни пред голямото състезание съдийките да не могат да си поемат дъх и да не могат да ми говорят колко са напреднали другите.

С яд, с рев — търсят! И са щастливи, когато намерят нещо наистина изключително. Виждам го, отбелязвам си мълчаливо още една мъничка, но важна победа при всяко такова тържество и продължавам да изисквам.

Отново в решителната фаза от олимпийската подготовка имам силна тройка и нямам време да се притесня от въпроса, кои две, когато става ясно, че няма да участвуваме в игрите. Зная, че ще прозвучи странно, но първото чувство е облекчение. После, чак след няколко дни изпитах остра болка. Болката продължи дълго, дълго. Изглежда надеждата е била по-силна от страха. По-силна от отвращението, което изпитвах от това постоянно напомняне — колко е страшно на олимпиадата.

Момичетата посрещнаха новината мълчаливо, без никакви въпроси, без никакви коментари. Така и не разбрах при тях кое е било по-силно — страхът или надеждата. Колеги от други спортове се оплакваха, че темпото на подготовката рязко е спаднало, когато спортистите са научили, че не ни е възможно да участвуваме в игрите. В нашата зала подготовката си продължаваше със същия темп, със същите проблеми. С нищо не се промениха моите изисквания, с нищо не се промени ответната реакция. Това, че Рейгъновата администрация беше изолирала най-добрата част от спортния свят от най-голямото състезание, не промени атмосферата в нашата зала. Въпреки че се очакваше точно при нас сривът да е най-дълбок. Откога си мечтаехме за тази първа олимпиада!

Още когато играех аз, по случай конгреса на МОК във Варна нашата федерация организира голям международен турнир, на който бяха поканени членовете на МОК. Разликата между съветския, нашия и чехословашкия отбор, от една страна, и всички останали, от друга, беше толкова голяма, че беше изключено да ни признаят за олимпийски спорт. Лорд Киланин беше казал само: „Да, по-интересно е от тласкането на гюлле.“

И ето че десетина години по-късно, когато художествената гимнастика вече беше извоювала правата си, точно тези, които бяха в основата на това признание, трябваше да останат настрани.

Кризата в нашата зала дойде със започването на игрите. Всичко, което си бяха изработвали като защитна реакция, рухна. Бях се поуспокоила от това привидно спокойствие. Сега сривът ме разтърси повече, отколкото очаквах. Как да им кажа, че няма значение дали ще участвуваме, или не на олимпиадата? Как да им кажа, че няма никакво значение, дали някоя от тях ще стане олимпийска шампионка, или не? Как да им го кажа, като не е вярно? Как да им кажа да не се ядосват, когато аз самата място не мога да си намеря? Когато нямам какво да кажа, мълча си. Какво ще си говорим глупости. Не искам да се влачат като пребити. Зная защо не могат да играят, но какво мога да направя, освен да приложа изпитаната рецепта, единственото лекарство, което ми е известно срещу страх, срещу яд, срещу всякакво напрежение — много работа. Адски много работа до заглушаването на тези въпроси, които сега нямат отговор. Какво щеше да стане, ако бяхме там, а не тук?

Бях благодарна на Българската телевизия, че ни даде възможност да наблюдаваме състезанието по художествена гимнастика на олимпийските игри. Гледах го тогава, гледах го многократно след това и на видеозапис. И не преставах да си задавам въпроса — какво щеше да бъде? … Въпреки цялата умора, която и сама на себе си налагах като единственото ефикасно средство за прогонване на тревогата.

Мария Гигова, която беше в Лос Анжелос, а след това и други колежки от други страни ми казваха, че през цялото време на състезанието често повтаряли колко много съжаляват, че ги няма българските и съветските гимнастички и гимнастичките от другите социалистически страни, как често обявявали, че на тази гимнастичка са помогнали в България, че тази музика е българска…

Приятно е да го чуеш, но олимпийска шампионка беше канадското момиче Лори Функ. И то беше идвало, беше тренирало в българска зала, с български гимнастички. И музика му търсехме, и записи му правехме, и композиции му поставяхме. И на ум не ни е идвало тогава, че помагаме на бъдещата олимпийска шампионка. И какво, ако знаехме? Пак щяхме да помогнем. Какво е виновна Лори Функ, че й дойде толкова късмет изневиделица. Ако не тя, друга щеше да е, наше момиче не можеше да бъде, така че това състезание наблюдавах с очите на абсолютно безпристрастния специалист. Вече незает със страхове и с грижи и с неизменното сравняване на български и съветски гимнастички. Наблюдавах една друга гимнастика. Сега за пръв път имах толкова много време да се взирам в другите ешалони, да анализирам подробно гимнастички, които са минавали бегло пред очите ми, заета с други грижи.

Подхвърляха ми: „Нешке, все едно, че участвуваш в олимпиадата. Ето и Лори Функ, и Милена Релин, и Уенди, и още десетина момичета са минали през твоята зала…“

Идваха от цял свят и продължават да идват. За седмица-две-три. За месец. Никога никому не съм отказвала. Които са искали, са идвали на нашите лагери. От САЩ, от Унгария, от Югославия, от Испания, от Япония, от Холандия и Нова Зеландия, от Франция и Австрия. Отвсякъде. Не ми пречат. Да идват, да се учат, да вземат каквото им харесва. Сега в Лос Анжелос виждах наистина много нещо, взето от нашата зала. Всички отидоха доста напред и това е, което особено много ме радва, защото състезнията биха били доста скучни, ако един връх прекалено много се е откъснал от основата си.

В потока на хвалебствия, които се изсипаха във френската преса, долавям и някои нотки на песимизъм, породен от проблеми, които отдавна ме тревожат, когато мисля за бъдещето на нашия спорт. Френските журналисти отбелязваха, че от 64-те златни медала, раздадени досега на всички световни първенства, само 6 не са взели българските или съветските гимнастич ки. В Мадрид, когато не са участвували… Каква надежда наистина за другите? А сега на това първенство българките показват такава гимнастика, която е непосилна и за най-големите им съпернички. Отишли са така напред, че човек се пита откъде намират сили да се усмихват другите 93 момичета, които играят и искат да изтръгнат признанието на тази публика, така гореща, така възторжена.

Често ме питат, като допускам толкова много гимнастички и треньорки в залата, не се ли страхувам, че ще ми вземат тайните. Не се страхувам. Не могат да ми вземат тайните, защото и аз точно сега не ги зная. И да искам не мога на никого да ги издам. Това, което виждат в нашата зала, е измислено вчера, направено днес, ще издържи до предстоящото голямо състезание и ще отстъпи място на следващото, което сега, погълната от това, което ми предстои, още не познавам.

Реши се за спортистите от социалистическите страни да се организират турнири по всички олимпийски спортове в различни градове. Трябваше все пак тези момичета, момчета, издържали четиригодишния олимпийски цикъл, живели с надеждата за най-голямото състезание, да се срещнат, да видят кой докъде е стигнал. Който може да поставя рекорд — да го поставя, който ще побеждава — да побеждава… С нетърпение очаквахме да ни съобщят града на нашето състезание. Откровено казано, не знаех точно какво искам. Когато съобщиха, че е София, и се зарадвах, и се обезпокоих. Никой няма да ми повярва, но смятах, че е най-добре да не бъде нито Москва, нито София — да е по-неутрална зона. През всичките тези години бях доволна, че победите ни идват при съвсем незаинтересована публика, в страни без претенции за титли и медали. Дори в Мюнхен, където хранеха определени надежди след Мадридското световно първенство, на което имаха абсолютната световна шампионка Кармен Ришар, трябваше да се убедят в качествата на българските гимнастички.

София, 1984. Ето че за първи път моите момичета ще играят пред своя публика на истински голямо състезание. Тук зече няма втори състав. Най-силните идват с най-силните си гимнастички. Като гимнастичка обичах най-много нашата си публика. Въпреки че не е така екзалтирана както публиката в други краища на света. Значително по-умерена, страшно обективна, сдържана, когато нещо не е супер, и гореща само когато играта е успяла действително да развълнува, да трогне. Случвало се е на някои от турнирите на „Студентска трибуна“, когато ние още играехме нашите хора в зала „Универсиада“, да ръкопляскат повече на съветските гимнастички. Мърморехме си тогава: „Като че ли сме в Москва, а не в София“, а Жулиета бързо ни напомняше, че на нас не е имало защо да ръкопляскат. Играли сме изплашени, били сме смотани и т.н.

Сега турнирът „София“ щеше да се състои в зала „Септември“. Страхувах се, че много от хората няма да могат да намерят новата зала, че е много далече, че няма да се напълни, а без публика — какъв турнир. Всичките ми страхове бяха напразни. Просто нерви пред голям старт.

Отново пред мене е въпросът кои две от трите? И отново предстартовата треска на Лили си каза думата. Питах се в тези дни щеше ли наистина да се промени Лили, ако не бях я върнала преди Страсбург. Питах се много често и за съжаление си отговарях все по един начин — не. Това изглежда неизлечимо. Не успях преди години да се справя със собствената си предстартова треска, сега бях безсилна пред Лилината. Не върви нито да я успокояваш, нито да я наказваш. То е по-силно от нея. Не може да се пребори и толкова. Когато имам три от три, това не е никаква задача. Ще трябва да се понесе тази криза и да се изтърпят всички капризи, които са си чист страх, и да чакам да се мобилизира на състезанието. Сега нямах никакво основание да предпочета Лили пред другите две, които си бяха извоювали правото на участие в този турнир. Въпреки контузиите, въпреки отсъствията успяха и да наваксат, и да се стегнат, и да се преборят, и да отстранят Лили, в отлична форма малко преди решителната фаза. Знаех си, че в такъв спор — две от три, Лили автоматически отпада. И ме е яд, и ми е жал. Не че я виждам на мястото на някоя от тези две. Не, силни са, чудесни са, тръгвам с тях на всяка битка, но ми е мъчно за тази предопределеност. Затова, че предварително знаех изхода от тази борба. Още преди Страсбург. Щеше да ми е мъчно за всяка от трите, така че си забранявам да мисля по този въпрос и се втурвам към стабилизиране на вече утвърдената двойка. Въпреки че да си забраниш да мислиш за нещо, е съвсем ненадеждна работа…

Намериха хората зала „Септември“, напълниха я. И това беше чудесна публика, която можеше да оцени по достойнство всяка композиция, всяко изпълнение. Аплодираха горещо и Даля Куткайте, и Галина Белоглазова, и Бианка Дитрих, и Жужа Турак, и Тереза Фолга, и Милена Релин… На турнира „София“ дойдоха и доста гимнастички, участвували в олимпийските игри, така че турнирът наистина беше много по-олимпиада от тази в Лос Анжелос, само че победителката Диляна Георгиева не можеше да се нарече олимпийска шампионка. Публиката я приветствува възторжено.

Анелия отново направи грешка, отново след грешката игри своята „гимнастика на бъдещето“ и отново се видя, че нямя зала в света, която да не отдели по особен начин гимнастичката Анелия. Ани беше щастлива, много щастлива през тези дни, защото да те признаят у дома, това е нещо, което не може да се сравни с никое друго признание. Бях щастлива и аз с двете си силни гимнастички и едновременно обезпокоена. Няма ли да й стане навик на тази вече супергимнастичка да си прави на всяко състезание по една малка грешка и после, останала вече втора, да доказва, че е най-голямата. Как да се преодолее този комплекс, който води до грешката? Не я ли гнети това, че остава втора, когато е можела да бъде първа? По всичко изглеждаше, че не. И това вече водеше и друг тревожен въпрос — не се ли научи прекалено много това момиче да изглежда, както си поиска? Наистина ли чак толкова не се интересува кое място ще заеме, а само колко горещо ще я приветствува залата?

Въпросът, как да преодолявам предстартовите трески на Лили, вече като че ли не стоеше пред мене. Приех си го като кръст, който ще трябва да си носим ние двете. Заканвах се само, че ако забележа нещо такова у някоя от малките, няма да има земна сила, която да ме застави да се заема с нейната подготовка.

Не бях много сигурна в стойността на клетвите си. Талантът има такава огромна притегателна сила, че не съм сигурна какво ще направя в следващия подобен случай… С чехословашката журналистка Мила Ханзликова се познаваме от двайсетина години. Виждаме се на всички големи състезания по спортна гимнастика. Мила е всепризнат капацитет. Най-напред при нея идват колегите, когато става въпрос за прогнози за всевъзможни анкети. Пише не само в „Стадион“, но и в много чуждестранни вестници, списания. Па световните първенства по художествена гимнастика не идва. Казва, че не-й е интересно. Не може да разбере как аз, след като виждам с какви фантастични скокове се движи спортната гимнастика, мога да проявявам такъв голям интерес към художествената. „Вярно — казва Мила, — вашите гимнастички имат фантастични победи, вашата Нешка Робева е явление в спорта, което заслужава да бъде изучавано, популяризирано, но все пак ще трябва да признаеш, че това е все още скучен спорт.“

Не признавам нищо такова. Казвам й, че много отдавна не е видяла голямо състезание и не знае колко напред е отишла художествената гимнастика. Казвам й, че никак не отстъпва в темповете, с които напредва спортната. Мила ме гледа с известно съжаление. Чак пък толкова…

И ето, че сега идва на този турнир „София“ — мисля, че повече по задължение, отколкото от интерес. В крайна сметка това е фактическото олимпийско състезание на този спорт и Мила, която отговаря за гимнастиките и акробатиката, не може да не го види.

Не може да се съвземе от изненада. Непрекъснато повтаря:

— Как е възможно? Не, не е възможно! Кога е станало всичко това? Ама всичко е по-различно, отколкото си го представях. Защо не съм можела да забележа на тези ежегодни турнири в Прага това, което виждам сега. Вярно, голямото състезание си дава друга мая на играта, но все пак…

Казвам й, че на турнирите в Прага Нешка обикновено изпраща най-напред гимнастичките, които ще налага през годината. Още неукрепнали, още плахи…

— Все едно, трябвало е да видя. Та там са идвали и Илиана Раева, и Лили Игнатова, и Анелия Раленкова, и Диляна Георгиева. Много харесвах Раева, но мислех, че тя е някакво изключително дарование, надскочила многократно рамките на спорта си. Не мога да се съвзема в тези дни. Мисля, че след Раленкова няма да може нищо повече да ми харесва. Вече ми избледняват и най-големите постижения в спортната гимнастика. Никога не съм се вълнувала така. Не си спомням да съм плакала на състезание от времето, когато побеждаваше Вера Чаславска. Но Вера си беше наша. Бях горда с нея. То е съвсем друго нещо. Вера беше мечтата ми за голяма победа. Раленкова е самата същност на гимнастиката. Сигурно това точно изисква този спорт. Невероятна пластика, невероятна грация, динамика. И някаква нова, непозната сила, която те кара да заплачеш. Първия ден ме беше срам от сълзите ми. Толкова годишна журналистка, ще ме видят колегите, ще ми се смеят. Сега не ме интересува кой какво ще види, кой какво ще каже.

От софийския турнир на художествената гимнастика тръгваме с Мила Ханзликова за Оломоуц за турнира на спортната гимнастика. На аерогарата Мила продължава да говори за Анелия. Към нас се присъединява и чехословашката треньорка Мария Чижкова…

— Мария, точно й казвам на Маргарита, че след тяхната Анелия не зная вече как ще наблюдавам този турнир по спортна гимнастика. Чувствувам се като изменница към спорта, който цял живот съм смятала за върха на спортовете…

Мария Чижкова е изненадана от изненадата на Мила. Тя си знае Анелия. Разбира се, изключителна гимнастичка, какво има да се говори. Всички я признават, затова и най-много я оспорват. На всяко състезание все й смъкват от оценките…

— Сериозно? И вие позволявате това! Как е възможно? Когато играе без грешка, Раленкова не бива да получава по-малко от десет. И това вече е съвсем малко при тези десетки, които се раздават масово.

И двете с Мария не разбираме към кого точно е отправен упрекът. Кой не бива да разрешава да се намаляват оценките на Ани? Съгласяваме се, че не бива да получава по-малко от десет, когато е играла без грешка. Чижкова няма търпение да изслуша целия поток от хвалебствия на Ханзликова. Бърза да зададе своя въпрос:

— А можете ли да ми обясните откъде се взе тази ваша Бианка Панова? Такава гимнастичка досега не е имало в художествената гимнастика. Можете ли да ми обясните откъде ги намира Нешка Робева? Откровено казано, надявахме се, че всичко ще се изчерпи с тази нейна феноменална тройка — Раева, Игнатова, Раленкова. Когато се появи Георгиева, си казахме — провървя й отново на Робева. Сега с Панова вече не знаем какво можем да си кажем. Трябва да ви призная, че в тези дни треньорки и съдийки си говорят само за Бианка Панова. Това е нещо фантастично! И като си представи човек, че такава гимнастичка е попаднала в ръцете на Нешка Робева. Не, наистина вашата треньорка като че няма никакво намерение да даде поне мъничко надежда на съперничките си…

Обяснявам на Мария Чижкова кратката история на Бианка. В детската група на ЦСКА е обявена за неперспективна заедно с други момичета като нея. Някои треньорки дори твърдят, че между отстранените само от тази „чистка“ имало още две по-талантливи и от Бианка, но сега това не може да се докаже. Бианка не искала да се съгласи с такова решение. Упорствувала, настоявала да тренира и родителите й тръгнали да търсят кой ще приеме едно дете, за което вече са казали, че няма данни. Приела го Вера Томова от детската школа на ГС на БСФС. След няколко месеца вече започнала да настоява Нешка Робева да го види. Струвало й се на Вера, че в Бианка има нещо, което си заслужава да бъде видяно от голямата треньорка. С настояването да види някое дете, все с обещанието, че ще покажат талант, към нея се обръщат треньорките от цялата страна и Нешка никога не отказва. Все ще се намери време. Видяла я Нешка, оставила я в своята зала, започнала, да се занимава с нея. Часовете по класика на Бианка се водели от Валя Вербева, която се занимавала с детската група. И опитната педагожка бързо отделила Бианка от другите деца…

Всичко това, разбира се, с големи съкращения. Чижкова и така не вярва много на тези легенди. Изгонено като неталантливо точно това дете, което показва талант, какъвто не сме виждали! Хайде де! Не казва нищо, но я усещам, че не ми вярва. Журналистите какво ли не измислят, за да е по-интересно.

За съжаление нищо не измислям. Предупреждаваше Жулиета Шишманова, предупреждава и Нешка Робева. Не бързайте да отпращате децата. Детските групи трябва да поберат колкото може повече деца. Не бързайте да пресявате. Много таланти по-късно се изявяват. Особено да се пазят децата, които много настояват, много искат да играят. Децата, които обичат художествената гимнастика не само защото е „модно“. Не от родителска амбиция да видят дъщеря си като Игнатова, като Раева… Много родители наистина идват с такава ясна и малко наивно афиширана платформа. Когато това не е влечение на детето, а на майката, бащата, бабата, лелята, то само напуска след време. Не огорчавайте, не отстранявайте детето, което много иска да остане…

Предупреждават големите треньорки, но на тези, които работят с детските групи, като че ли все им се иска да се освободят от „неперспективните“ и бързат ли, бързат. И често няма, кой да им каже, че това да прецениш кое дете има и кое няма талант е голяма работа и не е по мярката на всеки. Треньорското образование дава правоспособност за упражняването на треньорската професия. И толкова. Мнозина упражняват тази професия. Малцина стават големи треньори. И щом като ръководствата на дружествата не прибързват да се освобождават от посредствените треньори и намират, че и те могат да бъдат полезни, защо пък те от своя страна не проявят повече търпение към децата и не ги оставят да проявят своите таланти — кои по-рано, кои по-късно. Които не могат да догонят бързо напредващите, сами отпадат. Говорила съм с много детски треньори. По правило се оплакват от големите групи, които нормативите изискват при тях. „Ами така човек не може да се изяви!“ Не зная какво разбират „под изява“ в тази възраст…

— И много ли такива „неперспективни“ има около Нешка Робева — пита напрегнато Мария Чижкова.

— Около 60 деца. Само че те не са изгонени, а специално избрани от старши треньорката. Деца от цялата страна, изпратени от своите треньорки…

Мария Чижкова загубва настроение за по-нататъшен разговор. Не мога да разбера — защото не ми вярва или защото ми вярва. За мене тя е една от най-интересните треньорки в художествената гимнастика. Нея и Лнвия Меделонски винаги съм очаквала с голям интерес. Все има нещо ново, нещо оригинално. Треньорки, които търсят свои пътища, не копират.

Спомням си възторга на Чижкова в Амстердам от новата гимнастика, която българките показват. На фона на киселото отричане от страна на Иванка Чакърова чехословашката треньорка ми беше станала особено симпатична.

Може би Иванка очакваше след смъртта на Жулиета тя да диктува „модата“ в този спорт и затова с толкова негодувание посрещна първите успехи на Нешка. Не можеше да приеме Илиана Раева, не можеше да разбере какво иска да каже младата треньорка с Лили Игнатова… Иванка отричаше всичко, което е направила Нешка на български, а после го превеждаше на испански — за да „ограмоти“ едновременно и българските, и испанските специалистки. Два реда зад нея Чижкова също така високо на чешки твърдеше, че Робева показва бъдещето на художествената гимнастика. Това беше в Амстердам. Но оттогава досега Робева наистина прекали и за една амбициозна треньорка, която при обикновени условия би имала шансове да се бори за титли и медали, а сега вече не виждаше никаква надежда, съвсем естествено е да й нагорчат успехите на българската треньорка.

След Мюнхен вече Чижкова обяви, че не вижда смисъл да тренира индивидуалните състезателки. Даниела Бошанска проваляше всичките й усилия с грешките си. Чижкова пое ансамбъла и там също показваше оригинални композиции. Можеше поне бронзови медали да има, но тогава пък изскочиха корейките с техните трудни, близки до жонгльорството изпълнения и чехословашката треньорка съвсем се затвори…

Всички специалисти, които бяха присъствували на Олимпийските игри в Лос Анжелос и в Оломоуц, твърдяха, че и сравнение не може да става между двете състезания. Даваха предимство без колебание на турнира в Оломоуц. Гимнастиката, която се играеше в Чехословакия, наистина беше изключителна. Съветските гимнастици и гимнастички бяха отскочили така рязко, че с право се говореше за космическа гимнастика.

А моята колежка Мила Ханликова продължаваше да живее със спомена за турнира „София“.

— Знаеш ли, от време на време ми се струва, че не биваше да идвам в София. Аз наистина вече не мога да се зарадвам на нищо така, както на вашата Анелия. Ето гледам Мостепанова. Съвършена е. Гимнастичка модел. Възхищавам й се, а не може да ме развълнува като Раленкова. Така много се радвам, че отново имаме и ние голяма гимнастичка. Откога чакам да се появи една като Хана Ржична. Гледам и Ржична, и Дервяна и си мисля за лентата на Раленкова…

Не разбирарм защо трябва да се противопоставя едното на другото. Може би защото Мила е била изненадана, не е очаквала и сега не може да забрави нещо, което я е разтърсило. Аз си наблюдавам този турнир, увлечена в неговите проблеми, и на ум не ми идва да сравнявам с другия, завършилия преди седмица. Възхищавам се на Мостепанова, ядосвам се на нашите несполуки — въобще живея си с днешния ден…

Такава склонност към противопоставяне ме изненада в София Костова, журналистка от БТА, която от няколко години живее в Сингапур. София обича художествената гимнастика, въпреки че твърди, че не я признава заради субективното съдийство. Обича Анелия Раленкова. Разказва ми колко много се е развълнувала, когато по сингапурската телевизия видяла Лили Игнатова с лента, Лили Игнатова с топка, Лили Игнатова с обръч… Какво става? Никакви обяснения. Показала се Лили, изчезнала и трябвало да мине време, за да разбере, че това е първата носителка на Световната купа. После, на следващата година пак гледала някакъв интересен филм на Би-Би-Си. Контрасти в спорта. Кеч, ръгби, американски футбол, Груба сила и изведнъж… позната музика…

— Марго, можеш ли да си представиш какво ми беше, когато видях трите български гимнастички. Никакъв текст. Музика и красота. Как ми се искаше да изляза по улиците на Сингапур след това и да разбера видели ли са тези хора България. Разбрали ли са, че това са нашите момичета. Можеш да си представиш какво ми беше!

Мисля, че мога. Бях за една седмица в Копенхаген. Струва ми се, че съм хвърлена съвсем сама на другия край на света. Глупаво разкисване, разбира се. Знаех, че след два дни в два часа си заминавам и няма какво толкова да се жаля, ама е така — вървя си по улиците, чувствувам се страшно сама и виждам някакъв театрален афиш — „Три сестри“ на Чехов. Спрях се. Гледам го и ми е някак по-топло. Като че съм срещнала някакъв близък човек в този непознат свят. „Три сестри“ на Чехов — това е нещо познато…

Мога да си представя какво й е на София, която не е за седмица, а за години в Сингапур. И не вижда никакъв афиш, а живи български момичета по сингапурската телевизия в един американски филм.

И толкова повече ме изненадва, че въпросът идва и от София, след като е дошъл от толкова други хора…

— Сега, когато видя така отблизо алпинистите, сигурно не могат вече толкова да те развълнуват гимнастичките…

Бях ходила до Делхи да посрещна българската експедиция, която покори Еверест. Върнах се с алпинистите, после в продължение на един месец се срещнах с много от тях. Правех интервюта, репортажи. Наистина се движех в някакво непрекъснато приповдигнато настроение. Бях във възторг от тези необикновени мъже. Не можех да се съвзема от техния подвиг. Не можех да разбера как човек може да издържи толкова, колкото те са издържали.

Разказвах и на София това, което не съм писала. За Христо Проданов, видян от всеки от тях различно, за Людмил Янков, за достигналите Еверест, за героизма на онези, които няма да останат в историята като покорители, но са помогнали на другарите си да докоснат върха, като са носили тежките товари нагоре, укрепвали са в ледените виелици лагерите, тръгвали са в спасителните акции… Възхищавах се от всички тези мъже, доказвах, че всички те са покорители. И този Стефан Калоянов, който е останал през цялото време в базовия лагер до радиостанцията и през цялото време е будувал в страшните нощи, за да поддържа будни другите, тръгнали към върха. И на него не му е било ни по-леко, ни по-малко страшно, защото сега всички за него говорят. Разказвах й и за лекаря, спасил няколко пъти човешки живот, и горд, че той самият се е изкачил толкова високо, колкото и орлите не могат.

— Не виждам с какво възторгът към алпинистите може да попречи на възторга към гимнастичките — питам София, която наистина много ме изненада, защото точно от нея този въпрос идва твърде изненадващо и неуместно.

— Ами защото те рискуват живота си. А на гимнастнчката какво може да й се случи? Най-много-да изпусне обръча…

Не разбирам защо трябва да се противопоставят двата спорта и още по-малко разбирам защо трябва да се предпочете този, в който се рискува животът. Възхищавам се от куража на алпинистите да тръгнат и атакуват Еверест точно тогава, когато един от тях е загинал, този, когото всички са смятали за най-силен, за рядко надарен алпинист. И едновременно с това разбирам и ми е по-близка от всичко позицията на Нешка, когато казва: „За какво са ми всички победи, ако ми осакатее момичето. Не ме интересува нищо, нищичко — само да ми оздравее момичето…“

Обаждат се от време на време и други колеги: „Ти така се увлече по алпинистите, че гимнастичките ти май останаха на заден план. Разбира се, не могат да се сравнят…“

Защо да не могат да се сравнят? Алпинистите проявиха нечуван спортен героизъм, като издържаха в сто дни и студ, и страх, и тревога, и покруса. И преодоляха всичко това, и покориха върха, и се върнаха със слава. Гимнастичките издържат ден след ден, година след година да бъдат във всяко състезание на върха, да бъдат във върхова спортна форма, да дадат отпор на съперничките си, които влагат всичко в това догонване…

И защо, като обичаш едните, в сърцето си да нямаш място за другите? Че аз съм така горда и с победата на Стефка Костадинова, и с онова момиче Таня Богомилова, която направи българската революция в плуването, и с Петър Попангелов — самотния български скиор в световния елит. С интерес следя квалификационните срещи за световното първенство по футбол в Мексико и се радвам на всяка победа. И чувам: „Ти пък какво се радваш, дето никога не си се интересувала от футбол? И не мислиш ли, че ако успеят футболистите, съвсем ще засенчат твоите гимнастички, защото двата спорта не могат да се сравнят по популярност?“

Радвам се на всеки успех. Никой никого не засенчва. В сърцето на народа има обич за всички победители, за всички, които го прославят, и никога няма да се гордее по-малко със своите златни момичета, ако нашите футболисти побеждават.

Ангел Гурмев организира една среща между алпинистите и националния отбор по художествена гимнастика, която някак изведнъж, още от самото си начало излезе от протоколните рамки. Още при влизането в залата Методи Савов се засмя:

— Какви сте били мънички, какви сте крехки. Не можех да предположа. Вие ли, момиченца, ме накарахте да се разплача, когато побеждавахте в Страсбург? Откъде намирате сили да издържите толкова години на върха? Откъде намирате сили да играете така силно, така красиво, така вдъхновено и да не трепнете ни за частица от секундата в тези препълнени зали! Откъде ви идва силата, дечица?

Толкова нежност, толкова топлота и загриженост, и съчувствие и в думите, и в очите на този голям спортист, който тогава много трудно се движеше, но беше дошъл да види гимнастичките.

Момичетата молеха алпинистите да разказват още и още. Беше им интересно да слушат за много експедиции. Всичко, което се е случило на алпинистите, беше наистина интересно, а те пак се обръщаха към Методи Савов. Може ли още нещо? Той разказва с много свежо чувство за хумор, при което и в най-критичните моменти има и нещо смешно, и нещо весело.

И ето че най-неочаквано става Лили Игнатова.

— Вие сте толкова големи спортисти, такива изключителни хора, че сега, като ви слушам, много ме е срам, че съм такава ревла и че понякога разстройвам тренировките, и че… и въобще сега точно зная, че с мене стана голяма промяна. Сигурна съм, че ще бъда съвсем друг човек…

Момичетата я гледат страшно изненадани. Това с Лили никога не се е случвало. Ангел не стъпва на земята. Видя ли какво стана! Ако съм очаквал чак такъв ефект! Знаех, разбира се, че не може да не стане интересна среща. И двата отбора имат какво да си кажат, но такава промяна с Лили…

След седмица Нешка казва: „Успокой Ангел, кажи му да слезе на земята. Лили си е Лили. Все пак издържа цяла седмица наистина като съвсем друго момиче, така че ме накара и мене да повярвам в чудодейната сила на алпинистите…“

За мене тази среща беше интересна и с друго — възхищението, което алпинистите изпитваха към гимнастичките, а те — към алпинистите. Ни следа от такива въпроси — кое е по-голямо, кой спорт какви предимства има. Бяха горди, че са българи. Разказваха си как са будували, когато сме чакали новините от Еверест, колко вълнения са носили европейските и световните първенства по художествена гимнастика. На големите спортисти и на ум не може да им дойде такава абсурдна мисъл — нека другите не побеждават, нека да сме само ние, та в родината само на нас да се радват. Та нали те самите искат да се чувствуват горди и с друга българска сполука. За щастие големите спортисти не мислят по начина, по който понякога мислят някои журналисти…

На тази среща Методи Савов и трудно ходеше, и трудно говореше, и ми се свиваше сърцето, като си помислех колко жестока е цената на този Еверест. Когато другите вече бяха напуснали залата, го попитах как върви лечението.

— Защо да се заблуждаваме, зле съм…

Вече нямаше и следа от веселия; находчив, интересен събеседник. Един човек, който чувствува непрекъснато болка.

Дни наред след тази среща не можех да изляза от болката за един млад, вече съвсем побелял и болен човек. Интелигентен, приятен. Наистина ли медицината ще остане безсилна към този спортист, платил такава страшна цена за жаждата си за върхове? Питах след това Аврам Аврамов, водача на експедицията, как е Методи Савов. „Жилав, ще се оправи“ — казваше Аврамов.

Видях го след няколко месеца да кара велосипед някъде към Народния театър. Така му се зарадвах!

Жилав наистина. Да си жив и здрав. Отново ми харесва вашият Еверест. Предстои ново голямо състезание в края на 1984 година. Европейското първенство във Виена. Когато си правя далечни планове, все си казвам — това европейско ще го жертвувам. Сигурно ще ми се наложи да подновявам състава. Коя ще издържи, коя няма — дотогава не се знае, но трябва да се настройвам, че на едно европейско ще се пада… Преди около две години Виена беше предвидена като свидетел на това временно поражение преди набиране на нови сили с нов отбор. Само че наближава Виена и на мен никак не ми се иска сега да е. В крайна сметка момичетата ми издържаха, не са се отказали от състезанието, все по-зрели, все по-големи гимнастички стават. Вече ми доставя огромно удоволствие и на мене да ги гледам. Все по-малко грешки им откривам. Та точно когато толкова много радват публиката ли да се оттеглят! Доволна съм, че не споменават нищо по този въпрос, а тренират.

Тренират и си мърморят, разбира се. Тренировките са тежки и няма защо да се сърдя на мърморенето. Важното е, че работят. На мене наистина ми се налага да търся резервите в психологическите фактори. Навремето Илиана предложи една система, която издържа дълго и даде отлични резултати. Това са прословутите наши „без грешка“.

— Друтарко, защо се ядосвате толкова на всяка грешка поотделно. Защо не ни искате по две цели без грешка? Кой от колкото опита може да ги направи. Може да играе десет, може пет, може и две. Който ги изиграе, си отива.

— Може — казвам. — Защо да не опитаме. Може би си права, че това е най-добре.

Въведохме двете без грешка и наистина ни помогнаха. Илиана най-често ги изиграва две от две. Показва се, вече готова да излезе, и лъчезарно усмихната казва довиждане на тези, които играят вече петото-седмото-десетото за второто без грешка. Постепенно свикнаха да се съсредоточават и да ги изиграват с по-малко опити, с по-малко „брак“.

Увеличавам опитите без грешка и, разбира се, срещам съпротива. Не й обръщам внимание. Увеличавам ги до възможния максимум. Според тях — до невъзможния. След време забелязвам нещо, което Анелия беше забелязала при наказанието „пет цели“ за превишени килограми. И тези пет цели се играят с такава досада, че стават съвсем излишни. Сега тези без грешка постепенно се автоматизират, но я няма пълнотата на изпълнението, широтата. Играят без сърце. Постигнато е нещо много ценно с тях — намалява процентът на грешките. Все повече, докато грешката стане едва ли не извънредно събитие.

Опитвам се да променя понятието „без грешка“. Казвам: „Не се признава и когато уредът не е паднал. Не се признава — маркираше през цялото време скоковете… Не се признава — лентата ти плющи… Не се признава — обръчът вибрира.“

Не могат да ме гледат втакива моменти! Предпочитам, разбира се, да преливат от обич, но нямам избор. Трябва да приема гневните, а не ласкавите погледи, защото не искам на състезанието никоя съдиика да види и най-най-мъничката грешчица.

Сега пък влязох в залата с такъв „план“ — играете по три цели, все едно с грешка или без грешка и си отивате.

— Ами ако са много грешките? — пита Лили, разбира се.

— Не ме интересува. Няма да стоя в залата с вас по четирннайсет часа и да гледам колко сте недоволни и колко изстрадали от моите изисквания. Изобщо колко сте „горките“. Вкъщи пък Стойчо и Аглика изстрадали, че ме няма. Не мога никому да угодя. Играйте по три, както можете. На състезанието никой няма да ви чака да играете, докато не сгрешите…

Не очаквах чак такъв ефект. Гледат ме и се чудят какво ми става. За пръв път и аз се оплаквам, че ми е много работата. Свикнали са да бъда вечно изискваща. Значи ми е лесно. Аз искам, те изпълняват. Ами какво по-лесно от това наистина. Какво й става на Нешка, от какво се бунтува? Много й били четиринайсет часа! Значи вече не я интересуваме — с грешка ли, без грешка ли, със сърце ли, без сърце ли ще играем. Това пък какво е?

Гледам ги колко са объркани, представям си какво си мислят. Е добре, моите момичета, я да ви видя приятно ли е, когато някой се разхленчи, че му е много работата. Ако аз всеки ден се тюхкам като вас, хубаво ли ще е? Изиграват на първия уред криво-ляво по три цели композиции и казвам — сменяй реда.

Ясно е, че не се шегувам. Така завършва тази тренировка. Четири по три и трябва да напуснат.

— Тръгвайте си, не искам никой да ми се мотае в залата. Имам работа с ансамбъла.

На другия ден раздавам същия план. Виждам, че вече са разтревожени. Първенството наближава, а Нешка точно сега решила да ги „зареже“.

— Другарко, нека да повторя, направих много грешки — обажда се Ани.

— Не, видях, че е много по-добре да се прибирам в шест, не в десет часа вечерта. Мислете преди всеки опит, постарайте се да не грешите…

— Да, но защо само три?

— Ами нали сте преуморени. Ще свикнете с тази програма… Казвам го, но вече ме е страх да не би наистина да свикнат, да им хареса. Решавам, че ми стига това прибиране в шест, още повече че после не мога да заспя цяла нощ. Все ми се струва, че денят е направо пропилян, а на мене и без това все време не ми достига. Възстановявам тренировките с невъзможно многото „без грешка“ и работата известно време върви като песен.

Някога Абаджиев ме предупреждаваше: „Внимавай, звездната болест започва с това, че някъде го боли, а после другаде, не знае точно какво му е, но усеща, че е болен…“

Диляна играе с лещи. От време на време лещите се замърсяват и тогава се появяват лекарските забрани и онзи ужас какво ще стане с очите на Диляна, ще се върне ли в залата и, ако се върне, кога? Ани ту кракът я боли, ту дисковата херния се обажда. Някога имах често съмнението, че понякога Илиана си осигурява малки почивки с някое „Другарко, боли ме.“ Можеш ли да разбереш боли ли го или си измисля. Казвам — маркирай скоковете, щом те боли кракът, облекчавам тренировките, после вдигам белия байрак пред малката хартийка с лекарска забрана.

— А Лили не боледува — казва Георги Дюлгеров, който от известно време е от сутрин до вечер в нашата зала.

Да бе, вярно. Лили не боледува. Най-често казва, че това е невъзможен план или че някой елемент никога няма да успее да направи, или че толкова високо, колкото аз искам, изобщо не може да се скочи, но никога, защото нещо я боли.

Не я боли. Не иска, не може, уморена е, но болна — не.

Връщам се назад в годините и установявам нещо, над което не съм имала време да се замисля. Лили не лъже и не боледува. Къса ми нервите както си иска, но е някак под достойнството й да се крие зад някаква измислица. Застава открито пред гнева ми. Понякога си мисля, че й доставя удоволствие да ме ядоса.

Преди няколко дни в залата дойде един началник от дружеството много тържествено и строго ми постави въпроса:

— Другарко Робева, вярно ли е, че сте казали на Лили Игнатова, че ще я убиете?

— Вярно е, казвам й го през ден, не се притеснявайте…

Отговорих набързо и си продължих тренировката. Едва вечерта се сетих, че сигурно съм го обидила. Човекът дошъл да разследва случая, да вземе мерки, а аз така небрежно се отнесох към мисията му.

После се сещам, че не съм попитала откъде е толкова добре осведомен какво си говорим в нашата зала. После си казвам, че няма значение. Зала, пълна с жени. Всеки е осведомен за всичко. Може лн човек да ги спре да не говорят! Да работят, пък да си говорят колкото си искат.

А аз на Лили какво ли не й казвам — че ще я пребия и че ще я убия, че трябва веднага да ми се маха от очите, защото не зная какво ще направя, и че не искам никога повече да я виждам. И такива едни приказки, дето, както и да ги погледнеш, не са хубави. Но най-интересното е, че като ме доведе до това състояние, Лили започва най-силните си тренировки. Изведнъж, като по някаква вълшебна повеля, става гимнастичката, която искам да видя, гимнастичката, за която си мечтая. И ме кара да забравям всичките си закани и да викам: „Браво, Лили, чудесно, Лиленце, хайде още веднъж!“

И ето че сега един външен човек, дошъл отскоро в залата, ми отваря очите за нещо, което не съм можела да си обясня. От време на време съм се питала — и за какво го обичам толкова много това опърничаво дете? Защото сигурно много го обичам, щом го търпя. Друго разумно обяснение не мога да си дам. Такова нещо не се изтрайва, ако не е това понякога толкова непонятно, толкова нелогично, толкова изтерзаващо чувство на обич.

„А Лили не боледува“ — казва Дюлгеров. Ами да, сигурно затова я обичам. Защото не боледува и не лъже. Никога! Не е малко. Има все пак някаква логика, не е съвсем така необяснимо моето търпение към Лили…

Лили не боледува, но не зная кога какво ще ги заболи Анелия и Диляна. Затова ми се налага съвсем сериозно да се заема с подготовката на Бианка Панова. Задачата е в кратки срокове това момиченце да стане равностойно на трите големи. Идва годината на Бианка…

Край на наблюденията. Поставям композиции и оставям друг да изработва детайлите. Поемам тренировките ка Бианка. Пряко, плътно, до най-мъничката подробност. В часовете по класика — фантастични резултати с Валя Вербева, после с Людмил Коцев. Не, наистина такава състезателка не сме имали и прави са колежките от другите страни, когато казват, че като Бианка не е имало досега в художествената гимнастика. Щях да се почувствувам неудобно, ако аз пьрва го кажа, въпреки че отдавна го мисля и чакам момента, в който и другите ще го забележат. Въртения, равновесия, атитюди. Красиви скокове с рядко срещана височина и лекота. Каквото исках от хореографите, направиха го и надминаха очакванията ми. Усетиха таланта и го разработиха в своята сфера. Не съм виждала друга гимнастичка, която така бързо, така безнаказано да се движи нагоре. Леко, изящно, безпрепятствено. Така изведнъж всички ахнаха на новото откритие, че нямаше и време да се сетят да я спират. Още повече че я оставях в разрядите на девойките. Не я пуснах пряко да се състезава със звездите. И за тяхното, и за нейното самочувствие. При девойките нямаше проблем — безспорно първа.

Първа в първи разряд, първа в кандидатмайсторския разряд. Беше й нужно да свиква да е първа. При майсторките още не я пускам. Пазя я еднакво и от толериране, и от „подрязване“. Вече бях видяла какво става, когато кажат нашите съдийки: „Много й станаха състезателките на Нешка“ и започват да избутват все по-назад една. Не исках тази, която ще избутват, да е Бианка, но не исках и някоя друга да й принасят в жертва, ако решат на всяка цена да я утвърждават.

Смятах, че още е рано да побеждава която и да е от моята голяма тройка. Не исках и никоя да се настройва срещу нея. Приемаха я изключително добре. Гледаха с интерес бързите промени, бяха във възторг от скоковете и чистотата, с която изпълняваше всеки детайл. Никакво омаловажаване на качествата й. Виждаха ли в нея съвсем скорошна съперница, или мислеха, че е още съвсем малка? Не може да не са виждали как се движи нагоре Бианка.

Бях им благодарна, че запазиха добрата атмосфера в отбора. Помежду си са били винаги толерантни, помагали са си, съперничеството не ги настрои една срещу друга — напротив, свикнаха да мислят, че всяка от тях може да победи само ако и другите две са силни. И което е много важно за мене, нито една никога не си позволи да отрови радостта на победителката. На коя колко й е криво, че не е станала шампионка, си е отделен въпрос, но никога никоя не си позволи да се държи зле. Покрай многото им други качества това ценя особено. Ако съм имала известни опасения, че ще се ядосат на толкова бурното израстване на едно дете до тях, бързо ги забравих. Даваха и кураж при първите стартове, радваха се, че още от самото начало се налага категорично, където и да се появи.

Изпитах отново огромното удоволствие да работя с една гимнастичка, жадна за работа. Неуморима. Изпълнителна. Ненаситна за игра. Не беше никаква изненада поне за мен, че така бързо усвоява. Много талантлива и до толкова гимнастички расте, че сякаш попива всичко и без да си го постави като задача. Скоро трябваше да забележа, че това момиче, на което гласът не може да се чуе, е и с огромно самочувствие, и с огромни амбиции, и нещо, което беше особено важно за мене — с железни нерви. Ако е усетила някаква предстартова треска в тези турнири, на които трябваше да налага новото откритие на българската школа, никой не я е забелязал. Излиза, играе — пред публика винаги по-добре, отколкото в тренировъчната зала (това също е много важно), усмихва се на възторжената зала и се оттегля с достойнство. Това, когато беше тринайсетгодишна. Сега вече на четиринайсет изглежда зряла гимнастичка.

„Внимавай с Железния Феликс — казва Георги Дюлгеров (така той казва на Бианка още от самото начало) — Не я гледай, че когато говори е «мяу-мяу». Претенциите на това дете никак не са малки. Вече е готово за основния състав, но ако мислиш да я включваш, трябва да й дадеш все пак време да го преглътне…“

Е, да де, но докато тя преглъща, другата трябва съвсем да угасне…

Постоянно се изненадвам колко вярно, колко тънко вижда нещата в нашата зала Георги Дюлгеров. Трябва да си призная, че нахлуването на неговия снимачен екип посрещнах малко наежена. Бях получила вече нещо като комплекс от сценаристи и режисьори…

Един известен журналист, който следи нашия спорт още от времето, когато аз се състезавах, реши да напише сценарий за игрален филм за Нешка Робева. Още когато оповестяваше тържествено решението си, не успях много да се ентусиазирам. От къде на къде игрален филм за мене? Но когато прочетох сценария, направо се ужасих. Според него аз и Златка Бончева си ходим по кръчмите, пийваме си водката и псуваме тоя и оня. И така, псувайки, ни идват и добри идеи за работата. Връщам се от чужбина и заварвам Стойчо, устроил у дома нещо като дискотека, а Аглика казва за момичето, с което танцува: „Мамо, тази кака много често идва у дома, когато те няма.“

Обяснявам, че по кръчмите въобще не ходя, водка не пия и не псувам. Колкото до Златка Бончева, мисля, че и лимонада не пие. Обяснявам, че никога не съм заварвала мъжа си да превръща дома ни в дискотека и дъщеря ни няма такива впечатления от баща си.

Авторът не ми казва точно, че съм проста, но ми обяснява търпеливо, че това се наричало художествена измислица и че така щяло да бъде много по-интересно.

— Добре де, нямам нищо против да бъде интересно, но какво общо имам аз с цялата работа?

Така щяло да бъде още по-интересно. Представям ли си всичко това за Нешка Робева! Как ще се шокира публиката. Никак не искам да шокирам публиката и предупреждавам, че ще протестирам, ако някой си позволи да ме украсява с подобни художествени измислици.

Ама как не разбирам. Той вече бил ангажирал един от най-известните режисьори, едни от най-известните артисти. Нешка щяла да играе самата… Казвам, че и самата София Лорен да играе, не съм съгласна. И никак не се интересувам кой колко е известен и изобщо най-добре е да не се занимават с мене, да ме оставят да си гледам тренировките, че от интервюта, срещи, филми не мога да си видя залата такава, каквато трябва да бъда. Работна. Без външни хора.

И тъкмо съм на път да забравя за този сценарий, който, трябва да си призная, доста ме ядоса, обажда се един приятел на нашето семейство. Ще се съглася ли да говоря с един негов приятел — сценарист, много талантливо момче. Трябвало да направи филм за мене. Казвам на Каро, че не искам никакви филми, но той настоява. Бил обещал, не мога да го излагам. Нищо не ми коства да поговоря с него. Той друго не иска. Щял да го доведе на вечеря у дома, когато на мене ми е удобно. Никак не ми е удобно и никак не мога да разбера как някой ще прави сценарий, като говори с мене на една вечеря, но на Каро не мога да откажа. Пристига той с талантливия сценарист, разговаряме и след известно време в ръцете ми се появява нов сценарий, който успя да ме ядоса повече от първия. Този пък виждаше филма си повече като интервюта с мене и гимнастачките. Момичетата казват, че съм им ограбила детството, но ми прощават в името на голямата цел. Нещо такова в най-общи линии. Бездарно, глупаво и злобно до немай-къде е това произведение, което не зная защо се нарича сценарий. Не мога да разбера с какво съм предизвикала такива чувства. Доколкото си спомням, а се опитвам да си спомня до най-малки подробности разговора, не, съм дала никакви поводи.

Питам Каро с какво съм предизвикала тази злоба у неговото протеже. Не ставало въпрос за злоба. Режисьорът мислел, че ще бъде много интересно на фона на всеобщото въодушевление да се появи една такава антитеза. Питам го кой, му е казал, че този човек е талантлив. Обещава повече да не ми води „таланти“ и с това приключваме този епизод…

Прибирам се веднъж и заварвам едно непознато семейство вкъщи. Жената била журналистка. Обадил се друг наш приятел и помолил Стойчо да даде интервю, защото този път искали с него да разговарят. Пристигам точно когато журналистката иска да знае изневерявал ли ми е някога, аз изневерявала ли съм му. От кого би ревнувал и аз ревнива ли съм. Усещам, че ми се вдига кръвното. Ето тя например никак не била ревнива. Нека съпругът й да потвърди. Потвърждава. И никак не се интересува от това, че на мене ми е все едно дали жена му е ревнива. И никак не забелязват, че не може така да прекрачваш всички граници на такта. Откровен разговор! От къде на къде с човек, когото изобщо не познаваш. Не мога да гледам от яд. Но какво мога да направя? Дошли хората на гости и разискват интересни въпроси.

И така, пристига Георги Дюлгеров в залата, казва, че прочел „От Ротердам до Амстердам и Мюнхен“ и искал да направи игрален филм за художествената гимнастика. Интересувала го темата за Пигмалион. Не зная с какво, но още с първия разговор успя да спечели доверието ми и както се бях зарекла да не допускам никакъв режисьор да прекрачи прага ни на дома ми, ни на залата, му казвам, че може да остане при две условия. Да не прави игрален филм. Ако въобще прецени, че може да стане филм в нашата зала, да бъде само истината и никакви, ама съвсем никакви художествени измислици. Второ условие — да не пречи на работата ни. Защото за него, разбира се, най-важен е филмът, а за мене европейското първенство, и следващото първенство, и по-следващото. И няма да приема нищо, което ще наруши програмата ми. Да дойдат, да снимат каквото искат, ако успеят да станат невидими.

Станаха. Отначало момичетата малко се стъписаха от тазя постоянно следваща ги камера на Радослав Спасов. Той започна да дебне моменти, когато няма да го усетят и погълнати от това, което правят, няма да го забележат. Свикнаха. Дори ако някой ден се случеше да не дойдат, започнаха да ни липсват.

Екипът на Георги Дюлгеров! Колко пъти ми се е случвало да му завиждам. Как е успял да подбере всички така, че да установи такъв синхрон, такава хармония в работата си. Колко и талантливи, и толерантни хора. И операторът Спасов, и композиторът Божидар Петков. Как успява да ги насочи, да ги обедини, да търсят всички в една посока, да се допълват. Как успява да държи със здрава ръка целия този многоброен колектив и да поддържа винаги една приятна атмосфера. Не съм предполагала, че присъствието им в нашата зала точно в най-трудння период — времето на най-усилената предстартова треска, може да се окаже толкова благотворно.

Тези хора спечелиха доверието ни най-напред с това, че идваха сутрин, когато започваше работният ни ден, и си тръгваха след последната тренировка. Досега само Ангел Гурмев се беше опитвал да ме съпроводи в цялата ми програма. Издържа три дни, но твърди, че е горд, защото все пак е първият и единственият, който е опитал. Искаше да му призная, че три дни не са толкова малко.

Шегуваше се Ангел, но дойде време неговият актив да влезе в работа. На едно специално заседание, на което трябваше да се разгледа олимпийската подготовка на отбора, от федерацията се посипаха обвинения, които не можах да разбера откъде са дошли. И тъкмо се чудех какво да отговоря в яда си, обади се Ангел:

— Ти пък откъде можеш да знаеш какво става в залата? Вие минавате и заминавате и нищо не можете да видите. Кой знае откъде черпите сведенията си. Никоя от вас никога не се е постарала да остане поне един пълен работен ден. Само аз опитах и издържах Нешкини три дни и ви казвам, че няма да го повторя. Така че нямате думата…

Оказа се, че сведенията на федерацията били от шофьора, който имаше някаква чисто женска страст към клюки и интриги.

Сега екипът на Дюлгеров идваше в началото и си отиваше след края на тренировката. И издържаше на моите работни дни, защото, изглежда, те също бяха хора, които се увличат от работата си и не забелязват как се изнизват часовете.

Георги Дюлгеров спечели доверието ми и с това, че не искаше да направи сценария си въз основа на разговор между предястието и десерта на една вечеря. Идваше и работеше сериозно. Търсеше и проучваше, наблюдаваше и анализираше.

Започнахме да вярваме още повече на тези хора, когато усетихме, че са станали част от нашето ежедневие, че живеят с нашите грижи, че носят нашата надежда.

— Внимавай с ансамбъла — казва Дюлгеров. — Не зная защо, но в последно време нещо не може да ме развълнува. Не зная какво става. Сигурно ти по-добре знаеш…

Зная. Прекалено добре. Отдавна се безпокоя. Постоянно виждам по някоя промяна, която убива композицията. Деспа все казва, че е съвсем дребно нещо — защо трябва да се вдига шум.

Няма нищо дребно. Всяко движение, всеки жест, всеки елемент си има своето звучене в цялото. Когато казвам, че тук трябва рязко да се вдигне главата, тук да трепне ръката, когато казвам, че след този скок трябва да се обърнеш и да проличи изненадата, радостта — това не са дребни неща. Това е солта на композицията. Нещо премахнато, нещо прескочено, нещо променено — все дребни неща, а в композицията няма вече живот. А е поставяна така, че да държи в непрекъснато напрежение зрителите и това напрежение да нараства, да вълнува, не да си мислят за грижите от вчерашния ден и какво им предстои да правят утре. Трябва, докато играят българките, залата да е изцяло погълната от играта им, забравила всичко друго на този свят. Ясно ли е?

Ясно е и след седмица-две отново се изправяме пред проблема за „дребните неща“. И пак трябва да повтарям — няма дребни неща, те правят цялото, те му дават живот. Забранявам да се променя, поправя, пропуска. Ясно ли е?

Ясно е и може би точно затова ми се късат нервите. Обяснявам, ядосвам се, поправям, припомням как е било, момичетата от ансамбъла възстановяват с удоволствие, без да им тежи… Но на мене вече ми тежи. Това вече не е никакво сътрудничество. Вече сме две жени, тръгнали в различни посоки. Решавам, че след Виена веднага ще се разделим с Деспа, колкото и голям шум да се вдигне. На мене и без това не ми е леко, та някой да ме дърпа непрекъснато назад и да си мълча само защото така било по безшумно. Не ми трябва тишина. Искам в тази зала сътруднички, помощнички, съратнички. Който е решил непременно да пречи, няма място! При това имаше достатъчно време да разбере какво точно се иска от нея. Решението ми окончателно се затвърдява в последните месеци преди европейското първенство на един турнир в Япония. Заминаваме за Вакоолкъп.

Не, за Япония аз ще разкажа. Това е едно от големите ми преживявания. Свикнали сме да мерим подвига на Нешкината работа по тези четири дни в края на всяка година, когато нейните момичета побеждават на европейски и световни първенства. Сега имах възможността да видя какво правят тези момичета за пропаганда на страната ни в тези многобройни международни турнири, в които участвуват.

За това пътуване разказах в „Старт“ и сега ще повторя това, което вече е публикувано — с малки съкращения, с някои допълнения на пропуснатото тогава, но в основата си така, както си го спомням веднага след завръщането си. Така ще дам възможност на приятелите на Лаптев да кажат: „А, ето това чакахме.“

Кой е Лаптев ли? И аз не зная. Донесе в редакцията нашият фоторепортер Емил Манджаров един брой на „България днес“ — на руски език, защото в него имаше мой материал, негови снимки. Като го разглеждах, с изненада открих един свой репортаж — този след Страсбург, буквално преписан и подписан от Веселин Лаптев. В стаята бяха и Борис Ковачев и Борис Арнаудов. Започнаха да сравняват, да се смеят, да ме разпитват дали наистина никога не съм се подписала с такъв псевдоним.

Бях забравила за този разговор, когато във в. „Стършел“ се появи една малка бележка — „Авторът — авторът“, в която Борис Арнаудов даваше пасажи от моя репортаж и появилото се четири месеца по-късно копие. Междувременно един редактор от Софияпрес, който беше дошъл в същия ден, когато получих списанието, ме посъветва да не предприемам нищо, защото той играел тенис с Лаптев и знаел, че е много симпатично момче. Казах му, че няма да предприема нищо не защото тенисистът ми е симпатичен, а защото не ми се занимава с подобни случаи. И сега излизаше, че не съм си изпълнила обещанието. От време на време Емил Манджаров ми напомняше, че приятелите на Лаптев се заканвали, че ще следят дали няма да се повторя някога и да се обадят и те в някой вестник. Изненадвах се колко силен и нахален е кланът на преписвачите. Ще следят дали аз ще се повторя, като че ли това е същото като да вземе някой да препише дословно написаното от друг и да се подпише. Не може да не се повторя, когато става въпрос за едни събития, за едни хора. Е, сега предупреждавам, че ще се повторя, когато става въпрос за впечатленията ми от Япония, и ще използувам написаното веднага след завръщането, защото тогава още всичко много ме вълнуваше и е по-ярко от това, което сега си спомням…

Не съм пътувала малко, затова се изненадах от вълнението, с което тръгнах за Страната на изгряващото слънце. Друг свят. Други хора. Загадъчна, неразбираема Япония. Чудото на Изтока. Започнах да събирам и да чета всичко, което е писано за тази страна, и трябва да си призная, че все по-неясно ми ставаше. Но ето че вече сме в самолета и ще се постарая за десет дни да забравя това, което съм прочела.

— Японците — казва Нешка — много се дразнят, когато някой минал-заминал започва да им обяснява какви са и непременно да търси във всичко преднамереност, защото е дошъл вече с готови представи от други такива минали-заминали.

— Сигурно. Съвсем естествено. И това не е никаква японска особеност. Ние също бихме се ядосали, ако някой-започне да ни обсъжда, без да ни познава.

— И освен това не ги питай нищо за самураите. Никак не обичат. Ако те почувствуват близка, сами ще ти обяснят някои неща. Все някой ще заговори, ще каже нещо, без тази тема няма да се мине, ако ти се доверят. Но не обичат чужденците да им чоплят раните…

Няма. Обещавам, че няма да обобщавам. Ще разкажа само за това, което съм видяла, за това, което съм чула, за това, което ме е развълнувало или учудило. Обещавам, че няма да питам за самураите. Обещавам да не си забравя обещанията. Ще разкажа за срещите с хората в спортните зали, които си приличат в цял свят и все пак всяка си носи особеностите на народа, който представлява. Спортните зали имат онази неповторимост на искреността, на спонтанността. Тук „хареса ми“ и „не ми хареса“ е казано ясно, точно, без полутонове.

Завивам се в одеялата и се готвя за дългата студена нощ, в която трябва да се преодолява шестчасовата разлика. На връщане денят ще се удължи с шест часа. Виждам, че Нешка вече спи, и се сещам, че току-що ми е казала за Япония повече, отколкото през всичките тези години, в които все съм разпитвала и все един и същ отговор съм получавала.

— Как беше в Япония?

— И добре, и зле…

И се впуска да разказва коя къде как е играла. В Токио, в Нагоя, в Киото… На мен всички тези градове са ми еднакви, когато ми говори, защото на едно място е играла добре Анелия, на друго Лили, на трето Илиана. Ядосва се на грешките, казва къде публиката ръкопяскала много и къде не особено много, защото как да ръкопляска, когато… Търси причините за спада в играта на своите гимнастички. Ако упорствувам много да ми каже нещо повече за Япония, все си спомня за онзи неизменен график, който й връчват още при пристигането на летището, и после всичко се спазва до минутата. До секундата. Пет ли, десет дни ли — колкото са там от посрещането до изпращането, всичко е съвършено разграфено и съвършено спазено.

Сега видях защо не може да види почти нищо от Япония. Времето й минава (на нея и на момичетата) повече в залите. Тренировки, продукции, състезания, пътуване и пак тренировки, продукции, състезания, пътуване.

Работа. И тук пак работа. Сутрин става да събуди всички, после минава да ги подсети да не би някоя да закъснее и да преживеем този срам да нарушим програмата на японците. Веднъж се случило с една друга наша група. Това японците си го спомнят с огромно учудване: „Можете ли да си представите!“

Можем. Представяме си го и затова през цялото време не влизаме в никакви магазини. Програмата е така гъста, че не можеш и да си помислиш за такова нещо. Едва в последния ден ще имаме 40 минути, в които ще видим и колко са любезни японските продавачки, и колко са красиви японските вази. Но това е в края на пътуването. А сега предстои да изкараме една дълга нощ в самолета на „Аерофлот“.

Ето я и аерогара Токио. На два часа път с автобус до града. Още при излизането от ръкава на летището към нас се насочват телевизионните камери. Може ли още веднъж да се върнете и да излезете наведнъж… Може ли Робева сан да излезе напред? Може ли още веднъж Робева сан… Така ще бъде до края. До обратното вмъкване в този ръкав телевизионните камери ще са постоянен спътник на нашата група. Само че оттук нататък без никаква режисура. Тихо, кротко — свикваме с тях като с тиктакането на часовник…

Първото нещо, с което се сблъскваме, щом навлизаме в улиците на Токио, е една безкрайна върволица от хора. Със зелени, сини, червени, кафяви шапки. Цветът на шапките им определя принадлежността към различните профсъюзи. Тази безкрайна колона пресичаме на няколко пъти с голямо чакане. Принудени сме да стоим и да наблюдаваме демонстрацията. Вървят тихо, сериозно, от време на време някой извиква няколко думи — другите отговарят с дружно „Хай“. След две-три минути всичко се повтаря отново. Не им лк пречи някой? Не. Полицията дори ги охранява. Какво искат демонстрантите? Да няма война. Искат да живеят в мир. Толкова малко и толкова много. Дали някой ще чуе тези протести? Може ли натискът на това „хай“ да се сравни с натиска на Рейгъновата администрация? И все пак сигурно все нещо се чува.

Казвам — какъв късмет, да пристигнем и веднага да попаднем на демонстрация. Една българка, която е дошла заедно с другите да ни посрещне на летището, ни обяснява, че не е никакъв особен късмет. Това може често да се види.

Успяваме все пак да си пробием път до хотела. Останали са ни петнайсет минути да се настаним в стаите. Трябва много да бързаме, защото след читирийсет минути е срещата на българския отбор с ръководството на Японската национална телевизия. Предвидено е, че потокът от демонстранти продължава и още дълго ще си тече. Предвидено е всичко, за да бъдем точно на уреченото място в уречения час.

Нашите домакини са силно развълнувани от приема, който ни устройват. Присъствува господин Кубаяши — шефът на Японската национална телевизия, който се появява рядко.

Каквото има да се урежда — уреждат го заместниците му. Господин Кубаяши присъствува само в особено тържествени случаи. Нещо повече. Сега не само присъствува, но и ръководи лично срещата. Казва, че японската телевизия предавала всичко от първите олимпийски игри за художествената гимнастика и още тогава изразила своето съжаление, че на тях не присъствуват най-силните гимнастички, съжаление, че ги няма българките, но ето ги сега тук и японската телевизия ще даде възможност на своите зрители да видят най-красивото в този спорт.

Ние също сме трогнати, въпреки че не можем да си дадем точна сметка за размерите на честта, която ни се оказва с присъстзнето на господин Кубаяши. Посочват ни през прозореца градината на българските рози. Точно така е записано. Намираме се на осмия етаж, където обикновено заседава дирекционният съвет и се посрещат знатни гости. Чувам, че момичетата си обещават следващия път, когато дойдат, да донесат корени от бели рози. Всяка по един, за да стане по-богата градината на осмия етаж на Националната японска телевизия. Да се знае, че това кътче е от българския отбор по художествена гимнастика. Дали ще го запомнят? Нямаме навика да записваме обещанията си, така както правят японците. Всичко е порив, който трае, докато… трае. А може би все пак някоя ще си спомни. Забравила съм след това да ги питам дали са занесли. Все се сещам, когато не са край мене.

Още не сме видели Токио, а вече потегляме към Сендай. Нищо, в Токио ще се върнем отново. Сега сме тръгнали към един рядко красив град, който ще чествува своята 95-годишнина и програмата на гимнастичките ще бъде перлата на този празник, както ни уверяват.

Пътуваме към гарата с автобус. Трафикът ни изправя до друг автобус, пълен с младежи, изглежда, тръгнали на екскурзия. Едно от момичетата явно познава нашия отбор, усмихва се, подскача, маха с ръка. Нашите момичета отговарят и всички от отсрещния автобус се сипват на прозореца и приветствуват бурно българския отбор. Разминават се два автобуса и едно толкова радушно приветствие оставя отпечатък върху настроението през целия ден.

Пътуваме с влак за Сендай. Носим се с такава шеметна скорост в тази теснотия, в която сградите са се наврели на сантиметри от железопътната линия (или поне така изглеждат), и понякога ни се струва, че ще връхлетим на някоя от тях. В странно съжителство тук са небостъргачи и малки къщички, красиви сгради до грозни складове, пищни градини на покривите на луксозни хотели и някоя малка саксийка, която се подава от прихлупен прозорец. Саксийка в отчаяна борба за съществуване в този гигантски град, който няма свършване. Пътуваме по-дълго в Токио, отколкото извън него.

На път за Сендай Мори започва да ми разказва нещо от историята на този град, когато е бил още село. Известен е с това, че тук преди триста години за пръв път повели жестока борба срещу наследственото право на самураите. Тринайсет години страшна война. Може би щели да победят и тогава да започне новата история на Япония, но се намесил императорът и енергично защитил правата на самураите…

Започна Мори и веднага след това без никакъв преход мина на друга тема. „Не очаквах Ватанабе Моринари така бързо да заговори за самураите — каза Нешка. — Интересно дали ще продължи.“ Продължи след няколко дни…

Ватакабе Моринари и Комикс Фумото следваха в София. Виждах ги често в залата на Нешка, защото си бяха избрали специалност художествена гимнастика. Сега бяха преводачи на нашата група и искаха колкото може повече да видим, колкото може повече да разберем за тяхната родина. Мори и Куми — едно момче и едно момиче, които сега, в собствената си страна, изглеждаха толкова различни.

Първото нещо, което привлича вниманието в спортната зала, е специалното място, отделено за инвалидните колички. Нг съм попитала нищо. Само стоях и гледах колко много млади хора, които не могат да се движат сами, са дошли да видят най-силните гимнастички. Колко силно е това любопитство, тази жажда за живот, за общуване. Не съм попитала нищо, но Мори каза само една дума, която обясняваше всичко. Хирошима. По-късно във всички градове щях да виждам този специален кът за инвалидни колички. Щях да виждам тези млади хора, дошли на белия свят много след престъплението и обречени да носят последиците му цял живот.

Хората в Сендай, както по-късно и хората в Токио, Киото, Миазаки, приветствуваха бурно всяко изпълнение на българските момичета, поощряваха изпълненията на японки и китайки, радваха се на този така бързо напредващ млад спорт.

Аплодисментите бяха отдавна отзвучали, а момичетата седяха в съблекалнята, полузаспали от умора. Защо не тръгваме? Да не би да е закъснял автобусът?

Автобусът отдавна е пред залата. Трябва да изчакаме да се източат хората. Иначе е невъзможно да се мине. И когато след дълго чакане казват, че можем да тръгваме, няколкото крачки между залата и автобуса минаваме в плътен коридор от полицаи. Предупреждават момичетата никоя да не си подава ръката, защото после не може да си я прибере. И въпреки това не издържат. Докосват ту едно, ту друго от тези разплакани от възторг деца, които надават някакви невероятни писъци. Такава екзалтация не бях виждала. На каква възраст японците стават сдържани, непроницаеми и стават ли наистина такива?

Тръгваме и автобусът се движи трудно между тази гора от протегнати ръце. Тръгваме и след нас тичат деца — кое докъдето може, следват ни с велосипеди, с коли, надуват клаксоните, за да приветствуват българските гимнастички колкото може по-шумно. В хотела вече чакат други групи, изпреварили автобуса, и отново овации.

Защо никога не са ми разказвали за това изпращане, което се повтаря във всеки град? Защо никога не са ми казвали за тази дълга обсада, която правят най-ревностните почитатели на художествената гимнастика във всяка зала на Япония, в която попадат. Толкова ли са свикнали със славата, та вече не ги впечатлява, или си мислят, че никой няма да им повярва. То наистина не може да се разкаже — трябва да се изживее. И все пак защо никога не са споменали за тези разплакани деца…

Тръгваме за Мацушима. Казват ни, че в Япония има три най-хубави места, и сега отиваме към първото. Второто е Амано Хашиатате, близо до Киото. Третото — Цукошима, близо до Хирошима.

В Киото ще отидем. В Хирошима може би някога. Не сега. Още не. По-късно щяхме да видим най-хубавото от всички най-хубави японски места — Миазаки.

Маци са необикновено жилави, устойчиви и на бури, и на студ, и на земетресения дървета. Нещо средно между бор, ела, смърч и още нещо, което не познаваме. Шима означава остров. Така че тръгнали сме към островите на дървото маци. Не може да има по-точно название. Всичко наоколо е покрито с тях. Дървото расте в скалите, провира се през невероятно тесни процепи, расте върху всичко, което не е вода. Двеста и шейсет са островите тук. Минаваме бавно покрай тях с един параход дракон.

Господин Цурута пита Робева ще позволи ли пътуването да стане още по-приятно, като почерпи момичетата със сладолед.

— О, благодаря, господин Цурута. Много благодаря. Идеята е чудесна, но защо да отклоняваме момичетата от изключителната гледка. Нека се насладят пълно на тази неповторима красота.

Господин Цурута се усмихва разбиращо. Вече почти не се съмнява, че в миналия си живот нашата треньорка е била японка. Всички в тази страна непрекъснато й го повтарят. На шега, разбира се, но много внимателно наблюдават как ще приеме шегата…

Двеста и шейсет острова. Всеки си има име. Този е Мъж, този — Жена, другият там — Патица. Онзи, може би най-красивият, е Канеджима. Това означава камбана. Този остров непрекъснато кънти като камбана. Онзи е Бишамон. Бишамон казваме на човек, който има винаги черна риба. Какво означава това? Мори гледа учудено. Наистина ли питам? Не е ли ясно, че който има черна риба, е богат човек. А ето го и острова на Деветте села. Тук живеят ловците на бисери. Това място е пълно с най-хубавите бисери. На три места в Япония могат да се намерят — в Нагоя, Нагазаки и тука. Взираме се в къщите на тези ловци на богатства. От скромни по-скромни и, разбира се, пълни с цветя. В Япония този култ към цветята и към красотата има някакви непонятни размери. Навсякъде — и във фоайето на хотела, и във фоайето на залата, и по улиците, и в дворовете — икебана. Изглежда, умението да подреждаш цветята, умението да създаваш красота в този неуютен, пренаселен, претоварел свят е над всичко. Малко дворче, понякога няма и три метра, а непременно вътре дърво и цвете. Така подбрани, така подредени, че да ти запее сърцето, да поискаш още да останеш, да погледаш, да поискаш пак да се върнеш още веднъж да видиш. Може би се събраха над хиляда икебани да видя. Една с една не си приличат. Всяка си носи свое очарование. Понякога се сблъсквах с причудливи форми, мъчех се да си ги обясня, отхвърлях ги, а после, след няколко часа, когато съм вече далеч и зная, че няма да се върна никога, нещо ме тегли, назад, искам още веднъж да погледна онези теменужки до тръните. Има мещо привличащо в това сближаване на противоположностите. Не видях две вази с цветя да се повтарят. Не видях две сгради. Не. Забравих. Има две еднакви сгради в Токио. Викат им Близнаците. Казваха, че те са от най-известните ориентири.

Гледам бедните къщици на ловците на бисери и питам Мори — те не са ли богати, като измъкват толкова богатство от морето? Мори не може да разбере един такъв въпрос. Защо трябва да са богати? Те просто вършат една работа. Богати ли са касиерите в банките, миньорите, учителите? Богати са хората, на които дават бисерите. Да, ясно. Разбира се… Тук наблизо е едно от двете свещени места на Япония — Танабата. На 7 август, който иска да си пожелае нещо, идва тук и закачва пожеланието си на някое дърво. На 7 юли — в Хирацка, близо до Хирошима. Но императорът идва тук, в Танабата…

Вместо в Танабата попадаме на пазара за костенурки. От съвсем мънички до огромни. В кофи, в легени, в тави, корита. Безкрайно много костенурки. Чакат купувачи. Така и не разбрахме кой за какво ги купува.

И все пак какво най-често си пожелават хората в Япония, защо идват от всички краища в Танабата и Хирацка? Да има мир, да са здрави и да имат хубави деца. А къде са си пожелали в България тези най-хубави момичета? Най-хубавите в цял свят!

— Ние нямаме такива специални места. Нямаме дървета, на които да окачваме желанията си.

— Нямате ли? И богове ли нямате?

— Почти сме нямали, а сега съвсем.

— То и при нас младите вече не вярват а никакъв бог…

Ето ни отново в Токио. Надяваме се, че сега ще видим малко повече, но това, което може да се види, е пътят от гарата до залата. Тренировка и състезание — такава е програмата днес. Залата започва да се пълни отрано. Най-възторжените почитатели на художествената гимнастика искат да видят нещо и от тренировките. Пристигат и хора, които носят портрети. На мъже, на жени. Различни. Казват ни, че това са портрети на умрели хора. Тук никога не е имало само един бог. Много са. Най-почитаните са фамилните богове. Прародителят. Има хора, които вярват, че като донесат портрета и той ще присъствува, и той ще види. И тези, които носят сега портретите на близките си, са хора, които не искат да ги лишат от едно такова преживяване като играта на българските гимнастички.

Идва и часът на състезанието. Започва винаги съвсем точно. Нито минута закъснение. Ритуалът е навсякъде един и същ. Дават ни копринени рози — червени, жълти, бели, розови. На състезателките едни, на треньорките други, на ръководството вече различни в зависимост от ранга. Събуваме си обувките, обуваме пантофи и тръгваме след водача, който носи знамето. Накрая Славчо Тепавичаров върви така, като че ли цял живот все със знаме е вървял. После ни представят. Един по един. Всички. Публиката следи цялата церемония съвсем търпеливо. После идва ред на речите. Говорят по петима-шестима. Говорят много. И все едно какво ще кажат, започват с това, че всички, които са в тази зала, вече са гледали Олимпийските игри в Лос Анжелос по телевизията. Вълнували са се, защото това е първата олимпиада на този толкова красив спорт, вълнували са се, защото са участвували и японски момичета, но сега са развълнувани много повече, защото след малко ще видят най-силните гимнастички в света — Диляна Георгиева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова. Тук са българките.

Една от тях трябваше да е олимпийска шампионка. Тук е и българелият ансамбъл, който играе най-динамичната, най-интересната композиция с една неповторима лекота и грация…

Присъствувала съм на много състезания. Никъде не съм чувала такъв коментар. Води се от двете най-известни треньорки: Камо — старши треньорката на националния отбор, и Ишизаки — другата голяма фигура в този спорт в Япония. Публиката ги слуша с огромен интерес, притихнала след всяка дума, от време на време избухва в аплодисменти, после отново притихва. Ишизаки в Сендай и Токио, Камо в Киото и Миазаки обясняват на хората от трибуните в какво е силата на гимнастиката на Лили Игнатова. Ще бъдат очаровани от лекотата, с която се поднасят най-трудните елементи. „За Лили всичко е като детска игра. Това дава по-голяма стойност на трудните елементи в очите на съдийките, които действително разбират цената на тази лекота. Съдийките, които разбират, и непременно публиката. Защото няма публика, която да не усети това — дори и тази, която за пръв път наблюдава художествена гимнастика. Няма по-точен, по-прецизен съдия от публиката. Тя безпогрешно отделя действително голямото от посредственото. Аз няма да ви казвам кои са върховите моменти в това изпълнение, което предстои да видим. Вие сами ще ги усетите.“ После играе Лили и когато приключи, Ишизаки казва: „Браво, чудесно. Точно така, вие отлично разбрахте къде трябва да са истинските аплодисменти. Сега вече Лили знае, че в тази зала са хора, които действително могат да оценят истински красивото.

Ще видите Диляна Георгиева. Ще бъдете зашеметени от динамиката й. Наблюдавайте внимателно движението на уреда и движението на тялото. В тази бързина сигурно много неща ще пропуснете. Човек просто не успява да улови всеки детайл, но усещането, че сте видели изпълнението на абсолютната световна шампионка, сигурно няма да ви убегне… Играе Диляна Георгиева.

А сега — внимание. Излиза абсолютната световна шампионка от Мюнхен, абсолютната европейска шампионка от Ставангер. Вицешампионските й титли няма да броим. Медалите също. Много са и не в тях е същината. Анелия е едно интересно явление в този спорт. Сега ще усетите нещо, което никоя друга гимнастичка не може да направи. Бавно, такт след такт по някой от нас ще слиза мислено долу на килима, докато цялата зала почувствува, че играе заедно с Анелия, повтаря заедно с нея всяко движение, всеки жест, докато се стигне до една непозната екзалтация. Гледайте я, а после ще кажете дали съм права. Играе Раленкова.“ Казват й, че е права, с оглушителните си аплодисменти…

„А сега пред вас е новото откритие на голямата българска треньорка Нешка Робева. Такава гимнастичка като Бианка Панова в художествената гимнастика не е имало досега. Колко изящно, пластично и силно е това момиче. Вие сами ще усетите тази неподозирана сила във всяка секунда от изпълнението й. Играе Бианка Панова.

Ще видите една много оригинална композиция с обръч. Внимавайте да не изпуснете тройното кълбо, което прави Цветомира Филипова. Това е първата гимнастичка в света, която си го е позволила. Анелия Раленкова първа направи двойно, след нея Даля Куткайте. Коя ще тръгне след Филипова да повтори тройното? Може би някое от японските момичета? Не им липсва смелост на нашите гимнастички. Нека опитат. Играе Цветомира Филипова…“

Състезанието завърши с победа на Диляна Георгиева. Това момиче като че ли вече не знае какво е загуба. Играе силно, с настроение, подлудява трибуните с бързина и темперамент. Анелия Раленкова отново направи грешка, отново се хвърли да наваксва и наистина накара цялата зала да играе с нея и я доведе, до тази непозната екзалтация, за която говореше Ишизаки, и остана втора. Другите покоряваха Токио извън класирането. Още веднъж се видя, че публиката обича особено много ансамбловите композиции, когато са наситени с риск, трудност, динамика…

Пътуваме хиляди километри и виждаме приказно красиви планини, приказно красиви долини. И гъсто-гъсто залесени, но никъде нито едно плодно дръвче. Едва накрая, в Миазаки, в едно малко дворче узряла мандаринка, която напук на всички „забрани“ ще се скърши от плод. Питам откъде са в магазините ябълките, крушите, гроздето, когато по пътя ни следа от овощна градина, ни следа от лозе. Казват — плодовете, зеленчуците са по селата. Но ние не минахме ли и покрай села? Е да, но това е пътят. Край него винаги трябва да е красиво. Има ли нещо по-красиво от една ябълка, отрупана с червени плодове, до нея жълта круша, до нея кафява мушмула, зелена смокиня? Да, но невинаги е октомври, когато природата е натежала от плод. Идват и зими — тогава клоните са голи и грозни, а дървото маци винаги е зелено, красиво се разстила по пътя по всяко време. Нивата е за полза, а градината — за красота. Затова в парковете има и водопади, и камъни, и поточета, и всякакви цветя да радват окото.

Покрай пътищата, а и навътре в градовете виждаме червени, сини, зелени, оранжеви покриви, боядисани, лакирани. В първия момент шокират, но ако се разходиш по здрач в един такъв град, ти се струва, че си попаднал на друга планета.

— Струва ми се — казва Мори, — че ти искаш за десет дни да разбереш всичко, което е Япония. Трудно е и за хиляда, и за десет пъти по хиляда, ако не си се родил японец. И все пак нищо не може да разбере за Япония човек, ако не знае за Диомо Сакамото. Най-големият японец. Самурай повече от всички самураи. Но той е казал — край на самураите. Диомо се е борил против закрепостяването на японеца. До времето на — Диомо японецът си стои вкъщи и никой не идва на острова му. Чужденците са нежелани. Япония е една затворена страна. Какво е искал Диомо? Да се отворят границите, да бъде родината му част от света, да отидат японците по всички краища на света, да вземат, което е най-хубавото от този свят, да се учат и да пренесат наученото тук. Да идват и чужденците в Япония, да видят и което им хареса, да пренесат отвъд океаните. Да казват и да повтарят: „Това го видях в Япония.“

Какво е искал Диомо? Да се премахне наследственото право на самураите: родил ли си се самурай — самурай си, не си ли — никога нищо не можеш да станеш. Искал да премахне властта на по-силния, който можел да каже „Умри!“ и ти си длъжен веднага да умреш, защото го е пожелал по-горният. Диомо е премахнал самурайството. След него всичко се е променило. Той е поставил началото на новата история на Япония.

Дномо е казал едни много хубави думи: „Не е важно къде ще е моят гроб. Само в леглото не искам. Може на улицата, може в морето, може в реката. Всичко може, но да е в бой, когато отивам напред. Умрял в бой, в реката, паднал напред. Паднал от предателска ръка.“

Разказва Ватанабе Моринари, а очите му горят. После, когато е приключил разказа, започва да се притеснява.

— Не зная дали можах да обясня. Но зная дали ще ме разбереш, че всеки млад човек в Япония, ако не е взел нещо от Диомо, все едно, че никога не е бил млад…

Разбирам те, Моринари. Ние имаме Васил Левски…

В един ъгъл на залата — отчаяна полемика. Нешка Робева и Лили Игнатова си говорят за шоколада, за бонбоните, за бананите и за килограмите, за волята и за други такива приятни и неприятни неща. Тонът върви в кресчендо. И двете — нещастни донемайкъде. Лили, защото не могат да я разберат. И Нешка, защото не могат да я разберат. И още неотшумяла кавгата, пристига едно сладко усмихнато японче. Твърди, че трябва да каже нещо много важно. Води си, разбира се, и преводач.

— Нешка сан, при вас е много хубаво. Гледах ви, слушах ви, не разбирам какво си казахте, но е много хубаво — казва Иоко.

— И какво му е толкова хубавото?

— И двете казвате какво мислите. При нас това е невъзможно. Никога състезателката не може да каже на треньорката какво мисли. Може да говори само по-горният.

— А на мене ми се струва, че при вас е много хубаво. Тихо, мирно. Така си мечтая моите момичета да ми се покланят, както вие на Камо.

— Не си мечтаете. Когато се кланяш и не можеш да кажеш какво мислиш, у тебе остава нещо черно.

— А да не мислиш, че ние като си казваме всичко, е много бяло.

Нешка не знае да се смее ли, да се ядосва ли. Ето че момичетата на колежката й Камо стоят мирно, кланят се доземи, гласът не им се чува, изпълняват всичко, което е казала. А на нея не само нейните, но и едно японче, свикнало да се кланя, идва да й каже кое е черно и кое бяло.

Мори казва:

— И у Иоко се обажда нещо от Диомо…

Ще помогне ли Нешка сан да стане празникът на Ямазаки още по-хубав? Ямазаки е най-добрата японска гиммастичка. Напуска състезателната си дейност. Решила е да го направи точно по време на турнира, на който участвуват българките. Иска да играе с Лили Игнатова едно общо съчетание с топка и лента. Така си представя Ямазаки своя последен ден в гимнастиката. Може ли българската треньорка да направи постановката на това последно съчетание? Може, разбира се. Японските треньорки се струпват да гледат тази постановка и в залата се възцарява някаква необикновена тишина като в храм. Става нещо наистина доста приятно. Двете момичета си разменят топката и лентата. Нещо като закачка, нещо като надпревара. Аз го правя така, а ти? Това е темата на съчетанието. На двете момичета им е весело. После — на публиката също. Треньорките са във възторг. Колко бързо стана нещо толкова изящно. И как обяснява българската треньорка всеки детайл. Как бързо се приема и повтаря, когато е така обяснено. Нешка не може да разбере от какво толкова се възхищават. Просто използува възможностите на двете гимнастички и като знае вече коя какво може да изиграе, го разпределя така, че да е интересно. Нищо особено…

Празникът на Ямазаки стана наистина чудесен. Момичето си отива точно както си е мечтало. Отрупана с цветя, изпратена с бурни аплодисменти, играла с Лили, Ямазаки излъчва щастие.

— Защо от всички момичета избра точно Лили?

— Винаги нея съм харесвала най-много. Гледала съм жадно всички гимнастички, всяко изпълнение, всяка ваша композиция, но Лили ме е вълнувала най-много. Не победителката, Лили. Нали не всички обичат най-много розата, въпреки че всички казват, че е най-красивото цвете? Всеки си има свое любимо цвете. Някои дори предпочитат синчеца пред розата…

Отива си Ямазаки, а сега виждаме една друга японска гимнастичка, която много ни харесва. Кога е израснало това момиче, защо не сме го забелязали на световното първенство?

Казват ни, че след като участвувала в нашия турнир „Студентска трибуна“, Отска станала неузнаваема. Хвърчи от възторг в тренировъчната зала. Иска да прави всичко, което правят българките. Треньорката й непрекъснато напомня основното правило на Робева сан: не повтаряй нищо от никоя. Трябва да си носиш своя красота. Отска слуша, но все й се иска да вземе по нещо от Анелия, от Лили, от Диляна. И кой може да й се сърди? Те са толкова големи гимнастички. Отска е много щастлива, че в София Робева сан й е казала, че я харесва. Всички момичета в отбора знаят точно какво е казала голямата треньорка и точно как го е казала.

Нешка си спомня, че действително момичето й беше харесало и му го беше казала, но не е и предполагала, че това ще се окаже толкова важно за него…

В Киото, старата столица на Япония, е храмът на Буда с 1001 скулптори, на които Буда изглеждал все различно. За този, който може да забележи разликите в един Буда. Тук са старите дворци. Пищни, разточителни, великолепни. Настанени сме в хотел — комфортен и модерен, въпреки че изглежда като замък. Отвсякъде виждаме само гора и синьо небе.

В Киото имаме една от двете свободни вечери, в които можем да гледаме телевизия. Хващаме и репортажа от посрещането на нашия отбор. Преките предавания не можем да видим. За тях ни разказват хората от посолството. Бяха много доволни от това, че в тези дни постоянно се говори за България, за красотата на българките, за изумителното им майсторство. Показват продукциите, после повтарят някои моменти в репортажи. Въобще това, което ни казаха при посрещането — че телевизионните камери непрекъснато ще следват всяка крачка на българския отбор, е точно изпълнено. Служителите в нашето посолство казваха, че не им се иска нищо да изпуснат, колкото и да го повтарят. В тези дни, когато отборът е в Япония, докато ги гледат по телевизията, все едно, че са си у дома. Е, не точно, но все пак…

Приятно ни е да видим репортажа, но с нетърпение очакваме да видим какво друго се върти по японската телевизия. Суперменът — американец, разбира се, лети, спасява падащата от 120-ия етаж красавица, непрекъснато наказва лошите хора. Бейзбол. Кеч. Официална хроника и отново супермен…

Ето и пред залата в Миазаки един от тези разкошни паркове, които те карат да забравиш, че наблизо има град. Малки пространства, организирани така, че да изглеждат грамадни, с изкуствени водопади, с тропическа растителност, с малки пътечки, които се вият до поточета. Наистина започваш да си мислиш, че си попаднал в гъста, неизбродима гора, и тъкмо си го помислиш, гората свършила. До нея една заградена с храсти полянка, на която спортуват няколко семейства. Не, не е семейна спартакиада. Идваха едно след друго. Всяко семейство само за себе си организираше игрите си. Надбягват се две момчета с майката, бащата и кучето — и все кучето е победител. До тях играят бадминтон. Пристигат други петима с футболна топка. Има и тенисисти. Никой на никого не пречи. Играят си тихо, мирно, радват се на слънцето и поляната.

Зад поляната се дочува някаква протяжна музика. Любопитството ни отвежда към училищен двор. Около хиляда момчета и момичета гимназисти, строени в абсолютно прави редици, правят точно едни и същи движения — нещо като много бавен танц, нещо като масова гимнастическа композиция. Мори казва, че е обикновен час по физическо възпитание. Така ли минават всички тези часове? Не, разбира се, не всички, но повечето. Но те не се движат. Не, не е точно така, движат се в един ритъм. Погледни какъв синхрон, каква точност. Разбираш ли — много е важно да се спазва синхронът.

Не разбирам, но няма значение. В различните краища на Земята е различно и това, което се търси като ефект дори в часовете по физическо възпитание.

Гледаме това, което може да се види в краткото време. Японците пък следят всяка тренировка на българките с все по-нарастващ интерес. Как успявате да постигнете такава плътност — това е постоянният въпрос. Записват, снимат, следят с хронометри. Не, наистина трудно може да се разбере как успяват момичетата на Нешка Робева да направят за толкова малко време толкова много. Фантастично като обем и организация на работа.

Във фоайето на залата в Миазаки известният спортен фоторепортер, авторът на най-изящните албуми за художествената гимнастика, които досега са правени, Ши сан, има изложба. Виждаме снимки на Лили Игнатова, Анелия Раленкова, Диляна Георгиева, на Мая Таскова, която тук много харесват и навсякъде питат защо сме дошли без Мая. Всяка снимка струва по 60 долара. Купуват ги с надежда, че ще се доберат до някой автограф. Купуват ги още повече след продукцията, когато вече е съвсем ясно какви момичета са тези Анелия, Лили, Диляна. Питат защо няма снимки и на Бианка, и на Цветомира, защо няма и на ансамбъла? Ши сан обещава, че ще има. Следващия път, но тогава Робева сан сигурно ще дойде с нови гимнастички и ще питат и за тях. Едва сега нашите момичета разбират колко „щедър“ е бил този винаги усмихнат Ши, който им подарява купища снимки. Колко и защо…

Защо ми се струва, че в Миазаки публиката е още по-възторжена, още по-топла, по-сърдечна, когато в Сендай мислех, че повече не може, в Токио, в Киото — че такава екзалтация е невъзможна в нашия век? Може би, защото онези мъничета развяха българските байрачета още от аерогарата, може би, защото тук имахме повече време да видим конкретни хора, жадни за общуване, естествени, сърдечни. Може би, защото тук срещнахме тази Аябе, която толкова много прилича на моята приятелка Елена от Михайловград. Като обича някого, Елена му го доказва по хиляди начини, с хиляди дреболии, които създават чувството, че тук ти се радват, тук си като у дома си.

Има много неща, които запомнихме от Миазаки.

Специално за нас бяха подготвили шоу, което се състоя в огромна, разкошна зала, пълна с цветя и деликатеси. Японците непрекъснато канят момичетата да опитат ту едно, ту друго, а Нешка минава след тях също усмихната (няма да нарушаваме хармонията, я) да напомни, че има храна, но има и кантар. Е, при тази забележка момичетата не са чак толкова усмихнати…

Наблюдаваме нещо средно между театър и балет. Една доста странна хореография. Артистите са прекалено сериозни, после нещо просветва в лицата им, нещо като усмивка, после стават истински весели. В това време полутъмната зала постепенно просветлява, докато накрая блесва в прожектори. Става наистина прекалено светло. Такова нещо не може да се види и в най-слънчев ден.

Мори ни обяснява този танц. Това е легендата за богинята Аматерасо Оомиками. Всъщност богинята на боговете, защото без слънцето няма живот. Веднъж Аматерасо Оомиками се разсърдила на хората и се скрила в една пещера. Дълбока, тъмна. Щяло да настане вечен мрак, но другите богове научили хората как да спасят Земята. Трябвало да пеят, да играят, да се веселят и тогава любопитната Аматерасо непременно ще се подаде да види какво става. И тя наистина го направила. Показало се слънцето, хората станали истински весели и богинята забравила за какво се е сърдила.

— Когато играят вашите момичета, човек и лош да е, ще-забравн за каквое лош — казва Мори. — Разбираш ли какво обясних?

— Разбирам, Мори, много ти благодаря и много искам всички да мислят така…

Господин Нагамото, кмет на Миазаки, казва, че откакто е, кмет на този град, двата дни, в които сме тук, са най-значителните, защото никога досега не е виждал толкова възторжени шест хиляди души, толкова трогнати от красотата. Сега вече знае, че на неговия град му трябва едно момиче като Анелия, като Лили или като Диляна — като някоя от българките. Да играят хиляди, за да израсне една голяма гимнастичка. Тогава хората тук ще бъдат много щастливи и когато го виждат да играе в тяхната зала, и когато играе някъде другаде и му се радват така, както ние сега…

Идва ред на самодейната програма. Ще пеят японските, китайските, българските гимнастнчки. За пръв път чувам, че Лили и Диляна могат така да пеят.

После Камо моли Диляна да изпълни началото и края на композицията си с топка. До нея застава Ямазаки и уж прави съвсем същото, но това, което у Диляна те кара да настръхваш от възторг, у Ямазаки излиза някак гротескно и смешно. Това е „танц“, показващ най-големия грях в художествената гимнастика — да повтаряш това, което си видяла у друга гимнастичка. Струва ми се, че този импровизиран танц на Диляна и Ямазаки може да влезе в програмата на всяко откриване на голямо първенство.

„Какви са българите?“ — пита Сатамото, един усмихнат, приятен човек, съдържател, готвач и сервитьор в своето малко ресторантче, което се състоя само от една голяма стая, преградена на две от тезгях, зад който е кухнята. „Какви са българите?“ — повтаря въпроса си Сатамото, докато поднася един след друг още топли японските деликатеси на дъсчица, поставена пред всеки. И докато се чудим откъде да започнем и какво точно да кажем, Куми чурулика нещо на този език, който звучи съвсем различно, когато говорят жени и мъже. Чуваме едно „ооо“.

— Какво каза, Куми?

— Казах им, че най-характерното за българите е, че много обичат децата си. Повече от всичко. Видях го лично, с очите си, аз самата (Куми се чуди как да подсили впечатлението за автентичност) как в трамваите и в тролейбусите стават стари жени, за да седнат децата.

Остава и ние да извикаме това „ооо“. В Япония винаги ставали, когато влизат стари жени и стари мъже, не когато влизат деца. Искаме да обясним, че и при нас се случват такива неща, но нищо не обясняваме. Доволни сме, че квартирата на Куми е била близо до института, близо и до залата, та не й се е налагало да се качва често на трамвай и тролей.

Какво вижда един чужденец в чуждата страна? Странни са пътищата, по които идва едно такова обобщение — българите са такива, французите са такива. Още в самото начало обещах да не правя обобщения. Не зная какви са японците. Зная само какви са хората в спортните зали, когато играят българските гимнастички. Обичам хората от тези зали, които така умеят да се радват на красивото. Зная как посрещат японските треньорки гостите си, когато между тях е най-именитата им колежка. Зная как се радват децата в Япония.

Нашето изпращане от Миазаки стана на няколко етапа. Вечерта преди тръгването коридорът на нашия етаж в хотела беше препълнен от децата от школата по художествена гимнастика. Искаха да поднесат своите подаръци — играчки, рисунки, кутийки, цветя в причудливи форми, направени от самите тях. Най-хубаво от всичко — рисунките на малките художнички — мечета, елени, петлета, слончета, че даже охлюви, костенурки и таралежчета — целият животински свят с обръчи, топки, бухалки, въжета и ленти играе художествена гимнастика.

Ето ни отново на аерогара Миазаки. Вали проливен дъжд. След десет слънчеви дни това ни се вижда изненадващо и нелепо. Бяхме повярвали вече, че тази страна е винаги слънчева. Вали дъжд, задава се буря, на аерогарата има десет пъти повече изпращачи, отколкото бяха посрещачите. Цветя, знамена. Отново виждаме българския трибагреник в детски ръце. Минаваме вече от другата страна, където заминаващи и изпращачи все още имат възможност да си кажат нещо. Една стъклена стена и телефони от двете страни. Казвам на Куми, че когато обикне някое момче, непременно трябва да му изпее нещо, защото става десет пъти по-хубава, когато пее. „Няма“ — казва Куми и се смее, и плаче едновременно. Към нас се приближава едно сакато момиче. Когато ги гледаш наведнъж, ти става страшно, когато идва едно момиче, някаква буца се надига и засяда в гърлото ти. Куми казва, че момичето моли да, извикам Нешка. Нешка поема слушалката и чува това, което преди малко скандираха децата: „Благодаря. Много красиво. Чакаме ви пак…“

В Токио имаме още една вечер. Тя е посветена на децата, които играят художествена гимнастика към клуба на фирмата „Джаско“, където работи Мори. Заедно с нашите гимнастички, домакините пускат да играят и две техни деца.

— Сигурно сте забелязали, че едното момиченце много иска да прилича на Илиана Раева, другото — на Анелия Раленкова. Тук има и десетина „Лили Игнатова“ и „Диляна Георгиева“. Сега сигурно ще се появят и други, които ще искат да са като Бианка и Цветомира. Много, много съм ви благодарен за това, не направихте такъв празник за тези деца. Сигурно ще си спомнят цял живот, че в тяхната зала са играли най-големите гимнастички.

И ние сме много благодарни и на Мори, и на Куми, и на господин Цурута. На всички, които ни помогнаха да видим една Япония, която обича спорта и вярва в непобедимата сила на красотата, на приятелството. Сигурно, ако я бяхме погледнали от фабриката, от мината, от Парламента, щеше да е съвсем различна. Всичко зависи от коя страна ще се види една страна. Ние я видяхме от спортните зали, където се събират хора, и от заводите, и от мините, и от Парламента. Имахме тази чудесна привилегия да я видим възторжена…

Връщам се по-подробно на написаното веднага след Япония със съвсем малки съкращения, защото на мене винаги ми се е искало да зная нещо повече за тези турнири, на които нашите гимнастички побеждават и хрониката ги отбелязва с по два реда, понякога дори съвсем ги отминава. Предполагам, че на всички, които обичат този спорт, им е съвсем недостатъчно да прочетат, че в Холандия е победила Раленкова, във Франция — Панова, в Белгия — Игнатова, в Италия — Георгиева… Какви са тези турнири? Как публиката посреща победителките? Какво става между две големи първенства? За всички нас това са низ от победи на българките. Горди сме, разбира се, но нищо повече не знаем за тях.

„Вакоолкъп“ е единственият турнир без напрежението за класиране, без предстартови трески, без опънати нерви, на който присъствувам с това поколение гимнастички. Когато Жулиета Шишманова беше жива, можех да видя каква е разликата между международните турнири и голямото първенство, знаех как изглеждат нейните момичета в единия и в другия случай. Още тогава хората в нашите посолства казваха, че са особено хубави дните, когато гостуват някъде златните български момичета. Сега отново видях колко горди бяха малкото българи в залата в Токио, когато съобщиха, че е дошъл посланикът на България и всички станаха на крака да го приветствуват, съпроводиха го с аплодисменти до ложата, която му беше отредена, и седнаха едва когато той седна.

Когато премиерът на Япония каза на другаря Тодор Живков (и това беше публикувано в нашите вестници), че Япония познава България от посещенията на състезателките по художествена гимнастика, Детския радиохор и тенисистката Мануела Малеева, слушах много хора с различни професии да негодуват срещу Накасоне. Казва ли се такова нещо за една страна! Защо само от спортисти и певци ще ни познават? Може ли такова нещо?

Може. Каза го човекът. Япония е видяла, развълнувала се с, запомнила е засега това от България.

Когато прочетем, че нашите гимнастички са победили в Холандия, Белгия, Франция, Австралия, Испания, Португалия, това не е само обикновена победа в обикновен турнир. Това са момичета, които оставят огромна следа навсякъде, откъдето минат. Това е кратко съобщение за още една зала, за още една многомилионна телевизионна публика някъде по света, където ще запомнят България като изящество и красота, като динамика и темперамент, като сила на човешкия дух.

Това, което не можах да разкажа след завръщането от Япония, е, че ние със Славчо Тепавичаров, водач на нашата група, почти всеки ден се питахме — какво мисли Нешка, защо не обяви, че във Виена вместо Лили ще играе Бианка и да се успокоят всички? Лили все повече се разкисваше. Демонстрираше, че не й се играе. От време на време, като че ли за да докаже, че Лили всичко си може — може да не играе, но може и да играе, беше блестяща, фантастична. После пак се отпусне…

— Какво мисли Нешка? — пита Славчо. — Не вижда ли, че на Игнатова вече не може да се разчита. В същото време ден след ден Бианка се разгръща мощна и красива. За пръв път не ми е ясно какво мисли Нешка. Защо не направи тази толкова налагаща се смяна? Ти нали обеща да я питаш?

— Питах я.

— Е, и?

— Мълчи.

— Нищо не разбирам…

Не исках да му кажа на Славчо, че точно това казва и Нешка: „Нищо не разбирате вие със Славчо.“ На мене нищо не ми звучеше по-успокоително в това тревожно време, защото въпреки възторга на японската публика ние гледахме на тези дни като на дни пред голямо състезание. Това „нищо не разбирате“ мене ме успокояваше, но не бях сигурна за Славчо. Можеше и да се обиди, затова казвах — мълчи.

Никак не мълчеше. Гърмеше, трещеше и казваше, че ще играе Лиленцето, и то много хубаво ще играе във Виена, и хич да не се прави на толкова безразлична, защото много добре й е известно какво точно й е на душицата, че тук, в Токио, остава извън класирането с Бианка и Цветомира… Въз Виена (ноември 1984) — дъжд, вятър, разкиснато време. Тези няколко дни преди състезанието както обикновено минават в тренировки, оглеждане на съперничките, прогноза, страх и върховите моменти от предстартовата треска на Лили. Другите се съвземат. Виждат, че в залата се събират много хора — съдийки, треньорки, състезателки. Преструват се, разбира се, че нищо не виждат. Вглъбени в играта си! Ясен е този театър, но театърът, който Лили разиграва не ми харесва. Още повече не ми харесва, че всички от всички страни ме съветват:

„Смени Лили с Бианка!“ Бианка тренира наистина стабилно, като голяма, зряла гимнастичка. Една през друга пристигат колежките от другите страни да ми кажат, че Бианка е напреднала неимоверно много в последните седмици. Били видели вече колко е талантлива, но не можели да си представят, че за няколко месеца може да се направи толкова много. „Как стават тези неща при вас?“

Според мене на Бианка й е още рано, на Лили и е точно време да играе, но всеки час от тези тренировки дава нови поводи за нови съвети. Доволна съм, че поне екипът на Дюлгеров не ми се бърка в треньорските проблеми, и гледам, през свободното време да съм с тези мъже, които искат също победата не по-малко от другите, но умеят да се държат нормално. Никакви паники.

Кошмарното в обстановката на състезанията е, че и момичетата са нервни и напрегнати, и аз съм нервна и напрегната, и наоколо е пълно с нервни жени, пълни с новини, пълни с идеи. Непрекъснато нещо разнищват, непрекъснато откриват нови поводи за страхове. Някоя видяла някоя и тя и казала нещо си, пък тя й отговорила, пък след това се намесва друга, която видяла друга и също си казали не знам какво си. Колкото и да се старая да не слушам, все нещо кръжи и заплашва в тази настръхнала атмосфера. Сега си имам убежище.

Това е вечерта, а през деня проблемите ми продължават да ме тормозят с пълна сила. И след като няма в тази зала нито една гимнастичка, минавала през огъня на толкова големи и малки състезания, и след като няма нито една, която да има повече основания за спокойствие, защо точно тя ме побърква от яд в тези дни? Ще ми идват разни началници да питат дали съм казала, че ще я убивам. Ще я убия не, ами и малко ще й е. И себе си ще убия…

Тези монолози по време на тренировката никой не ги чува. Те си вървят тихичко като фон. Наум. Разбира се, никого няма да убивам. Сменям всички възможни подходи към успокояването на Лили. И гняв, и безразличие, и „Хайде, Лили, Лиленце, стегни се, съвземи се“, и изобщо всичко, което го има, и всичко, което го няма в педагогиката. И когато всичко ми омръзва донемайкъде, решавам да я стресна, като кажа на Бианка да се стяга и да играе. Бианка казва, че й е по-къса лентата. Лили веднага предлага нейната. Била нормална, била чудесна. Ама стряскане! Това момиче съвсем си е изгубило ума от страх.

Решавам, че трябва да я отделя от всичко и всички, да отидем някъде в някое кътче сами двете. Да не й тежат повече тези невярващи, съжаляващи, изплашени очи. Ами как ще издържи, когато всички я предадоха, отписаха, отрекоха? Това не може да не се чувствува, то не може да не тежи. Решавам, че не ми е виновно момичето и трябва да си го прибера още сега някъде насаме, да изиграе веднъж всичко само пред мене, без да го гледа никой друг, за да си спомни колко може, да се успокои. Тръгваме и в този момент виждам, че на Бианка й тече кръв от носа. Ето пък тука как изби напрежението. Дали не са го пренавили това момиче, че може още сега да участвува в европейско първенство. После ще се оправям с нея. Сега Лили…

Като по чудо намираме някаква мъничка заличка съвсем празна, тиха. Хайде, Лили…

От тази зала излизам вече успокоена. Обявявам — Лили ще играе и не искам повече никой за нищо да ме съветва. Усещам, че ще умрат от любопитство да разберат какво е станало в малката заличка. Нищо особено. Успокои се момичето, съвзе се, заигра. Казах й: „Точно така! Ето това е! Успокой се. Мина вече кризата. Утре започва битката!…“

Залисана около моята тройка, почти не забелязвам какво става в лагера на съперниците. Видях, разбира се, още от самото начало част от тренировката. Хареса ми много Даля Куткайте. Напреднала, утруднила композициите си. Видях и Белоглазова, и Девина, и Дручинина. Никак не можех да разбера ще предпочетат ли сигурността с Девина, или ще търсят изненада с дебютантката.

Предпочетоха изненадата. Зная, че имам много силна тройка, и все пак ме тресе моята си треска. Какво ли ще излезе от тази дебютантка? Дали съдийките няма да решат да лансират едно ново име? На мене Девина повече ми харесва като гимнастичка, но сега въпросът не е какво на мене ми харесва.

На нашите тренировки се събират все повече хора. С особен интерес се посрещат новите композиции. Сега вече Лили може да се покаже в пълния си блясък. Обсъждат, коментират бухалките на трите, композициите с топка. Особен интерес към лентата на Анелия по музика от „Болеро“ на Равел. Ани успя да почувствува тази музика така пълно, че и на тренировките зрителите вече усещат особената сила на композицията.

Спомням си как наблюдавахме солиста на „Бежар“ по тази музика. Пускахме отново и отново този запис, за да видят колко различно може да се пресъздаде една и съща музика. И колко различно може да звучи в крайна сметка. Спореха тогава момичетата. Колко е щастлив! Може да излиза всяка вечер, да играе пред публика, да му ръкопляскат — и никакви съдии, никакви оценки, никакви нерви. Само удоволствие от играта… Да, но никога няма да знае дали е най-добрият в света. Никога няма да бъде шампион…

Гледам сега това Анелино „Болеро“, приемам поздравленията от колежките, които обсъждат композициите на трите момичета, на ансамбъла. Приятно ми е, че ги харесват, но сега ме интересува само едно — коя ще е шампионката. И ще победи ли нашият ансамбъл.

Това е състезание, за което не искам да си спомням. Когато се погледнат протоколите — блестяща победа на българките. Нямам никакви причини да съм недоволна. После често чувах този въпрос: „Какво в крайна сметка иска Нешка, какво не й достига?“ Отново съм тръгнала с девет гимнастички, отново се връщам с девет шампионки. Абсолютната титла — за Анелия Раленкова, ансамблистките — категорични шампионки. Какво толкова е станало?

Това беше кошмарно съдийско състезание. Най-напред след десет минути съдийски разправии намалиха оценката на Анелия, защото тази лента не се харесвала на арбитърката. Бяха вдигнати три десетки и при всички тези пазарлъци и при упоритата съпротива на някои от съдийките в крайна сметка оценката стана 9,9. Игра Белоглазова с нова съдийска конференция — този път, за да увеличат оценката, защото на арбитърката тази лента пък много й харесала. Увеличиха оценката с пет стотни.

Този поток вече завърши състезанието и местата са разпределени така: първа Раленкова, на второ място Георгиева й Белоглазова, след тях Куткайте…

Очаква се вече само едно — да играе Лили Игнатова, за да се види къде ще застане тази гимнастичка, която отново не греши и отново има отвратителния жребий да започва и да завършва битката. Над коя, след коя, до коя ще се нареди Лили, изобщо как ще размести пластовете тази гимнастичка, която сега вече действително играе много силно.

Ново свикване на съдийките. Това вече на почивката, през която светлинното табло непрекъснато повтаря класирането — Раленкова, Георгиева, Белоглазова, Куткайте… На журналистите са раздадени протоколи, в които е обявено, че дотук състезанието приключва с водач Раленкова. Разгорещени спорове. Едни са за, други против, някои се разхождат по коридорите — по-далеч от схватката, за да кажат после и на двете страни: „Как съжалявам, че не разбрах, щях да застана, разбира се, на ваша страна.“ Впрочем спорещите дори не забелязват, че не всички, които трябва да решават, са се събрали. А и то не е нужно. Отново повишават оценката на лента на Белоглззова и обявяват новото класиране при невероятен шум в залата. Изравнили са Белоглазова с Раленкова, трета. Георгиева, четвърта Куткайте…

Лили излиза като обречена. Ясно е, че както и да играе, съдийките са приключили с темата класиране и няма да допуснат никого нагоре. Как не сгреши, как събра всичко, което имаше у себе си, как издържа! Видя се опитният боец, минал през много изпитания. През най-много изпитания. Може да се разкисне преди състезанието, може да не издържи пред всички тези невярващи очи, но тук, когато борбата стана невъзможно жестока, издържа. Блестящо! Само усмивката на Лили вече я нямаше и не можах да простя на съдийките точно това. Вече я нямаше жизнерадостната гимнастичка. Играеше едно тъжно момиче: Силно, с хъс, не с радост. Взе четвърто място.

Гледах Лили и слушах Ники. Как израсна артистът в нашия пианист Николай Костов в тези години. Колко болка и тъга имаше в това, което свиреше сега, а трябваше да звучи весело, закачливо заедно с веселата, закачлива Лили. Колко много се беше научило пианото на Ники да следва настроението на момичетата.

На шампионата вече трите българки доказаха на съдийките с колко са над всякакви спорове, комбинации и пазарлъци. Анелия Раленкова завърши това състезание с четири златни и един бронзов медал. На лента. Бронзов, по-златен от всички златни, защото с такава лента не беше играла никоя до момента. Много рядко съм казвала нещо за композициите си, затова сега мога да си го позволя.

На пресконференцията след състезанието Анелия обяви, че това е последното й състезание. Журналистите й напомняха, че вече на много състезания все на нея й намаляват оценките. Спомня ли си някога да са й увеличили? Не, никога. Може би във Валядолид… но там тя няма да отиде. Дали няма да стане съдиика? Няма смисъл, нищо не може да се промени. Как си обяснява това съдийство? Нищо не може, нищо не иска да си обяснява. Доволна е, че е играла, че е победила, че повече няма да може никой да я оценява.

До момента Ани не беше показала колко е огорчена. Дали си спомня съдийските спорове около нейната гимнастика? Как може да не си ги спомня. Сигурно няма да може да ги забрави никога. И все пак за нея точно това състезание завършва така щастливо. Коя гимнастичка не би искала да се оттегли с четири златни и един бронзов медал? С най-богата колекция от отличия. С такова признание на публиката. Лили да е огорчена — разбирам, но защо на Ани толкова много й се плаче? Тя, която никога, на никое състезание не е плакала? Дори тогава, когато са я ощетявали и е била втора, не победителката. Или никой не е виждал кога плаче. Всъщност и сега не плаче. Само личи, че е на края на силите си. Познавам ли наистина това момиче, което израсна до мене от съвсем мъничко? Все си мълчи — работи и мълчи, мълчи и работи. И ето го сега, набрало куража да обвинява пред препълнена с журналисти зала.

Преди Ани бяха попитали Белоглазова каква според нея е разликата между българската и съветската школа. Галя отговаря, че не й харесва играта на българките. Имало нещо студено. Не топли, не грее. При това прави една гримаса, като че ли наистина се докосва до нещо студено.

Задават същия въпрос на Анелия.

— Разлика ли? Българките имат школа.

Играта съвсем загрубя. Ръкопляскат и започвам да изпитвам страх да не се увлече. Преди малко по нашата телевизия казах, че това състезание е пладнешки грабеж и очите на Вера Маринова станаха за един момент стъклени, обобщи нещо набързо и приключи. После повтаряше, че било излязло в ефира и сега какво ще стане!

Каза го, когато промениха класирането, когато изведох една обречена Лили, когато се виждах безсилна и нямах никаква надежда, че някога ще има някаква справедливост по тези наши състезания. Не се помнех от яд и мъка.

Сега Анелия говореше след третата си шампионска титла.

Какво става наистина? И все пак, защо и аз като всички, които ми казват: „Какво искаш при такова класиране“, се питам сега какво става с Ани? Бръкват ти в душата с такива разправии, а после иди се съвземай.

Все повече се убеждавам, че трябва да се направи нещо. Да се съберем на друг разговор, не пред журналистите, жадни за сензации, готови да раздухват нашите спорове. Не може, не бива едик толкова красив спорт да става жертва на такива разправии.

Има ли някои, които повече от българите да обичат съветските хора! Кой и защо раздухва тази напрегната обстановка в едно спортно състезание?

— Не ви ли е мъчно, че на най-високото стъпало до вас поставиха още една гимнастичка. Не омаловажава ли това вашия триумф?

Изтръпвам при този въпрос. Нямам представа какво наистина се е насъбрало в Ани и как ще отговори.

— Не, не ми пречи. Това, което ми тежи, е че не застанаха до мене още две — Георгиева и Игнатова. Там им беше мястото. Видяхте ги днес, ще ги видите и утре. И отново ще се убедите колко големи гимнастички са тези двете…

Тъкмо бях почувствувала, че от напрежение главата ми ще се пръсне. Сега изпитвах огромно облекчение. Браво, Ани! Това е най-точният отговор. Казвам си наум и се успокоявам. Също наум. Когато знаеш, че те дебнат много непознати очи, които искат да изтръгнат от тебе сензацията, намираш някакви неподозирани запаси от сили…

Този ден на почетната стълбичка и до нея три български момичета се бяха хванали за ръце и така през сълзи слушаха „Мила родино“, която българската група пееше. Едно малко островче в тази огромна зала — така сплотено, както никога не е било. Никога не съм чувствувала и така плътно зад себе си всички от ръководството на нашия отбор. Никога не съм чувствувала по-близка моята някогашна съотборничка, сега председателка на нашата федерация, арбитър, член на техническата комисия Мария Гигова. Като че заедно с трите момичета и ние някъде, без никой да вижда това, си бяхме подали ръка. Нищо не се каза в тези дни. Мисля, че и двете се чувствувахме добре от това.

На другия ден моят празник вече беше пълен. На Ани също. На Лили, на Диляна, на ансамблистките. Така силно играха. Така триумфално показваха класата на българската школа, че бях неизказано щастлива. Питах Вера всичко ли е излязло в ефира. Добре. Доволна съм. Важното е в България да са видели какви са тези техни дъщери, които така много обичат. Важното е, че пред своите не се посрамихме.

Вечерта момичетата, измислили вече песни за това състезание, изнасят своя концерт. Аз пея две песни една след друга:

„Нема, нема по-хубаво девойче от подуенче“ и „Ако умра, ил загина, немой да ме жалите…“

Колко отдавна не бях пяла. Сега не ми се щеше да спра. Така хубаво ми беше, че съвсем забравих, че пея фалшиво. А, изглежда, и никой не забелязваше. Пригласяха всички. Докато съмне. Ето че веднъж осъмнах и с песен. Колко години вече чакам утринната светлина като избавление. Колко щедро е това утро, което не разбрах кога е дошло…

Тръгваме към летището с песен. Продължаваме и в самолета. Командирът, стюардесите ни поздравяват с победата. Ние ги поздравяваме с чудесната посока на летене и им посвещаваме нашата нова песен… Такова настроение наистина не си спомням. Пристигаме, без да усетим кога сме летели. Колко му е Виена—София…

Все е бил препълнен площадът пред аерогарата, но сега беше преляло и по шосето. И толкова развълнувани не са били. И ние така трогнати, че ни се плаче на всичките. Вдигат се лозунги от всички страни. Написали с огромни букви, да се виждат надалече: „Анелия, искаме те още!“, „Не си отивай, Лили“, „Нели, остани“… Скандират, викат. А когато мисля, че всичко е свършило, и си пробивам път към Стойчо и Аглика, един старец вдига внучето си: „Нешке, погали го, мъничко е, но ще запомни…“

И така, ето ни на родна земя, посрещнати така вълнуващо. Сашо Диков направи такъв разкошен телевизионен репортаж от аерогарата, че понякога си го пускам да видя отново как пристигнахме от Виена и колко ни се радваха в родината. И ако нещо ми е било криво, лошото ми настроение потъва някъде в това множество, в това море от хора.

Предстоеше ни да отидем там, където ни поканят за няколко продукции. И нашата публика иска да види гимнастичките и след като хората са им треперили толкова много пред телевизорите, им се полагаше да присъствуват на един такъв празник без напрежение.

Ние сме си създали един стереотип — нещо като годишните времена. През зимата подготвяме новите композиции, радваме се на всяка находка, на всяка сполука. През пролетта тръгваме по международни турнири. Аз вече си имам план коя гимнастичка с коя друга да тръгне, коя ще налагам през тази година, коя трябва да се покаже, да привлече вниманието, да учуди, да възхити…

През лятото е голямата мъка. Всичко се шлифова, отработва, допълня, изчиства. Това, разбира се, се прави и през другото време, но през лятото тренировките са особено интензивни. Това е времето на лагерите, на „Не може ли по-малко?“, „Не може ли по-леко?“ и на „Не може, разбира се, и не искам да чувам.“ И така нататък.

Есента е напрегнатото време на предстартови трески, на опънати нерви и жътва. След жътвата малък празник и отново всичко отначало.

Сега в тези срещи с българската публика ни се случи да участвуваме в един концерт с Детския радиохор. Преди да започне програмата, ме вика диригентът Христо Недялков. Децата искали да ме видят за малко. Отивам в репетиционната зала и още с влизането радиохорът става и изпълнява „Многое лета“. Имала съм много вълнуващи срещи. Тази няма да забравя. Тези чисти, кристални детски гласчета, и очите на малките хористи, и тази топла вълна, която ме залива от тяхното „Многое лета“. Не мога нищо да кажа. Успявам все пак да повторя няколко пъти „Благодаря“…

Това е времето и на интервютата. Кеворк Кеворкян е поканил за събеседник във „Всяка неделя“ Анелия. Вълнувам се, като че ли ми предстои изпит. Стойчо казва, че съм прекалено амбициозна. Какво се щурам цял ден из къщи и не мога да си намеря място от вълнение как щяла да изглежда довечера Ани. Ами и да се обърка нещо, простено й е. Да не е професионална говорителка. Не й е работата да говори по телевизията и хората ще разберат. Нали са я виждали как играе. Това засега за нея е най-важнотс. И изобщо не забелязал да се вълнувам толкова, когато самата аз съм била събеседник, а сега… Казвам, че не ме е разбрал. Просто съм любопитна, нямам търпение да стане 19,30… Много добре ме е разбрал и е много прав в крайна сметка. Това си е самата истина. Искам моите момичета навсякъде да изглеждат съвършени. И докато играят, и като ходят по улиците, и когато се появят в някой завод и очите на хиляди работници са отправени към тях, и когато тръгнат на изпит, и сега, разбира се, когато цяла България ще седне да гледа предаването на Кеворкян.

Ядоса ме Ани. Не, не се обърка. Напротив, много гладко вървеше разговорът. Прекалено гладко. Много й се искаше да изглежда много над това и онова. Нищо, да речем, че е обяснимо с възрастта. В крайна сметка тя също се е вълнувала, че сега ще я слушат милиони, сигурно е мислила много, избирала си е линия на поведение, въпреки че я помолих нищо да не избира, да си е това, което е, естествена, откровена, истинска. Не иска да е истинска, въпреки че е сто пъти по-хубава такава, каквато си е. Нищо. Нейна си работа. Но когато казва, че няма да се върне в залата, защото Нешка има много такива като нея, чак подскачам от яд. Откъде ще ги имам тези много като нея? Така се създава гимнастичка като Раленкова? Толкова ли ги заслепява победата, та забравят как се стига до нея? Наистина ли не си спомня какво съм направила, за да бъде сега гимнастичката на бъдещето и да се движи като древногръцка жрица, и да бъде отново публиката в краката й, и да бъде супер-супер-супер. Не си ли спомня колко тревожно сме търсили това, което се крие някъде по-дълбоко и по-дълбоко? Колко смени на композиции, колко упорита работа за нови и нови качества, за да се стигне до това, че тя наистина е най-голямата гимнастичка за всички времена, както казват лекоатлетическите статистици.

Сигурно хората, които сега я слушат, си мислят, че трябва да съм много благодарна и много щастлива, че Анелия така ме хвали. Не пропуска да каже колко голяма треньорка съм и колко много ми е задължена. Не пропуска да го каже и да го повтори, но не съм нито благодарна, нито щастлива. Направо ме смазва с това нехайство: „Нешка Робева има много като мене…“ и Хайде де! Каква скромност. Чак нескромно. Имала съм много като нея. Сигурно и като Игнатова, която също напуска. Чак сега разбирам колко много съм чакала да дойде Ани и да попита: „Не трябвам ли? Ще може ли отборът без мене? Не искате ли да идвам да тренирам поне за кураж на малките?“

На всички журналисти, когато ме питат как гледам на оттеглянето на Раленкова, казвам, че има право да се оттегли след такава победа. Сега, когато е на върха. Едва ли някога ще може да постигне отново четири златни и един бронзов медал. Поне аз не мога да й го обещая. Ако се случи, ще бъде суперщастие, въпреки че напълно го заслужава, защото в момента, а и до година-две няма и не може да има гимнастичка като нея. Много, много напред отиде.

„Не е ли жалко тъкмо когато е толкова силна, да си отиде?“ — питат журналистите и трябва да кажа — разбира се, че е жалко, но трябва да застанем от другата страна, да погледнем как изглеждат нещата от мястото, от което ги вижда Ани, и да й дадем правото да избира.

Казвам всичко това и се старая да си повярвам, но все се надявам да мине еуфорията на празника и да дойде кралицата да съблече царските одежди, да облече дрехите на Пепеляшка и да каже: „Още трябвам! Все едно как ще се класирам. Аз взех моя дял от победи, сега ще трябва да помогна на отбора.“. Защо точно от нея така много чакам царския жест? Защото съм вярвала, без да се замислям специално за това, че точно Анелия расте като изключителен човек. Увлечена в ежедневните грижи, нямам време да се спирам и да им правя специални характеристики, и да ги сравнявам, и да определям — тази е голяма, а другата — още по-голяма. Изглежда, едва когато си тръгват, тегля чертата. Всъщност не аз. Те теглят черта. Аз само правя констатациите някак си постфактум.

Сега, когато двете казват, че прекратяват състезателната си дейност, си спомням как години наред Ани гледаше презрително на всички глезотии на другите момичета, колко сериозна, задълбочена е била винаги, колко всеотдайна, колко упорита. Колко дисциплинирана. Колко години мълча… А може би все пак е права Йоко. Не е хубаво много да се мълчи.

Вярно е, винаги след всяко голямо състезание след Ставангер съм казвала всяка да си помисли и след две седмици да ми каже дали ще продължи да се състезава. Няма да се сърдя на никоя, която се откаже. Казвала съм го, вярвала съм го. Мисля, че и сега не се сърдя, но много ме заболя, че не беше казано по друг начин: „Искам да се оттегля, но ако ви трябвам, ако отборът има нужда…“

Така навремето го каза Илиана Раева. Зачете ме. Попита ме. Защото това в крайна сметка е и мой, не само техен въпрос. В изграждането на големите гимнастички имам дял и аз и точно когато наистина са станали такива, каквито съм ги виждала в сънищата си, се оказва, че им е удобно да се оттеглят, без да попитат „Дали все пак не трябвам?“

Боли ме, но не ми е работа да говоря пред хората за болката си. Поне не тогава, когато е най-пареща.

И така, оттеглят се Анелия Раленкова и Лили Игнатова. Диляна нещо лещите, очите… Оставам в залата с Бианка. Онова момиче, което е необикновено талантливо, но когато си помисли, че може да играе на европейско първенство, рукна кръв от носа му. Нищо, това не е беда. Догодина няма да има и следа от този шок. Ще я стабилизирам Бианка, ще поставя и новите композиции, ще заблести, ще засияе това бисерче малко, но ми трябват още две. А Диляна се разболява точно когато съм най-натясно. Какво мога да направя освен да чакам — да оздравее. Разбира се, не чакам — подгонвам „ситнежа“ на специална подготовка.

На всичко отгоре инженер Георгиев ме обвинява, че не съм поискала дъщеря му да стане абсолютна шампионка във Виена и затова не станала, и няма какво да я търся, щом не ми трябва…

Не мога да разбера дали наистина си вярва, като ми ги говори тези неща? Сигурно. Случвало ми се е и други родители да подсказват, че знаят за необикновената ми власт да казвам коя да е шампионката. Но никой така грубо не ми е хвърлял в лицето такова обвинение. Нищо не зависи от мене там, на състезанието. Само да ги успокоя, да им дам кураж, да изпратя всяко момиче към победата, а коя ще я вземе, зависи от много неща. От играта, от съдийките, от жребия, от публиката… Да, понякога дори от публиката. Всички имат в тези дни повече власт от мене да определят шампионката. А аз и не искам такава власт. Какво бих правила с нея? Ако ми предложат да кажа коя да е шампионката, няма да мога. Там им треперя на трите, после на шестте. Искам да си изиграят всичко без грешка, пълно, богато, непременно да вложат всичко. Пестиш ли се, и публиката усеща, и разваляш композицията… Защото всяка композиция още като я поставям, изисква всичко, което има в гимнастичката, за която е направена. Не е малко наистина това, което искам от моите момичета на едно състезание, но да искам от някоя да стане непременно шампионка — това не мога. Няма да е справедливо. Това решава самото състезание.

Чак когато инженер Георгиев ми е затръшнал телефона, се сещам, че не съм го попитала: и ако все пак имам тази власт да определям шампионката, защо точно неговата дъщеря трябва да определя? Затова, че сбърка ли? Вярно, грешката й на топка беше съвсем малка, но другите две играха съвсем без грешка. Защо наистина трябва да предпочета неговото дете? Ами другите бащи какво ще кажат тогава? Всъщност те сигурно и казват каквото си искат, но не на мене.

Диляна оздравява, пристига в залата и идва с едно главозамайващо предложение.

— Другарко, вие нали след Виена ми обещахте, че сега на мене ще ми поставяте „щури“ композиции, а за класиране ще разчитате на малките. Така че сега вече ще мога да тренирам както аз си преценя. Колкото си искам.

Онемявам от „възторг“. Какво фантастично предложение! Не означава ли това да ме постави в пълен мат? Ето я идва, когато ми е толкова нужна, защото наистина не виждам как от тези деца за такива кратки срокове могат да излязат гимнастички чак за световно първенство, но ще си тренира, както тя си иска, колкото тя си иска. Старая се да изглеждам спокойна. Казвам:

— Диляна, иди някъде по-далече — е в онзи ъгъл, и си помисли какво точно ми казваш. Няма да разчитам на световната шампионка за класирането, а на децата? Колкото до „щурите“ композиции, сигурно съм ти ги обещала, защото вече ги имам готови. Точно за тебе…

Става ми ясно, че ако не се върне в залата Лили, подготовката на Диляна напълно ще се провали от умни съвети на умни съветници. Ще се замърсяват лещите, ще тренира по колкото си иска и както си иска, ще се разправяме без особен резултат. На самата Диляна й се играе, тренировките не й тежат така много, като на други. Когато сме някъде далече за по-дълго време, е чудесно момиче — весело, доверчиво, гальовно. Пълно с обич и доброта. Но дойде ли си тука, нещата се променят.

Казвам, че Лили трябва да се върне в залата. И, разбира се, веднага идва най-естественият въпрос: „Защо Лили, а не Анелия?“ Впрочем казвам го на Стойчо и Маргарита и въпросите са оттам. Иначе никой и не предполага, че мога да имам такива планове.

Защо Лили, а не Ани?

Шампионката не може да се моли. Тя или идва и прави сама царския си подарък, или не идва. Не идва. Тогава аз отивам. Но не при нея. На нея вече нищо не мога да й дам, да й обещая. Тя всичко си има — и титли, и медали, и слава. И герой на социалистическия труд стана.

Отивам при Лили, която се е сгушила в своето огорчение от това четвърто място, точно когато игра силно и без грешки. При Лили, която сигурно разнищва темата за справедливостта и несправедливостта, за огромното значение на жребия, сигурно се върти все около този въпрос: „Ами какво щеше да стане, ако бях в другия, не в този поток?“

При Лили, която страшно много ми липсва в тези дни. Забравила съм всички разправии, всички ядове. Залата ни е празна, сива без усмивката на Лили. Ако се върне, съвсем сигурна съм, че ще напусне гимнастиката след Валядолид вече с по-добро настроение.

При Лили, защото само на нея мога да кажа — трябваш ми. На отбора трябваш. Не мога нищо да ти обещая. Само това, че ще направя всичко, което е по силите ми, ти ще направиш каквото можеш, а какво ще стане на състезанието, никой Убедена съм, че само тя може да дойде при такова едно никакво „обещание“. Защо мисля така, не мога да кажа. Никога не ми се е случвало да я викам. Все съм я гонела. За месец, за седмица, завинаги… Най-дългият срок, в който не е била в залата, са онези четири дни, когато я бях изгонила за месец. Иначе Лили сама често напуска. Също завинаги, разбира се. Стига до вратата и се връща. Няколко пъти стигна до коридора.

Сега трябваше да отида при тази толкова гонена Лили и точно на нея да кажа — трябваш ми, ела, върни се, защото без тебе не зная какво ще правя за това световно първенство.

Казах й го и Лили дойде.

Можех да се поздравя, че във Виена не отстъпих пред толкова много съвети да отстраня Игнатова от участие. После чувах да се изненадват, че съм била толкова сигурна, че ще-издържи. Имаше и нещо друго в упорството ми да не призная, че вече не може да играе. Това щеше да бъде поражение и за мене, и за нея. Поне така го разбирам аз. Да я заведа до Виена — нея, известната гимнастичка, и да я оставя като резерва! Точно нея, която никога не е била резерва. Така се случи, че в Амстердам стартира без този стаж като резерва, през който минаха всички. Не можех да й позволя да обижда и себе си. Не можех да я подложа на това унижение пред целия гимнастически свят точно нея — посрещнала и изпратила много дебютантки, точно гимнастнчката с най-дългия стаж. И славен. Сега бях щастлива, че Лили игра във Виена. Иначе не можех да я имам за Валядолид.

Ако беше дошло извънземно същество в нашата зала, нямаше да предизвика такава сензация като връщането на Лили. Умираха от любопитство да разберат как е станало и за да не се чудят прекалено много и да измислят какви ли не глупости, обявих — отидох да помоля Игнатова да се върне в отбора, защото му е нужна, и тя се съгласи, за което съм й благодарна.

Разбира се, имаше недоволни от връщането на Лили, както преди от връщането на Илиана. Сега ме съжаляваха. „Горката Нешка, докъде е стигнала — да моли Лили! И то поне да излезе нещо от това. Няма да издържат повече от месец.“

Не си правех никакви илюзии. Знаех какво ме чака. Знаех колко трудно ще ми бъде и знаех, че ще издържа. И знаех, че Лили често ще напуска и ще стига до вратата, понякога и до коридора, и ще издържи. Е, излезе по-трудно, отколкото си го представях, но издържахме. Върна се Диляна и се зае сериозно, с тренировките си не само защото са й „щури“ композициите и ще си ги играе за удоволствие. Стана точна така, както предполагах. Ами да, в крайна сметка не сме напразно заедно вече хиляди дни…

Отначало трудът в нашата зала е истинска песен. Лили, щастлива, не може да се начуди как така се е променила, как се е преобразила. Колко била силна силата на доверието. Ето аз й казвам да тренира колкото може и тя вижда, че много може, и повече може. И повече тренира, отколкото преди. И как изведнъж установява, че сега много по-бързо усвоява новите елементи и колко много й харесват и четирите нови композиции. Ами тя не може да се насити да ги играе. Не, наистина как стават толкова много промени за такъв кратък срок в човека…

Такава е еуфория. Хваща едно, започва друго, не може да се насити на радостта си от промяната…

Радвам се на радостта на Лили, но ми е ясно, че скоро всичко това ще свърши, ще дойде краят на розовия период, ще дойде ред на плачовете. На недоволствата. На обвиненията. Ще се върнем при онова наше познато от години „ходене по мъките“, което сега съм решила да смекча максимално с цената на собствените си нерви.

Сега Лили хвърчи от радост, не може да се насити на новите си композиции, защото постоя вкъщи, започна да й омръзва тази почивка, за която така дълго си беше мечтала. Видя, че не е кой знае какво нищо да не правиш. Затъжи се за гимнастиката, за играта. Закопня за публиката.

Сега Лили е доволна, защото я оставям да тренира до границата на удоволствието от играта. Отчитам това, че много е пропуснала, че трябва постепенно да навлезе, че трябва да привикне отново към залата, към уредите, към тренировките. Но това не може да продължи безкрайно. Защото границата на удоволствието от тренировката при Лили най-често е много ниска. Да я оставиш в някой ъгъл да гледа как другите тренират, няма да й омръзне никога. Изобщо доказа се, че Лили най-много обича гимнастиката, но това не може да я накара да обикне натоварванията.

Настръхвам, като си помисля, че наближава времето, в което Лилето ще трябва да влезе в друг ритъм на работа, защото не съм я извикала в залата само за да оздравее Диляна, а наистина с твърдото намерение да я заведа във Валядолид за осмото й голямо състезание. Не броим международните турнири, където Лили също все е искала да бъде първа и често е била. Осем големи състезания, които носят голямо напрежение — това никоя гимнастичка досега не е издържала. Лили и до тук е рекордьорка, а на мене ми се иска да вдигнем още веднъж летвата нагоре и още веднъж да скочи Лили, и още веднъж това да бъде много красиво.

Старая се това да стане постепенно, но не може дълго да се отлага и започват сериозните, тежки тренировки. И чувам упреците на Лили: „Вие знаехте, че няма да издържа, и нарочно ме върнахте, за да гледате как няма да издържа!…“

Чуди се как да бъде по-жестока тази Лили и не й липсва изобретателност. А аз се чудя как ще й изтрая всички проклетии и зная, че ще ги изтрая. На този отбор му трябва Лили Игнатова във Валядолид. На самата Лили страшно й е необходимо да отиде дотам, защото, ако не бих могла да си простя да я заведа във Виена и да я оставя да подсмърча като резерва, сега пък съвсем не бих си простила да я върна, да й дам надеждата, защото новите й композиции вече са повече от надежда, и да я зарежа само защото през ден ме предизвиква точно към това.

Диляна тренира добре, стяга се, влиза в истинското си темпо. Само че е много недоволна, че съм глезела Лили, а тя все трябва най-много да работи. Е, не че върши чужда работа. Като тренира повече, натрупва повече активи за себе си, но просто е възмутена от крещящата несправедливост. Не ме интересува колко е възмутена. Аз пък съм доволна от нея. Харесва ми. Новите и композиции се очертават все по-добре.

Бианка тренира и не се оплаква. Какво удоволствие е да имаш и такъв състезател. С нейния глад за тренировка са и другите от малките, конто съм поела на специална подготовка, защото нямам никакво, намерение да се вторачвам з три, всяка от които може да ми изчезне по всяко време от залата и да остана без отбор. А освен тоза нали не всичко свършва с Валядолид. Нали след това идват други състезания. През 1987 година — световно първенство във Варна… Връщам се от световно първенство по спортна гимнастика от Будапеща и очаквам на седмичното обсъждане на „Старт“ да ме похвалят. Харесвам си страницата. Не ми е удобно да го кажа, но ми се струва, че съм успяла. И не че е чак толкова важно да ме похвалят, но все пак приятно е. И ето че най-неочаквано се излива студен душ оттам, откъдето най-малко го очаквам… Моят колега Ешуа Алмалех е много изненадан и много недоволен от страницата ми. Как може Боряна Стоянова да вземе първия златен медал за нашата спортна гимнастика от световно първенство и аз да не взема нито едно интервю? Никакъв отзив, само моите впечатления, наблюдения, анализи. Защо не съм попитала Людмила Туришчева какво мисли по този въпрос. Той точно така си представял нещата и бил много изненадан, като видял, че няма интервю с нея. Това било непростимо. Шико е яростен и патетичен.

Обяснявам, че ние с него затова сме различни журналисти, защото си представяме и осъществяваме репортажите си по различен начин. И освен това никак не е могло да ми дойде наум да питам Туришчева много ли е щастлива, че тяхната Наталия Юрченко падна и си счупи крака точно на прескока, където нашето момиче взе златния медал.

Припомням си отново този случай, в края на Европейското първенство във Виена. Ето — казвам си — сега ще взема толкова интервюта, че в редакцията свят ще им се завие. Ще направя една страница — този казва тоза, онзи казва онова и няма да кажа аз какво мисля. Разбира се, всички тези закани са ей така, колкото да си излее човек яда. Правя си страницата, както аз си я виждам, но действително събирам много интервюта. Толкова, колкото не могат да се поберат ни в една, ни в десет страници. И съм благодарна на Шико, че толкова ме ядоса. Иначе щях ли да „разпитвам“ толкова много хора. Треньорки, състезателки, съдийки, журналисти.

Ала Свирски, треньорка от САЩ, казваше, че не може да разбере как е възможно да съществува такава треньорка като Робева. Ето те идвали в България, много внимателно наблюдавали тренировките й. Американската федерация по гимнастика я канела да изнесе семинар, събрали се всички треньорки и слушали, и гледали, и се уверявали, че тя наистина нищо не иска да скрие. И нищо от своята тайна не може да открие. Защото то не е да ти разкажат, да ти покажат — трябва да го имаш в себе си. Добре, необикновена фантазия — това е ясно. Има го, съществува на този свят, въз всички области на човешката дейност се раждат гении. Композициите, които показва през всяка следваща година, са зашеметяващи със своята неочакваност и съвършенство. Треньорки от цял свят искат да знаят как става това и на всички, разбира се, е ясно, че точно това никоя няма никога да разбере. То е дарба, искрица божия. Всяка от нас, която е отишла в нейната зала, се е опитала да надникне в съкровеното. И какво виждаме? Една жена като нас. Търси, съмнява се, тормози се като нас. И вика като нас. Тази наша професия, когато я гледа външен човек, изглежда като един безкраен яд и викане. А не е точно така.

Хайде, примиряваме се с това, че не може да се надникне в тайната на творчеството, но откъде идва тази нейна сила, която кара и малките, и дебютантките да излизат със самочувствието на победителки още при първата си поява пред чужда публика, пред чужди съдийки…

Обяснявам й на Свирски, че всяка дебютантка е минала преди това през много международни турнири, че Нешка има система на налагане на гимнастичките, че една година е на Игнатова, друга на Раленкова, на Георгиева, Панова…

— Да, това вече всички знаят, въпреки че не могат да се възползуват особено, защото трябва да имаш все пак какво да налагаш. Аз говоря за онази първа поява точно на международните турнири. Питайте която искате треньорка, питайте която искате съдиика. Ще ви повтори точно това мое удивление, че вашите гимнастички имат някакво шампионско самочувствие още при първата си поява… Как го постига Робева? Бихте ли могли да ми кажете?

Казвам — растат малки до големи. И си спомням какво ми разказваха момичетата от ансамбъла след победата в Страсбург.

— Понякога нещо не върви, не върви и не върви. Вече сме отчаяни и си мислим, че точно това никога няма да успеем да изиграем. Влиза другарката Робева и казва: „Я да видим кое е невъзможното?“ Започваме, играем цялата композиция превъзходно. Тя казва: „Добре, но не разбрах за какво става въпрос? Кое не можете да изиграете?“ Обясняваме за кой елемент става въпрос. „Добре, повторете.“ Играем още веднъж и отново всичко излиза, както трябва. Още веднъж! Отново всичко е наред. Въобще не можем да обясним как става всичко това. При следващата засечка отново когато влезе другарката Робева, го изиграваме.

Питам ги все пак как си го обясняват. Не може да не са търсили отговор.

— Търсили сме, разбира се, и единственото, до което стигаме, е, че просто пред нея не можем да не го изиграем. Което не е никакъв отговор, но друг няма.

Не й казвам на Свирски какво са ми разказвали ансамблистките. Не искам да чуя такъв отговор: „Я да не говорим за мистика.“ Може да не го каже, но ще си го помисли. Струва ми се, че става въпрос за някакъв особен респект…

Когато й разказах на Нсшка за ансамблистките, тя се смееше. „Не знаех наистина, че толкова ги стряскам. Какво не бих дала да могат и големите да ти го кажат…“

Тъкмо се чудя с кого да бъде следващото интервю и идва Лида Новакова, колежката от Катовице, която не пропуска голямо състезание по спортна и художествена гимнастика, по акробатика.

— Спомняш ли си какво ти казах след Страсбург? Дори и да, напусне сега, Робева е начертала пътя на художествената гимнастика, за следващите десет години. Откровено казано, тогава мислех, че е стигнала до връх, до който и тя самата вече няма да може да се изкачи. Може ли да има по-голяма наситеност с трудност и риск? Та аз докато гледам, не мога дъх да си поема. Може ли да има по-плътен синхрон на музика и движения? Изключено! Може ли да се стигне до по-висок праг на майсторство? Как? Така се питах и си отговарях след Страсбург. Сега мога да повторя това, което казах преди година — отново начерта пътя за следващите десет години, но този път е вече много по-труден. С нетърпение ще очаквам Валядолид. Вече не казвам, че това е абсолютният връх — нейните върхове са, изглежда, много. Все по-високи…

Тръгвам към Мирко Фишер. Него не мога да го пропусна, когато става въпрос за интервюта. Та нали точно той е човекът, който през 1967 година при първата поява на Нешка на световния подиум в Копенхаген предрече — българската вихрушка Нешка Робева едва не промени представите ни за художествената гимнастика. И тъй като журналистите особено държат на верните си прогнози, всички те трябва да признаем приоритета на Мирко Фишер. Никой не беше казал нещо по-вярно, никой не го беше казал толкова рано.

Фишер току-що е предал по телефона своя репортаж за „Чешкословенски спорт“. Явно е доволен от себе си. Познавам тази възбуда, когато ти се говори, искаш да свериш с всеки срещнат своите наблюдения.

— Искащ ли да ти прочета това, което съм написал?

Разбира се, че искам. Но Мирко чете така бързо, че ми става ясно само едно — другите пипат топката като баскетболистки, а българките — като богини. Казвам:

— Мирко, много е хубаво това, което си написал, но можеш ли сега да ми обясниш по-бавно и на руски…

— Ама, разбира се. Аз винаги много съм харесвал Марта Бобо. Не, не се учудвай. Става въпрос наистина за онова малко испанче Бобо. За мене това е разбираема, достъпна гимнастика. Такава, каквато се играеше някога и каквато бях убеден доскоро, че трябва да бъде художествената гимнастика, Вашите отидоха много напред. Потискат с превъзходството си. Това е гимнастика на бъдещето. Ненапразно взимате всички титли и медали. Това право никой не може да ви оспори, но пък и на мене никой не може да мн оспори правото да харесвам повече от всички Марта Бобо. Забележи — не казвам Бошанска, не казвам Хавличкова, а знаеш, че съм толкова чех, колкото ти си българка. Това е първото състезание, на което Марта Бобо не ми харесва. Опитвам се да си го обясня и стигам до това, че е виновна Анелия Раленкова. Състезанието си върви, а виждам, че не е само Анелия. Всичките ваши момичета. Накрая стигам до истинския отговор. Виновна е вашата Нешка Робева. Защото това, което прави тя, е наистина свръхестествено. Сега, когато гледам Марта Бобо и всички останали гимнастички, които не са от българския отбор, ми се струва, че пипат топката като баскетболистки. Вашите я движат с ласка, с обич, с някаква нежност, мекота, която явно на този етап е непосилна за никого от другите отбори.

Аз не искам да говоря за другите качества на вашите гимнастички. Никой не е постигнал и скоро няма да постигне тази височина при изхвърлянето на уредите, съчетана със сложните елементи, които правят, докато уредът се върне в ръцете им точно, безпогрешно. Неестествено безпогрешно. Никой няма да стигне скоро до амплитудата, която имат вашите гимнастички. Никой скоро няма да стигне до силата, до тази невероятна артистичност, до която са стигнали. Пак повтарям: това не е нещо, което може да спечели моите симпатии. Възторг — да, но аз си предпочитах обикновената, жизнерадостната гимнастика на Марта Бобо. Сега вашата Нешка Робева разколеба нещо, което вече смятах за непоклатимо. Накара ме да видя, че Марта поема топката като баскетболистка, Раленкова — като богиня… Разбираш ли точно какво искам да кажа?

Разбирам те, Мирко. Почти същото, макар и с много различни думи, каза и старши треньорката на японския национален отбор Камо:

— Колкото по-нагоре вървите, толкова по-малко привърженици ще имате. Вашата гимнастика става вече наистина като недостъпна мечта. Съперннчките ви играят по-достъпно. По-човешко. Съвсем естествено е съдииките от всички страни тях да подкрепят. Зная, че Нешка Робева не може да се спре сама. Сигурно ще я принудят да спре… Това, което прави тя, е вече и непонятно, и недостижимо, и надхвърля нормалните човешки възможности. А кога, в кое време това е било простено някому…

Спомням си, че още след Мюнхен Стойчо предупреждаваше:

— Ти обезсмисли усилията на българските треньорки и не се учудвай, че тук те няма да те обичат, и ще правят всичко възможно да ти пречат. Сега си на път да обезсмислиш усилията на треньорките в цял свят. Не очаквай да ти простят. Не зная как, но ще трябва сама да се спреш. Иначе ще изпиташ много жестоки огорчения…

Пророкът Стойчо. Математикът Стойчо. Човекът, който се заема всичко да изчисли. Може ли да го послуша Нешка? Та той и не си прави никакви илюзии. Ясно му е, че това е съвет без стойност, но не може да не го даде…

Продължавам своите интервюта на Виенското европейско първенство. Когато Ясна Радославлевич, югославската треньорка, ми казва: „Ти знаеш, че на големи първенства за Нешка се вълнувам повече, отколкото и за самата мене“, само кимвам. Зная! Нешка се занимаваше много отблизо с подгоговката на самата Ясна, сега и на нейната гимнастичка Милена Релин. И Ясна е живяла с месеци в къщата на Нешка. Докато гледаше бебето си, младата югославска треньорка изпрати у Нешкини Милена. Тук са всяка година за по няколко седмици.

— Не посмях нищо да й кажа за Лили преди европейското първенство, но всички толкова много говореха, че не могат да разберат българската треньорка, та вече започна да ме втриса, като си представех, че ще пусне Игнатова, ще се провали и ще видя как злорадствуват тия, дето сега се чудят. Не смеех да я питам защо го прави, защо пуска Лили, а не Бианка. Сега не смея да я питам какво направи с Лили, та игра така. Никой не вярваше вече, че това може да стане… Никой нищо не може да разбере. Казвам ти всичко, защото ми вярваш…

Вярвам ти! Ясно! И те обичам, защото в това море от амбициозни, огорчени, настръхнали жени зная, че поне ти се радваш на нашите победи, защото, не можеш да не обичаш Нешка…

Западногерманската съдиика Дунке е кратка, лаконична:

— Аз съм против масовото раздаване на тази оценка — десетката. Струва ми се, че ние малко я омаловажаваме вече, но когато играят българките, не виждам вече какво друго може да се вдигне.

Не, наистина съм благодарна на моя колега Шико за това, че ме накара да събера толкова много интервюта на това европейско първенство. Имах наистина някакво неоправдано негативно отношение към интервютата, когато се отнасят до едно състезание. Щом си бил там и трябва да пишеш, пиши каквото си видял, каквото си почувствувал. Какво ще се криеш зад гърба на този и онзи. Това може би се е напластило от практиката ка един колега на републиканските първенства. Точно когато е иай-горещо и ще стават някакви разправии, той идваше в края на състезанието. Поговори с треньорки и съдии и на другия ден в неговия вестник се появява дежурното: „Тази каза това, онази сподели това, другата е на мнение, че…“ И накрая подписът на журналиста, който абсолютно нищо не е казал.

Иначе много уважавам интервюто, особено когато е направено с интересен човек, който има какво да каже и с това да накара другите да се замислят за важни проблеми…

Сега, когато си спомням за интервютата на Европейското първенство във Виена, се сещам за Росица и за това нейно обвинение: — „Ти гледаш на Нешка като на дъщеря на Жулиета (някъде бях писала това) и затова ти се губи величието. Все ти се вижда по-малка. Просто я обичаш като дъщерята на приятелката си и не можеш да видиш колко изключителна е. Все пак никога ли не минава…

— Не, Роси. Никога не минава царствено и величествено. Въпреки че треньорки, съдийки, журналисти й се възхищават, смятат, че е уникална, и феноменална, и почти нереална…

Въпреки… А може би тъкмо и поради това. Не зная, никога не ми е казвала, но ми се струва, че дълбоко в себе си смята, че е проява на лош вкус да й личи, че знае какво мислят другите за нея… Нещо такова. Много объркано, но може би най-точното обяснение на тази нейна свита походка. Мисля, че все пак мъничко се понаперва, когато е много ядосана, когато са я извели от равновесие с желанието си да я уязвят…“

И все пак интервютата във Виена завърших с Нешка. Питах я кой от всички, дошли да я поздравят, я е трогнал най-много. Каза: „Даля Куткайте.“ Дошла Даля с едно цвете и й благодаряла за всичко, което прави за художествената гимнастика. Казала й, че понякога и се искало да може да тренира поне за мъничко, поне за месец при Нешка…

Към следващата част или към съдържанието

Нешка Робева, Маргарита Рангелова Жажда за върхове (3)

Метаданни

Данни

Жажда за върхове

Информация

История

Сваляне / Връзки

Нешка Робева, Маргарита Рангелова
Жажда за върхове (3)