Артър Кларк
3001: Последната одисея (8)

7. Въвеждане в обстановката

— Щастлив съм — каза Пул, — че след всички тези векове Смитсъновият институт все още съществува.

— Сигурно няма да го познаете — отвърна гостът, който се беше представил като д-р Алъстеър Ким, директор на Института по астронавтика. — Особено сега, когато е пръснат из цялата Слънчева система. Основните извънземни сбирки са на Марс и Луната и много от експонатите, които законно ни принадлежат, все още пътуват към звездите. Някой ден ще ги настигнем и ще ги върнем у дома. Особено сме нетърпеливи да вземем „Пайъниър 10“ — първият създаден от човека предмет, напуснал Слънчевата система.

— Струва ми се, че и аз съм щял да го последвам, когато са ме открили.

— Извадили сте късмет — а и ние. Може би ще успеете да хвърлите светлина върху много неща, които не знаем.

— Честно казано, съмнявам се, но ще направя всичко по силите си. Не си спомням нищо за времето, след като онази побесняла космическа капсула ме връхлетя. Макар все още да ми се струва невероятно, казвали са ми, че за това е бил виновен Хал.

— Така е, но това е сложен въпрос. Всичко, което сме успели да научим, е на този запис — двайсетина часа, но навярно можете да прехвърлите голяма част от него на бързи обороти.

Вие, разбира се, знаете, че Дейв Боумън е излязъл с втората капсула, за да ви спаси — но после се озовал заключен извън кораба, защото Хал отказал да отвори вратите на шлюза.

— Защо, за Бога?

Д-р Ким леко потръпна. Пул не за пръв път забелязваше такава реакция.

(„Трябва да внимавам за езика си — помисли си той. — Изглежда, в тази култура «Бог» е мръсна дума — трябва да питам Индра.“)

— В инструкциите на Хал е имало сериозна програмна грешка — бил му е предоставен контрол върху аспекти от мисията, за които вие с Боумън не сте знаели. Всичко е в записа… Във всеки случай, той също прекъснал животоподдържащите системи на тримата хибернавти — екипаж Алфа — и Боумън трябвало да изхвърли труповете им в космоса.

„Значи двамата с Дейв сме били Бета екипаж — още нещо, което не знаех…“

— Какво се е случило с тях? — попита Пул. — Нямало ли е възможност да бъдат спасени като мен?

— Боя се, че не. Ние проверихме, разбира се. Боумън ги изхвърлил няколко часа след като успял да си възвърне управлението от Хал, така че техните орбити са били малко по-различни от вашата. Точно колкото да изгорят в Юпитер — докато вие сте минали покрай него и сте получили гравитационно ускорение, което за още няколко хиляди години е щяло да ви отведе в мъглявината Орион… Като действал само с ръчен контрол — наистина фантастична работа! — Боумън успял да изведе „Дискавъри“ в орбита около Юпитер. И там се сблъскал с онова, което Втората експедиция нарече „Големия брат“ — очевиден близнак на монолита на Тайхо, само че стотици пъти по-голям. И там сме го загубили. Той напуснал „Дискавъри“ с останалата космическа капсула и се отправил на среща с Големия брат. В продължение на почти хиляда години бяхме преследвани от последното му съобщение: „За Деус^[1] — пълно е със звезди!“.

„Ето го пак! — каза си Пул. — Няма начин Дейв да е казал това… Трябва да е било «За Бога — пълно е със звезди!».“

— Очевидно капсулата е била привлечена в Монолита от някакво инерционно поле, защото тя — а навярно и Боумън — са били подложени на ускорение, което би трябвало мигновено да ги смаже. И това е цялата информация, с която сме разполагали в продължение на близо десет години до смесената руско-американска мисия „Леонов“.

— Която открила изоставения „Дискавъри“ и доктор Чандра успял да се качи на борда му и да реактивира Хал. Да, зная това.

Д-р Ким изглеждаше леко смутен.

— Извинете ме, не бях сигурен какво вече са ви казали. Така или иначе, тъкмо тогава започнали да се случват още по-странни неща. Очевидно появата на „Леонов“ задействала нещо в Големия брат. Ако нямахме тези записи, никой не би повярвал в случилото се. Нека ви покажа… това е доктор Хейууд Флойд на нощна вахта на „Дискавъри“ след реактивирането му. Разбира се, вие ще познаете всичко.

„Наистина го познавам: колко странно е да видиш отдавна починалия Хейууд Флойд, седнал на старото ми кресло, както и немигащото червено око на Хал, което наблюдава всичко наоколо. А още по-странно е, когато си помисля, че двамата с Хал сме претърпели едно и също възкресение от мъртвите…“

На един от мониторите се получи съобщение и Флойд лениво отговори:

— Добре, Хал. Кой се обажда?

ЛИПСВА ИДЕНТИФИКАЦИЯ.

Флойд изглеждаше леко раздразнен.

— Много добре. Предай ми съобщението, моля.

ОПАСНО Е ДА ОСТАНЕТЕ ТУК. ДО ПЕТНАЙСЕТ ДНИ ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ.

— Това е абсолютно невъзможно. Прозорецът ни на излитане ще се отвори чак след двайсет и шест дни. Нямаме достатъчно гориво, за да потеглим по-рано.

ТЕЗИ ФАКТИ СА МИ ИЗВЕСТНИ. ВЪПРЕКИ ТОВА ДО ПЕТНАЙСЕТ ДНИ ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ.

Хейууд Флойд бавно се обърна на въртящото се кресло с гръб към пултовете и ключовете на компютърния дисплей, за да погледне към покритата със самозалепваща се материя пътека.

— Внимателно проследете това — каза д-р Ким.

„Сякаш има нужда да ми напомнят“ — помисли си Пул.

Наблюдателната палуба на „Дискавъри“ беше много по-прашна, отколкото си я спомняше, затова предположи, че системата за филтриране на въздуха все още не е била включена. През огромните прозорци струяха успоредните лъчи на далечното, но въпреки това ярко слънце и осветяваха безброй танцуващи точици в класическа демонстрация на Брауново движение.

И ето че с тези прашинки започна да се случва нещо странно — някаква сила сякаш ги направляваше, като отдалечаваше едни и приближаваше други, докато всички не се срещнаха на повърхността на куха сфера. С диаметър около метър, тя увисна за миг във въздуха като гигантски сапунен балон. После се издължи в елипсоид, чиято повърхност започна да се набръчква, да образува гънки и неравности. Пул не се изненада чак толкова, когато постепенно се оформи човешко тяло.

Бе виждал такива фигури в музеи и на научни изложби, само че излети от стъкло. Но този прашен призрак дори не се приближаваше до анатомична точност — напомняше на груба глинена статуетка или на някое от примитивните произведения на изкуството, откривани в нишите на пещерите от каменната епоха. Грижливо моделирана беше само главата — а лицето без каквото и да е съмнение, принадлежеше на командир Дейвид Боумън.

ЗДРАВЕЙТЕ, ДОКТОР ФЛОЙД. СЕГА ВЯРВАТЕ ЛИ МИ?

Устните на фигурата изобщо не помръдваха. Пул разбра, че гласът — да, определено гласът бе на Боумън — всъщност идва от високоговорителната решетка.

ТОВА МИ Е МНОГО ТРУДНО И РАЗПОЛАГАМ С МАЛКО ВРЕМЕ. ПОЗВОЛИХА МИ ДА ОТПРАВЯ ТОВА ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ИМАТЕ САМО ПЕТНАЙСЕТ ДНИ.

— Защо… и какво представлявате вие?

Но призрачната фигура вече избледняваше и зърнистата й обвивка отново се разпадаше на отделни прашинки.

СБОГОМ, ДОКТОР ФЛОЙД. ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА РАЗГОВАРЯМЕ. НО АКО ВСИЧКО Е НАРЕД, МОЖЕ ДА ПОСЛЕДВА ОЩЕ ЕДНО СЪОБЩЕНИЕ.

Докато образът изчезваше, Пул не успя да се сдържи и се усмихна на онова старо клише от космическата ера. „Ако всичко е наред“. Колко пъти бе чувал този израз преди мисия!

Призракът изчезна: останаха само танцуващите прашинки, които подновиха случайното си движение във въздуха. Пул се върна към настоящето с усилие на волята.

— Е, командире, какво мислите за това? — попита Ким.

Пул все още беше потресен и му трябваха няколко секунди, преди да е в състояние да отговори.

— Лицето и гласът бяха на Боумън — кълна се. Но какво беше това?

— Тъкмо по този въпрос продължаваме да спорим и досега. Наречете го холограма, прожекция — разбира се, има много начини да се фалшифицира при желание — но не и при онези обстоятелства! Пък и при онова, което се случи после.

— Луцифер ли?

— Да. Благодарение на онова предупреждение, те имали достатъчно време да избягат, преди Юпитер да се взриви.

— Значи каквото и да представлява, онова нещо с лицето на Боумън е имало приятелски намерения и се е опитвало да помогне.

— Вероятно. И това не е последният път, когато се е появявало. Възможно е тъкмо на него да принадлежи онова „още едно съобщение“, предупреждаващо ни да не се опитваме да кацаме на Европа^[2].

— И никога ли не сте кацали?

— Само веднъж, при това инцидентно — когато трийсет и шест години по-късно „Галъкси“ бил отвлечен и принудително приземен там, а неговият кораб-близнак „Юнивърс“ трябвало да го спаси. Всичко е тук — наред с малкото, което робомониторите ни показаха за европеаните.

— Нямам търпение да ги видя.

— Те са амфибии с всякаква форма и големина. Веднага щом Луцифер започна да топи леда, който покриваше целия им свят, европеаните изплуваха от морето. Оттогава се развиват със скорост, която изглежда биологически невъзможна.

— От онова, което си спомням за Европа, там нямаше ли много пукнатини в леда? Навярно вече са били започнали да изпълзяват през тях и да се оглеждат наоколо.

— Това е широко възприета теория. Но има и друга, много по-абстрактна. Може да е свързано с Монолита по начини, които не разбираме. Появата на тази теория е резултат от откриването на ТМА-0, почти петстотин години след вашето време точно тук, на Земята. Предполагам, че са ви разказали за това?

— Съвсем бегло — трябваше да наваксвам с толкова много неща! Името ми се струваше смешно — тъй като не е магнитна аномалия — и е в Африка, не на Тайхо!

— Напълно прав сте, разбира се, но просто свикнахме с него. И колкото повече научаваме за Монолитите, толкова по-загадъчни стават. Най-вече защото все още са единственото реално доказателство за развита извънземна технология.

— Тъкмо това ме изненада. Мислех си, че вече трябва да сме засекли радиосигнали отнякъде. Астрономите започнаха да търсят още когато бях дете!

— Ами, има една податка, която е толкова ужасяваща, че дори не ни се ще да мислим за нея. Чували ли сте за Нова Скорпио?

— Не, струва ми се.

— Отделни звезди постоянно се превръщат в нови, разбира се — а тази не беше особено внушителна. Но преди да се взриви, беше известно, че Нова Скорпио има няколко планети.

— Обитаеми ли?

— Няма абсолютно никакъв начин да определим — радионаблюдателите не бяха засекли нищо. И ето го кошмарът… За щастие, автоматичният патрул по новите регистрира събитието още в самото начало. И то не започна от звездата. Първо избухна една от планетите и взриви слънцето си.

— За Бо… извинете, продължавайте.

— Разбирате какво означава това. Не е възможно планета да се превърне в нова — освен по един-единствен начин.

— Някога прочетох в един научнофантастичен роман изключително гадна шега: „свръхновите са промишлени инциденти“.

— Не ставаше въпрос за свръхнова — но и онова може да не е шега. Най-широко възприетата теория е, че и някой друг е използвал вакуумна енергия и че е загубил контрол над нея.

— Възможно е и да е имало война.

— Също толкова ужасно — навярно никога няма да разберем. Но тъй като собствената ни цивилизация зависи от същия енергиен източник, разбирате защо Нова Скорпио понякога ни носи кошмари.

— А по мое време имахме само ядрени реактори, от които да се страхуваме!

— С това вече е свършено, слава на Деус. Но всъщност исках да ви разкажа още нещо за откриването на ТМА-0, защото бележи повратен момент в човешката история. Откриването на ТМА-1 на Луната беше достатъчен шок, но петстотин години по-късно последва още по-силен. При това много по-близо. Там долу — в Африка.