Джек Лондон
Белия зъб (11)

Трета глава
НИЗВЕРГНАТИЯТ

Лип-лип продължаваше да трови живота на Белия зъб, и то тъй неумолимо, че той стана по-зъл и по-свиреп, отколкото беше редно за едно вълче. Той беше свиреп по природа, но сега свирепостта му надмина всяка граница. Славата му на зло същество се разнесе дори между животните хора. Когато се случеше някаква неприятност в бивака, вдигнеше се врява, започнеше боричкане между кучетата или пък някоя от индианките се развикваше, че й е откраднато месо, всички предполагаха, че Белия зъб е замесен и дори че той е главният виновник. Никой не си даваше труд да разбере причините за това негово поведение. Всеки виждаше само последиците, а тези последици бяха лоши. Той беше жалък подлизурко и подъл крадец, непоправим пакостник и виновник за всички неприятности; и разгневените индианки крещяха в лицето му, че е вълк, че не го бива за нищо свястно и че положително ще свърши зле, а той ги гледаше с напрегнато внимание, докато го ругаеха, готов да отскочи встрани и да избегне удара от някой бързо хвърлен към него предмет.

В края на краищата той се почувствува низвергнат и отритнат от всички в бивака. Малките кучета следваха примера на Лип-лип. Те сякаш подчертаваха с държанието си, че между тях и него съществува известна разлика. Може би долавяха неговата хищническа природа и инстинктивно проявяваха онази неприязън, която домашното куче питае към вълка. Но, така или иначе, те всички участвуваха с Лип-лип в преследването на вълчето. И веднъж обявили се срещу него, те имаха достатъчно основание да го ненавиждат докрай. От време на време всяко от тях изпитваше силата на зъбите му. Трябва да се изтъкне в негова чест, че той нанасяше много повече рани, отколкото сам получаваше от тях. Можеше да срази мнозина в единична борба, но никога нямаше тази възможност. Почнеше ли борба с някое малко куче, сякаш по даден знак всички младоци от бивака изтичваха и се спускаха към него. Преследван от всички, той научи две важни неща: как да се брани, когато всички кучета го нападнат едновременно, и как да нанася на всяко куче по възможност повече рани в най-кратко време. Да се задържи на нозе, когато го нападаше враждебната глутница, значеше да запази живота си; и той добре разбра това. В умението си да се държи на краката си той заприлича на котка. Възрастни кучета можеха да го блъскат назад или встрани и той наистина отскачаше назад или встрани — във въздуха или плъзгайки се по земята, — но винаги с нозе под себе си, застанал твърдо върху майката земя.

Когато кучетата искат да се бият, обикновено борбата им се предшествува от известни подготвителни действия: те ръмжат, ежат се и пристъпват с изопнати крака. Белия зъб се научи да напада без тия предварителни приготовления. Всяко закъснение от негова страна даваше възможност на всички млади кучета да се спуснат срещу него. Той трябваше да действува бързо и бързо да изчезва. Затова не показваше предварително намеренията си. Той се хвърляше внезапно и впиваше зъби в тялото на врага си без никакво предупреждение, дори преди кучето да се е приготвило да го посрещне. Така той се научи да нанася бързи и тежки удари и разбра колко важно беше да изненада врага си. Всяко внезапно нападнато куче, на което той разкъсваше рамото или раздираше на ивици ухото, преди още то самото да разбере какво става, беше вече наполовина победено.

Освен това извънредно лесно беше да прекатури ненадейно нападнато куче; а веднъж съборено, то неизбежно излагаше на показ, макар и само за миг, меката долна част на шията си — най-уязвимото място, гдето всяко впиване на зъбите би могло да причини смърт. Белия зъб знаеше где се намира това място. Той беше наследил тая тайна направо от безброй поколения вълци и хищници. И тъй, когато нападаше, Белия зъб винаги действуваше по един и същ начин: най-напред издебваше кучето насаме, после го изненадваше и събаряше на земята и тогава впиваше зъби в меката част на шията му.

Понеже не беше още съвсем пораснал, челюстите му не бяха още достатъчно големи и яки да причинят смърт при ухапване по шията, но въпреки това много млади кучета шареха из бивака с изподрани гърла, което беше доказателство за истинските намерения на Белия зъб. А ето веднъж той издебна един от своите врагове сам в окрайнината на гората и като го събори няколко пъти на земята, нахвърли се на гърлото му, успя да прегризе голямата му вена и кучето умря. Тогава в бивака се вдигна страшна врява. Някой го беше видял, новината стигна до ушите на господаря на мъртвото куче, жените изведнъж си припомниха всички кражби на месо и много разгневени гласове не даваха мира на Сивия бобър. Той обаче решително пазеше входа на палатката, гдето беше прибрал виновника, и въпреки протестите на съплеменниците си не им позволи да задоволят своята мъст.

И кучетата, и хората намразиха Белия зъб. През тоя период от неговото развитие навред го дебнеше опасност. Зъбите на всяко куче и ръката на всеки човек бяха винаги готови да му причинят болка. Кучетата го посрещаха с ръмжене, а боговете с проклятие и камъни. Животът му беше пълен с напрежение. Той беше винаги нащрек, готов да напада или да отблъсква нападение, зорко следеше да не би внезапно и неочаквано да го замерят с нещо и всеки момент беше готов да действува бързо и хладнокръвно, да се хвърля напред с раззинати челюсти или да отскача встрани с предупредително ръмжене.

А той умееше да ръмжи по-страшно от всяко друго куче в бивака, било то младо или старо. Целта на ръмженето е да предупреди и сплаши противника, но и тук е необходима известна съобразителност, защото не винаги е уместно да се ръмжи. Белия зъб знаеше как да ръмжи и кога да ръмжи. Неговото ръмжене въплъщаваше всичко свирепо, зло и страшно в него. Със сгърчен нос, с настръхнала на вълни козина, с език, който се въртеше навън като някое червено змийче, с прилепнали назад уши, с искрящи от омраза очи и със свити назад бърни, които оголваха острите му кучешки зъби, той можеше да застави почти всеки враг да спре и да се замисли, преди да го нападне. А тъкмо това мигновено колебание у врага, когато той не биваше нащрек, даваше на Белия зъб жизнено необходимата възможност да обмисли и реши как да действува. Често пъти предизвиканото по тоя начин мигновено колебание у врага ставаше по-дълго и се превръщаше в пълен отказ от борбата. От друга страна, когато някое възрастно куче проявяваше желание да го нападне, Белия зъб с грозното си ръмжене можеше да се оттегли с достойнство.

Отритнат от глутницата на малките кучета, неговият кръвожаден начин на борба и удивителната му ловкост заставяха глутницата скъпо да плаща за постоянното преследване, на което го подлагаше. Като не позволяваха на него, низвергнатия, да играе с глутницата, създаде се такова положение, че нито едно малко куче не можеше да се отдели от останалите, защото Белия зъб не позволяваше това. Възприетата от него тактика да дебне в гората и да напада жертвите си неочаквано плашеше младите кучета и те не се осмеляваха да бродят сами. С изключение на Лип-лип те трябваше винаги да вървят вкупом, готови за дружна отбрана срещу създадения от тях самите страшен враг. Ако някое младо куче дръзваше да броди само край реката, то вече беше обречено на смърт или неминуемо трябваше да вдигне цялото селище на крак с отчаяното си квичене от болка и ужас, бягайки от вълчето, което го е нападнало из засада.

Но Белия зъб не спря своите покушения дори и след като кучетата разбраха напълно, че трябва да се движат винаги заедно. Той ги нападаше, когато ги издебваше насаме, а те го нападаха, когато бяха всички заедно. Появяването му само беше достатъчно да ги накара да се спуснат след него и в такива моменти обикновено го спасяваше неговата бързина. Но тежко на онова куче, което изпреварваше другите в гонитбата! Белия зъб имаше навика внезапно да се извърне към преследвача, изпреварил глутницата, и да го изпохапе както трябва, преди другите кучета да пристигнат. Това се случваше твърде често, защото когато го подгонваха, кучетата се увличаха в преследването и забравяха да се пазят, докато Белия зъб никога не се самозабравяше. Докато тичаше, той поглеждаше крадешком назад и беше винаги готов да се извърне бързо и събори на земята увлечения в гонитбата враг, изпреварил другарите си от глутницата.

Младите кучета обичат да играят, но при създалото се положение игрите им се превърнаха в миниатюрна война срещу Белия зъб. Тяхното главно забавление беше да гонят сивото вълче — крайно сериозна игра, която криеше смъртна опасност. Той обаче никога не се боеше да странствува навред около бивака, понеже можеше да бяга далече по-бързо от тях. През времето, когато напразно очакваше завръщането на майка си, той неведнъж заставяше глутницата да препуска бясно след него в околните гори, но кучетата винаги губеха дирите му. Воят на глутницата и кучият лай го предупреждаваха за близостта на враговете му, докато той тичаше сам, плъзгайки се с безшумната си кадифена походка, като сянка, която се мярка между дърветата — също както баща му бе тичал преди с неговата майка. Освен това той познаваше по-добре от тях Дивата пустиня и всички нейни особености. Една от любимите му хитрини беше да заличи следите си в някой поток, после да се изтегне спокойно в близкия гъсталак и да се вслушва в смутения лай на измамените кучета, които кръжаха недалеч от него.

Ненавиждан от кучетата и хората, неукротим, вечно преследван или сам преследващ другите, Белия зъб се разви бързо, но едностранчиво. В тоя климат любовта и доброто не можеха да виреят. Впрочем той нямаше и най-далечна представа за тия неща. Усвои един закон да се подчинява на силните и да подтиска слабите. Сивия бобър беше бог, беше силен и затова Белия зъб му се подчиняваше. Но всяко куче, което беше по-младо и по-дребно от него, беше слабо и трябваше да бъде унищожено. Той разви само своята сила и мощ. За да се справи с постоянните опасности, които можеха да причинят дори и смъртта му, в него се развиха чрезмерно хищническите наклонности и способността му да се предпазва от враговете. Той стана по-подвижен от всички останали кучета, по-бързоног, по-ловък, по-хитър и зъл, по-тънък, но със стоманени мускули и яки сухожилия, по-издръжлив, по-свиреп, по-жесток и по-умен. Той трябваше да стане такъв, защото иначе не би могъл да издържи и да остане жив в неприязнената среда, в която беше попаднал.