Артър Кларк
3001: Последната одисея (2)

1. Кометният каубой

Капитан Димитри Чандлър [М21.04.2973/93.106/ Марс/Косм.акад.3005] — или Дим за най-добрите му приятели — беше основателно ядосан. Съобщението от Земята бе стигнало за шест часа до космическия влекач „Голиат“, който се намираше отвъд орбитата на Нептун. Ако беше закъсняло с още десет минути, можеше просто да отговори „Съжалявам, сега не мога да тръгна, току-що започнахме да разгръщаме слънчевия щит“.

Това извинение щеше да е напълно достатъчно: обвиването на кометното ядро в огледален пласт с дебелина само няколко молекули, но широк километри, не беше работа, която можеш да изоставиш по средата.

И все пак нямаше да е зле да се подчини на това смешно искане: вече бе ужасно близо до слънцето, макар и не по негова вина. Събирането на лед от пръстените на Сатурн и насочването му към Венера и Меркурий, където се нуждаеха от вода, беше започнало около 2700-та година — три века по-рано. Капитан Чандлър никога не бе успявал да открие някаква съществена разлика в картините на „преди и след“, които слънчевите еколози винаги описваха, за да обосноват обвиненията си срещу този космически вандализъм. Но все още чувствително към екологичните катастрофи от предишните векове, общественото мнение наклони везните в другата посока и при гласуването бюлетината с „Долу ръцете от Сатурн!“ получи огромно мнозинство. В резултат на това Чандлър вече не беше събирач сред пръстените, а кометен каубой.

Така че сега се намираше на значителна част от разстоянието до Алфа Кентавър и събираше комети, отклонили се от Куйперовия пояс. Тук определено имаше достатъчно лед, за да покрие Меркурий и Венера с дълбоки океани, но навярно щяха да са нужни векове, за да угасят адските им огньове и да ги направят годни за живот. Слънчевите еколози, разбира се, продължаваха да протестират срещу това, макар че вече не бяха толкова ентусиазирани. Милионите жертви на цунами, предизвикано от тихоокеанския астероид през 2304-та — каква ирония, че ако астероидът беше паднал на сушата, щетите щяха да са далеч по-малки! — напомняха на всички бъдещи поколения, че човешката раса носи прекалено много яйца само в една крехка кошница.

Е, каза си Чандлър, и без това щяха да минат петдесет години, докато тази пратка достигне предназначението си, така че едноседмичното забавяне едва ли щеше да има съществено значение. Но щеше да му се наложи отново да прави всички изчисления за въртенето, центъра на маса и тласкателните вектори и после да ги праща обратно на Марс за проверка. Не беше зле внимателно да правиш сметките си, преди да насочиш милиарди тонове лед по орбита, която може да го отведе съвсем близо до Земята.

Както толкова често преди, погледът на капитан Чандлър се зарея към древната снимка над бюрото му. На нея се виждаше тримачтов параход, миниатюрен в сравнение с извисяващия се над него айсберг — всъщност точно като „Голиат“ в този момент.

Често си бе мислил колко невероятен е фактът, че само един-единствен, макар и дълъг живот запълва пропастта между онзи примитивен „Дискавъри“ и кораба, пътувал под същото име до Юпитер! И какво ли щяха да разберат от гледката от мостика му онези някогашни антарктически изследователи?

Със сигурност щяха да загубят ориентация, защото ледената стена, до която се носеше „Голиат“, се простираше докъдето стигат очите и нагоре, и надолу. А и този лед изглеждаше странно — нямаше нищо общо с безукорната белота и синева на замръзналите полярни морета. Дори изглеждаше мръсен — какъвто всъщност и беше. Защото само деветдесетина процента от него бяха вода: останалата част представляваше дяволска смес от въглеродни и серни съставки, повечето от които стабилни само при температура малко над абсолютната нула. Разтопяването му можеше да донесе неприятни изненади — както гласеше прословутата реплика на известен астрохимик: „Кометите имат лош дъх“.

— Капитанът до целия екипаж — каза Чандлър. — Настъпи малка промяна в програмата. Помолиха ни да отложим операцията, за да проучим обект, засечен от радара на космическата охрана.

— Известни ли са подробности? — попита някой, когато масовото пъшкане по корабния интерком заглъхна.

— Почти никакви, но предполагам, че става дума за поредния проект на комисията по посрещането на новото хилядолетие, който са забравили да прекратят.

Ново изпъшкване: на всички вече им бе дошло до гуша от безкрайните тържества по случай края на третото хилядолетие. Беше се разнесла всеобща въздишка на облекчение, когато 1 януари 3001-ва премина спокойно и човешката раса можеше да възобнови нормалния си живот.

— Така или иначе, сигурно пак е поредната фалшива тревога, като миналия път. Ще се върнем на работа колкото можем по-скоро. Край.

Това бе третото гонене на Михаля, мрачно си помисли Чандлър, в което участваше по време на кариерата си. Въпреки многовековните изследвания Слънчевата система все още носеше изненади и навярно космическата охрана имаше основания за искането си. Надяваше се само някой идиот с развинтена фантазия за пореден път да не е видял легендарния Златен астероид. Ако изобщо съществуваше — в което Чандлър не вярваше нито за миг — той не би представлявал нещо повече от минералогичен куриоз: действителната му стойност щеше да е далеч по-ниска от тази на леда, който насочваха към слънцето, за да пратят живот на пустинни светове.

Имаше обаче и друга вероятност, която Чандлър приемаше съвсем сериозно. Човешката раса вече беше пръснала роботизираните си сонди на разстояние от сто светлинни години в космоса — а монолитът на Тайхо бе достатъчен, за да напомня, че същото са правили и много по-древни цивилизации. В Слънчевата система спокойно можеше да има и други неща, дело на извънземни. Капитан Чандлър подозираше, че космическата охрана има нещо подобно предвид: иначе едва ли щеше да отклони космически влекач I клас, за да го прати след някакъв неопределен радарен сигнал.

Пет часа по-късно отправилият се в търсене „Голиат“ засече обекта в края на обхвата си — дори след отчитане на разстоянието, той изглеждаше разочароващо малък. Когато обаче стана по-ясен и силен, сигналът започна да разкрива особеностите на метален предмет, навярно дълъг около два метра. Той се движеше по орбита, водеща извън Слънчевата система, затова Чандлър беше почти сигурен, че става дума за един от безбройните боклуци, които през последното хилядолетие човечеството бе изхвърлило към звездите — и които някой ден можеха да останат единствени свидетелства за съществуването на човешката раса.

После се приближиха достатъчно за директно наблюдение и капитан Чандлър с благоговейно удивление разбра, че някой търпелив историк все още събира най-ранните сведения за Космическата ера. Колко жалко, че компютрите му бяха дали отговора само с няколко години закъснение за тържествата по случай новото хилядолетие!

— Тук „Голиат“ — гордо и тържествено излъчи към Земята Чандлър. — Приемаме на борда хилядолетен астронавт. И вече се досещам кой е той.