Артър Кларк
3001: Последната одисея (32)

30. Пейзаж от пяна

Дългите милиони километри пипала на магнитната сила, внезапните експлозии на радиовълните, гейзерите от електрическа плазма, по-големи от Земята — за него всичко това беше също толкова реално и ясно видимо, колкото и облаците, обгръщащи планетата в пъстроцветно великолепие. Той разбираше сложната система на взаимодействията им и съзнаваше, че Юпитер е много по-прекрасен, отколкото някой изобщо е предполагал.

Дори докато падаше през ревящото сърце на Огромното червено кълбо сред мълниите на грамадните колкото континенти бури, той знаеше защо е устояло векове наред, макар да се състои от газове, далеч по-ефирни от онези, които образуваха земните урагани. Високият писък на водородния вятър заглъхна, докато потъваше в по-спокойни дълбини, и от висините над него започнаха да се сипят меки снежинки, някои от които вече се сливаха в едва осезаеми планини от водородна пяна. Вече бе достатъчно топло, за да съществува течна вода, но тук нямаше океани — тази чисто газообразна среда беше прекалено рядка, за да ги поддържа.

Спусна се през безброй облачни пластове, докато накрая навлезе в толкова ясен район, че дори човешки поглед можеше да обгърне повече от хиляда километра. Това бе само малко завихряне в огромния въртоп на Огромното червено кълбо, пазещо тайна, за която хората отдавна се бяха досещали, но която никога не бяха доказали.

В подножието на планините от пяна се носеха безброй малки назъбени облаци, всички приблизително с еднаква големина и осеяни със сходни червено-кафяви петънца. Те бяха малки единствено в сравнение с нечовешките размери на заобикалящата ги среда — и най-дребният от тях би покрил голям град.

Очевидно бяха живи, защото се движеха с бавна решителност по страните на ефирните планини и пасяха склоновете им като огромни овце. И разговаряха помежду си в метровия диапазон — техните радиогласове бяха слаби, но ясно се чуваха на фона на пращенето и разтърсването на самия Юпитер.

Бяха просто живи торби с газ, които се носеха в тясната ивица между ледените висоти и огнените бездни. Тясна, да — но далеч по-огромна от цялата биосфера на Земята.

И не бяха сами. Сред тях бързо се движеха други създания, толкова малки, че спокойно можеха да останат незабелязани. Някои от тях имаха почти свръхестествена прилика със земни самолети, дори бяха приблизително толкова големи. Но и те бяха живи — навярно хищници, паразити или дори овчари.

Пред него се разгръщаше цяла нова глава от еволюцията, също толкова чужда, колкото и онази, която беше зърнал на Европа. Тук имаше реактивни торпеда, напомнящи на сепиите от земните океани, които дебнеха и поглъщаха огромните торби с газ. Но балоните не бяха беззащитни — някои от тях се съпротивляваха с електрически мълнии и назъбени пипала, които приличаха на километрични верижни триони.

Имаше и още по-странни форми, които покриваха почти всички възможности на геометрията — странни прозрачни хвърчила, триъгълни пирамиди, сфери, многостени, плетеници от усукани ленти… Това бе гигантският планктон на юпитеровата атмосфера, предназначен да се носи като паяжина по топлите течения и да живее достатъчно дълго, за да се възпроизвежда — а после да се спусне надолу към дебрите, за да бъде овъглен и рециклиран в ново поколение.

Пред погледа му се разстилаше свят, повече от сто пъти по-голям от Земята. Но макар че виждаше много чудеса, нищо не загатваше за разум. Радиогласовете на огромните балони предаваха само прости предупредителни или уплашени съобщения. Дори ловците, от които можеха да се очакват по-висши равнища на организация, бяха като акулите в земните океани — безмозъчни автомати.

И въпреки зашеметяващата си големина и странност, биосферата на Юпитер беше крехък свят, място на мъгли, пяна, деликатни копринени нишки и тънки като хартия тъкани, изтъкани от постоянния петрохимичен сняг, образуван от мълниите в горните пластове на атмосферата. Малко от тези образувания бяха по-материални от сапунени балони — дори най-слабите земни месоядни биха могли да разкъсат на парченца и най-ужасните местни хищници.

Подобно на Европа, само че в много по-огромни мащаби, Юпитер представляваше еволюционна задънена улица. Тук никога нямаше да се появи съзнание, а дори да се появеше, щеше да е обречено на полуидиотско съществувание. Можеше да се развие чисто въздушна култура, но в среда, в която огънят не беше възможен и почти нямаше твърди тела, за нея никога нямаше да има каменна епоха.