Джек Лондон
Белия зъб (4)

Първа глава
БОРБАТА НА ЗЪБИТЕ

Вълчицата първа чу човешките гласове и скимтенето на кучетата и тя първа отскочи назад от човека, който се беше скрил в обръча на гаснещия огън. Глутницата не беше склонна да се откаже от преследваната плячка и вълците се позабавиха няколко минути, докато разберат какви са тия звуци; после и те се спуснаха по дирите, оставени от вълчицата.

Начело на глутницата тичаше едър сив вълк — един от неколцината нейни водачи. Именно той водеше глутницата по петите на вълчицата, като ръмжеше предупредително към по-младите членове на глутницата и дори ги хапеше, когато се стремяха да го задминат. И той именно ускори стъпката, като видя вълчицата, която сега вече тичаше по-бавно по снега.

Вълчицата се изравни с него, сякаш това място беше отредено за нея, и затича в крак с глутницата. Той не ръмжеше срещу нея и не й показваше зъбите си, когато тя случайно го изпреварваше с някой скок. Напротив, изглеждаше твърде разположен към нея — дори повече, отколкото й се нравеше; все му се искаше да тича близо до нея, а когато тичаше твърде близо, тя ръмжеше и му показваше зъбите си. Понякога дори си позволяваше да го захапе за рамото. Той само отскачаше встрани, избързваше напред с няколко неудачни скока, а държането му напомняше някой посрамен селски момък.

Това беше единствената му неприятност при воденето на глутницата; но тя имаше други неприятности. От другата й страна тичаше мършав стар вълк, посивял и с много белези от зараснали рани, получени в многобройни битки. Той винаги тичаше от дясната й страна, може би защото имаше само едно око, лявото. И той обичаше да тича съвсем близо до вълчицата и така се навираше в нея, че изподрасканата му муцуна докосваше тялото, плещите или шията й. Тя постъпваше и с него, както и с другия, който тичаше от лявата й страна, като отблъскваше ухажванията му с острите си зъби. Но когато и двамата започнаха едновременно да любезничат с нея, те я блъскаха грубо и тя трябваше често и бързо да хапе вляво и вдясно, за да прогони влюбените вълци, продължавайки в същото време да тича пред глутницата и да наблюдава пътя пред себе си. В такива моменти вълците, които тичаха до нея, се зъбеха и ръмжаха заканително един към друг. Те биха се сбили, но ухажването и съперничеството трябваше да отстъпят пред по-належащата нужда — глада на глутницата.

След всяко отблъскване, когато старият вълк отскачаше чевръсто от острите зъби на своята избраница, той се сблъскваше с млад тригодишен вълк, който тичаше от дясната му страна — откъм сляпото му око. Този млад вълк беше вече напълно развит и при общата отпадналост на глутницата беше сравнително по-силен и по-смел от другите. Въпреки това той тичаше малко по-назад и главата му стигаше едва до плещите на стария едноок вълк. Когато се осмеляваше да се изравни с него, което се случваше рядко, едно изръмжаване и ухапване го връщаха отново назад, до плещите на стария вълк. Понякога обаче той изоставаше предпазливо и внимателно назад и се вмъкваше между стария водач и вълчицата. Това удвояваше и дори утрояваше негодуванието й Когато тя ръмжеше и проявяваше своето неодобрение, старият водач се нахвърляше върху тригодишния вълк. Понякога и вълчицата се нахвърляше върху него ведно със стария вълк. А понякога върху него се нахвърляше и по-младият водач, който тичаше от лявата страна на вълчицата.

В такива моменти, изправен срещу три чифта свирепи челюсти, младият вълк се спираше внезапно, сядаше на задните си лапи с изопнати предни крака, зинали челюсти и настръхнала козина. Тази бъркотия в началото на глутницата винаги предизвикваше бъркотия и между по-задните вълци. Те нападаха младия вълк и проявяваха раздразнението си, като го хапеха по задните крака и слабините. Той сам си търсеше белята, защото гладът и гневът вървят ръка за ръка; но с безкрайна младежка самоувереност той продължаваше от време на време да повтаря опитите си, макар че те му носеха само неприятности.

Ако имаше храна, ухажването и борбата щяха да се усилят и глутницата щеше да се разпадне. Но сегашното положение на глутницата беше отчаяно. Всички вълци бяха измършавели от продължителното гладуване. Те тичаха по-бавно, отколкото обикновено. Накрая кретаха слабите — най-младите и най-старите. Начело бяха най-силните. Но всички приличаха по-скоро на скелети, отколкото на истински вълци.

Въпреки това с изключение на онези, които понакуцваха, движенията на вълците бяха леки, без усилия. Техните жилави мускули сякаш криеха в себе си неизчерпаема енергия. След всяко свиване и изопване на челичените мускули следваше ново свиване и изопване, после още едно и още едно и така безкрай.

През този ден те пробягаха много мили. Тичаха и през нощта. Развидели се, а те все продължаваха да тичат. Тичаха по повърхността на един свят, който беше заледен и мъртъв. Нищо живо не помръдваше. Само те се движеха в безкрайната пустош. Само те бяха живи и търсеха други живи твари, за да ги изядат и да продължат да живеят.

Прехвърлиха много долини и прекосиха десетина рекички в една низина, преди усилията им да се увенчаят с успех. После попаднаха на елени. Най-напред намериха един едър самец. Ето месо и жива твар, незакриляна от никакви тайнствени пламъци или хвърчащи запалени цепеници! Те познаваха раздвоените копита и разклонените рога и забравиха привичното си търпение и предпазливост. Борбата беше кратка и жестока. Грамадният мъжкар беше нападнат от всички страни. Той разпаряше коремите им и разцепваше черепите им с изкусни удари на големите си копита. Смазваше ги и ги трошеше с големите си рога. Тъпчеше ги в снега под себе си в отчаяната борба. Но участта му беше предрешена и той падна, когато вълчицата жестоко разпра гърлото му, а много други челюсти го разкъсваха още докато се бореше и им нанасяше последните си удари.

Сега имаха достатъчно храна. Еленът тежеше над осемстотин паунда^[1] — цели двайсет паунда месо за всеки от четиридесетте вълка на глутницата.

Но ако вълците можеха тъй невероятно дълго да гладуват, можеха да поглъщат и невероятни количества храна. Скоро само няколко разпръснати по снега кокала останаха от прекрасното животно, което само преди няколко часа се бореше с глутницата.

Вълците вече можеха да отпочинат и да се наспят. Съвсем сити, младите мъжки вълци започнаха да се зъбят и карат, помежду си и това продължи и през следващите няколко дена, преди да се разпадне глутницата. Гладът свърши. Сега се намираха в местност с много дивеч и въпреки че продължаваха да вървят в глутницата, те ловуваха по-предпазливо, като отбираха и улавяха само бременни женски или някой осакатен мъжкар от еленовите стада, които срещаха по пътя си.

И ето че дойде ден в тая страна на изобилието, когато глутницата се раздели на две и всяка половина тръгна по различен път. Вълчицата с младия водач от лявата И страна и Едноокия от дясната поведе едната половина на глутницата надолу, към реката Маккензи, и като я преминаха, навлязоха в езерната област, на изток. С всеки изминат ден тая половина на глутницата ставаше все по-малобройна. Вълците се отделяха на двойки, мъжки и женски, и напускаха глутницата. Понякога някой самотен вълк биваше прокуден от острите зъби на съперниците си. Накрая останаха само четирима: вълчицата, младият водач, Едноокия и упоритият тригодишен вълк.

По това време вълчицата беше станала рядко свирепа. И тримата й поклонници носеха белези от зъбите й по телата си, но те никога не й отвръщаха по същия начин, никога не се бранеха от нея. Сами извръщаха плещи към острите й зъби и се стараеха да смекчат яростта й с махане на опашка или като забавяха вървежа си. Но колкото и кротко да се отнасяха с нея, те бяха съвсем безпощадни един към друг. Жестокостта на Тригодишния надмина всяка граница. Веднъж той хвана Едноокия откъм страната на сляпото му око и разкъса ухото му на парчета. Макар че остарелият едноок вълк можеше да вижда само на една страна, той се възползува от мъдростта, събрана от многогодишен опит, за да се бори срещу младостта и силата на своя противник. Ослепялото му око и изподрасканата му муцуна показваха как бе набрал тоя свой опит. Той бе останал жив след толкова много битки, че сега дори за момент не се поколеба как да постъпи.

Борбата започна честно, но не завърши честно. Не можеше да се каже кой от тях щеше да победи, защото третият вълк се намеси на страната на стария водач. Двамата водачи — младият и старият — се нахвърляха дружно върху самонадеяния тригодишен вълк, за да го унищожат. Безмилостните зъби на доскорошните му другари го нападнаха от двете страни. Забравени бяха дните на дружното им ловуване, забравен беше дивечът, който убиваха и изяждаха заедно, забравен беше и гладът, който бяха прекарали. Тия неща принадлежаха на миналото. Сега на дневен ред беше любовта — далеч по-важен и суров въпрос от тоя за набавяне на храна.

А в това време вълчицата, причината за всичко, седна самодоволно на задните си крака и наблюдаваше борбата. Изглеждаше дори, че това й се харесва. Ето дойде нейният ден — а такива дни не идваха често, — когато козината на съперниците настръхваше, зъби се удряха в зъби или раздираха и късаха податливо месо и всичко това, за да стане ясно на кого тя трябва да принадлежи.

В това любовно съперничество Тригодишния, който се опитваше за първи път да спечели някоя вълчица, загуби живота си. От двете страни на трупа му седяха двамата му съперници. Те не откъсваха очи от вълчицата, която се усмихваше, седнала в снега.

Но старият водач беше мъдър, много мъдър както в любовта, така и в борбата. Младият водач извърна глава, за да оближе една рана на плешката си. Извитата му шия беше обърната към неговия съперник. С едничкото си око по-възрастният веднага схвана колко сгоден беше случаят. Той се хвърли изведнъж върху него и впи зъби в шията му. Отвори се дълга и дълбока рана. Зъбите прегризаха голямата вена на гърлото. После Едноокия отскочи встрани.

Младият водач ръмжеше грозно, но ръмженето му скоро се превърна в сподавена кашлица. И тъй, както кървеше и кашляше, вече почти агонизиращ, той скочи върху по-стария вълк и продължи да се бие, но силите му чезнеха бавно, нозете му трепереха, очите му тъмнееха, ударите и скоковете му ставаха все пд-слаби и по-слаби.

А вълчицата седеше през цялото време върху задните си крака и се усмихваше. Двубоят й доставяше някаква смътна радост, защото такава е любовта в Дивата пустиня — тая трагедия на естествения свят, която е трагедия само за ония, които умират в борбата. За онези, които оставаха живи, тя не беше трагедия, а тържество на осъщественото желание.

Когато младият водач се просна в снега и вече не мръдна, Едноокия бавно пристъпи към вълчицата. Той се държеше гордо, но донякъде и предпазливо. Очакваше, че тя отново ще го отблъсне, и беше съвсем изненадан, когато тя не му показа оголените си зъби. За първи път го посрещна приветливо. Тя го помириса по муцуната и даже благоволи да заподскача наоколо и да си играе с него, както правят малките вълчета. А той, посивял от годините и с богат житейски опит; започна също да се държи като вълче, дори още по-глупаво.

Забравени бяха вече и победените съперници, и написаната с кръв по снега любовна трагедия; забравени, освен веднъж, когато Едноокия се спря за миг да оближе засъхващите си рани. Тогава устните му се сбраха, сякаш се готвеше да изръмжи, козината на врата и плещите му неволно настръхна, а той приклекна като пред скок и ноктите на лапите му се впиха дълбоко и здраво в снега. Но само след няколко мига той вече беше забравил всичко и скочи подир вълчицата, която хитро го увличаше в гонитба из гората.

След това те тичаха един до друг като добри приятели, които са се разбрали напълно. Дните минаваха, а те не се отделяха един от друг, заедно гонеха, убиваха и изяждаха плячката. След време вълчицата започна да става неспокойна, сякаш търсеше нещо, което не можеше да намери. Изглеждаше, че я привличат хралупите под съборените дървета, и тя губеше много време да души въздуха в по-широките, затрупани от снега пукнатини в скалите или в пещерите в подронените брегове. Тия неща съвсем не интересуваха Едноокия, но той я следваше добродушно, а когато тя се бавеше повече от обикновено, за да изследва някое подобно място, той лягаше и чакаше, докато се върне, за да тръгнат отново на път.

Те не се задържаха на едно място, а продължаваха да вървят, докато стигнаха отново до реката Маккензи. Тръгнаха, без да бързат, надолу по течението. Често се отбиваха от нея да ловуват край притоците й, но винаги се връщаха пак към реката. Понякога срещаха други вълци, най-често на двойки, но нито те, нито другите проявяваха дружески чувства, радост от срещата или желание да се съберат отново в глутница. На няколко пъти срещаха самотни вълци. Те бяха все мъжки и упорито се стремяха да се присъединят към Едноокия и неговата вълчица. Това не му се нравеше и когато тя заставаше рамо до рамо с него, настръхнала и с оголени зъби, самотният поклонник отстъпваше, обръщаше гръб унило и поемаше път.

В една лунна нощ, когато тичаха в тихата гора, Едноокия изведнъж се спря, вирна муцуна, изопна опашка и ноздрите му се разшириха, душеха въздуха. Той повдигна предната си лапа, както правят кучетата. Не остана доволен и продължи да души въздуха, за да разбере какво значат тия миризми. Едно бързо вдишване беше достатъчно за вълчицата и тя тръгна напред, за да го успокои. Макар че я последва, той продължаваше да се съмнява и не можеше да не спира от време на време, за да разучи предупреждението.

Вълчицата пролази предпазливо до края на една широка поляна сред гората. Известно време стоя сама, после Едноокия припълзя към нея, но всеки мускул от тялото му беше нащрек и всеки косъм от козината му издаваше безкрайно недоверие. Те стояха един до друг, наблюдаваха, слушаха и душеха въздуха.

До ушите им долетя лай на кучета, които се джафкаха и боричкаха, гърлени викове на мъже, кресливи гласове на разсърдени жени и само веднъж писък и жален плач на малко дете. Освен огромните силуети на кожените палатки те можеха да видят само пламъците на огъня, затулен от движещите се край него хора, и дима, който се издигаше бавно в спокойния въздух. Но ноздрите им подушиха безброй миризми, присъщи на индианския бивак, които говореха за разни неща, почти неизвестни за Едноокия, но познати на вълчицата до последната им подробност.

Обхвана я странно вълнение и тя почна да души с все по-голямо удоволствие, но Едноокия все още се съмняваше. Той издаде опасенията си и понечи да се отдалечи. Тя се извърна и докосна шията му с муцуната си, с което искаше да го успокои, после пак се загледа към бивака. В очите й прозираше някакъв нов копнеж, но тоя копнеж не беше предизвикан от глад. Тя тръпнеше от желание да се придвижи напред, да отиде по-близо до тоя огън, да се боричка с кучетата, да се увира и да отбягва нозете на хората, които се спъват в нея.

Едноокия се движеше нетърпеливо край нея. Безпокойството й се възвърна и тя пак усети силно желание да намери онова, което търсеше. Извърна се и за голяма радост на Едноокия тръгна към гората; той вървеше малко пред нея. Най-после навлязоха и се скриха в гората.

И както се движеха безшумно като сенки в светлината на луната, попаднаха на някаква пътечка. Наведоха носове към оставените по снега дири. Тия следи бяха съвсем пресни. Едноокия се затича предпазливо напред, а вълчицата — по петите му. Широките възглавнички на лапите им се разтваряха и докосваха излеко снега, сякаш бяха от кадифе. Едноокия зърна неясния силует на нещо бяло, което се движеше върху белия фон на снега. Неговата плъзгаща се походка, която изглеждаше бавна, но беше много бърза, не можеше дори да се сравни с бързината, с която тичаше сега. Пред него подскачаше бледото бяло петно, което беше забелязал.

Те тичаха по една тясна пътечка, заградена от двете страни с млади борчета. През дръвчетата се виждаше краят на пътеката, която извеждаше на малка горска полянка, осветена от луната. Старият Едноок бързо настигаше бялата животинка, която бягаше. С всеки нов скок той я настигаше все повече и повече. Вече беше почти до нея. Още един скок, и острите му зъби ще се впият в гадинката. Но той не направи тоя скок. Малката бяла гадинка, която беше най-обикновен полярен заек, изведнъж подскокна и започна да се мята и скача високо във въздуха, сякаш изпълняваше някакъв фантастичен танец точно над него, без нито веднъж да стъпи на земята.

Едноокия отскочи назад и изпръхтя от внезапна уплаха, после се сниши в снега и приклекна, ръмжейки сърдито към малкото страховито нещо, което го озадачаваше. Вълчицата обаче мина спокойно край него, спря се за миг, после скочи към танцуващия заек. Скочи доста нависоко, но не можа да достигне плячката и челюстите й хлопнаха с металически звук във въздуха. Тя подскочи още веднъж, после още веднъж.

Едноокия се надигна бавно и сега я наблюдаваше. Нейните безуспешни скокове го раздразниха и той скокна много високо. Зъбите му се впиха в заека и той го повлече със себе си към земята. Но в същото време нещо подозрително изтрещя край него. Той видя с изненада как едно младо борче се наклоняваше над главата му, за да го удари. Челюстите му отпуснаха плячката, а той отскочи назад, за да избегне тая странна опасност. Козината му настръхна от гняв и страх, устните му се отдръпнаха, оголвайки острите зъби, и той заръмжа. В тоя миг борчето изправи тънката си снага, я заекът отново затанцува във въздуха.

Вълчицата се разсърди. Тя впи острите си зъби в плещите на своя другар, за да го накаже. Изплашен и изненадан от това ново нападение, той се нахвърли жестоко и още по-уплашено върху нея и раздра едната страна на муцуната й. Тя също се изненада, че той се раздразни от наказанието, и се нахвърли върху него, като ръмжеше от възмущение. Тогава той разбра грешката си и се опита да я успокои, но тя продължаваше да го хапе. Той се отказа от опитите си да я успокои и започна да се върти в кръг, като държеше главата си далече от нея и подлагаше плещи на зъбите й.

В това време заекът продължаваше да танцува във въздуха над тях. Вълчицата клекна в снега, а Едноокия, който сега се боеше повече от другарката си, отколкото от тайнственото борче, отново подскокна към заека. Захапа го и почна да пада с него към земята, без да откъсва поглед от борчето. Както и преди, борчето се наведе към земята. Вълкът се сниши под неизбежния удар, козината му настръхна, но зъбите му продължаваха да стискат здраво заека. Борчето не го удари, но остана наведено над него. Когато той се раздвижваше, и то се раздвижваше, а той ръмжеше срещу него през стиснатите си челюсти. Когато стоеше неподвижен, и борчето стоеше неподвижно и той реши, че е по-безопасно да не се движи. Но топлата заешка кръв имаше приятен вкус в устата му.

Вълчицата му помогна да излезе от това неудобно положение. Тя грабна заека от него и докато борчето се клатеше и трепкаше заканително над нея, спокойно отгриза главата на заека. Дръвчето изведнъж отскочи нагоре и вече не ги обезпокои, оставайки в това красиво отвесно положение, в което природата го беше създала да расте. После вълчицата и Едноокия изядоха заедно дивеча, уловен за тях от тайнственото борче.

Имаше и други пътеки, дето зайци висяха във въздуха, и вълчата двойка им видя сметката. Вълчицата вървеше напред, а Едноокия след нея, наблюдаваше я и се учеше как да краде уловен в примки дивеч. Тия знания щяха да го ползуват твърде много в идните дни.