Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Втора глава
ЛЕГОВИЩЕТО

Два дни вълчицата и Едноокия се навъртаха около бивака на индианците. Едноокия се безпокоеше и страхуваше, но бивакът привличаше вълчицата и тя не искаше да продължат пътя си. Но когато едно утро пушечен гърмеж раздра отблизо въздуха и куршумът се сплеска в стеблото на едно дърво само на няколко инча от главата на Едноокия, те престанаха да се колебаят и се впуснаха в дълго, равномерно бягане, което скоро ги отдалечи на мили от опасността.

Те не отидоха много далече — само на два дни път от бивака. За вълчицата беше вече наложително да намери онова, което търсеше. Тя беше съвсем натежала и не можеше да тича бързо. Веднъж, при преследването на един заек, който щеше лесно да улови в друго време, тя се отказа от гонитбата и легна да почива. Едноокия се приближи до нея. Но когато докосна излеко шията й с муцуната си, тя го захапа тъй жестоко, че той се катурна презглава и опитвайки се да избегне зъбите й, представляваше смешна и жалка картина. Тя беше станала по-раздразнителна от преди, а той — много по-търпелив и внимателен.

И тогава тя намери онова, което търсеше, то беше на няколко мили нагоре по течението на малък поток, който лете се вливаше в река Маккензи, но сега беше цял вкован в лед и чак до скалистото си дъно — един мъртъв поток, вледенен от извора до устието. Вълчицата тичаше морно доста назад от другаря си, когато съгледа надвисналия висок глинест бряг. Тя се отби от пътя и тръгна към него. Пролетните бури и топящите се снегове бяха подринали брега и на едно място бяха превърнали една тясна пукнатина в малка пещера.

Тя се спря пред отвора на пещерата и внимателно разгледа стените. После обиколи навред основата на самата скала — до мястото, където нейният стръмен купол се отделяше от полегатия скат. Тя се върна отново към пещерата и се промъкна през тесния отвор. Трябваше да пълзи само около три стъпки от входа, а после пещерата се разширяваше, ставаше по-висока и образуваше малка кръгла стаичка, около шест стъпки в диаметър. Главата на вълчицата почти достигаше свода. Вътре беше сухо и уютно. Тя разгледа най-внимателно пещерата, а Едноокия, който се беше завърнал, стоеше при входа и търпеливо я наблюдаваше. Вълчицата наведе глава, носът й опря в земята — точно там, където беше прибрала сключените си лапи, после направи няколко кръга около това място, въздъхна уморено, сякаш стенеше, сви се на кълбо, отпусна крака и полегна, извърнала глава към входа на пещерата. Едноокия й се усмихваше с вирнати от любопитство уши. Зад него на дневната светлина тя можеше да види крайчеца на опашката му, която се клатеше добродушно. Нейните уши се присвиха кротко назад и надолу, тъй че заострените им върхове опряха за миг на главата й. Тя разтвори уста и морно изплези език, с което изразяваше доволството и радостта си.

Едноокия беше гладен. Макар че легна при входа на пещерата и заспа, сънят му беше неспокоен. Често се будеше и наостряше уши да долови всичко, което ставаше по широкия свят, гдето априлското слънце блестеше по снега. Когато позадрямваше, тихият шепот на невидими ручеи едва достигаше до ушите му и той се пробуждаше и внимателно се вслушваше. Слънцето се беше върнало и пробуждащата се земя на Севера го зовеше. Животът възкръсваше. Дъхът на пролетта се носеше във въздуха, нов живот кълнеше под снеговете, живителен сок пълзеше нагоре по стеблата на дърветата и пъпките разпукваха оковите на леда.

Старият вълк поглеждаше загрижено другарката си, но тя не проявяваше никакво желание да стане. Той погледна навън: ято червенушки прелитна пред очите му. Понечи да стане, но като погледна назад, към другарката си, легна отново и задряма. Слухът му долови някаква тиха, но рязка песен. Веднъж или дваж сънливо прекара лапа по носа си. После се събуди. Самотен голям комар бръмчеше във въздуха точно пред муцуната му. Той беше прекарал зимата скован от студ в някой сух пън, а сега слънцето го беше размразило. Вълкът вече не можеше да се съпротивява на зова на света. При това беше гладен.

Той допълзя до вълчицата и се опита да я склони да стане, но тя само изръмжа срещу него. Той излезе сам навън, под ярките лъчи на слънцето, и видя, че снегът се беше размекнал й ходенето беше трудно. Тръгна нагоре по заледеното русло на потока, гдето от сенките на дърветата снегът беше все още твърд и едрозърнест. Вървя осем часа и се върна по тъмно, още по-гладен, отколкото преди да тръгне. Беше попаднал на дивеч, но не беше успял да го улови. Лапите му пробиваха меката кора на снега и той затъваше в него, а зайците минаваха леко по снега, сякаш бяха на снегоходки.

Едноокия се спря пред отвора на пещерата, обзет от внезапно подозрение. Някакви слаби и странни звуци долитаха отвътре. Тия звуци не бяха от вълчицата, но все пак му бяха смътно познати. Той предпазливо пропълзя в пещерата, но вълчицата го посрещна с предупредително ръмжене. Това не го смути, но го застави послушно да застане на прилично разстояние. Интересуваха го звуците, прилични на тих сподавен хленч.

Другарката му го отпъди със сърдито ръмжене и той се сви край входа и заспа. Когато се зазори и слаба светлина проникна в леговището, той отново затърси източника на тия смътно познати звуци. В предупредителното ръмжене на вълчицата звучеше нова нотка. Това беше нотка на ревност и той старателно се държеше на разстояние. Въпреки това успя да забележи пет малки, живи клъбца, много слаби и съвсем безпомощни, сгушени между краката на вълчицата и притиснати към тялото й. Те издаваха тихи звуци, като хленч, а очите им бяха затворени. Вълкът се учуди. Това не се случваше за първи път в неговия дълъг, пълен с успехи живот. Такива неща се бяха случвали много пъти и въпреки това той винаги наново се учудваше.

Вълчицата го гледаше неспокойно. От време на време тя изръмжаваше, а когато й се стореше, че се е приближил твърде близо, ръмженето й ставаше съвсем сърдито. Тя не помнеше да се беше случвало подобно нещо, но в нейния инстинкт, който представляваше напластеният опит на всички вълчици майки, се таеше далечен спомен за вълци, които бяха изяждали своите новородени и безпомощни питомци. Тоя спомен се проявяваше чрез силния й страх, който я заставяше да не позволява на Едноокия да разгледа по-отблизо вълчетата, на които беше баща.

Нямаше никаква опасност. Едноокият стар вълк беше обладан от чувство, което също произлизаше от инстинкта, преминал у него през многобройни поколения на вълци бащи. Той не се замисли върху него, нито се озадачи. То беше там, във всяка клетка на неговото същество; и съвсем естествено беше да се вслуша в това чувство, да остави новороденото потомство и да излезе навън, за да подири храна.

На пет или шест мили от леговището потокът се раздвояваше и двата ръкава се губеха под прав ъгъл в планината. Той тръгна по левия ръкав и попадна на пресни дири. Подуши ги, откри, че са отскоро, бързо приклекна в снега и се вгледа натам, гдето водеха дирите. След това се върна бавно назад и пое по дясното разклонение на потока. Отпечатъците от стъпките бяха значително по-големи от тия на неговите собствени лапи и той разбра, че по дирите на тия стъпки едва ли ще има за него месо.

Половин миля нагоре по дясното разклонение на потока той долови с острия си слух някакъв шум като от остри зъби, които гризат. Промъкна се тихо и видя един таралеж, който се беше изправил на задните си лапи и точеше зъбите си в кората на някакво дърво. Едноокия се приближи внимателно, но без особена надежда. Той познаваше тая гадинка, макар че никога досега не беше я срещал толкова далече на Север; а и никога през дългия си живот не беше вкусвал ежово месо. Много отдавна беше научил, че в живота има нещо, което се нарича щастие или случайност, и продължи да се придвижва към таралежа. Нищо не се знаеше; всичко можеше да се случи — при живите твари нещата ставаха някак си все различно.

Таралежът се сви на кълбо и навред по тялото му щръкнаха дълги остри игли, които отблъскваха всяко нападение. Веднъж на младини Едноокия беше помирисал твърде отблизо една подобна неподвижна топка от игли, но бодливата задница го беше цапнала внезапно по лицето. Отнесъл беше в муцуната си една игла, която остана там седмици наред и го пареше като пламък, но най-после сама излезе. Той легна, удобно свит, но носът му беше на цял фут от задницата на таралежа.

Дълго чака, напълно неподвижен. Нищо не се знаеше. Всичко можеше да се случи. Таралежът можеше да отвие кълбото си. Тогава той би могъл с един бърз удар на лапата да разпори нежния, незащитен корем.

Половин час по-късно Едноокия стана, изръмжа гневно към неподвижната топка и продължи по-нататък. Често му се беше случвало да чака дълго пред таралежи, които не се отпущат, затова не искаше да губи повече време. Продължи да върви нагоре, по дясното разклонение на потока. Денят вече преваляше, а той все още не беше уловил нищо. Пробудилият се в него бащински инстинкт го завладя бързо. Трябваше да намери храна. Следобед попадна на една бяла яребица. Той излизаше от една горичка и изведнъж се намери срещу глупавата птица. Тя беше кацнала на един пън, само на педя от муцуната му. Видяха се почти едновременно. Уплашената птица се опита да подхвръкне, но той я удари с лапата си и я събори на земята, после скочи върху нея и я хвана със зъбите си тъкмо когато тя биеше с криле по снега, мъчейки се да хвръкне. Когато зъбите му се забиха в крехкото месо и костите изхрускаха, той, естествено, започна да яде, но се сети, свърна по стъпките си и се запъти към леговището с яребицата в уста.

На една миля от мястото, гдето потокът се делеше на два ръкава, като тичаше безшумно, както обикновено, сякаш беше някаква плъзгаща се сянка, която разглежда внимателно всяка част от пътя, той съгледа пресни следи от големи лапи, по-пресни от следите, които беше открил рано сутринта. Понеже и дирите водеха по неговия път, той тръгна по тях, готов при някой завой на потока да срещне звера, който беше оставил тия следи.

Когато подаде глава зад една скала, гдето потокът правеше необикновено голям завой, неговото зорко око видя нещо, което го накара бързо да приклекне. Това беше зверът, който бе оставил тия следи, — един едър женски рис. Рисът беше приклекнал — точно като Едноокия по-рано в тоя ден, а пред него — кълбото с иглите. Ако дотогава се беше движил като плъзгаща се сянка, сега той се превърна в призрак на тая сянка и запълзя околовръст, за да застане точно срещу вятъра и срещу безмълвната, неподвижна двойка.

Той легна в снега и остави яребицата до себе си, после се взря през иглите на една нискорастяща хвойна и започна да наблюдава играта за живот, която се развиваше пред него между чакащия рис и чакащия таралеж — и двамата с еднаква жажда за живот; а особеното в тази игра беше това, че за да живее, единият трябваше да изяде другия, а другият, за да живее, не трябваше да бъде изяден. Старият едноок вълк, притаил се зад хвойновия храст, също вземаше участие в играта — той се надяваше, че някаква непредвидена щастлива случайност ще му помогне да намери месо, което му беше нужно, за да живее.

Измина половин час, измина час, а нищо не се случваше. Игленото кълбо беше като камък — толкова неподвижно беше то; рисът изглеждаше като изваян от мрамор; а старият Едноок лежеше като мъртъв. Всъщност и трите животни напрягаха сетивата си до болка и едва ли някога са били поживи, отколкото сега, когато изглеждаха вкаменени.

Едноокия помръдна леко и още по-напрегнато впери поглед. Нещо ставаше там. Таралежът най-после беше решил, че врагът му си е отишъл. Бавно и предпазливо той започна да отвива кълбото на непроницаемата си броня. Не проявяваше ни най-малък страх, че може да бъде изненадан. Бавно, бавно игленото кълбо се разстилаше и удължаваше. Едноокия продължаваше да гледа и изведнъж усети влага в устата си и слюнки неволно потекоха при вида на живото месо, което само се разстилаше пред него като готова храна.

Таралежът забеляза неприятеля си още преди да се отвие напълно. В същия миг рисът го нападна. Ударът беше светкавичен. Лапата с твърди нокти, закривени като на граблива птица, се заби в мекия му корем и се отдръпна с бързо, раздиращо движение. Ако таралежът се беше отвил изцяло или ако беше открил неприятеля си само частица от секундата по-късно, лапата на риса не щеше да пострада; но с един страничен удар на задницата си ежът заби острите си игли в лапата на риса тъкмо в момента, когато той я отдръпваше назад.

Всичко стана изведнъж — ударът, контраударът, предсмъртният вик на ежа, ревът на голямата котка от внезапната болка и изненадата. Силно възбуден, Едноокия се поизправи, наостри и, изопна и заклати опашка. Рисът загуби самообладанието си. Той се нахвърли свирепо върху гадинката, която му бе причинила болка. Но таралежът, който скимтеше и пъшкаше и въпреки разкъсания си корем се опитваше напразно да се свие в непроницаемото кълбо, пак перна риса със задницата си и голямата котка пак изрева от болка и изненада. След тоя удар рисът отстъпи назад и започна да киха, а носът му беше цял набоден с игли и приличаше на чудовищно голяма възглавка за игли. Той прекара лапа по носа си, опитвайки се да махне огнените стрели, после зарови муцуна в снега и започна да я търка по клоните и вейките, като скачаше наоколо, напред, встрани, нагоре и надолу, обзет от болка и страх.

Рисът кихаше непрестанно и размахваше бързо и гневно късата си опашка. После престана да подскача и не мръдна от мястото си цяла минута. Едноокия продължаваше да го наблюдава: но дори и той се сепна и козината на гърба му неволно настръхна, когато рисът най-неочаквано подскочи нагоре във въздуха, надавайки същевременно силен и страшен вой. После рисът хукна нагоре по пътечката, като ревеше при всеки скок.

Едноокия дръзна да излезе на открито едва когато крясъците на риса постихнаха и замряха в далечината. Той пристъпваше тъй внимателно, сякаш снегът наоколо беше постлан с ежови бодли, готови да се забият в меките възглавнички на лапите му. Таралежът посрещна приближаването му, като скимтеше гневно и тракаше дългите си зъби. Той беше успял отново да се свие на кълбо, но не тъй здраво и непроницаемо, както преди, защото разкъсаните му мускули не позволяваха това. Беше разпран почти на две и кръвта му продължаваше да изтича.

Едноокия пълнеше устата си с окървавения сняг, дъвчеше го, облизваше се и го гълташе. Това раздразни охотата му за ядене и гладът започна болезнено да го мъчи; но той беше твърде стар и опитен, за да действува непредпазливо. Реши да чака. Легна и зачака, а таралежът скърцаше със зъби, пъшкаше, стенеше и от време на време надаваше тихи писъци. Не след дълго Едноокия забеляза, че бодлите бавно се отпускат и че цялото тяло на таралежа се тресе. Тръпките престанаха изведнъж. Дългите зъби тракнаха предизвикателно за последен път, после всички бодли се смъкнаха и улегнаха, а тялото се отпусна и не помръдна вече.

С нервно и боязливо движение на лапата Едноокия разстла таралежа и го обърна по гръб. Нищо не се случи. Таралежът наистина беше мъртъв. Той го разгледа внимателно за миг, после предпазливо го хвана със зъбите си и тръгна надолу по течението на потока. Полуносеше-полувлачеше плячката си и държеше главата си извърната встрани, за да Не стъпи върху бодливото тяло. Досети се за нещо, остави товара си и се спусна назад към мястото, гдето беше оставил яребицата. Не се поколеба нито за миг. Съвсем ясно му беше какво трябва да прави и веднага го направи — изяде яребицата. После се върна и отново взе плячката си.

Когато довлече в пещерата еднодневния си лов, вълчицата огледа плячката, извърна муцуна към него и леко го близна по шията. Но още в следния миг тя го отпъди от вълчетата с ръмжене, което не беше така гневно, както преди, и съдържаше по-скоро нотки на извинение, отколкото на заплаха. Вроденият й страх към бащата на потомството й постепенно изчезваше. Едноокия се държеше, както трябва да се държи един вълк-баща, и не проявяваше нечестиво желание да изяде малките, на които тя беше дала живот.