Артър Кларк
3001: Последната одисея (4)

3. Възстановяването

Когато отново се събуди и завари сестрите, изправени до леглото му, Пул се почувства достатъчно силен, за да попита:

— Къде съм? Поне това можете да ми кажете!

Трите жени размениха поглед. Очевидно не бяха сигурни какво да правят. После старшата сестра отговори, като много бавно и внимателно произнасяше думите:

— Всичко е наред, господин Пул. След малко ще дойде професор Андерсън… Той ще ви обясни.

„Какво да ми обясни? — с известно раздразнение си помисли Пул. — Но тя поне говори на английски, макар че не мога да разбера с какъв акцент…“

Андерсън трябва вече да беше на път, защото вратата се отвори само няколко секунди по-късно — и Пул зърна за миг малка тълпа любопитни зяпачи, които надничаха към него. Започваше да се чувства като ново животно в зоологическа градина.

Професор Андерсън бе дребен, подвижен човек, чието лице изглежда обединяваше основни особености на няколко раси — китайска, полинезийска и нордическа — по извънредно смущаващ начин. Той поздрави Пул с вдигане на дясната си ръка, после изненадващо се ръкува с него с такава странна колебливост, сякаш изпълняваше някакво съвършено несвойствено му движение.

— Радвам се да видя, че изглеждате толкова добре, господин Пул… За нула време ще ви вдигнем на крака.

И пак онзи странен акцент и бавно изговаряне на думите — но увереното му поведение край болничното легло беше присъщо за всички лекари, винаги и навсякъде.

— Радвам се да го чуя. А сега навярно можете да ми отговорите на няколко въпроса…

— Разбира се, разбира се. Само след миг.

Андерсън заговори на старшата сестра толкова бързо и тихо, че Пул успя да долови само отделни думи, няколко от които му бяха напълно непознати. После тя кимна на едната от другите две сестри. Жената отвори стенен шкаф и извади тънка метална лента, която обви около главата му.

— За какво служи това? — попита той, като онези трудни, толкова досадни за лекарите пациенти, които винаги искат да знаят какво точно им правят. — За ЕЕГ ли?

Професорът, старшата и двете сестри изглеждаха еднакво озадачени. После по лицето на Андерсън бавно плъзна усмивка.

— А… електро… енцеф… ало… грама — бавно каза той, сякаш изтегляше думата от дълбините на паметта си. — Напълно прав сте. Просто искаме да проверим мозъчните ви функции.

„Мозъкът ми ще си функционира отлично, ако ме оставите да го използвам — мислено измърмори Пул. — Но поне, изглежда, стигнахме донякъде — най-после.“

— Господин Пул — с все същия сковано официален глас рече Андерсън, сякаш говореше на чужд език, — вие, разбира се, знаете, че… пострадахте… след сериозен инцидент по време на работа извън „Дискавъри“.

Пул кимна в знак на съгласие.

— Започвам да подозирам — сухо отвърна той, — че това „пострадал“ малко омаловажава случилото се.

Андерсън видимо се отпусна и по лицето му бавно плъзна усмивка.

— Съвсем прав сте. Кажете ми какво според вас е станало.

— Ами, в най-добрия случай, след като съм загубил съзнание, Дейв Боумън ме е спасил и ме е върнал на кораба. Как е Дейв? Никой ли няма да ми каже нищо?

— Всяко нещо с времето си… а в най-лошия случай?

Като че леден вятър леко полъхна по тила на Франк Пул. Подозрението, което бавно се оформяше в ума му, започна да се превръща в увереност.

— Че съм умрял, но че са ме върнали тук — където и да се намирам — и че вие сте успели да ме съживите. Благодаря ви…

— Точно така. И се намирате на Земята. Е, поне съвсем близо до нея.

Какво искаше да каже с това „съвсем близо до нея“? Тук определено имаше гравитационно поле — така че навярно се намираше в бавно въртящото се колело на орбитираща космическа станция. Нямаше значение: в момента имаше да мисли за нещо много по-важно.

Пул бързо нахвърля наум няколко сметки. Ако Дейв го беше поставил в хибернакулума, ако бе съживил останалите от екипажа, за да довършат мисията до Юпитер — хей, та той можеше да е „мъртъв“ вече пет години!

— Коя дата сме днес? — колкото може по-спокойно попита Пул.

Професорът и старшата сестра размениха поглед. Пул отново усети онзи хладен вятър по тила си.

— Трябва да ви кажа, господин Пул, че Боумън не ви е спасил. Той решил — и ние не можем да го обвиняваме — че сте безвъзвратно мъртъв. Освен това бил изправен пред отчаяно сериозна криза, която застрашавала собствения му живот… И така, вие сте продължили да се носите из космоса, минали сте покрай системата на Юпитер и сте се насочили навън към звездите. За щастие сте били толкова много под точката на замръзване, че не е имало никакъв метаболизъм — но е почти чудо, че изобщо са ви открили. Вие сте един от най-големите късметлии на Земята. Не — на света!

„Нима? — мрачно се запита Пул. — Пет години, наистина! А можеше да е цял век — или пък още повече.“

— Кажете ми всичко — настоя той.

Професорът и старшата сестра сякаш се консултираха с невидим монитор: когато двамата се спогледаха и си кимнаха в знак на съгласие, Пул предположи, че всички са включени в болничната информационна верига, свързана с лентата, която бяха поставили на главата му.

— Франк — каза проф. Андерсън, като бързо възприе ролята на дългогодишен семеен лекар, — за теб това ще е ужасен шок, но ти си в състояние да го приемеш — и колкото по-скоро научиш, толкова по-добре. Наближава началото на четвъртото хилядолетие. Повярвай ми — ти си напуснал Земята почти преди хиляда години.

— Вярвам ви — спокойно отвърна Пул. После, за негово огромно раздразнение, стаята се завъртя наоколо му и той изпадна в несвяст.

 

 

Когато се върна в съзнание, откри, че вече не е в мрачна болнична стая, а в луксозен апартамент с приятни — и постоянно променящи се — изображения по стените. Някои от тях представляваха прочути и познати картини, други показваха сухоземни и морски пейзажи, които можеха да са от собственото му време. Нямаше нищо чуждо или тревожно — това, предполагаше Пул, щеше да дойде по-късно.

Настоящата му среда очевидно беше грижливо програмирана: той се зачуди дали някъде има еквивалент на телевизионен екран (колко канала ли имаха през третото хилядолетие?), но не успя да забележи край леглото си нито следа от каквито и да е средства за управление. В този нов свят имаше толкова много неща, които искаше да научи: Пул бе дивак, внезапно озовал се в цивилизацията.

Но първо трябваше да възвърне силите си. А и да научи езика — дори появата на звукозаписа, вече на повече от век по време на раждането на Пул, не беше успяла да предотврати настъпването на сериозни промени в граматиката и произношението. А имаше и хиляди нови думи, предимно в областта на науката и техниката, макар че той често успяваше да се досети за значението им.

По-досадни обаче бяха безбройните известни и неизвестни лични имена, които се бяха натрупали през това хилядолетие и които не означаваха нищо за него. Седмици наред, докато не събра достатъчна база данни, повечето от разговорите му трябваше да се прекъсват от кратки биографии.

Колкото повече укрепваха силите му, толкова повече нарастваше и броят на посетителите му, макар и винаги под зоркия поглед на професор Андерсън. Това бяха медици, учени от няколко дисциплини и — от най-голям интерес за него — командири на космически кораби.

Нямаше какво толкова да каже на лекарите и историците, което да не е записано някъде в гигантските бази данни на човечеството, но често беше в състояние да им покаже преки пътища и да им представи нов поглед към събитията от собственото му време. Въпреки че всички се отнасяха към него с изключително уважение и търпеливо го изслушваха, докато се мъчеше да отговаря на въпросите им, те, изглежда, нямаха желание да отговарят на неговите. Пул започна да усеща, че е жертва на прекалена закрила от културен шок и полу на шега се зачуди как би могъл да избяга от апартамента си. В малкото мигове, в които оставаше сам, той без изненада откриваше, че вратата е заключена.

И тогава появата на д-р Индра Уолис промени всичко. Въпреки името й, нейният основен расов компонент, изглежда, бе японски — имаше моменти, в които Пул със съвсем мъничко въображение можеше да си я представи като съвършена гейша. Това едва ли беше подходящ облик за прочута историчка, оглавяваща катедра в университет, който все още се гордееше с истинския си бръшлян^[1]. Тя бе първият му посетител, свободно владеещ английския от собственото му време, затова с радост се запозна с нея.

— Господин Пул — с чисто делови глас започна д-р Уолис, — назначена съм за ваш официален водач и — нека се изразя така — наставник. Специализирала съм вашата епоха. Дисертацията ми беше посветена на „Гибелта на националната държава, 2000 — 2050 г.“. Смятам, че в много отношения можем да сме от полза един на друг.

— Сигурен съм в това. Първо бих желал да ме изведете оттук, за да видя малко от вашия свят.

— Точно това възнамерявам да сторя. Но преди това трябва да ви дадем идентификация. Дотогава ще сте… как се казваше? Никой. Почти няма да сте в състояние да идете където и да е или да направите каквото и да е. Никое входящо устройство няма да разпознава съществуването ви.

— Точно както и очаквах — с кисела усмивка отвърна Пул. — Започна да става така още по мое време — и на много хора тази идея не им допадаше.

— На някои все още не им допада. Те бягат и живеят в пустошта — сега на Земята има много повече необитаеми райони, отколкото през вашия век! Но винаги носят със себе си комуникаторите си, за да могат да повикат за помощ веднага щом изпаднат в беда. Средното време е около пет дни.

— Много жалко. Човешката раса явно върви към упадък.

Той предпазливо я изпитваше, като се мъчеше да определи границите на търпението й и да скицира чертите на характера й. Очевидно щяха да прекарат заедно много време и щеше да му се наложи да разчита на нея за стотици неща. И все пак Пул дори не бе сигурен дали изобщо ще я хареса: тя навярно го възприемаше просто като очарователен музеен експонат.

За негова огромна изненада, д-р Уолис се съгласи с критиката му.

— Възможно е — поне в някои отношения. Навярно сме физически по-слаби, но сме по-здрави и по-приспособени, отколкото повечето хора, живели до този момент. Могъщият дивак винаги е бил само мит.

Тя се приближи до малка правоъгълна плочка, монтирана на вратата на равнището на очите. Беше голяма приблизително колкото някое от безбройните списания, изобилствали през далечната епоха на печатното слово, и Пул забеляза, че, изглежда, във всяка стая имаше поне една такава. Обикновено бяха празни, но понякога по тях бавно течаха текстове, съвършено безсмислени за него, дори когато повечето от думите му бяха познати. Веднъж плочката в неговия апартамент бе издала настойчиво пиукане, което той пренебрегна, решавайки, че някой друг ще се справи с проблема, какъвто и да е той. За щастие звукът спря също толкова внезапно, колкото беше и започнал.

Д-р Уолис допря длан до плочката и след няколко секунди я отдръпна. Тя погледна към Пул и усмихнато рече:

— Елате и вижте това.

Надписът, който внезапно се появи, бе напълно разбираем. Той бавно го прочете:

„УОЛИС, ИНДРА [Ж03.11.2970/31.885//ИСТ.ОКСФОРД]“

— Предполагам, че това означава „Жена, родена на 11 март 2970-та“. И че работите в Историческия факултет в Оксфорд. А предполагам, че „31.885“ е личен идентификационен номер. Прав ли съм?

— Отлично, господин Пул. Виждала съм някои от вашите имейл адреси и номера на кредитни карти — ужасни върволици от буквеноцифрени безсмислици, които никой не би могъл да запомни! Но всички знаем рождената си дата и тя съвпада с тази на не повече от още 99 999 души. Така че се нуждаете само от петцифрено число… и всъщност няма никакво значение, даже да го забравите. Както виждате, то е част от вас.

— Имплантант?

— Да — наночип, имплантиран при раждането, по един във всяка длан. Дори няма да усетите вкарването им. Но вие ни изправихте пред малък проблем…

— Какъв проблем?

— Четящите автомати, с които ще се срещате през повечето време, са прекалено просто устроени, за да повярват на рождената ви дата. Така че с ваше разрешение, ние я преместихме с хиляда години напред.

— Имате разрешението ми. А останалата част от идентификацията?

— Не е задължителна. Можете да я оставите празна, да дадете настоящите си интереси и местожителство — или да я използвате за лични послания, глобални или конкретни.

Някои неща, Пул бе абсолютно сигурен, изобщо не се бяха променили през вековете. Огромна част от тези „конкретни“ послания наистина щяха да са съвсем лични.

Зачуди се дали през тази епоха все още съществуват самозвани или държавни цензори — и дали усилията им за повишаване на морала на другите хора са постигнали по-голям успех, отколкото по негово време.

Щеше да му се наложи да попита д-р Уолис за това, когато я опознаеше по-добре.