Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Шеста глава
ДОБРИЯТ ГОСПОДАР

Когато Уийдън Скот тръгна към Белия зъб, животното настръхна и започна да ръмжи. С това искаше да го предупреди, че не ще допусне да бъде наказан. Само преди двадесет и четири часа беше раздрал ръката, сега бинтована и поставена напреки в бяла превръзка, за да не кърви. В миналото Белия зъб беше получавал закъснели наказания и сега се боеше да не би същото да се повтори. Нима можеше да бъде иначе? Извършил беше престъпление, което считаше за светотатство — захапал беше свещената плът на един бог, при това на един от белите, по-висши богове. В реда на нещата беше, а и от общуването си с боговете знаеше, че го очаква нещо страшно.

Богът приседна на няколко крачки от него. В това Белия зъб не виждаше нищо опасно. Когато боговете наказват, те обикновено стоят прави. А и тоя бог не държеше тояга, бич или огнестрелно оръжие. Нещо повече, Белия зъб беше свободен; не беше окован във верига или привързан към тояга. Можеше спокойно да избяга, преди богът да се изправи на крака. Дотогава той ще почака, за да види какво ще стане.

Богът продължаваше да седи спокойно, без да се движи, и ръмженето на Белия зъб се превърна в сподавено хъркане, после постепенно замря в гърлото му и стихна окончателно. Тогава богът проговори. Още при първия звук на гласа му козината по врата на Белия зъб настръхна и той отново заръмжа глухо и сподавено. Но богът не направи нито едно нападателно движение, а продължи спокойно да говори. За известно време ръмженето на Белия зъб съвпадаше с ритъма на говора. Богът говореше непрестанно. Така говореше на Белия зъб, както никой досега не бе му говорил. Той говореше тихо, успокоително и тъй приятелски, че събуди в Белия зъб неизпитани досега чувства. Въпреки самата си природа, въпреки инстинкта, който негодуваше и го предупреждаваше да се пази, Белия зъб започна да изпитва доверие към тоя бог. У него се породи някакво особено чувство на безопасност, което беше несъвместимо с целия му опит от общуването му с хората.

След време богът стана и влезе в хижата. Когато излезе навън, Белия зъб го загледа тревожно. Богът не носеше ни камшик, ни тояга, ни оръжие, нито пък криеше нещо зад гърба си със здравата си ръка. Той пак седна на същото място, само на няколко крачки от него, и му подаде къс месо.

Белия зъб наостри уши и разгледа подозрително месото, гледайки едновременно и към месото, и към бога — нащрек за всяко неочаквано действие, с изопнато от напрежение тяло, готов да отскочи още при първата враждебна проява.

А наказанието се бавеше. Богът чисто и просто държеше парче месо под носа му. Не можеше да открие нещо нередно в месото, но това не му пречеше да изпитва недоверие и да отказва да се докосне до него въпреки честото подканване на ръката. Боговете бяха всемъдри и той не знаеше дали зад това наглед съвсем безвредно парче месо не се криеше някаква изкусна измама. Според досегашните му опити — особено в разправиите с индианките — често съществуваше злощастна връзка между месото и наказанието.

Богът най-после хвърли месото в снега, току пред краката на Белия зъб. Той помириса внимателно месото, но не го погледна — душеше го и не сваляше очи от бога. Нищо лошо не се случи. Тогава налапа месото и го глътна. Пак нищо лошо не се случи. Ето че богът му предлагаше друго парче месо. Той пак отказа да го вземе от протегнатата ръка и богът пак го хвърли в краката му. Това се повтори няколко пъти, но веднъж богът отказа да хвърли месото — държеше го в протегнатата си ръка и му предлагаше сам да го вземе.

Месото беше вкусно, а Белия зъб беше гладен. Лека-полека, с безкрайна предпазливост той започна да се приближава към протегнатата ръка. Най-после се реши да вземе месото от самата ръка, но без да сваля поглед от бога — само изопна врат, протегна глава и наостри уши, а козината по врата му неволно настръхна. Глухо ръмжене се чу в гърлото му, сякаш да предупреди бога, че не ще позволи никакви шеги. Изяде месото и пак нищо лошо не се случи. Едно подир друго изяде всички късове месо и все нищо не се случваше. Наказанието още се бавеше.

Белия зъб облиза муцуната си и зачака. Богът продължаваше да говори. В гласа му звучеше нежност — нещо, което Белия зъб не беше изпитвал дотогава. Тая нежност събуди в него дълбоко задрямали, непознати досега чувства. Някакво странно доволство се разливаше по цялото му тяло, сякаш една отдавнашна негова нужда беше задоволена и някаква празнота в живота му запълнена. Но инстинктът отново заговори в него и миналият му опит го предупреди да внимава. Боговете бяха много лукави и постигаха целите си чрез всевъзможни хитрини.

Да, той беше прав! Ето я тая ръка на бога, която знае да причинява такива силни болки — тя се протяга бавно към него и надвисва над главата му. Но богът продължаваше да говори. Гласът му беше тих и успокояващ. Въпреки заплахата от надвисналата ръка тоя глас му вдъхваше доверие и въпреки успокояващия глас ръката вдъхваше недоверие. Ръзкъсваха го противоречиви чувства. Просто щеше да се пръсне на парчета — тъй силно напрягаше волята си, за да може чрез тая непривична нерешителност да овладее противоречивите чувства, които се бореха в него за надмощие.

Той избра средния път. Започна да ръмжи, настръхна и присви уши, но не захапа ръката и не побягна от бога. А ръката продължаваше да се спуска бавно над него. Тя се спущаше все по-ниско и по-ниско. Сега дори докосна крайчетата на настръхналата му козина и той се сниши. Ето, опря в гърба му. Той се сви и почти затрепера, но все пак успя да се овладее. Това беше истинско мъчение — тая ръка, която го докосваше и пренебрегваше инстинкта му. Не можеше за един ден да забрави злото, което беше понесъл от ръцете на хората, но такава беше волята на бога и той направи усилия да се покори.

Ръката се издигна и кротко се спусна отново, започна да гали по козината. Това продължи доста време, но при всяко издигане на ръката настръхваше и козината на Белия зъб, а при всяко спускане ушите му прилепваха назад и в гърлото му започваше отново да клокочи глухо ръмжене. Белия зъб неспирно и настойчиво предупреждаваше, че е готов да отмъсти за всяка болка, която биха му причинили. Не се знаеше кога щяха да се проявят истинските подбуди на тоя бог. Тоя кротък глас, вдъхващ доверие, можеше изведнъж гневно да загърми, а нежната и милваща ръка можеше да го стегне като в клещи и да го държи така, докато изтърпи наказанието.

Но богът продължаваше да говори кротко и ръката се издигаше и сваляше все тъй нежно, без никаква враждебност. Белия зъб пак беше обзет от противоречиви чувства. Инстинктът му въставаше срещу тая ръка. Тя го заставяше да се въздържа и притъпяваше волята му да запази свободата си. Докосването на ръката не му причиняваше болка. Напротив, тя даже му доставяше известно физическо удоволствие.

Галенето неусетно премина в леко търкане край основата на ушите. Сега физическото удоволствие се увеличи, но той продължаваше да се страхува и да стои нащрек, очаквайки някаква непредвидена неприятност. Удоволствието и неудоволствието се редяха едно след друго в зависимост от това, кое от двете противоположни чувства надделяваше в даден момент.

— Удивително! Просто да не вярваш на очите си! — викна Мат, който тъкмо излизаше от хижата със засукани ръкави и носеше кофа нечиста вода, но забрави да изпразни кофата, като видя Уийдън Скот да гали Белия зъб.

В същия миг, когато гласът на Мат прозвуча в тишината, Белия зъб отскочи назад и започна свирепо да ръмжи към него. Мат погледна господаря си с укор и съжаление и рече:

— Ако ми разрешите да изразя чувствата си, господин Скот, ще си позволя да кажа, че сте щур за триста щураци, всеки по-щур от другия, а вие повече от всички!

Уийдън Скот се усмихна снизходително, после стана и тръгна към Белия зъб. Заговори му отново с кротък, успокояващ глас, но скоро протегна ръка, докосна главата му и започна отново да го гали. Белия зъб не се възпротиви, но в устремения му напред поглед личеше недоверие — той не гледаше човека, който го галеше, а другия, който беше застанал пред прага на хижата.

— Може да сте най-добрият минен инженер и да сте незаменим — важно рече Мат, — но щеше да бъде сто пъти по-добре за вас, ако бяхте избягали като дете с цирка на някой звероукротител!

Щом чу гласа на Мат, Белия зъб пак започна да ръмжи, но не избяга от ръката, която го галеше по главата и врата с бавни, успокояващи движения.

За Белия зъб това беше началото на края — краят на предишния му живот, когато беше в плен на омразата. Сега за него започваше нов и несравнимо по-добър живот, но Уийдън Скот трябваше да положи много грижи и да прояви безкрайно търпение, за да постигне това. Що се отнася до Белия зъб, той трябваше да промени коренно досегашните си привички, да превъзмогне негодуващите си инстинкти, да пренебрегне гласа на разума, да се откаже от целия си досегашен опит и да забрави всичко, което го свързваше с миналото.

В неговия досегашен живот нямаше място за много от нещата, които вършеше в момента. Впрочем миналият му живот представляваше пълна противоположност на всичко, което възприемаше сега. Накратко казано, като се има всичко предвид, той трябваше да извърши коренен прелом в живота, навиците и разбиранията си — далеч по-всеобхватен прелом от онзи, който беше настъпил в него по времето, когато доброволно напусна Дивата пустиня и се постави под властта на Сивия бобър. Тогава той беше още неукрепнало мъниче, без оформен нрав, напълно податлив към влиянието на средата. Сега положението беше съвсем друго. Средата беше оставила неизличим отпечатък върху нрава му. Тя го беше загрубяла и превърнала във вълк боец, жесток и неумолим, който не обичаше никого и когото никой не обичаше. Да извърши тоя прелом сега значеше да се промени изцяло, и то в една възраст, когато му липсваше младежката гъвкавост, когато тялото му беше загрубяло, когато основата и вътъкът, от които беше изтъркан, го бяха превърнали в твърда, неподдаваща се материя, когато духът му беше станал твърд като стомана, а инстинктите и дългогодишният му опит бяха изкристализирали в точно определени правила, вкусове и желания.

И ето в този нов прелом пак околната среда започна да въздействува и да го променя, като смекчаваше онези негови черти, които бяха загрубели, и им придаваше нова, хубава форма. Сега влиянието на околната среда се проявяваше чрез Уийдън Скот. Той проникна дълбоко, до самите корени на неговата природа, и съумя с нежност да докосне жизнени сили, които отдавна чезнеха в него и бяха почти загинали. Една от тия сили беше любовта. Тя измести влечението — най-висшето чувство, което Белия зъб беше изпитвал дотогава при общуването си с хората.

Но тая любов не дойде изведнъж. Тя започна с влечението и от него бавно се разрасна и разви любовта. Макар че Белия зъб не беше вързан, той не избяга, защото обичаше новия бог. Това беше далече за предпочитане пред живота в клетката на Красавеца Смит, а освен това необходимо му беше да има някакъв бог. Самата му природа търсеше властта на човека. Печатът на неговата зависимост от човека беше сложен върху него още в онзи далечен ден, когато напусна Дивата пустиня и пропълзя в краката на Сивия бобър, за да получи очаквания бой. Тоя печат беше сложен за втори път върху него, и то съвсем неизличимо при повторното му бягство от Дивата пустиня, след края на продължителния глад, когато се върна в селището на Сивия бобър, в което пак имаше риба.

И тъй Белия зъб не побягна, понеже имаше нужда от бог и предпочиташе Уийдън Скот пред Красавеца Смит. В знак на вярност към него той пое грижата да пази имуществото му. Бродеше около хижата, когато кучетата от впряга спяха, и първият човек, който потърсеше господаря му през нощта, трябваше да се брани с тояга, докато сам Уийдън Скот дойдеше да го освободи. Но Белия зъб скоро се научи да разпознава крадците от честните хора и да преценява походката и поведението на едните и на другите. Той не закачаше хората, които стъпваха смело и вървяха право към вратата на хижата, макар че ги наблюдаваше внимателно, докато вратата се отвореше и господарят му ги приемеше. Но след човек, който вървеше тихичко, по околните пътеки и се оглеждаше предпазливо встрани, страхувайки се да не бъде забелязан, Белия зъб не пропущаше да иде чак до вратата — такъв човек си отиваше внезапно, бързо и позорно.

Уийдън Скот си беше поставил за задача да превъзпита Белия зъб, или по-право, да изкупи вината на хората за злото, което бяха направили на Белия зъб. За него това беше въпрос на съвест и на чест. Той считаше, че злото, сторено на Белия зъб, е един неизплатен дълг от страна на хората, който трябва да бъде изплатен. Затова полагаше особени грижи да бъде изключително внимателен към досегашния вълк борец — ден не минаваше да не го гали и милва, и то доста продължително.

Отначало Белия зъб се отнасяше недоверчиво и враждебно към тези ласки, но скоро те започнаха да му се нравят. Не можеше да преодолее само едно нещо — ръмженето си. Ръмжеше от началото до края на галенето. Но в ръмженето му се появи една нова нотка. Който не го познаваше отдавна не би могъл да долови тая нова нотка и би счел ръмженето му като проява на страшна свирепост, която действуваше на нервите и смразяваше кръвта. Но гърлото на Белия зъб беше загрубяло от често свирепо ръмжене в продължение на много години, още от деня, когато изръмжа за първи път в леговището като малко, сърдито вълче, и сега той не можеше да смекчи звуците, за да изрази доволство от милувката. Но слухът и сърцето на Уийдън Скот бяха достатъчно чувствителни и долавяха новата нотка в ръмженето му, макар че тя заглъхваше в свирепите звуци, които клокочеха в гърлото на Белия зъб. Тая нова нотка представляваше далечен намек за удоволствието, което изпитваше, когато го галеха, и само ушите на Уийдън Скот можеха да я схванат.

С всеки нов ден първоначалното влечение към Уийдън Скот прерастваше в любов. Белия зъб сам започваше да съзнава това, макар че нямаше ясна представа какво значи любов. Тя се проявяваше като празнота в живота му — гладна, болезнена и жадуваща празнота, която настойчиво искаше да бъде запълнена. Това чувство го гнетеше, правеше го неспокоен и само присъствието на Уийдън Скот можеше да го уталожи. В такива минути любовта му се превръщаше в радост — едно диво, необуздано усещане, което го караше да тръпне от доволство. Но когато той не беше при своя бог, гнетът и безпокойството отново го завладяваха, чувството на пустота се усилваше и копнежът пак започваше да го гложде и измъчва.

Белия зъб постепенно узнаваше истинската си природа. Въпреки напредналата си възраст и суровия живот, който беше водил дотогава, неговата природа се поддаваше на развитие. В него вече се пораждаха странни чувства и съвсем непривични желания. Променяше се и самото му поведение. По-рано той обичаше всичко, което му носеше доволство и отстраняваше болките, и съобразно с това направляваше действията си. Сега нещата се промениха. Новите чувства, които напираха в него, често го караха да понася несгоди и да търпи болки заради своя бог. Така например, вместо да броди и търси храна от ранно утро или да почива в някое закътано място, той чакаше по цели часове пред неприветливата веранда на хижата само за да зърне лицето на своя бог. А вечер, когато богът се завръщаше, Белия зъб излизаше от топлото леговище, което си беше изровил в снега, само за да почувствува дружеското докосване на пръстите му и да чуе приветствените му думи. Отказваше се дори от месото, което му бяха дали, само за да бъде с бога си, да получи някоя милувка или да го придружи до града.

Влечението отстъпи място на любовта. И тази любов докосна най-дълбоките струни в душата му — струни, които бяха останали незасегнати от влечението. От тия дълбочини на неговата душа изникна новото чувство — любовта. Той започна да се отнася с бога тъй, както богът се отнасяше с него. Неговият господар беше истински бог, бог на любовта, приветлив и нежен бог, под чиито топли грижи душата на Белия зъб се разтвори тъй, както се разтваря цветът под топлите лъчи на слънцето.

Но Белия зъб не обичаше да показва чувствата си. Той беше твърде стар, със затвърдени вече навици и не можеше тепърва да усвоява нови средства за изразяване на чувствата си. Самотният му живот го беше направил твърде сдържан и уравновесен. Беше свикнал да мълчи, да се държи настрана и да бъде мрачен. През целия си живот не беше излаял нито веднъж и сега не можеше да се научи да посреща господаря си с лай. Никога не се въвираше в краката му и не изразяваше любовта си смешно и глупаво. Никога не изтичваше да посрещне господаря си, а чакаше на известно разстояние, но чакаше винаги и беше всякога на пост. Любовта му се превърна в истинско обожание — сляпо, безмълвно, тихо обожание. Изразяваше любовта си само като го гледаше втренчено и като следеше с поглед всяко негово движение. А понякога, когато неговият бог го поглеждаше или му говореше, той изпитваше някакво неловко стеснение, породено от желанието да изрази любовта си и от физическата неспособност да стори това.

Белия зъб научи да се приспособява към много новости в живота, който водеше сега. Внушиха му, че не трябва да закача кучетата на господаря си, но неговата властна натура пак надделя и той трябваше да набие предварително всяко едно от тях, за да ги принуди да признаят превъзходството му и да го приемат за водач. След това те вече не му създаваха неприятности. Напротив, винаги му даваха път, когато идваше и отиваше или когато се движеше между тях, а когато искаше да наложи волята си, те веднага му се подчиняваха.

Тъй както търпеше кучетата, така свикна да понася и Мат — като собственост на неговия господар. Господарят рядко го хранеше сам. Това правеше Мат — туй беше негова длъжност. Но Белия зъб все пак разбираше, че храната, която яде, беше на неговия господар, който е поръчал на Мат да го храни. Мат се беше опитал да го впрегне и застави да тегли шейна заедно с другите кучета, но не беше успял да стори това. Белия зъб разбра, че трябва да се покори едва когато дойде Уийдън Скот, който го впрегна и сам подкара шейната. Той схвана, че волята на неговия господар е Мат да запряга и него в шейната, както впрягаше и караше всички други кучета на господаря.

Клондайкските шейни не приличаха на плоските шейни по река Маккензи — те имаха плъзгачи. Различен беше и начинът, по който впрягаха кучетата по тия места. Не ги впрягаха ветрилообразно, а кучетата се нареждаха едно след друго в права редица и всички теглеха с двойни ремъци. И тук, в Клондайк, челното куче беше истински водач на впряга. За водач избираха най-умното и яко куче и всички останали кучета му се подчиняваха и се бояха от него. Белия зъб, разбира се, трябваше скоро да стане водач на впряга; това беше неизбежно. Той не можеше да се примири с по-задно място, в което впрочем сам Мат се увери след доста неприятности с него. Белия зъб просто се наложи като водач на впряга и още след първия успешен опит Мат гръмко възхвали тоя си избор. Но макар и да теглеше шейната през деня, Белия зъб не престана да бди над имуществото на господаря си през нощта. С една дума, Белия зъб беше на работа през цялото денонощие — винаги бдителен и верен, несравнимо по-ценен от всички останали кучета.

— Ще изплюя камъчето и ще кажа истината — рече Мат един ден. — Постъпихте майсторски, като купихте кучето тъй евтино. Вие чисто и просто изиграхте Красавеца Смит, а на всичко отгоре и здравата го натупахте!

Свитите очи на Уийдън Скот пламнаха от гняв при тоя спомен.

— Какъв мерзавец! — процеди той през зъби.

Голяма беда сполетя Белия зъб в края на пролетта. Добрият господар изчезна без никакво предизвестие. Известни признаци говореха за предстоящото пътуване, но Белия зъб нямаше представа за тия неща и не разбираше какво означава стягането на куфари. После си спомни, че тези приготовления предшествуваха заминаването на господаря му, но в това време той не подозираше нищо. Същата вечер той дълго чака завръщането на господаря си. Към полунощ излезе студен вятър и го принуди да се скрие зад хижата. После се унесе в полудрямка, но пак напрягаше слух да долови шума на познатите стъпки. Към два часа през нощта безпокойството му го накара да отиде към студената открита веранда, да легне пред прага и да чака там.

Но господарят му не се завърна. На сутринта вратата се отвори и Мат излезе навън. Белия зъб го погледна с копнеж в очите. Нямаше как да се разбере с Мат и не можеше да научи онова, което искаше да узнае. Дните се нижеха един след друг, а господарят не се завръщаше. Белия зъб не беше боледувал през живота си, но сега се разболя. Болестта му беше тъй сериозна, че Мат се принуди да го прибере в хижата. А в писмото си до своя господар той прибави и няколко реда за Белия зъб.

Когато четеше писмото в Съркъл сити, Уийдън Скот стигна до следните редове:

„Този проклет вълк не ще да работи. Не ще и да яде. Останал е без капка сила. Всички кучета го давят. Иска да знае какво е станало с вас, а не знам как да му обясня. Може и да умре.“

Мат не преувеличаваше. Белия зъб беше престанал да се храни, беше отпаднал духом и позволяваше на кучетата да го давят. В хижата лежеше на пода близо до печката. Не поглеждаше оставената му храна, не обръщаше внимание на Мат и не проявяваше желание да живее. Безразлично му беше дали Мат му говори кротко, или го ругае. В най-добрия случай извръщаше към него тъжните си очи и после отново отпускаше глава върху предните си лапи, както беше свикнал да лежи.

А една нощ, както си четеше полугласно, Мат се стресна от тихото скимтене на Белия зъб, който беше станал и се вслушваше внимателно, с обърнати към вратата уши. След малко Мат долови шум от приближаващи се стъпки. Врата се отвори и Уийдън Скот застана на прага. Здрависаха се с Мат и Скот се огледа наоколо.

— Къде е вълкът? — запита той.

Най-после го зърна край печката, гдето лежеше досега. Той не се спусна към господаря си, както правят кучетата обикновено. Стоеше, наблюдаваше и чакаше.

— Дявол да го вземе! — възкликна Мат. — Гледай го ти как си маха опашката!

Уийдън Скот тръгна към него и го повика. Белия зъб не се спусна към господаря си, но все пак дойде доста бързо. Чувствуваше се неловко от собственото си стеснение, но когато дойде още по-близо до Скот, погледът му доби странен израз. Някакво мощно, всеобхватно чувство нахлу в очите му и те засияха от щастие.

— Нито веднъж не ме е погледнал така, докато ви нямаше — забеляза Мат.

Уийдън Скот не чу думите му. Приклекнал до Белия зъб, той го гледаше право в очите и го галеше — чешеше го зад ушите, милваше го бавно и провлачено надолу по врата, до самите плещи, после потупваше гърба му с края на пръстите си. Белия зъб ръмжеше в отговор на тези ласки, а нежната нотка в ръмженето му беше по-ясно доловима от когато и да е преди това.

Но това не беше всичко. Неговата радост, неговата голяма любов, която постоянно диреше как да се прояви, най-после намери подходящ начин да се изяви. Той протегна врат и пъхна глава между тялото и мишницата на господаря си. И тъй, притиснат и скрит от погледите, се гушеше в тялото на господаря си.

Двамата мъже се спогледаха. Очите на Скот сияеха.

— Невероятно! — рече Мат, втрещен от изненада. Миг по-късно той се съвзе и добави:

— Винаги съм казвал, че тоя вълк е куче. Погледнете го само!

След завръщането на добрия господар Белия зъб започна бързо да се поправя. Остана още две нощи и един ден в хижата, после излезе навън. Кучетата от впряга бяха забравили силите му. Те го помнеха такъв, какъвто беше през последните дни — немощен и болнав. Като го видяха да излиза от хижата, те веднага се нахвърлиха върху му.

— Само се ежите и перчите! — викна весело Мат от вратата на хижата. — Хайде, вълчо, дай им да разберат, та да им дойде умът в главата! Натупай ги така, че да те запомнят!

Белия зъб не се нуждаеше от поощряване.

Одобрителните възгласи на Мат бяха наистина излишни. Завръщането на добрия господар беше достатъчно да възвърне силите на Белия зъб. Той беше отново пълен с живот, прекрасен и неукротим. Сега се биеше от радост и в боя намираше отдушник на онези чувства, които не можене да изрази иначе, понеже беше лишен от говор. Краят на борбата можеше да бъде само един — кучетата претърпяха позорно поражение. Те не посмяха да се върнат обратно, преди да се свечери, но дори и тогава пристигнаха боязливо едно по едно и смиреното им държане показваше, че отново признават превъзходството на Белия зъб.

Веднъж научил да се гуши в господаря си, Белия зъб започна често да прави това. Но тоя начин на гушене беше границата. Това беше най-силният израз на любовта му и той не можеше да намери друг израз. Винаги пазеше главата си повече от всичко друго и открай време мразеше да го докосват по нея. Тая негова особеност се дължеше на Дивата пустиня, на страха от болката и от вечната примка. Тоя страх го хвърляше в ужас и го караше да избягва всякакъв допир с чуждо тяло. Една от повелите на неговия инстинкт гласеше, че главата му трябва винаги да бъде свободна. А сега, когато се гушеше в тялото на добрия господар, той съзнателно се поставяше в положение на пълна беззащитност. Това беше израз на крайно доверие и на пълно себеотдаване, сякаш искаше да каже: „Оставям се в ръцете ти. Постъпвай с мен, както намериш за добре.“

Една вечер, наскоро след завръщането си, Уийдън Скот и Мат седнаха да играят на карти, преди да си легнат.

— Петнайсет и две, четиринайсет и четири, и още една двойка или всичко шест — гласно нареждаше Мат.

Изведнъж те чуха силен вик и страшно ръмжене отвън. Спогледаха се и веднага скочиха от масата.

— Вълкът е пипнал някого — рече Мат. Нов отчаян вик ги накара да побързат.

— Дай фенера! — викна Скот и изтича навън.

Мат го последва и при слабата светлина на фенера те видяха някакъв човек, проснат по гръб в снега. Човекът беше сключил ръце върху лицето и гърлото си, мъчейки се по тоя начин да ги запази от зъбите на Белия зъб. А това наистина беше необходимо. Белия зъб беше побеснял от гняв и се хвърляше с настървение към най-уязвимите места на човека. Целият ръкав на палтото — от рамото до китката на извитата ръка, — както и синята фланела и долната риза бяха разкъсани на парцали, а ръцете на човека бяха страшно изпохапани и от тях обилно течеше кръв.

Скот и Мат видяха всичко това още в първия миг. В следния миг Уийдън Скот сграбчи Белия зъб за гърлото и го дръпна назад. Той се боричкаше и ръмжеше, но не се опита да захапе господаря си. Умири се бързо още при първата строга дума на Скот.

Мат помогна на човека да стане. Когато той се изправи на крака и отпусна ръце, Скот и Мат видяха пред себе си животинското лице на Красавеца Смит. Водачът на впряга тъй бързо отдръпна ръце от него, сякаш беше пипнал огън. Красавеца Смит само примигаше в светлината на фенера и се озърташе плахо наоколо. Погледът му се спря върху Белия зъб и по лицето му отново се изписа ужас.

Тъкмо в тоя миг Мат забеляза нещо в снега. Той се наведе с фенер в ръка и видя два предмета, после веднага ги посочи с крак на господаря си — една желязна верига за връзване на куче и една дебела тояга.

Уийдън Скот видя веригата и тоягата и кимна с глава. Никой не продума. Мат хвана Красавеца Смит за рамото и чевръсто го обърна кръгом. Думите му бяха излишни. Красавеца Смит си тръгна.

В това време Уийдън Скот галеше Белия зъб и му говореше.

— Искаше да те открадне, а? — казваше Скот. — А ти не искаше да идеш с него, нали? Значи оня си е направил сметката без кръчмаря!

— Горкият Красавец. Сторило му се е, че триста дяволи са налетели връз него — рече Мат и прихна от смях.

Все още възбуден и настръхнал, Белия зъб продължаваше да ръмжи, но лека-полека козината му започна да уляга и нежната нотка в ръмженето му пак се появи — отначало слаба и далечна, а после все по-ясно доловима.