Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Трета глава
ИМЕНИЕТО НА БОГА

Самата природа на Белия зъб му позволяваше да се приспособява сравнително лесно към всяка промяна в неговия живот. При това той беше странствувал твърде много и беше разбрал колко важно и необходимо е да се приспособява към околната среда. Тук, в Сиера Виста, както се наричаше имението на стария съдия Скот, Белия зъб скоро се почувствува като у дома си. Кучетата вече престанаха да му създават сериозни неприятности. Впрочем те познаваха по-добре от него навиците на боговете от южните земи и той порасна в очите им, когато боговете му позволиха да влезе в къщата заедно с тях. Макар че беше вълк и колкото и невероятно да беше това, боговете го бяха допуснали в имението и те, кучетата на тия богове, трябваше да се примирят с тяхното решение.

Дик, разбира се, се считаше длъжен да спазва известни условности през първите дни, но след това и той спокойно прие Белия зъб, като пълноправен жител на имението. Ако зависеше само от Дик, те можеха да станат добри приятели; но Белия зъб не обичаше да се сприятелява. Единственото нещо, което искаше от другите кучета, беше да го оставят на мира. През целия си живот беше странил от себеподобните си и сега не желаеше да се сближава с тях. Умилкванията на Дик го отегчаваха и той го отпъждаше с ръмжене. В Севера беше научил да не закача кучетата на господаря си и още не беше забравил този урок… Но и той от своя страна държеше на уединението си и така старателно пренебрегваше Дик, че в края на краищата това добродушно куче се отказа от намерението си да се сприятели с него и започна да се интересува от Белия зъб, колкото се интересуваше от кола за връзване на коне, побит пред конюшнята.

Но Коли беше на друго мнение. Тя се беше примирила с неговото присъствие, понеже волята на боговете беше такава, но това съвсем не значеше, че беше длъжна да го остави на мира. Тя беше пропита от, спомена за безчислените престъпления, извършени от него и неговата природа срещу нейните прадеди. Нима грабежите на овце можеха да се забравят за един ден или дори от едно поколение! Тоя спомен я подтикваше към мъст, караше я да търси разплата. Тя не можеше да го напада в присъствието на боговете, които го търпяха край себе си, но това не й пречеше да трови живота му чрез хиляди дребни неща. Разделяше ги стара, вековна вражда и тя поне беше твърдо решена да го подсеща за това при всеки удобен случай.

И тъй, Коли се възползува от предимството, което й даваше нейният пол, за да хапе и тормози Белия зъб. Неговият инстинкт не му позволяваше да я напада, а упоритостта й не му позволяваше и да я пренебрегва. Когато тя го нападаше, той извръщаше обраслото си с козина рамо към острите й зъби и се оттегляше с достойнство, пристъпвайки с изопнати крака. Но като го нападаше твърде жестоко, той се принуждаваше да се върти в кръг с извърнато към нея рамо, като се стараеше да държи главата си по възможност по-далече от нейните зъби, а по лицето и очите му се изписваше търпение и досада. Понякога тя впиваше зъби в задните му крака и тогава той се оттегляше съвсем набързо, без да държи сметка за достойнството си. Общо взето обаче, Белия зъб съумяваше да се държи с достойнство, в което имаше и известна тържественост. Пренебрегваше я напълно, когато беше възможно, и винаги гледаше да не се мярка пред очите й. Щом я видеше или усетеше, че идва, веднага ставаше и си тръгваше.

Белия зъб имаше доста да научи и за много други неща. Животът на Севера беше удивително прост в сравнение със сложните отношения в Сиера Виста. Преди всичко трябваше да опознае семейството на господаря си. Вече имаше известен опит в такива работи. Тъй както Мит-сах и Клу-куч принадлежаха на Сивия бобър, който делеше с тях и храната, и огъня, и завивките си, така и тук, в Сиера Виста, всички обитатели на къщата принадлежаха на добрия господар.

Но тук се чувствуваше известна, и то доста значителна разлика. Сиера Виста беше несравнимо по-голяма от палатката на Сивия бобър. Трябваше да държи сметка за много хора. Съдията Скот и неговата жена, двете сестри на господаря — Бети и Мери, а също и неговата жена Алиса и децата му, Уийдън и Мод, малчугани на четири и шест години. Никой не можеше да му разправи за тези хора, а за техните кръвни и роднински връзки той нямаше дори представа и никога не би могъл да ги проумее. И все пак той бързо схвана, че тези хора принадлежат до един на господаря му. Впоследствие, като ги наблюдаваше при всеки удобен случай и като следеше действията, говора и дори интонацията на гласовете им, той можа постепенно да схване колко близък всеки един от тях беше на господаря му и доколко се ползуваше с благоразположението му. Веднъж установил това, Белия зъб се отнасяше съответно с всеки един от тях. Общо взето, той ценеше всичко, което беше ценно за неговия господар, и се чувствуваше длъжен да тачи и грижливо да пази всяко нещо, което бе мило и скъпо на Уийдън Скот.

Такъв беше случаят и с двете деца. През целия си живот бе ненавиждал всички малчугани. Мразеше ръцете им и се боеше от тях. Не малко горчивини беше изпитал от тяхната тирания и жестокост в индианските селища. И сега, когато малкият Уийдън и Мод се приближиха за първи път към него, той изръмжа предупредително и ги погледна със зли очи.

Тогава господарят го шляпна с ръка и му се скара, принуждавайки го да търпи милувките им, но той изръмжаваше при всяко докосване на малките им ръчички и в ръмженето му не звучеше никаква нотка на нежност. След време разбра, че малкото момченце и момиченце бяха любимци на господаря. Тогава те вече можеха спокойно да го погалят, без да става нужда господарят да го удря по главата и да му се кара.

Но дори и сега Белия зъб не проявяваше бурно чувствата си. Той позволяваше на господарските деца да го галят и не протестираше, но дребните им злосторства понасяше с такова търпение, с каквото човек понася тежка операция. Когато търпението му се изчерпваше, той ставаше и се отдалечаваше с тежки, твърди стъпки. По-късно той дори обикна децата, но пак не проявяваше чувствата си. Никога не отиваше пръв при тях, но когато ги видеше да идват, не се отдалечаваше, а спокойно изчакваше пристигането им. С течение на времето някаква особена радост започна да струи от погледа му, когато ги виждаше да идват при него, а когато си отиваха, привлечени от други развлечения, той ги изпращаше с тъга в очите.

Тая промяна се извършваше постепенно и изискваше време. След децата той тачеше най-много съдията Скот. За това имаше две причини. На първо място, господарят очевидно считаше съдията за едно от най-ценните си притежания и, второ, старият съдия не обичаше да показва чувствата си. На Белия зъб беше приятно да лежи в краката му, изтегнат на широката веранда, когато съдията четеше вестника си. От време на време съдията поглеждаше към Белия зъб или му отправяше някоя дума, сякаш да го увери, че чувствува присъствието му. Но това ставаше само в отсъствието на господаря. Появеше ли се Уийдън Скот, всички останали хора преставаха да съществуват за Белия зъб.

Белия зъб позволяваше на всички членове на семейството да го милват и галят, но не удостои нито един от тях с онези чувства, които пазеше само за господаря си. Нито една тяхна милувка не можеше да изтръгне от гърлото му нежната нотка на любовта и колкото и да се стараеха, те никога не успяваха да го накарат да се сгуши в тях. Тази проява на привързаност, покорство и пълно доверие той пазеше само за господаря си. Всъщност Белия зъб продължаваше да счита всички членове на семейството само като собственост на добрия господар.

Освен това Белия зъб схвана още отрано разликата между членовете на семейството и слугите в тоя дом. Слугите се страхуваха от него, а той се въздържаше да ги напада, понеже считаше и тях за собственост на господаря. Между тях и Белия зъб съществуваше пълен неутралитет и нищо повече. Те приготовляваха храната на господаря, миеха съдовете и вършеха разни други работи точно както правеше Мат в Клондайк. С една дума, те принадлежаха към къщата като всяка друга вещ.

Вън от къщата имаше дори повече неща, които Белия зъб трябваше да разбере и запомни. Имението на господаря беше обширно, но все пак имаше строго установени граници. То достигаше до шосето. Всичко отвъд — и пътища, и улици — принадлежеше на други богове. Но отделните богове имаха собствени имения, оградени с ограда. Безброй закони управляваха всичко и определяха поведението на всеки един от тях; но той не разбираше езика на боговете и нямаше как да се учи освен от личен опит. Подчиняваше се на обикновените си нагони дотогава, докато неволно нарушаваше някой закон. След няколко подобни нарушения той научаваше закона и вече го съблюдаваше.

Но никое възпитателно средство не оказваше такова силно въздействие върху Белия зъб, както някоя плесница от ръката на господаря или две-три думи на укор. Поради голямата любов на Белия зъб към господаря една плесница от неговата ръка му причиняваше по-силна болка, отколкото и най-силния бой, който беше понесъл от ръцете на Красавеца Смит или на Сивия бобър. Ударите на неговите бивши господари причиняваха само болка на тялото му, а духът му продължаваше да негодува, несломим и неукротим. Плесниците, които получаваше понякога от добрия господар, бяха винаги много леки, за да причинят болка на тялото му, но го караха да страда много по-силно. Те изразяваха неодобрението на господаря и Белия зъб просто вехнеше от мъка.

Всъщност рядко се случваше да получи някоя плесница. Обикновено гласът на господаря беше достатъчен. От него той разбираше дали постъпва правилно, или греши и според това нагаждаше действията и поведението си. Тоя глас беше неговият компас, който му сочеше пътя и го ориентираше в обичаите на една нова земя и законите на един нов живот.

В Севера единственото домашно животно беше кучето. Всички други животни обитаваха Дивата пустиня и ако не бяха много опасни, представляваха законна плячка за всяко куче. През целия си живот Белия зъб беше ловувал и убивал живи твари, за да се храни с тях. Сега дори и през ум не му минаваше, че тук, в южните земи, не е така. Но случи се тъй, че това му стана ясно още през първите дни, които прекара в долината на Санта Клара. Веднъж, като скиташе край къщата рано призори, той зърна едно избягало от курника пиле. Естествено, веднага пожела да го изяде. Два скока, изтракване със зъби, уплашено изкрякване и пилето изчезна в стомаха му. То беше расло в чифлик и затова беше охранено и крехко. Белия зъб облиза муцуната си и реши, че пилетата са вкусна храна.

По-късно в същия ден срещна край конюшнята друго отлъчило се пиле. Един от конярите хукна да спасява пилето. Той нямаше представа за нрава на Белия зъб и грабна един малък камшик за коне. Още при първия удар Белия зъб заряза пилето и реши да се справи с коняря. Някоя дебела цепеница би могла да спре Белия зъб, но не и тоя лек камшик. Мълчаливо, без дори да трепне от втория удар на камшика, той се хвърли напред и скочи към гърлото на коняря. Човекът само извика от уплаха: „Олеле, боже“, и се дръпна назад. Той изпусна камшика и закри гърлото си с ръце, но веднага едната му ръка беше раздрана до самата кост.

Конярят трепереше от страх. Уплаши го не толкова свирепостта на Белия зъб, колкото това мълчаливо нападение. Без да сваля раздраната кървяща ръка от гърлото си, той се опита да стигне до конюшнята, но щеше да пострада твърде зле, ако Коли не беше пристигнала тъкмо в тоя момент. Както бе спасила на времето Дик, тя спаси сега и коняря. Налетя като бясна върху Белия зъб. Да, тя беше права! Боговете можеха да грешат, но не и тя. Подозренията й се потвърждаваха: ето че тоя стар хищник пак си показва рогата!

Конярят се скри в конюшнята, а Белия зъб отстъпи пред острите зъби на Коли, като подлагаше рамото си на тях и се въртеше в кръг. Но тоя път Коли не го пусна да си върви само след няколко ухапвания, както правеше обикновено. Напротив, тя ставаше все по-разярена и зла, докато накрая Белия зъб забрави изцяло достойнството си и хукна през полето.

— Ще се научи да не закача пилета — каза господарят, — но не мога да му внуша това, докато не го заловя на местопрестъплението.

Престъплението се повтори само след два дни, но в много по-голям размер, отколкото беше предполагал господарят. Белия зъб беше разгледал кокошарника и изучил внимателно навиците на кокошките. През нощта, когато птиците спяха по летвите, той се покатери върху една камара прясно одялани трупи, а оттам се метна на покрива на курника и скочи във вътрешния двор. Миг по-късно Белия зъб беше вече вътре и тогава в курника започна същинско клане.

Сутринта, когато господарят излезе на верандата, погледът му се спря върху петдесет бели кокошки легхорни, които конярят беше наредил в права редица на земята. Господарят си подсвирна тихо с уста, отначало от изненада, а после от възторг. Погледът му се спря върху Белия зъб, но не откри у него никакъв признак на срам или вина. Напротив, той се държеше гордо, сякаш беше извършил истински подвиг, за който заслужава похвала. Явно беше, че не съзнава вината си. Господарят се намръщи при мисълта за неприятната задача, която го очакваше. Той се скара на неволния виновник и в гласа му звучеше божествен гняв. После го хвана за главата, наведе муцуната му към убитите кокошки и го натупа.

Белия зъб заряза курника веднъж завинаги. Законът не позволяваше такива напаления и той разбра това.

После господарят го отведе в двора на кокошките. Когато Белия зъб видя птиците да подскачат край него, току под носа му, неговият нагон отново го подтикна да се хвърли върху тях, но господарят му подвикна и го възпря. Те се разхождаха между кокошките почти половин час и Белия зъб често изпитваше силно желание да сграбчи някоя от тях, но гласът на господаря винаги го възпираше тъкмо в момента, когато се готвеше да нападне.

В края на краищата Белия зъб добре научи закона. Още преди да напусне двора на кокошките, той знаеше, че не трябва да ги закача — те вече не съществуваха за него.

Същия ден, когато седнаха да обядват, Уийдън Скот разправи на баща си как беше научил Белия зъб да не закача кокошките.

— Никога не може да се отучи един кокошкар — забеляза старият съдия и тъжно поклати глава, а после добави: — Щом навикне и се пристрасти към кръвта…

Старият съдия пак поклати тъжно глава, но Уийдън Скот не беше съгласен с мнението на баща си.

— Ето какво ще направя — каза той накрая. — Ще затворя Белия зъб в курника с кокошките цял следобед.

— Как не ти е жал за кокошките! — възрази съдията.

— При това — продължи синът — за всяка убита от него кокошка ще ти заплатя по един златен долар.

— Но и татко трябва да плати някаква глоба, ако ти излезеш прав — забеляза Бети.

Сестра й първа подкрепи това предложение и одобрителни възгласи се разнесоха от всички страни на масата. Съдията Скот поклати глава в знак на съгласие.

— Така да бъде! — отсече Уийдън Скот и се замисли за минутка. — Ако до края на следобеда Белия зъб не посегне на нито една кокошка, за всеки десет минути, прекарани от него в курника, татко ще трябва да каже веднъж, и то със сериозен глас, като подчертава отделните думи, сякаш се намира в съда и тържествено чете някоя присъда: „Бял зъб, ти си бил по-умен, отколкото предполагах!“

Скрити на различни места, всички членове на семейството наблюдаваха държанието на Белия зъб в курника. Нищо не се случи. Затворен при кокошките и изоставен от господаря си, Белия зъб легна и заспа. По едно време стана и отиде до коритото с вода, за да утоли жаждата си. Не обръщаше никакво внимание на кокошките — те сякаш не съществуваха за него. Към четири часа след пладне той се засили и скочи на самия покрив на курника, после се метна отвъд оградата и най-спокойно тръгна към къщата. Беше научил закона. А когато стигна до верандата, съдията Скот застана срещу него и пред цялото развеселено семейство повтори бавно и тържествено точно шестнадесет пъти: „Бял зъб, ти си бил по-умен, отколкото предполагах!“

Имаше какви ли не закони, а тъкмо това смущаваше Белия зъб и често го хвърляше в немилост пред боговете. Той трябваше да разбере, че не бива да закача кокошките и на другите богове. А имаше и котки, и зайци, и пуйки, които също трябваше да остави на мира. Всъщност, когато беше научил закона само отчасти, той остана с впечатлението, че не бива да докосва никаква жива твар. Случваше се дори някой пъдпъдък да подхвръкне под носа му в по-далечните поляни и да остане невредим. В такива моменти той тръпнеше от възбуда и желание, но овладяваше инстинкта си и стоеше като закован. Така зачиташе волята на боговете.

Но ето че един ден той видя как Дик подгони един див заек в полето, а господарят беше там и не се намеси. Той дори подкани и него самия да вземе участие в гонитбата. Тогава Белия зъб разбра, че възбраната не засяга дивите зайци. След време целият закон му стана напълно ясен. Между него и домашните животни не трябваше да има враждебни действия. Ако не може да живее в дружба с тях, трябва поне да спазва пълен неутралитет. Но другите животни — катеричките, пъдпъдъците или дивите зайци — се числяха към обитателите на Дивата пустиня и не бяха се подчинили на властта на човека. Те бяха законна плячка на всяко куче. Боговете закриляха само опитомените животни, но не им позволяваха да се избиват помежду си. Самите богове упражняваха власт над живота и смъртта на поданиците си и пазеха ревниво тая своя власт.

Наистина животът в долината на Санта Клара беше много сложен в сравнение с живота на Севера. Сложните и заплетени условности на живота в цивилизования свят изискваха преди всичко пълно самообладание и сдържаност — една уравновесеност, чувствителна като паяжина и в същото време твърда като стомана. Животът беше многолик и Белия зъб трябваше да се справя с това многообразие. Така, когато той отиваше в град Сан Жозе и тичаше след бричката или скиташе по улиците, докато чакаше конете да тръгнат отново, животът протичаше край него с цялото си разнообразие, широк и всеобхватен, той дразнеше неспирно сетивата му, изискваше от него да се нагажда незабавно и непрестанно към обстоятелствата и го заставяше почти винаги да потиска природните си нагони.

В града имаше месарници, в които висеше месо, лесно за докопване. Но той не трябваше да се докосва до това месо. В къщите, които посещаваше господарят, имаше котки, но и тях не трябваше да закача. А навсякъде се срещаха кучета, които ръмжеха по него, но той не трябваше да ги напада. По претъпканите плочници на улиците вървяха безброй много хора; той привличаше вниманието им. Те спираха и се заглеждаха в него, сочеха го един на друг, разглеждаха го с любопитство, приказваха му и което беше най-лошо, галеха го. А той трябваше да търпи опасните докосвания на тия непознати ръце и действително си наложи да понася всичко. Освен това успя да превъзмогне и смущението си и вече не се чувствуваше неловко. Напротив, той приемаше любезностите на многобройните познати богове дори с известно високомерие. Отговаряше със снизхождение на тяхната снизходителност към него. От друга страна, в него имаше нещо, което не позволяваше прекалена близост. Те само го погалваха излеко по главата и продължаваха нататък, радостни и доволни от собствената си смелост.

Но животът не беше винаги тъй приятен за Белия зъб. Когато припкаше зад бричката в окрайнините на Сан Жозе, често срещаше малки момчета и те винаги го замерваха с камъни. Но той знаеше, че не му е позволено да ги гони и поваля на земята. В тоя случай той трябваше да потиска инстинкта си за самосъхранение и той го потискаше, понеже неусетно се опитомяваше и приспособяваше към цивилизования живот.

И все пак не всичко беше по вкуса на Белия зъб. Той нямаше отвлечени понятия за справедливост и почтеност. Но във всяка жива твар се таи известно чувство за правда и тъкмо това негово чувство въставаше срещу несправедливата забрана, която го лишаваше от правото да се защищава срещу момчетата, които хвърляха камъни по него. Той забравяше, че според сключения между него и боговете договор те бяха длъжни да се грижат за него и да го закрилят. Но един ден господарят скочи от бричката с камшик в ръка и наби малките злосторници. След това те вече престанаха да го замерват с камъни, а Белия зъб разбра и остана доволен.

Наскоро след това му се случи друга подобна преживелица. На отиване в града винаги срещаше три кучета, които се навъртаха около кръчмата на кръстопътя и редовно се нахвърляха върху него, когато минаваше край тях. Понеже познаваше смъртоносните му хватки в борбата, господарят постоянно втълпяваше в главата му, че не трябва да се бие с кучетата. И тъй, веднъж усвоил добре закона, Белия зъб трябваше да понася много неприятности, когато минаваше край кръчмата при кръстопътя. Трите кучета винаги го нападаха, но ръмженето му ги принуждаваше да стоят на известно разстояние. Това не им пречеше да тичат по петите му, да лаят и ръмжат по най-обиден начин. Това продължи доста време. Посетителите на кръчмата подканваха кучетата да го нападат. Един ден те дори ги насъскаха против него. Тогава господарят спря конете.

— Хайде, дръж! — каза той на Белия зъб.

Но Белия зъб не можеше да повярва. Погледна към господаря, погледна към кучетата, сетне отново погледна проницателно и въпросително към господаря си.

А господарят кимна с глава и рече:

— Хайде, вълчо, дръж изяж ги!

Белия зъб престана да се колебае, извърна се и без да издаде някакъв звук, с един скок се намери между враговете си. И трите кучета се нахвърлиха вкупом срещу него. Настана страшна врява — чуваше се грозно ръмжене, тракане на челюсти и сблъскване на тела. Над кръстопътя се вдигна облак прах и скри кучетата, които се биеха. Няколко минути по-късно две от кучетата се валяха в праха, а третото хукна да бяга. То прескочи канавката, метна се отвъд съседната ограда и се понесе по поляната. Белия зъб се спусна подир него, хлъзгайки се по земята като истински вълк, и с вълча бързина, устремно и безшумно, догони кучето в средата на поляната и го уби.

Това тройно убийство сложи край на повечето от неприятностите му с кучетата. Мълвата се разнесе надлъж и нашир по цялата долина, а хората започнаха старателно да пазят кучетата си и не им позволяваха да закачат Белия зъб.