Артър Кларк
3001: Последната одисея (20)

18. Грандхотелът

Грандхотел „Ганимед“ — неизбежно известен из Слънчевата система като хотел „Гранимед“ — определено не беше голям и щеше да е цяло чудо, ако успееше да получи една и половина звезди на Земята. Тъй като най-близкият му конкурент се намираше на неколкостотин милиона километра, управата му не считаше за нужно излишно да си дава зор.

И все пак Пул нямаше оплаквания, макар че често му се искаше Данил още да е при него, за да му помага в механиката на живота и по-ефикасно да общува със заобикалящите го отвсякъде полуинтелигентни устройства. За миг дори изпадна в паника, когато вратата се затвори зад пиколото, очевидно изпълнен с прекалено благоговение към прочутия си гост, за да му обясни как функционират устройствата в стаята. След пет минути безплодно говорене на безмълвните стени, Пул най-после установи контакт със система, която разбираше акцента и заповедите му. Само какво новинарско заглавие би се получило: „АСТРОНАВТ ОТ МИНАЛОТО УМИРА ОТ ГЛАДНА СМЪРТ, ПОПАДНАЛ В КАПАНА НА ГАНИМЕДСКА ХОТЕЛСКА СТАЯ!“.

Иронията щеше да е двойна. Навярно името на единствения луксозен апартамент в „Гранимед“ беше неизбежно, но Пул преживя истински шок, когато се изправи пред древен холос на стария си колега в пълна униформа и в естествен ръст — в апартамента „Боумън“. Той дори позна изображението: по същото време — само няколко дни преди началото на мисията — бяха направили и собствения му официален портрет.

Скоро откри, че повечето от членовете на екипажа на „Голиат“ имат семейства в Анубис и горят от нетърпение да го запознаят с близките си по време на планирания двайсетдневен престой на кораба. Почти незабавно се озова въвлечен в обществения и професионален живот на това гранично селище — сега дори Африканската кула му изглеждаше като далечен сън.

Като повечето американци, в дъното на душата си Пул изпитваше носталгична привързаност към малките общности, в които всички се познават — в действителния, а не във виртуалния свят на киберпространството. Анубис, чието население беше по-малко от това на незабравимия Флагстаф, почти се приближаваше към този идеал.

Трите централни херметични купола, всеки с диаметър по два километра, се намираха на плато, издигащо се над ледено поле, което се простираше чак до хоризонта. Второто слънце на Ганимед — някога известно като Юпитер — никога нямаше да излъчва достатъчно топлина, за да стопи полярните шапки. Това бе основната причина за установяването на Анубис на толкова негостоприемно място: нямаше голяма вероятност основите на града да се срутят поне в продължение на няколко века.

А в куполите не беше трудно да си напълно безразличен към външния свят. Когато усъвършенства механизмите в апартамента „Боумън“, Пул откри, че разполага с ограничен, но внушителен избор на околна среда. Можеше да седи под палмите на тихоокеанския бряг, заслушан в нежния шепот на вълните, или ако предпочиташе, в рева на тропичен ураган. Можеше бавно да лети над върховете на Хималаите или по огромните каньони на Марънър вали. Можеше да се разхожда из градините на Версай или по улиците на пет-шест големи града в различни, избрани на продължителни интервали един от друг моменти от тяхната история. Макар че не бе сред най-прочутите курорти в Слънчевата система, хотел „Гранимед“ разполагаше с удобства, които биха изумили всичките му по-известни предшественици на Земята.

Но беше смешно да се отдава на носталгията, след като е прекосил половината Слънчева система, за да посети странен нов свят. След известно експериментиране Пул постигна компромис, за да се развлича — и вдъхновява — по време на постоянно намаляващите си мигове на отдих.

За негово огромно съжаление, той никога не бе ходил в Египет, затова с удоволствие си почиваше под погледа на Сфинкса — такъв, какъвто е бил преди спорното си „реставриране“ — и гледаше как туристите се катерят по огромните блокове на Голямата пирамида. Илюзията беше съвършена, с изключение на ничията земя, където пустинята се сблъскваше с леко износения килим на апартамента „Боумън“.

Такова небе обаче човешки очи бяха зърнали едва пет хиляди години след полагането на последния камък в Гиза. Но то изобщо не бе илюзия, а сложната и постоянно променящата се реалност на Ганимед.

Тъй като привличането на Юпитер беше преустановило въртенето на този свят и неговите спътници, новото, родено от гигантската планета слънце неподвижно висеше в небето. Луцифер постоянно обливаше едната страна на Ганимед със светлината си и макар че често наричаха другото полукълбо „Царството на нощта“, това наименование беше също толкова заблуждаващо, колкото и много по-ранния израз „тъмната страна на Луната“. Подобно на нея, през половината от дългия му ден в ганимедското Царство на нощта господстваше ярката светлина на старото слънце.

По някакво по-скоро объркващо, отколкото полезно съвпадение, Ганимед изминаваше орбитата си почти точно за седмица (седем дни и три часа). Опитите за налагане на „ганимедски ден“, равен на земната седмица, бяха предизвикали такъв хаос, че ги бяха изоставили още преди векове. Както всички други обитатели на Слънчевата система, местните използваха универсално време и обозначаваха своите двайсет и четири часови стандартни дни с цифри, вместо с имена.

Тъй като новообразувалата се атмосфера все още беше изключително рядка и почти безоблачна, ярките небесни тела осигуряваха безкраен спектакъл. Когато бяха най-близо до Ганимед, Йо и Калисто изглеждаха големи приблизително наполовина колкото Луната, гледана от Земята. Но приликата свършваше дотук. Йо бе толкова близо до Луцифер, че обикаляше орбитата си за по-малко от два дни и движението й се забелязваше дори само при неколкоминутно наблюдение. На Калисто, която се намираше на повече от четири пъти по-голямо разстояние отколкото Йо, й трябваха два ганимедски дни — или шестнайсет земни — за да завърши ленивата си обиколка.

Още по-силно изразен беше физическият контраст между двата свята. Превръщането на Юпитер в миниатюрно слънце почти не бе променило дълбоко замръзналата Калисто. Тя все още представляваше пустош от плитки ледени кратери, толкова нагъсто един до друг, че по цялата повърхност нямаше нито едно място, избегнало многобройните метеорити в дните, когато мощното гравитационно поле на Юпитер си беше съперничило с това на Сатурн за събирането на останките от външните райони на Слънчевата система. Но през последните няколко милиарда години спътникът си оставаше неизменен, освен няколкото случайни метеоритни удара.

На Йо всяка седмица се случваше нещо. Както бе отбелязал някакъв местен чешит, преди появата на Луцифер там беше ад. А сега бе нажежен ад.

Пул често наблюдаваше под увеличение този огнен пейзаж и надзърташе в сярната паст на вулканите, които постоянно променяха площта, по-голяма от Африка. Понякога нажежени струи за кратко изригваха на стотици километри височина в космоса, като гигантски огнени дървета, израстващи от безжизнен свят.

Когато течната сяра се изливаше от вулканите, променливият химически елемент се преобразуваше поред в пъстроцветните си алотропи и преминаваше през тесен спектър от червени, оранжеви и жълти багри. Преди зорите на Космическата ера никой не си беше представял, че е възможно да съществува такъв свят. Колкото и омайващо да бе да го наблюдава от комфортния си апартамент, Пул не можеше да повярва, че хора са рискували да кацнат там, където се страхуваха да стъпят дори роботи…

Интересите му обаче бяха насочени най-вече към Европа, която в най-близката си точка изглеждаше голяма точно колкото единствената луна на Земята, но преминаваше през фазите си само за четири дни. Макар че когато избираше пейзажа в апартамента си, Пул изобщо не съзнаваше символиката, сега му се струваше съвсем естествено, че Европа виси в небето над друга гигантска загадка — Сфинксът.

Дори без увеличение той можеше да види колко много се е променила за хиляда години Европа след потеглянето на „Дискавъри“ към Юпитер. Паяжината от тесни ленти и линии, някога изцяло обгръщала най-малкия от четирите Галилееви спътника, сега беше изчезнала, освен около полюсите. Тук глобалната кора от дебел един километър лед оставаше нестопена от топлината на новото слънце на Европа. Навсякъде другаде в рядката атмосфера кипяха девствени океани, а температурите се движеха в умерени за Земята стойности.

Тези температури бяха благоприятни и за създанията, появили се след стопяването на плътния леден щит, който едновременно ги бе ограничавал и предпазвал. Улавящи и най-малките подробности, орбитиращите наблюдателни сателити бяха показали как един от европеанските видове започва да еволюира, за да достигне амфибийна фаза — макар че продължаваха да прекарват голяма част от времето под вода, европеаните дори бяха започнали да строят прости сгради.

Фактът, че това изобщо е могло да се случи само за хиляда години беше удивителен, но никой не се съмняваше, че обяснението се крие в последния и най-голям Монолит — дългата много километри Велика стена, издигаща се на брега на Галилейско море.

Никой не се съмняваше също, че по свой собствен тайнствен начин, Монолитът наблюдава експеримента, който е заложил на този свят. Също като на Земята четири милиона години преди това.