Джек Лондон
Белия зъб (15)

Първа глава
ВРАГ НА СВОЯ РОД

Ако в природата на Белия зъб имаше някаква, макар и незначителна заложба за побратимяване с неговите събратя, то тая заложба беше безвъзвратно унищожена, когато го направиха водач на впряга, защото сега кучетата го намразиха. Мразеха го за допълнителната дажба месо, която му даваше Мит-сах. Мразеха го за всички действителни и въображаеми милости, които получаваше; мразеха го за това, че винаги тичаше начело на впряга, а рунтавата му опашка и задните му крака неспирно се мятаха пред очите им и ги вбесяваха.

И Белия зъб ги мразеше също тъй жестоко. Никак не му беше приятно да бъде водач на впряга. Трябваше по принуждение да бяга пред лаещите по него кучета — всяко едно от които беше тормозил и обуздавал в продължение на цели три години, — а това беше повече, отколкото можеше да понася. Но трябваше да търпи или да загине, а животът, който кипеше в него, не желаеше да погине. Щом Мит-сах дадеше заповед за тръгване, кучетата от впряга мигновено се спускаха след Белия зъб с див нестихващ лай.

Той не можеше дори да се брани. Речеше ли да че извърне към тях, Мит-сах запращаше хапещия край на камшика в муцуната му. Не му оставаше друго, освен да бяга — постоянно да бяга от тях. Не можеше да отблъсне виещата кучешка глутница само с опашката и задните си крака. Тия оръжия едва ли бяха подходящи, за да се справи с тях срещу многобройните безпощадни зъби. Ще не ще, трябваше да бяга, като с всеки скок напред насилваше своята природа и своята гордост и трябваше да тича през целия ден.

Никой не можеше да насилва своята природа, без тя да си отмъсти. Тъй отмъщава и косъмът, който, създаден да никне навън от кожата, ако е принуден да расте в обратна посока, се впива в тялото и създава люта гнойна рана. Тъй беше и с Белия зъб. Цялото му същество го подтикваше да се хвърли върху кучетата, които виеха по петите му, но волята на боговете не му позволяваше да стори това, а зад тая воля, готов да я наложи, беше хапещият край на трийсетфутовия камшик, направен от еленови черва. И тъй сърцето на Белия зъб се късаше от мъка, а омразата и злобата му нарастваха съразмерно с жестокостта и неукротимостта на неговия нрав.

Ако някога живо същество е било враг на своя род, то Белия зъб беше това същество. Той не просеше милост и не знаеше пощада. По тялото му винаги личаха белези от зъбите на другите кучета. Но и той непрестанно оставяше белези по тях. За разлика от другите водачи на впрягове, които се гушеха близо до боговете за закрила, когато те спираха на бивак и отвързваха кучетата, Белия зъб презираше подобна закрила. Той ходеше смело из бивака и си отмъщаваше през нощта за всичко, което беше понесъл през деня. Когато още не беше водач на впряга, всички кучета бяха свикнали да се отдръпват от пътя му. Но сега положението беше друго. Възбудени от целодневното преследване на водача, подтиквани подсъзнателно от натрапената в мозъците им гледка, че той бяга от тях, опиянени от чувството за господство над него, което изпитваха през деня, защото го гонеха, сега кучетата не бяха склонни да отстъпват пред Белия зъб. Когато той се появяваше между тях, винаги наставаше сбиване. Всяка негова крачка се съпровождаше с ръмжене, тракане на зъби и лай. Самият въздух, който дишаше, беше наситен с омраза и злоба, а това само увеличаваше омразата и злобата у него.

Когато Мит-сах заповядваше на впряга да спре, Белия зъб се подчиняваше. Отначало това носеше неприятности на другите кучета. Всички вкупом се нахвърляха върху омразния водач, но нещата веднага взимаха друг обрат. Мит-сах заставаше на негова страна и дългият камшик плющеше в ръката му. Лека-полека кучетата разбраха, че когато впрягът спира по заповед, не трябва да закачат водача. Но когато Белия зъб спираше без заповед, на тях беше позволено да се нахвърлят върху него и да го разкъсат, ако могат. След няколко подобни неприятности Белия зъб никога не спираше без заповед. Той учеше бързо. От само себе си се разбира, че трябваше бързо да се учи, ако искаше да остане жив при необикновено суровите условия, в които му беше съдено да живее.

Но кучетата не можеха да разберат, че трябва да го оставят на мира в бивака. Те го преследваха и предизвикваха всеки ден, а урокът от предишната вечер биваше забравян и трябваше отново да се учи, за да бъде пак тъй бързо забравен. При това омразата им към него имаше своите основания. Кучетата долавяха някаква разлика между неговата и тяхната порода и това само по себе си беше достатъчна причина за вражда. И те като него бяха опитомени вълци, но бяха опитомени от поколения насам. Пустинята отдавна не ги зовеше — за тях тя беше страшното неизвестно, винаги пълно със заплаха и винаги враждуващо. Но Пустинята все още запазваше властта си над него — тя прозираше в самата му външност, в действията и желанията му. Той беше неин символ, нейно олицетворение; тъй че когато кучетата му показваха зъбите си, те се бранеха от разрушителните сили, които дебнеха в сянката на гората и в тъмата отвъд огньовете на бивака.

Но кучетата все пак научиха един единствен урок — да се движат винаги заедно. Белия зъб беше прекалено страшен и никое от тях не дръзваше да излезе само срещу него. Те го нападаха дружно, иначе той би могъл да ги убие едно по едно само за една нощ. Така обаче той просто нямаше възможност да ги убие. Той можеше да прекатурне някое куче, но другите кучета веднага се нахвърляха върху него — преди той да се е спуснал и нанесъл смъртоносна рана в гърлото на кучето. При най-малкия изглед за свада всички кучета се събираха накуп и заставаха срещу него. Понякога те се караха помежду си. Но кавгите се забравяха, щом трябваше да се разправят с Белия зъб.

От друга страна, колкото и да се мъчеха, кучетата не можеха да убият Белия зъб. Той беше прекалено бърз за тях, твърде страшен и твърде умен. Той отбягваше опасните места и винаги успяваше да се изплъзне, когато се опитваха да го заградят. Изключено беше да го повалят на земята, защото нито едно от тях не беше в състояние да стори това. Краката му се държаха за земята със същата упоритост, с която той държеше за живота си. В тая нестихваща война между него и кучетата от впряга да държи краката си на земята, значеше да опази живота си и никой не знаеше това по-добре от Белия зъб.

И тъй той стана враг на своя род — на всички опитомени като него вълци, изнежени от огньовете на хората и отслабени от закрилата на човека. Белия зъб беше зъл и неумолим. Такова беше тестото, от което беше направен. Той обяви отмъстителна война на всички кучета и воюваше с тях тъй настървено, че Сивия бобър, тоя жесток дивак — не можеше да не се удивява на свирепостта на Белия зъб. Той се кълнеше, че никога не е имало друго подобно животно, а и индианците от чуждите селища повтаряха същото, когато ставаше дума за броя на собствените им кучета, умъртвени от него.

Когато Белия зъб беше почти на пет години, Сивия бобър го взе със себе си на друго голямо пътешествие. Дълго време след това се говореше за щетите, които Белия зъб беше нанесъл на кучетата в много села край река Маккензи, отвъд Скалистите планини, надолу по Ежовата река, чак до Юкон. Той се наслаждаваше на отмъщението, което изливаше върху собствената си порода. Жертвите му бяха все обикновени, нищо неподозиращи кучета. Те не бяха подготвени за неговата бързина и устременост, за нападенията му без предупреждение. Те не знаеха, че той е светкавично бърз убиец. И докато се ежеха срещу него и пристъпваха предизвикателно с втвърдени крака, той не губеше време за сложни приготовления, а се хвърляше напред като стоманена пружина, в миг впиваше зъби в гърлата им и ги убиваше, преди да разберат какво става, преди да се съвземат от изненадата.

Той стана изкусен боец. Действуваше разумно, никога не хабеше напразно сили, никога не се боричкаше. Нямаше време за това, защото нападаше бързо и също тъй бързо се оттегляше, когато не успяваше. Всички вълци отбягват телесен допир в борбата, но у него това чувство беше развито до крайност. Не можеше да понася по-продължителен допир с друго тяло. В това съзираше опасност. То го вбесяваше. Искаше да стои далече, да бъде свободен върху нозете си, без да се докосва до жива твар. Духът на Дивата пустиня все още беше в него и се проявяваше. Тоя дух беше станал още по-силен поради скитническия живот, който беше водил от ранно детство. Опасност се таеше в допира с чуждо тяло. Това беше примка, вечната примка, а страхът от нея беше скрит дълбоко в него — във всяка клетка на тялото му.

С една дума, непознатите кучета, които срещаше, не можеха да мерят сили с него. Той се изплъзваше от зъбите им. Или ги побеждаваше, или отскачаше встрани, и в двата случая напълно невредим. Естествено, имаше и изключения. Понякога се случваше няколко кучета да го нападнат едновременно и да го изпохапят, преди да може да побегне. Случваше се дори само куче да го захапе безнаказано. Но това беше случайно. Общо взето, той беше станал толкова изкусен боец, че винаги оставаше невредим.

Друго негово предимство се криеше в умението му правилно да определя времето и разстоянието. Естествено, той не вършеше това съзнателно. Не измерваше нито времето, нито разстоянието. Това ставаше някак си съвсем машинално. Имаше вярно око, а нервите му вярно предаваха видяното на мозъка. Сетивата му се допълваха отлично и действуваха по-бързо и по-правилно, отколкото у обикновено куче. Нервите, умът и мускулите му работеха съгласувано. Когато очите му предаваха на мозъка бързи последователни образи на някое действие, мозъкът му без всякакво усилие определяше пространството, в което се развиваше действието, както и времето, необходимо за завършването му. Поради това той можеше да отбегне скока на някое куче и да се изплъзне от острите му зъби, а в същото време да използува и най-малката частица от секундата, за да го нападне. Тялото и мозъкът му работеха като съвършен механизъм. Заслугата за това съвсем не беше негова. Природата беше проявила по-голяма щедрост към него, отколкото към повечето животни и това беше всичко.

Беше лято, когато Белия зъб пристигна във форт Юкон. Сивия бобър мина голямото вододелно било между реките Маккензи и Юкон късно през зимата и прекара пролетта в ловуване из най-отдалечените западни възвишения на Скалистите планини. После, след разпукването на леда по Ежовата река, той си направи малка ладия и отплава надолу по реката до местовливането й в река Юкон, малко под Северния полярен кръг. Тук се намираше фортът на известното дружество на Хъдзъновия залив. Имаше много индианци, обилна храна и небивало оживление. Това беше през лятото на 1898 година и хиляди златотърсачи отиваха нагоре по река Юкон, към Доусън и Клондайк. До крайната цел на пътуването им оставаха още стотици километри, въпреки че някои бяха пътували цяла година. Най-късото разстояние, което мнозина бяха изминали, за да стигнат дотук, беше 5000 мили, а някои бяха дошли чак от другия край на света.

Тук спря и Сивия бобър. Мълвата за златните залежи беше стигнала и до него и той беше дошъл с няколко вързопа кожи и друг вързоп с ръкавици и мокасини, шити с тънки черва. Той не би предприел такова далечно пътуване, ако не се надяваше на богата печалба. Но онова, което очакваше, не можеше дори да се сравни с това, което наистина спечели. И най-смелите му мечти не надхвърляха по-голяма печалба от сто на сто, а той спечели хиляда на сто. И като истински индианец, той се зае да търгува грижливо и без да бърза, дори ако трябваше да прекара цялото лято и част от зимата, за да продаде стоката си.

Белия зъб видя за пръв път бели хора във форт Юкон. В сравнение с индианците, които познаваше, те му се сториха същества от друга порода — една порода на по-висши богове. Струваше му се, че притежават висша сила, а за него божествеността почиваше върху силата. Белия зъб не разсъждаваше за това, нито пък направи обобщение за надмощието на белите богове. Това беше само едно чувство, едно най-обикновено чувство и нищо друго, но все пак то беше доста силно. Както някога в неговото детство огромните размери на издигнатите от хората палатки го бяха поразили като проява на човешко могъщество, така удивен остана и сега от къщите и грамадния форт, изграден изцяло от дебели греди. Тук се криеше сила. Тия бели богове бяха силни. Те притежаваха по-голяма власт над материята, отколкото боговете, които познаваше дотогава, най-силен между които беше Сивия бобър. И все пак Сивия бобър изглеждаше като божество мъниче между тия и белолики богове.

Разбира се, Белия зъб само чувствуваше тия неща. Той не ги съзнаваше. Но животните действуват предимно по чувство, а не по разум; и всяко действие на Белия зъб сега почиваше върху чувството, че белите хора са по-висши богове. Отначало той се отнасяше с голямо недоверие към тях. Кой знае какви неизвестни ужаси се криеха в тях и какви неизвестни болки можеха да причиняват. Любопитен беше да ги наблюдава, но се боеше да не го забележат. През първите няколко часа беше доволен само да се промъкне край тях и да ги разглежда от безопасно разстояние. После видя, че нищо лошо не сполетява кучетата, които бяха близо до тях, и се приближи.

Но и той на свой ред привличаше тяхното любопитство. Неговият вълчи вид веднага биеше в очи и те го сочеха един на друг. Това го караше да бъде нащрек, а когато се опитваха да се приближат до него, той показваше зъбите си и се отдръпваше назад. Нито един не успя да го пипне с ръка и добре, че никой не стори това.

Белия зъб скоро разбра, че само неколцина от тези богове, не повече от десетина, живееха на това място. Всеки два-три дена към брега приближаваше параход — още една изумителна проява на мощ — и спираше за няколко часа. Бели хора слизаха от тия параходи и пак заминаваха нанякъде с тях. Струваше му се, че белите хора са безброй. През първите няколко дни той видя повече бели хора, отколкото беше виждал индианци през целия си живот. И с всеки нов ден те продължаваха да пристигат по реката, спираха за малко и после тръгваха отново нагоре по течението и изчезваха от погледа.

Но ако белите богове бяха всемогъщи, то кучетата им нищо не струваха. Белия зъб скоро откри това, като се смеси с онези, които слизаха на брега с господарите си. Те бяха различни на вид и ръст. Някои бяха късокраки, прекалено късокраки; други бяха дългокраки, прекалено дългокраки. Вместо козина те имаха косми, а космите на някои от тях бяха съвсем малко. И нито едно от тия кучета не умееше да се бие.

Понеже беше враг на своя род, Белия зъб считаше за редно да се бие с тях. Той стори това и скоро ги презря от дън душа. Те бяха нежни и безпомощни, вдигаха голяма врява, движеха се тромаво и се опитваха с груба сила да постигнат онова, което той постигаше с ловкост и хитрина. Те се нахвърляха с лай върху него. Той отскачаше встрани. Те не знаеха къде се е дянал; в тоя миг той ги удряше по рамото, прекатурваше ги и нанасяше смъртоносния си удар със зъби в гърлото.

Понякога тоя удар беше успешен и сразеното куче се търкулваше в праха, а глутницата индиански кучета, които чакаха, се нахвърляха и го разкъсваха на парчета. Белия зъб беше умен. Отдавна беше разбрал, че боговете се гневят, когато убиват кучетата им. В това отношение белите хора не правеха изключение. Затова когато поваляше и прегризваше гърлото на някое от техните кучета, той нарочно се оттегляше и предоставяше на глутницата да довърши жестокото дело. Тогава белите хора се втурваха и изливаха силния си гняв върху глутницата, а Белия зъб се изплъзваше невредим. Той заставаше на известно разстояние и гледаше как дъжд от камъни и тояги, брадви и всякакво оръжие се сипе върху другарите му. Белия зъб беше много умен.

Но и другарите му поумняха по свой начин, а в това отношение Белия зъб се учеше заедно с тях. Те разбраха, че могат да се забавляват най-добре тъкмо когато параходът спре на брега. След като първите две-три чужди кучета биваха повалени и убити, белите хора бързо откарваха кучетата си обратно на парахода и жестоко си отмъщаваха на виновните. Един бял човек, като видя как разкъсват пред очите му неговото куче, сетер, извади пистолета си и изстреля бързо шест пъти и шест кучета паднаха мъртви или смъртно ранени — още една проява на могъщество, която проникна дълбоко в съзнанието на Белия зъб.

Това достави удоволствие на Белия зъб. Той не обичаше породата си и беше достатъчно хитър, за да се изплъзне безнаказано. Отначало унищожаването на кучетата на белите хора само го развличаше. След време то се превърна в негово занятие. За него нямаше работа. Сивия бобър беше изцяло зает с търговията си и с трупането на пари. И тъй Белия зъб се навърташе край кея ведно с презряната шайка индиански кучета, очаквайки параходите. С пристигането на някой нов параход започваше развлечението. Няколко минути по-късно, преди белите хора да се окопитят, шайката вече се разпръскваше. Развлечението се преустановяваше до пристигането на следващия параход.

Но едва ли би могло да се каже, че Белия зъб беше член на тая шайка. Той не се смесваше с глутницата, стоеше настрана, винаги верен на себе си, а кучетата се бояха от него. Наистина той действуваше заедно с тях. Той започваше свадата с чуждото куче, а шайката чакаше. Когато повалеше чуждото куче, глутницата пристигаше да довърши жертвата. Трябва да се признае, че след това той се оттегляше и предоставяше на шайката да получи заслуженото от разгневените богове.

За него беше лесно да започне някоя свада. Достатъчно беше да се покаже пред чуждите кучета, когато те слизаха на брега. Щом го видеха, те налитаха върху него. Инстинктът ги тласкаше към това. За тях той олицетворяваше Дивата пустиня: неизвестното, страшното, винаги заплашващото — онова, което ги дебнеше в мрака край огньовете в онези безпаметно далечни времена, когато те се гушеха до огньовете и преобразяваха инстинктите си, учейки се да се боят от Пустинята, от която бяха дошли и която бяха изоставили като бегълци и изменници. От поколение на поколение през всички предишни поколения тоя страх от Дивата пустиня се беше вкоренявал в тяхната природа. Векове наред Пустинята представляваше за тях ужас и смърт и през това време техните господари им разрешаваха да убият всичко, което идеше от Пустинята. По тоя начин те защищаваха както себе си, така и боговете, с които живееха в дружба.

И тъй, току-що пристигналите от топлия юг кучета, които слизаха по дървения мост на парахода и стъпваха на юконския бряг, трябваше само да зърнат Белия зъб, за да почувствуват непреодолимо желание да се нахвърлят върху него и да го унищожат. Те може би бяха най-обикновени градски кучета, но инстинктивният страх от Дивата пустиня все пак се таеше в тях. Виждаха пред себе си вълк, и то посред бял ден, и го виждаха не само със своите собствени очи, но и с очите на прадедите си и паметта им, наследена от безброй поколения, им казваше, че Белия зъб е вълк, и те си спомняха древната вражда.

Всичко това развеселяваше дните на Белия зъб. Ако външността му караше тия псета да налитат връз него, толкова по-добре за него и толкова по-зле за тях. Те гледаха на него като на законна плячка, но като на законна плячка гледаше и той на тях.

Ненапразно Белия зъб бе видял за първи път светлината на деня в усамотеното леговище и бе водил първите си битки с яребицата, невестулката и риса. И ненапразно детството му бе помрачено от преследванията на Лип-лип и цялата глутница кучета. Всичко това можеше да бъде другояче, а тогава и той щеше да бъде друг. Ако не беше Лип-лип, той щеше да прекара ранните си дни с другите малки кучета, щеше да прилича повече на куче и щеше да обича повече кучетата. Ако Сивия бобър имаше нежност и любов, той би могъл да събуди дълбоко задрямали чувства у Белия зъб и да развие добрите му качества. Но животът му беше протекъл по друг начин. Глината, от която бе направен Белия зъб, бе изваяна така, че той стана тъкмо такъв, какъвто беше — мрачен и Самотен, недружелюбен и жесток — враг на своя род.