Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

БОГОВЕТЕ НА ПУСТИНЯТА

Първа глава
ТВОРЦИТЕ НА ОГЪНЯ

Всичко стана съвсем неочаквано. Грешката беше изцяло негова. Трябваше да бъде по-предпазливо. То беше излязло от пещерата и тръгнало към потока, за да пие вода. Може би не забеляза нищо, понеже клепачите му все още натежаваха от дълбокия сън (беше ловувало цяла нощ и се събуди преди малко). Непредпазливостта му се дължеше може би и на това, че познаваше отлично пътеката към малкия вир. Често беше минавало по тая пътека и никога нищо не му се беше случвало.

То се спусна надолу край поваления бор, прекоси полянката и хукна между дърветата. В същия миг видя и подуши нещо. Пред него седяха на задните си крака пет живи същества, каквито не беше виждало дотогава. За първи път виждаше хора. Но петимата мъже нито скочиха на крака, когато то се появи, нито показаха зъбите си, нито изръмжаха. Те не помръднаха, а продължиха да седят, безмълвни и страшни.

И вълчето не мръдна от мястото си. Неговият инстинкт щеше да му подскаже, че трябва веднага да побегне, ако в него не беше се пробудил — внезапно и за първи път в живота му — един друг, противоположен инстинкт. Обхвана го някакъв неописуем страх. Съзнанието за собствената му слабост и нищожество просто го смаза и прикова на място. Чувствуваше се изправено пред истинска власт и сила, които далеч го превъзхождаха.

Никога досега вълчето не беше виждало човек, но инстинктът му подсказа, че тези същества са човеци. То смътно чувствуваше, че човекът е животно, което е извоювало за себе си господствуващо положение над всички останали животни в Дивата пустиня. В тоя момент вълчето не гледаше на хората пред себе си само със собствените си очи, а и с очите на всичките си прадеди — с онези очи, които бяха обикаляли в тъмата край огньовете на безброй зимни биваци и които се бяха вглеждали от безопасно разстояние из дълбочините на гъсталаците в странното двуного животно, което властвуваше над всички живи същества. Вълчето сякаш беше обзето от нещо унаследено: страх и уважение към човека, натрупани в него чрез хилядолетни борби и опита на безброй поколения. Това наследство бе твърде смазващо за един вълк, който беше все още в детската си възраст. Ако сивото вълче бе вече голям вълк, бездруго щеше да побегне, но сега то се сгуши към земята, сковано от страх, почти готово да прояви онази покорност, която неговият род проявява от оня безпаметен далечен ден, когато вълкът дошъл за първи път край огъня на човека, за да се сгрее.

Един от индианците стана, дойде до вълчето и се наведе над него. То се прилепи още по-плътно към земята. Ето най-после страшното неизвестно, превърнато в плът и кръв, което се навежда над него и протяга ръка, за да го хване. Козината на вълчето неволно настръхна, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите. Ръката, надвиснала над него като самата съдба, се поколеба за миг, човекът се засмя и рече: Уабам уабиша ип пит тах! (Вижте колко са бели зъбите му!)

Другите индианци се изсмяха гръмогласно и го подканиха да вземе вълчето. И докато ръката на човека се приближаваше все повече и повече към вълчето, в малкия хищник се бореха два противоположни инстинкта. Той изпитваше две еднакво силни желания: да се предаде и да се бори. Онова, което последва, представляваше нещо средно между тези две желания, защото вълчето направи и едното, и другото. Покори се, докато индианецът почти го докосна, а после започна да се бори. Показа в миг зъбите си и ги впи в ръката му. Почти веднага нещо го перна по главата и то се прекатурна встрани. Тогава желанието му да се бори се изпари като дим. В него надделя детското и инстинктът да се покори. То се изправи на задните си лапи и започна да скимти. Но ухапаният по ръката човек се разгневи и вълчето получи нов удар по главата. То седна на земята и заскимтя силно, както никога досега.

Четиримата индианци се изсмяха още по-гръмогласно. Дори ухапаният се засмя. Те наобиколиха вълчето и продължаваха да се смеят, а то виеше от ужас и болка. И тъй както виеше и скимтеше, изведнъж дочу нещо. Индианците също доловиха шума. Вълчето вече знаеше какъв е този шум и нададе последен продължителен вой — по-скоро победен, отколкото жален, — после млъкна изведнъж и зачака пристигането на майка си, тая свирепа и безстрашна майка, която нападаше и убиваше всичко и никога не изпитваше страх.

Тя тичаше и ръмжеше. Беше дочула писъците на вълчето и сега бързаше да го спаси.

Вълчицата скочи между тях. Разтревожена и войнствена, майката наистина изглеждаше страшна, но за вълчето тая нейна ярост беше приятна. То нададе слаб радостен вик и се спусна към нея, а човекообразните животни бързо се отдръпнаха няколко крачки. Вълчицата просто закри вълчето с тялото си и застана срещу хората с настръхнала козина, ръмжейки свирепо. Муцуната й беше разкривена от злоба и мъст, а носът й се гърчеше от върха чак до очите — тъй страшно беше нейното ръмжене.

Тъкмо тогава един от индианците неочаквано извика, „Киче!“ Гласът му беше пропит от изненада.

Вълчето почувствува, че майка му се усмири от тоя звук.

— Киче! — викна отново човекът, тоя път остро и повелително.

Тогава вълчето видя как майка му, безстрашната вълчица, приклекна ниско, коремът й опря в земята, а тя заскимтя и примирително заклати опашка. Вълчето гледаше и не разбираше. То беше изумено. В него отново се надигна страхопочитание към човека. Неговият инстинкт не го беше излъгал. Майка му сама потвърждаваше това. Тя също прояви покорност пред животното човек.

Индианецът, който я беше извикал, дойде при нея. Той сложи ръка върху главата й, а тя приклекна още по-ниско към земята. Не го захапа, нито се опита да го захапе. Другите мъже също дойдоха при нея, заобиколиха я и започнаха да я милват, но тя дори не се опита да им покаже колко неприятно й беше това. Хората бяха крайно възбудени и вдигаха много шум. Вълчето счете, че тоя шум не означава опасност, и приклекна до майка си. Козината му все още настръхваше от време на време, но то правеше всичко възможно да се смири и подчини.

— Никак не е чудно! — каза един от индианците. — Нейният баща беше вълк. Майка й наистина беше кучка; но нали брат ми я държа цели три нощи вързана в гората, когато се беше разгонила? И затова бащата на Киче беше вълк.

— Има вече година, откакто тя избяга, нали, Сив бобър? — забеляза друг индианец.

— Няма нищо чудно, Лакердов език — отвърна Сивия бобър. — Тогава имаше глад и за кучетата нямаше месо.

— Тя е скитала с вълците — каза трети индианец.

— Така изглежда, Три орли — отвърна Сивия бобър, като слагаше ръка върху вълчето, — и ето доказателството.

Вълчето изръмжа излеко при допира на ръката, а ръката се отдръпна, за да го цапне отново. Тогава вълчето скри зъбите си и се сгуши покорно на земята, а ръката пак се надвеси към него, почеса го зад ушите и започна да го гали по гърба.

— И ето доказателството — продължаваше Сивия бобър. — Няма съмнение, че майка му е Киче, но баща му е вълк. Ето защо в него има по-малко от кучето и повече от вълка. Неговите кучешки зъби са бели и нека името му да бъде Белия зъб. Казах вече. Това е мое куче. Нали Киче беше куче на моя брат? И нали брат ми умря?

Вълчето, което по тоя начин получи собствено име, все още лежеше и наблюдаваше. Известно време животните хора продължаваха да издават звукове с уста. След това Сивия бобър извади ножа си от ножницата, която беше завързана около шията му, влезе в горичката и отряза един прът. Белия зъб не го изпускаше от очите си. Индианецът направи нарези в двата края на тоягата и в тях върза ремъци от сурова кожа. Завърза единия ремък около врата на Киче, после я заведе при едно борче и омота другия ремък около дървото.

Белия зъб тръгна подир вълчицата и легна до нея. Лакердовия език протегна ръка и го повали по гръб на земята. Киче ги гледаше с безпокойство. Белия зъб пак започна да се страхува. Не можеше да спре съвсем ръмженето си, но не се опита да захапе човека. Ръката с извити, разтворени пръсти галеше вълчето по корема и го търкаляше весело ту на една, ту на друга страна. Смешно и недостойно беше за него да лежи по гръб с вирнати във въздуха крака и в това положение се чувствуваше тъй страшно безпомощен, че цялата му природа негодуваше. Не можеше и да се брани. Ако животното човек беше намислило да му причини зло, Белия зъб съзнаваше, че не би могъл да избегне бедата. Нима можеше да побегне, когато и четирите му крака стърчаха във въздуха! Чувството на покорност го караше да овладее страха си и той само изтихо ръмжеше. Не можеше да не ръмжи, а и животното човек не се дразнеше от ръмженето му и не го удряше по главата. Странно наистина, но Белия зъб изпитваше необяснимо чувство на удоволствие, когато ръката го галеше и се ровеше в козината му. Когато го объркаха на хълбок, той престана да ръмжи. Когато пръстите го гъделичкаха и се ровеха зад ушите му, чувството на удоволствие нарасна още повече. А когато човекът го погали за последен път, преди да го остави на мира и да си отиде, Белия зъб вече съвсем не се страхуваше. Той щеше често да изпитва страх в отношенията си с хората, но това беше залог за пълното другарство, което трябваше един ден да се установи между него и тях.

Малко по-късно Белия зъб долови странни шумове, които се приближаваха. Веднага ги определи, защото знаеше, че са гласове на животните хора. След няколко минути ония от индианското племе, които бяха изостанали по пътя, се прибраха. Надойдоха още мъже, много жени и деца — общо към четиридесет души — и всички бяха тежко натоварени с покъщнина и принадлежности за бивак. Индианците водеха със себе си много кучета, но и те като хората бяха натоварени с покъщнина. Изключение правеха само малките кученца. Всяко възрастно куче носеше на гърба си торба, здраво пристегната с ремъци около тялото му, тежка двадесет-тридесет паунда.

Белия зъб дотогава не беше виждал кучета, но видът им му подсказа, че те бяха от неговата собствена порода, макар и малко по-различни. Когато откриха вълчето и неговата майка, кучетата започнаха да се държат досущ като вълци и се нахвърлиха връз тях. Белия зъб настръхна, започна да ръмжи и раззина челюсти към кучетата, които с разтворени уста налетяха върху него като вълна. Той падна под тях и чувствуваше как острите им зъби се впиват в тялото му, но скоро сам започна да драще коремите и да хапе краката на ония от тях, които бяха връз него. Вдигна се страшна врява. Той дочу ръмженето на Киче, която се биеше за него; чу и виковете на животните хора, тъпите удари от тояги по телата на кучетата и болезнените писъци на онези, върху които попадаха ударите.

Само след няколко секунди отново се изправи на крака. Тогава видя как животните хора отпъждаха кучетата с тояги и камъни, за да го защитят и спасят от острите зъби на нему подобните животни, които все пак не бяха съвсем от неговата порода. И макар че в мозъка му не можеше да се породи ясна представа за едно тъй отвлечено понятие като справедливостта, все пак почувствува по свой начин, че у животните хора има справедливост, и опозна истинския им лик — те творяха закони и ги привеждаха в изпълнение. Освен това направи му впечатление и силата, с която те прилагаха законите. За разлика от всички други животни, които беше срещал дотогава, животните хора не хапеха и не дращеха, а използваха силата на неодушевени предмети. И неодушевените предмети изпълняваха техните заповеди. Направлявани от тия странни същества, тояги и камъни литваха във въздуха като живи и причиняваха страшни болки на кучетата.

За неговия ум тая сила беше необикновена: сила непонятна, свръхестествена, божествена. В битието си на вълк Белия зъб не можеше да има каквато и да е представа за боговете. В най-добрия случай той можеше да разбере, че има неща, които изобщо не подлежат на разбиране. Но учудването и страхопочитанието, които тия животни хора бяха породили в него, приличаше донякъде на онова учудване и страхопочитание, което самият човек би изпитал, ако някое небесно същество застане на висок планински връх и оттам почне да хвърля мълнии с двете си ръце към тръпнещия от почуда свят в низините.

Най-после и последното куче беше отпъдено. Врявата стихна. Белия зъб ближеше раните си и размишляваше върху първите си впечатления от жестокостта на кучешката глутница и от приобщаването си към нея. Никога не беше предполагал, че неговата порода включва и други животни освен Едноокия, майка му и него самия. Мислеше, че те тримата представляват отделна порода, а сега изведнъж попадна на много други същества, които бяха от същата порода. И някъде дълбоко в него се зароди глухо недоволство, че още при първата среща тия сродни нему животни се бяха нахвърлили върху него с явно намерение да го унищожат. Негодуваше все тъй несъзнателно и срещу тоягата, о която бяха завързали майка му, макар че това беше дело на висшите същества — на животните хора. Това миришеше на робство, на примка, макар че не знаеше нищо за примки и за робство. Той беше наследил правото да скита, да броди и да лежи, гдето намери за добре, а сега посягаха върху това негово право и върху свободата му. Движенията на майка му бяха ограничени от дължината на някаква си тояга, която впрочем поставяше граници и на неговите собствени движения, защото още чувствуваше нужда от майка си и не можеше да се отдели от нея.

Това съвсем не му харесваше. Не му хареса и когато животните хора станаха и тръгнаха на път, защото едно малко животно човече хвана другия край на тоягата и поведе Киче като пленница след себе си, а след Киче вървеше Белия зъб, много загрижен и смутен от това неочаквано приключение.

Те тръгнаха по долината на потока, далече извън пределите, до които Белия зъб беше бродил, и най-после спряха в края на долината, гдето потокът се вливаше в река Маккензи. Тук, на брега на реката, няколко малки лодки стърчаха във въздуха, здраво привързани към побити в земята колове. Имаше и дървени скели за сушене на риба. На това място индианците устройваха бивака си. Белия зъб наблюдаваше всичко с учудване. Превъзходството на тия животни хора се проявяваше все по-силно с всяка измината минута. Те властвуваха над цялата глутница острозъби кучета. Сила лъхаше от тяхното превъзходство. Но вълчето се учудваше най-вече на тяхната власт над неодушевените предмети, на способността им да привеждат в движение тия неодушевени предмети и на умението им да променят самия облик на света.

Това го порази повече от всичко друго. Забеляза как те издигат скели от пръти, но това само по себе си не беше толкова забележително, понеже беше дело на същите същества, които умееха да хвърлят тояги и камъни на далечни разстояния. Но когато скелите от пръти бяха покрити с платна и кожи и се превърнаха в палатки, Белия зъб беше наистина изумен. Порази го големината на тия палатки. Те се издигаха навред край него — като някакви бързо растящи чудовища. Палатките заемаха почти цялото пространство, което можеше да обхване с погледа си. Страхуваше се от тях. Те се издигаха над него някак си заканително и когато вятърът ги разклащаше и издуваше, той лягаше от страх на земята, следеше движенията им с тревожен поглед и беше готов в миг да отскочи и побегне, в случай че решат да се нахвърлят върху него.

Но скоро страхът му от палатките изчезна. Виждаше жените и децата най-безнаказано да влизат и излизат от тях, виждаше как кучетата се опитваха понякога да се промъкнат в палатките, но биваха отпъждани с ругатни и камъни. По едно време се отдалечи от майка си и пролази предпазливо към стената на най-близката палатка. Към тая постъпка го подтикна любопитството, присъщо на всяко развиващо се същество — необходимостта да се учи, да живее и да върши онова, което обогатява неговия опит. Пролази бавно и крайно предпазливо последната педя земя, която го делеше от палатката. Събитията през тоя ден го бяха подготвили за най-невероятни и немислими прояви на страшното, неизвестно. Най-после носът му опря в платнището на палатката. Почака, но нищо не се случи. Тогава започна да души странната тъкан, пропита с човешка миризма. Впи зъби в платнището и леко го дръпна назад. И тоя път нищо лошо не се случи, но платнищата от другите страни на палатката се разклатиха. Тогава задърпа платнището още по-силно. Клатенето се усили. Това му достави истинско удоволствие. Започна да тегли платнището още по-силно и продължително, докато цялата палатка се разклати. Тогава викът на една индианка го уплаши и той припна обратно към майка си. Но след тая случка грамадните силуети на палатките вече не го плашеха.

Минута по-късно той пак остави майка си и тръгна да скита. Нейната тояга беше привързана към кол, забит в земята, и тя не можеше да го последва. Едно още неотрасло кученце — малко по-едро и по-възрастно от него — се приближаваше бавно, с надута и предизвикателна важност. Името на това пале; както разбра по-късно, беше Лип-лип. То беше придобило известен опит в борбата с други кученца и беше станало същински побойник.

Лип-лип беше от една порода с Белия зъб и съвсем не изглеждаше опасен, тъй като беше още малък; затова и Белия зъб се приготви да го посрещне дружелюбно. Но когато походката на палето стана твърда, а устните му се свиха и оголиха зъбите, Белия зъб също напрегна мускули и на свой ред показа зъбите си. Започнаха предпазливо да се дебнат в полукръг с ръмжене и настръхнала козина. Това трая няколко минути и се понрави на Белия зъб, който считаше дебненето за някаква игра. Изведнъж Лип-лип се хвърли връз него с удивителна бързина, захапа го и веднага отскочи назад, Кучето го захапа точно по рамото с незаздравялата още рана, отворена дълбоко, почти до самата кост. Белия зъб зави от болка и изненада, но още в следния миг се нахвърли яростно върху Лип-лип и започна да го хапе ядно, със злоба.

Но Лип-лип беше прекарал дните си в бивак и беше участвал в много борби с други малки кучета. Три пъти, четири пъти, шест пъти неговите малки остри зъби се впиха в тялото на незнайния гост, докато накрая Белия зъб побягна с позорно скимтене към майка си, за да търси защита от нея. Това беше първата от многото борби, които той щеше да води с Лип-лип, защото от самото начало те бяха врагове, родени врагове, с нрав, който водеше неизбежно към нови, вечно повтарящи се сблъсквания.

Киче нежно облиза Белия зъб и се опита да му внуши да не се отделя от нея. Но неговото любопитство не познаваше граници и само след няколко минути той тръгна отново да разучава лагера. Натъкна се на едно от животните хора, а именно Сивия бобър, който беше седнал на земята с подвити колене и вършеше нещо с пръчките и сухия мъх, натрупани пред него. Белия зъб се приближи до човека и започна да го наблюдава. Сивия бобър издаваше някакви звуци с устата си и понеже Белия зъб не ги считаше за враждебни, пристъпи още по-близо до човека.

Жени и деца донасяха пръчки и клони на Сивия бобър. Явно беше, че тук се вършеше нещо важно. Белия зъб се приближи толкова, че дори докосна с нос коляното на Сивия бобър; тъй любопитен беше той, че вече беше забравил, че Сивия бобър е един от страшните животни хора. Изведнъж забеляза, че нещо страшно, прилично на мъгла, се издига от пръчките и мъха изпод ръцете на Сивия бобър. После нещо живо се появи между самите пръчки. То се виеше и въртеше, а цветът му беше като цвета на слънцето в небето. Белия зъб не знаеше нищо за огъня. Но той го привличаше, както го привличаше светлината при входа на пещерата в ранното му детство. Той пропълзя няколко стъпки, които го деляха от пламъка, после чу как Сивия бобър се смее над главата му и разбра, че тия звуци съвсем не бяха враждебни. След това опря нос в пламъка и изплези език, за да го лизне.

За един кратък миг Белия зъб се вкамени. Страшното неизвестно се беше скрило между пръчките и мъха и го клъвна свирепо по носа. Той бързо отскочи назад и писна неудържимо от страх и изненада. Дочула писъците му, Киче се хвърли с ръмжене напред, до края на тоягата, и там се мяташе и беснееше ужасно, защото не можеше да му се притече на помощ. В същото време Сивия бобър се смееше гръмко, пляскаше с ръце по бедрата си и разправяше случката на хората край него, докато всички в бивака започнаха да се смеят гръмогласно, а Белия зъб седеше на задните си лапи и квичеше неспирно — дребно, жалко и изоставено мъниче сред животните хора.

Той не беше усещал такава силна болка досега. Носът и езикът му бяха обгорени от живото нещо с цвета на слънцето, което беше изникнало изпод ръцете на Сивия бобър. Скимтеше и квичеше неспирно и всеки негов вой предизвикваше нов гръмовен смях у животните хора. Опита се да облекчи с езика си болките на носа, но езикът беше обгорен и допирът на двете болни места усили болката. Започна да скимти още по-силно и по-безпомощно от преди.

След това го обзе срам. Позна смеха и долови неговото значение. Не е дадено на човека да знае как някои животни познават смеха и разбират кога той е подигравателен. Белия зъб възприе смеха по свой собствен начин. Обзе го срам, когато разбра, че животните хора му се присмиват. Обърна; се и побягна, но не поради болката от огъня, а от смеха им, който му причиняваше още по-силна болка, понеже засягаше честолюбието му. Спусна се към Киче, която се мяташе в края на тоягата като побесняло животно — към тая Киче, която единствена в света не му се присмиваше.

Настъпи здрач, свечеряваше се, а Белия зъб лежеше до майка си. Носът и езикът продължаваха да го болят, но друга мъка го глождеше отвътре: тъгуваше по леговището си. Чувствуваше в себе си някаква пустота — липсваше му тишината и спокойствието на потока и на пещерата в скалите. Светът беше станал свръхнаселен. Той беше пълен с животни хора — мъже, жени и деца, — които вдигаха много шум и го дразнеха. Имаше и много кучета, които не преставаха да се боричкат и джафкат, да вдигат страшна врява и да създават бъркотия. Свършено беше със спокойното уединение на живота, който беше водил дотогава. Тук дори и въздухът трептеше от живот — той бръмчеше и шумолеше непрестанно. Тия шумове във въздуха ставаха ту по-силни, ту по-слаби, извисяваха се рязко нагоре и пак стихваха до шепот. Те действаха на нервите му, дразнеха неговите сетива, правеха го неспокоен, пораждаха всевъзможни тревоги в него и му навяваха чувство, че нещо винаги го грози.

Той наблюдаваше животните хора в бивака — те се движеха насам-натам, отиваха някъде и пак се връщаха. Белия зъб гледаше на тия животни хора почти тъй, както хората гледат на създадените от тях божества. Те бяха висши същества, истински богове. В неговия смътен ум те изглеждаха също такива всемогъщи чудотворци, каквито самите богове са за хората. Те бяха съвършени същества, надарени със скрити и невероятни сили, властелини над всичко живо и неживо, способни да всяват послушание у всичко, което се движи, да вдъхват движение на всичко, което е неподвижно, и да творят живот от мъртвия мъх и сухото дърво — живот с цвета на слънцето, живот, който пари. Те бяха творци на огъня! Те бяха богове!